напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



2.


Райко Маринов разбра, че човекът е мъртъв, преди доктор Лазаров да поклати мрачно глава. Наведе се над трупа. Мъжът не беше в първа младост въпреки скъпите дънки и маратонки, по които лудееха всички тийнейджъри. Смъкнатият слип и изваденият член обясняваха липсата на борба. Спипан бе на калъп - бил е върху жената, после са го катурнали по гръб. Джобовете му бяха преобърнати и съдържанието разпиляно наоколо. Маринов прибра в плик носна кърпа, презервативи, тефтерче с телефонни номера.

Единствените ясни стъпки, които откриха при пристигането си, бяха от дамски обувки. Несъмнено на жената, която отпрати в колата. По навик я огледа добре още пред посолството, а когато тя седна до него в колата, се дръпна да не го изцапа. Сигурен беше, че шикалкави нещо и това беше достатъчно да се настрои срещу нея. За миг дори не се поддаде на впечатлението, което създаваше миловидното й лице. Приличаше му на една италианска актриса. Същото високо чело, леко раздалечени очи, фино носле, нежна брадичка и трепкащи от вълнение устни. И фигурите им бяха сходни - дългокраки, източени в кръста, с малки гърди и тесни рамене. Движеха се грациозно, излъчваха финес и будеха доверие с искреността си. Но онази беше актриса, занаятът я бе научил да заблуждава зрителите със своята невинност. Той разтвори паспорта на Мира. Устните му се разтегнаха в надменна усмивка. Баш него ли намери за балък!

Вдигна глава в посоката, където бяха оставили колата. Оперативният работник се връщаше. Вървешком насочваше фенера отляво и отдясно на пътеката. Светлината внезапно закова на едно място и той възбудено извика:

- Портфейл, господин инспекторе!

Маринов забърза към него. На земята лежеше разтворен портфейл. Вдигна го и под лъча на фенера разгледа неговото съдържание. Паспорт, трамвайна карта и няколко фактури. Снимката на паспорта показваше убития в костюм, вратовръзка и замръзнало в самодоволство лице.

Генади Любенов Генов. Роден в Пазарджик. Жител на София. Страниците за месторабота бяха изпълнени с печати от различни, понякога напълно противоположни по своята дейност предприятия. Хотели, водноелектрически каскади, градски транспорт, завод за лекарствени средства. Последният печат беше за освобождаване от несъществуваща вече обществена организация. Колкото по-надолу слизаше погледът на инспектора, толкова по-дълги ставаха интервалите на трудовата незаетост. Маринов остави за кабинета си проверката на хрумналата му догадка, че Генов е бил повече свободен отколкото заангажиран с работа.

- Не са му оставили дори левче за свещ - пошегува се оперативният, но начумереното изражение на Маринов го накара да се оправдае: - Сетих се за ливанеца. Тук някъде го бяха нападнали. Като се свестил, се измъкнал на шосето. Нямал пари да си плати таксито. Добре че му оставили поне самолетния билет.

- Откъде знаеш всичко това? - недоверчиво го стрелна Маринов.

- Инспектор Жеков от службата Борба с организираната престъпност разследва случая. Нашият екип беше дежурен, изпратиха ни с него. Закарахме ливанеца чак до летището, искаше да ни даде пари да се почерпим, ама майор Жеков не разреши.

- Много говориш - сряза го сърдито Маринов.

Ако младежът не бе споменал ливанеца, той нямаше да се сети за заповедта на директора: открие ли се нападнат в Борисовата градина човек, веднага да се съобщи на службата Борба с организираната престъпност. Възприел я бе като поредната фантасмагория на шефа на службата подполковник Недев и мигновено я забрави.

- Звънни на Жеков! - нареди той на оперативния. - Да си троши главата и с този голохуйовец. Щом шефът му бърка София със Сицилия, той да му измисля мафиотите. За мене това си е обир по нашенски и май ще взема да го разкрия, за да не ми се правят на инспектор Катани.

