напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



1.


За втори път плисна бурен летен дъжд и бързо стихна. Вятърът се умори да надува пердето на отворения прозорец и заспа. Голямата жилищна сграда тънеше в дълбока тишина. Усещането, че целият Божи свят се е отпуснал в сладка дрямка, влудяваше Мира. Обръщаше се ту на единия хълбок, ту на другия, опъваше се по гръб, мяташе се на корем, а сънят не идваше. Безгрижното похъркване на Сашо раздираше душата й. Телата им се допираха, а сякаш лежеше до чужд, непознат човек. Дръпна се в края на леглото и ядосано се обърна към стената.

Не намери покой. Лентата отново се върна в началото. Съжалявам, Мира, че именно теб трябва да съкратя, но Зашева е с малко дете, а Тенева е пред пенсия - мънкаше виновно шефът й. А тя, глупачката, се трогна от неговото неудобство, поласка я и намекът му за превъзходството й над другите колежки. Усмихна се с разбиране и отгоре на всичко изтърси небрежно: Няма страшно, аз ще се оправя.

Вярваше си, защото веднага помисли за Сашо.

Шефът я освободи по-рано от работа и тя излетя от министерството, като че ли току-що беше наградена. Взе такси, за да се подслони по-скоро при Сашо. Сутринта майка му замина в командировка и се бяха уговорили да прекарат вечерта у тях; сигурна беше, че той вече се е прибрал от института. Представяше си начина, по който Сашо ще отметне пренебрежително глава, като му стовари новината. А после ще я прегърне, ще вдигне брадичката й и ще надникне в нейните очи: Не е паднала атомна бомба, не сме болни от СПИН, всичко е в нашите възможности. Мира продължаваше да си представя думите, които очакваше да чуе от него: Аз съм до теб, още утре можем да се оженим.

Ала той я посрещна намусен, че му проваля изненадата. След архитектурата и литературата готвенето беше неговата голяма страст. Заминеше ли майка му в командировка, той се развихряше в кухнята. Знаеше безброй рецепти, но обикновено импровизираше така, че ястията ставаха необикновено вкусни. С артистично вдъхновение подреждаше масата и много гордо приемаше Мириното възхищение.

Сърце не й даде да прекъсне неговия творчески унес. А и вечерта беше пред тях. Последва го в кухнята и след миг той я включи в шетнята. Подаваше му подправки, наряза салатата, изми безбройните съдинки по масата.

Мусаката от патладжани беше невероятно вкусна - Мира възнагради неговата изобретателност, като си поиска допълнително. Докато вечеряха и отпиваха от студеното бяло вино, Сашо подхвана любимата си тема - новото училище, което проектираше с амбицията да докаже своя оригинален професионализъм. Желанието за секс го удари внезапно и той нетърпеливо я повлече към стаята. Сънят го обори веднага, щом се дръпна от нея. Равномерното му дишане първо я изненада, после я опечали и разстрои.

Върху нея бе паднал гръм, а Сашо спеше като бебе?!

Идваше й да го млатне по отпуснатото в блажен сън лице. Къде отидоха интелигентността и прозорливостта му? Колкото и да се бе старала да му угоди, през цялото време една част от нея остана напрегната и неспокойна. А той въобще не си направи труда да надникне по-далеч от тенджерите и чиниите.

Всеки неин нерв настръхна до нетърпимост. Вдигна се изведнъж, стъпи на пода и припряно започна да търси дрехите си. С дънките повлече една от многобройните старинни вази на майка му. Неволно изписка. Сашо се събуди, светна нощната лампа и примига недоумяващо срещу полуоблечената Мира.

- Какво те прихваща? - кисело попита той. Мразеше насилственото прекъсване на съня: нямаше будилник, не разрешаваше на майка си да му подвиква сутрин.

- Отивам си - за щастие вазата беше здрава. - Не мога да заспя, измъчих се. Ще се пръсна - редеше Мира, докато навличаше дънките.

- Най-добрият цяр за безсънието е хубавата книга. Ето ти Махалото на Фуко! Миналата нощ я зачетох, страшна е.

Той вдигна от нощното шкафче разтворена и обърната с кориците нагоре книга. Мира перна силно ръката му. Романът отлетя към пода.

- Решавай твоите проблеми с проклетите си книжки! Аз си отивам.

