Обратно към: [Под сурдинка][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд -

в оня тих и слънчев край, отдето

Струма морна от далечен път,

праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина

на лъки, от златен зной горени,

спомняха разгромната война

само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън

стъпките на рой сурови войни,

като тежък непрестанен звън,

тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,

всеки кът - тъй горестно възлюбен,

сякаш всеки - в този малък свят

бе намерил своя свят изгубен...

Но един и в сън нечакан час

нашия притихнал сън разсече -

тръгнахме... нощта бе пак пред нас,

ясний ден - тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг

странна скръб вещаеше луната

и при всеки стон и всеки звук

звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг...

Друг - брегът, съдбата - все еднаква...

Близката долина лъха мрак

и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките... Аз пак съм сам

и мечта тъжовна ме увлича

в стария бивак, пустинно ням,

който в тази тежка нощ прилича

на едно сърце... Къде са те -

смелите ръце, гърди железни?...

Бурен в знойните лъки расте

и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,

дето жадните за радост тиха

в дни на много кръв и много смърт

мирен сън и мирни скърби пиха...

Обратно към: [Под сурдинка][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]