Маринов метна самодоволен поглед към колата, в която заключиха Мира. И той - като много свои колеги - смяташе създаването на служба Борба с организираната престъпност за глупост. Дейността й беше чисто полицейска и спокойно можеше да се върши от досегашните структури на Дирекцията на вътрешните работи. Намереше ли съмишленик, много усърдно обясняваше недоразумението със самонадеяността на шефа на службата. Според него подполковник Недев беше чел твърде много криминални романи, докато бе работил в Транспортна полиция. Бедата - пак според Маринов - бе, че Недев успяваше да наложи фантасмагориите си. Директорът го подкрепяше и той бе на път да превърне своя екип в първостепенно звено сред колегията. А точно това дразнеше най-силно Маринов, тъй като не виждаше с какво толкова го превъзхождат колегите му от Организираната, както накратко наричаха службата на подполковник Недев.

Усмихна се отмъстително, като си представи как малката курвичка с ангелското лице ще разиграва инспектор Огнян Жеков. Друга следа нямаше. И сега Жеков щеше да удари на камък както при ливанеца. Маринов следеше потайно всички разследвания на Жеков. Зад пламенната му непримиримост към службата Борба с организираната престъпност се криеше неговата огромна обида, че дори не бе включен в списъка на предлаганите за нея кандидати. А Огнян Жеков бе прехвърлен веднага от Криминалния отдел, където с нищо не го превъзхождаше. Имаше наистина висок процент на разкрити престъпления, който Маринов обясняваше с чистата случайност - просто му се бяха паднали прозрачни случаи или лесноразбиваеми извършители. Но Жеков със своята потайност бе създал впечатление за неуморна къртица.

Откъм колата се чуха нервни клаксони, последвани от думкане по ламарина. Маринов ревна към оперативния:

- Иди при онази и й кажи да престане, че отида ли аз, ще й насиня задника! Няма да легне до мъж поне един месец.

Оперативният се затича по пътечката, но Маринов го спря с нова заповед:

- Свържи се с Дирекцията. Да проверят в контингента на проститутките има ли Мира Георгиева Йотова. И въобще регистрирана ли е за нещо при нас. А, линейката! - заслуша се той в пронизителния рев на сирена.

И лекарят от Бърза помощ потвърди заключението на доктор Лазаров. Мъжът си беше пълен труп. Санитарите го вдигнаха и едновременно възкликнаха.

Под трупа белееха дамски бикини.

Маринов ги вдигна с пръчка. Едва не зацвили. Докато инспектор Жеков пристигнеше, той вече щеше да е изяснил случая. Прибра в плик бикините. И онова курвенце щеше да му плати за номерата си. Нищо не го дразнеше повече у престъпниците от тяхната игра на наивност, с която се опитваха да го заблудят. Него! Колкото по-умело я прилагаха, толкова по-силна ставаше неговата мъст. А на тази префърцунена госпожичка не й липсваше талант. При това доста дързък. Нейната тревога за непознатия беше досущ като истинска.

Маринов пое по пътечката с бодра стъпка. Вървешком нареди на доктор Лазаров да придружи трупа с линейката и веднага да му съобщи резултатите от аутопсията. И в колата нарежданията му бяха кратки и безапелационни. Мира да седне отзад между двамата оперативни работници, а шофьорът да кара право в Дирекцията на вътрешните работи.

 

* * *

 

Мира се беше вцепенила на стола. Маринов я въведе в кабинета си, каза й да почака и излезе. Времето сякаш спря, а и тя не се сещаше да погледне часовника си. Изцяло беше погълната от преживяването в гората. Виждаше проснатия неподвижно мъж, усещаше противната мокрота върху ръцете си, въпреки че многократно ги пребърса с носната си кърпа. Набразденото с кал и кръв лице на непознатия се уголемяваше, завладяваше цялото й съзнание и тя уплашено притваряше очи. За нищо друго не си спомняше, незнайно къде бе потънал нейният досегашен живот.

Стресна се от рязкото отваряне на врата. Маринов мина наперено край нея. Мира неволно потрепери от неговата подигравателна усмивка. И той беше част от кошмара, който я владееше. Дори вторият съпруг на майка й не се отнасяше с такова грубо пренебрежение към нея. В очите му изглеждаше като нищожна мушица, позволила си волността да досажда с глупаво бръмчене.

Маринов се настани зад бюрото, облегна се на стола и я измери отвисоко. Следващите секунди той сякаш се наслаждаваше на нейното объркване. Най-после отлепи бавно устни:

- Познаваш ли лицето Генади Любенов Генов?