- По това време! - Сашо надяна очилата си и погледна часовника. - Два без петнайсет е. Скоро ще съмне. На светло всички проблеми намират по-лесно своите разрешения. От опит го знам. Само смъртта и СПИН-ът засега са непреодолими.

На Мира не й се спореше, а и не виждаше смисъл. Грабна чантата си и закрачи сърдито към външната врата. Сашо я настигна в антрето. Изпревари я и застана пред нея.

- По това време не можеш да си тръгнеш сама, а сега да се обличам... - той посочи голото си тяло.

- Не ми е за първи път - отмъстително подхвърли тя.

- Ще ти измисля друг роман. Вчера купих едно криминале. Ще те увлече. Прехвърлих го в автобуса.

Мира не се трогна от неговия напрегнат поглед, който сякаш се мъчеше да проникне в нея. Спомняше си десетките случаи, когато той продължаваше да чете нещо, започнато преди нейното пристигане. Неведнъж, и след като се бяха любили, посягаше към неизменната книга върху нощното шкафче. Тя решително хвана дръжката на вратата. Не успя да я натисне. Сашо се ослушваше с внезапно разстроено лице. Вратата на асансьора се отвори.

- Майка ми! Сигурно колата й се е повредила - промърмори той. Грабна някакъв шлифер от закачалката и се омота като буба.

- Ъ-ъ - изстена Мира и отегчено се втурна към тоалетната.

Последното нещо, което би изтърпяла сега, беше дребничката, подвижна археоложка, която - като сина си - признаваше монолога за единствена форма на общуване. Способна бе да говори няколко часа за миниатюрно парченце от антични грънци, превръщаше всяка своя командировка в събитие и навярно до сутринта щеше да ги занимава със сполетялото я нещастие.

И през стената почувства облекчението на Сашо.

- Гадното ченге се прибира.

Досети се, че става дума за Красимир от съседния апартамент, за когото само бе чувала от Сашо. Син на бивш полковник от МВР, тръгнал по пътя на баща си. Не я интересуваше неприязънта на Сашо към неговия някогашен приятел и съученик. Излезе от тоалетната и безмълвно се отправи към външната врата.

- Сега и да съм облечен, няма да мръдна оттук. Целият асансьор се е овонял на полицейско - гнусливо изпуфтя Сашо.

Без да го погледне, Мира отвори вратата и веднага я дръпна след себе си. Обясненията на Сашо й звучаха като оправдание на префинен егоист. Би могла да го удави в упреците си, но нямаше нито желание, нито достатъчна надежда да спори с него.

Стълбищното осветление не беше изгаснало след Красимир. Кална диря от мъжки обувки прорязваше етажната площадка. Кал имаше и по пода на асансьора. Мира натисна най-долното копче и когато слезе, забеляза кален наниз от стъпки и по мозайката във входното антре на сградата.

След кратко колебание пое към тъмната сянка на Борисовата градина отсреща. Чувстваше се като казан с прегряла вода - движението по блестящото в далечината Цариградско шосе и неминуемият разговор с таксиметровия шофьор щяха да я взривят. Имаше нужда от самота и тишина. Отби по първата алея, от нея се прехвърли на пряката пътека, която прорязваше гората. Беше така дълбоко угнетена от поведението на Сашо, че всички слухове за нападения над самотни жени профучаваха като перушинки през главата й. Нищо не беше по-страшно от измамената й надежда в човека, когото смяташе за най-близък.

А и от малка не знаеше какво е страх без реална причина. Дължеше го на баща си. Той успя да й втълпи, че е смешно да се бои от въображаема опасност. Страхът трови живота, Мирче, я виж колко красива е нощта! Колкото и да се боиш, дойде ли злото, то ще те победи, ако си уплашена и неподготвена. Ръцете и краката й бяха същински клечки, когато той я поведе със себе си към школата по източни бойни изкуства. След нейния пръв успешен бой я изпрати сама вкъщи. Няколко години по-късно я накара да се бие с първенеца на школата.

- Ех, татко! - простена Мира.

Баща й си отиде, когато най-много се нуждаеше от него. Дълго не можеше да възприеме факта, че най-силният и смел човек на света е бил смлян в колата си от насрещен камион. С майка си никога не бе била близка, а откакто тя се омъжи повторно и заживя с новия си съпруг в Бургас, връзката между тях съвсем излиня. Нито идваше в София, нито канеше Мира. Обажданията й по телефона бяха по-тягостни дори от нейното мълчание. За щастие звънеше рядко и нищо ново не прибавяше към познатите вайкания: Все на мен ли ще се случва най-лошото?! Или: С какво съм по-долу от другите жени, че да живея все в нещастия?! Накрая не пропускаше да се закани: Ще се самоубия, за да оцените най-после какво съм правила за вас! Ако Мира записваше тези обаждания, би могла да състави безпогрешен календар на бурните дни в новото семейство на майка си.

Нито след разговора с шефа си, нито сега Мира възнамеряваше да я уведоми за своето уволнение. Ако съпругът й се случеше вкъщи, навярно щеше да замърка за времето или угоднически щеше да описва яденето, което готви по негов вкус. Ако бе сама, положително щеше да изпадне в истерично отчаяние да не би Спас - новият й съпруг - да научи и да се разстрои. Веднага ще вдигне кръвното! Щеше да мънка и стене, докато изчопли от дъщеря си обещание да не звъни, преди да си е намерила работа.

Беше сама не само в тази прогизнала от влага гора, но и в целия свят. Мира неусетно заплака и риданията й ставаха все по-високи, а тъгата - все по-дълбока. Изхвърлиха я зад борда и нямаше кой да й подаде ръка.

Напразно бе разчитала на Сашо. Когато хукна към него, въобще не се досети, че откакто ходеха, техните срещи се определяха изключително от неговата заетост и преминаваха под знака на настроенията му. Бъбреха възбудено или мълчаха отчуждено. Нито веднъж през тези две години не обелиха дума за женитба. Все едно че бъдещето не съществуваше. Провалило се бе и настоящето. Разочарованието от Сашо премина в ожесточение. Нахвърляше се върху неговия егоизъм, после се опълчваше срещу собствената си наивност и доверчивост. Уменията й в източните бойни изкуства бяха нещо като връхна дреха, а всъщност си беше кротка овчица. Съгласяваше се с майка си, въпреки че бе убедена в нейната ограниченост. Приемаше безропотно водачеството на Сашо, защото й беше по-удобно да изпълнява вместо да решава. И в службата рядко се впускаше в спорове. Предпочиташе да свърши повече работа, за да среща благи погледи. Целият й живот щеше да мине в безлична сивота. А всички казваха, че е красива, интелигентна, делова.

- Ох! - изписка Мира и политна към земята.

Изправи се пъргаво и бързо се обърна да види в какво се бе спънала. На пътечката стърчаха мъжки крака в маратонки. Инстинктивно зае отбранителна поза, ала гласът й прозвуча пискливо:

- Кой си ти? Какво искаш?

Страхът запълзя към сърцето й.

Маратонките не помръднаха.

Тъкмо да побегне и през лудото туптене на сърцето си чу свистящо хриптене. Подобни звуци бе чула в болничната стая, когато я заведоха при баща й. Разгъна предпазливо храстите и ахна. На земята лежеше проснат по гръб мъж.

- Какво ви е? Зле ли сте? - паникьоса се Мира.

Непознатият не отговори, нито помръдна. Тя приклекна до него. Опита се да повдигне главата му. Пръстите й затънаха в противна лепкавост. Кръв или кал? Безжизненото тяло и особено мъчителното дишане разпиляха животинския й страх. Нещо трябваше да направи! Мъжът беше едър, сама едва ли щеше да го извлече от гората. А и после какво щеше да го прави?

Сашо!

Излетя като атлетка на старт. Хукна обратно по пътеката. Почти без дъх стигна сградата, прекоси фоайето и натисна лудо бутона на асансьора. Някакъв странен блясък за миг се вряза в съзнанието й. Същото усещане за блясък я докосна и на етажната площадка пред Сашовия апартамент. Хаосът в главата й мигновено го затлачи. Цялата й енергия се съсредоточи върху звънеца. Сашо не се показваше. След няколко резки иззвънявания тя задържа пръста си върху бутона.

- Мамицата ти! - изруга, като се сети за Сашовия навик да се успокоява с уокмена. Навярно слуша някоя от любимите си опери, докато в гората човек умира.

За щастие асансьорът още беше на етажа. Едва когато потегли, се упрекна, че не позвъни на съседния апартамент, в който живееше Краси. Поколеба се за миг, но не спря. Достатъчно глупаво постъпи, като дойде при Сашо вместо да изтича в посолството, чиято осветена фасада бе мернала при излизането си от гората.

След няколко минути задумка по будката на охраната и когато полицаят се показа, едва успя да изрече:

- В гората... мъж... умира... Лежи на земята...

- Какво си се развикала, ще събудиш хората заради някакъв си пияница!

- Лекар! Бързо лекар!

- Влизай вътре! - полицаят я дръпна в будката и затвори вратата.

Мира се поотпусна, когато той вдигна слушалката на телефона, но щом чу, че разговаря с полицията, закрещя отново:

- Не полицията, а Бърза помощ викнете! Мъжът умира!

- Ти ще престанеш ли, или да те укротя с един шамар? Колегите си знаят работата. Дежурният екип тръгна насам.

Най-после уличката се изпълни с шум на приближаващ автомобил. Мира се спусна навън, но полицаят склещи рамото й. Без да отпусне пръстите си, той я забута към спрялата кола.

- Тази гражданка съобщи, че в гората някой си умирал.

От прозорчето на колата надничаше широко мъжко лице с изпъкнали кръгли очи.

- Там наистина умира човек - Мира вложи цялата тревога в гласа си, за да разбие насрещното безразличие.

- Качвайте се! - сухо нареди едроликият и се отмести към шофьора.

Мира почти седна върху неговото коляно. Заговори припряно:

- Карайте направо, ще ви кажа къде да отклоните. Стоп! - викна тя след малко и първа изскочи от колата.

Затича по пътеката. Чуваше стъпките и гласовете на мъжете след себе си. Тъмнината внезапно се разцепи от два светлинни лъча. Полицаите бяха запалили фенери. Пустата пътека изпълни Мира с ужасно подозрение - дали не бе сбъркала отклонението? Ала след малко съзря стърчащите маратонки и бързо отби встрани. Приклекна до непознатия. Хриповете не се чуваха. На светлината лицето изглеждаше зловещо. Набраздено с кал и кръв с прозираща тук-там сивобяла кожа. Устата се бе дръпнала на една страна, като че всеки момент щеше да изохка. Очите не мигаха. Дънките бяха смъкнати под коленете и членът на мъжа беше открит.

- Господи!- простена тя.

Някой грубо я вдигна и блъсна назад. Един от полицаите подхвърли нещо за светлина и след малко двата фенера се насочиха право към лежащия на земята мъж. Мира сведе очи. Усети странно неразположение и се уплаши да не повърне. Дръпна се встрани, но пред нея се изпречи едроликият.

- Как се казва? - попита ледено той.

- Кой? - Мира едва удържаше надигащия се стомах.

- Този - мъжът посочи неподвижната фигура на земята.

- Не го познавам. Спънах се в краката му.

- Хайде де!

Грубият тон и особено студената насмешка в неговия поглед сподавиха спазмите на стомаха й.

- Ама вие какво? - слиса се Мира.

- Името му!

- Вие сте луд! Всъщност кой сте? И как смеете да ми задавате такива тъпи въпроси?

- Райко Маринов, инспектор от Криминалния отдел на Столична дирекция на вътрешните работи - представи се небрежно нейният събеседник, измери я подигравателно и със заповеднически тон изрече: - Дайте си паспорта!

За миг Мира се поколеба дали да се подчини. Разумът надделя - при тези обстоятелства беше длъжна да удостовери самоличността си на гражданка, чийто досегашен живот е чист. Маринов дръпна паспорта от ръката й, приближи го към светлината, после подхвърли на един от полицаите:

- Заведи тая в колата! Заключи я! И погледни за линейката. Доктор Лазаров, как е хавата?

Мира се извърна към лекаря, който се бе надвесил над неприлично разголения мъж. Не чу неговия отговор. Полицаят я тласна към пътечката и почти я принуди да подтичва след него. Преди да излезе на алеята, тя се обърна. Четиримата криминалисти сякаш изпълняваха странен ритуал около проснатия в калта мъж. Лекарят се надигаше бавно. Двамина опъваха ролетка, а Маринов кръжеше наоколо като ловджийско куче.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух