Обратно към: [Копнежи][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]

Аз знам, че когато се нявга пробуди

душата ми, пътница морна заспала,

часът на великата горест ще бъде

по радост завинаги вече умряла.

Аз знам, че в очите й ужас предсмъртен

ще пламне и горко тогаз ще трепери -

ще види кристалния извор размътен,

в руини чертога свой тя ще намери.

Цветята увехнали прах ще покрива

и бурен навред вместо рози ще никне.

Напразно тогава сълзи ще пролива -

безмълвие, мрак ще се неи откликне.

Аз знам и самин във самотност живея,

че страх от шума в тишината ме куди -

душата си в сладостна дрямка люлея;

дано се тя никога веч не пробуди!

Обратно към: [Копнежи][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]