- Кой е той?

- Нима не знаеш, че убитият се нарича така?

Сарказмът обърка още повече Мира. Засегна я и безцеремонното преминаване на ти. Никакъв отговор не излезе от устата й. Маринов загуби търпение. Подхвърли грубо:

- Спомняй си бързо, за да напиша протокола!

- Какво трябва да си спомня?

- Всичко, което се е случило тази вечер.

Сашо!

Като от мъгла изплуваха и ставаха по-ясни спомените. Готвиха, вечеряха, любиха се... Нейното неспокойно мятане в леглото възвърна болката от безразличието на Сашо... Надеждата да намери утеха в заспалата гора... Налегналото я безмерно чувство за самотност... Горчивият й плач...

- Е, спомни ли си?

Подигравателният тон на Маринов я приземи в неговия кабинет. След като той се държеше - без всякаква причина - така неуважително с нея, узнаеше ли за поведението на Сашо тази вечер, навярно щеше да стане още по-брутален. Нещо в нея се изопна и тя отвърна с леко раздразнение:

- Обясних ви, че се спънах в краката на мъжа.

Сърцето й подскочи лудо от картината, която мигновено възкръсна в съзнанието й.

- С кого беше?

- Сама - вяло отвърна Мира. Беше смазана от внезапното прозрение, че до края на живота си няма да се отърве от спомена за непознатия мъж в гората.

- Хайде де! - иронично проточи полицейският служител. - В два часа посред нощ сама в гората!

Мира вдигна рамене. Нямаше какво да прибави към очевидната истина. Като видя своя паспорт в ръцете на Маринов, леко се надигна. Дошъл бе краят на неприятното общуване. Ала вместо да й подаде паспорта, инспекторът го разгърна. Вдигна кръглите си, изпъкнали очи и ги прикова върху нея. Облиза устни и тъкмо да заговори, в стаята нахълта висок кокалест мъж с кожено яке. Посребрената му коса стърчеше безразборно.

- А, Жеков, влизай! Настанявай се! След малко приключвам - приповдигнато го посрещна Маринов.

Новодошлият затвори вратата след себе си. Премести поглед от Маринов към Мира, после го върна обратно и мрачно изрече:

- Казах ти много ясно да не започваш разпита без мен.

Враждебна ярост разтърси за миг Маринов. После по широкото му лице се разля нахална усмивка.

- Май напразно те вдигнах от топлия задник на жена ти. Почти съм изяснил случая. Виждаш ли я тази? - той кимна към Мира. - Твърди, че случайно намерила мъртвец в гората...

- Предполагам, че госпожицата или госпожата си има име - прекъсна го Жеков, дръпна свободния стол към насрещната стена и седна между Маринов и Мира.

Маринов една не метна по него разтворения паспорт. Взря се в страницата като първолак.

- Кръщавана е, но май не е докръстена - жлъчно изрече той. - Казва се Мира Георгиева Йотова. На двайсет и една години е. Ненавършени. Живее на улица Парчевич, тоест през един квартал от Борисовата градина. Но тръгва посред нощ, прекосява целия парк, за да открие чак в другия му край труп на мъж, когото твърди, че не познава.

- Защо не ми вярвате? Наистина не познавам този човек! Съвсем случайно се спънах в неговите крака - възмути се Мира.

- Защото, малката - Маринов посочи нейния стол, - тук са сядали много по-опитни и закоравели престъпници и никой не е успял да метне старата кримка Райко Маринов.

- Но аз... - обвинението на инспектора стегна гърлото на Мира.

- Може би ще кажеш, че си се разхождала из парка, защото страдаш от безсъние?

- Точно така - Мира се хвана мигновено за подхвърленото с нагла усмивка предположение. - Вчера ме съкратиха от работа, бях разстроена, излязох да се поразходя.

- И не те беше страх?!

- Владея карате.

- Защо не ми каза? - в очите на Маринов просветна някаква мисъл.

- Не сте ме питал - Мира почувства внезапно чувство за опора. Додаде предизвикателно: - От малка се занимавам с източни бойни изкуства. Татко беше един от пионерите на карате у нас.

Тя, дъщерята на Георги Йотов - Джоката, докога щеше да търпи гнусни подмятания? Надигна се и с преметната през рамо чанта заяви дръзко:

- Повече не намирам какво можем да си кажем.

- Сядай и отговаряй! - ревна Маринов. - Имаше ли съучастници, или сама преби онзи нещастник?

- Вие сте луд! - Мира се свлече на стола.

- Предполагам, че за такъв ме вземаш, щом ми пробутваш приказки от Хиляда и една нощ.

- Ама наистина сте луд, щом не ми вярвате.

- Така ли? - рипна Маринов с вдигната ръка.

Със светкавичен скок Огнян Жеков се озова пред него. Отблъсна го назад и с двете ръце го натисна на стола. Лицето му не отразяваше никакви чувства. Беше изсечено като от глина - бледо, кафяво и сухо. Само в малките тесни очи просветна огън. Дръпна се встрани и студено попита:

- Имаш ли някакви веществени доказателства?

- Разбира се - Маринов оголи зъби в свирепа усмивка. Отново се надигна, подхвърляйки успокояващо към трепналия Жеков. - Няма да си цапам ръцете с тази пачавра.

Пристъпи с ръка в джоба. Когато застана пред Мира, беше извадил наполовина плика с бикините.

- Изправи се! - нареди той на зяпналото го момиче.

Инстинктивно тя потърси закрилата на Жеков. Срещна сякаш бетонна стена. Не й оставаше нищо друго, освен да изпълни заповедта. Тъкмо стъпи на крака и Маринов с рязко движение дръпна ципа на дънките й. Тя обезумя и като през мъгла видя как Жеков отхвърля Маринов към стената.

- Ти наистина си луд за връзване! Какво те прихваща?

Маринов не отвърна. Прилепи се до стената и заби поглед в отворения триъгълник на Мирините дънки. Там ясно се виждаха нейните бикини. Очите му заиграха неспокойно. Той измъкна плика и го изтърси върху бюрото си.

- Мислех, че тези гащички са нейни. Открихме ги под трупа - постепенно овладя гласа си, но в очите му остана безпокойството.

За Жеков той сякаш престана да присъства в стаята. Вниманието му се насочи към Мира.

- Оправете се - каза й той и деликатно се извърна встрани.

Пръстите на Мира трепереха, едва вдигна ципа, рухна на стола и избухна в плач. Жеков се надвеси над нея.

- Разберете, че трябва да изясним случая!

- Ако знаех какво ме очаква, щях да прескоча онзи нещастник и сега да съм си у дома - тя захлипа още по-силно.

Жеков придърпа стола и седна срещу нея. Изчака търпеливо стихването на хлиповете й и настойчиво рече:

- А сега ми разкажете всичко! От началото!

Интуитивно Мира долови разликата между двамата полицаи, но колкото и подробно да описваше премеждията си, пак не спомена нищо за Сашо. Беше прекалено изтощена, за да си позволи самонаказание с връщане към собствените си, само нейни проблеми.

- Искам да се прибера - заяви решително тя, когато разказът стигна до влизането в този кабинет.

Жеков натисна някакво копче върху бюрото. Появи се полицай, на когото той нареди:

- Закарай госпожица Йотова до дома й!

- Не! - възпротиви се живо Мира. Невъзможно й бе да издържи дори мълчаливото присъствие на човек от тази сграда.

- Знаете ли как изглеждате? Цялата сте в кал и кръв. А сега се разкрасихте със сълзите - неотстъпчиво изрече Жеков.

Телефонът пронизително иззвъня. Маринов го грабна, представи се нервно, а като чу ответния глас, припряно заговори:

- Казвай, Лазаров!... Не думай! Значи инфаркт?... А, ударът по главата си го бива, щом го е проснал да съхне на тревата...

Мира не сваляше от него очи. Лицето й се изкриви от нахлулата жал към непознатия. Ако беше изтичала направо в посолството, може би щяха да го спасят. Никога нямаше да прости и на себе си, и на Сашо.

- Вие сте свободна - подкани я Жеков и й подаде визитната си картичка. - Ако си спомните нещо, което сте изпуснала да ми съобщите, обадете ми се. Засега не бива да напускате София. Може би ще се наложи да ви потърся за допълнителни изяснявания.

Полицаят отвори вратата пред нея и тя безропотно се остави да бъде изведена на паркинга. Едва се държеше на крака от умора.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух