напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



3.


Щом влезе в апартамента, Мира се втурна към банята. Жената в огледалото я стъписа. Лицето сякаш бе обхванато от кафява плесен и само редките бели петна тук-там напомняха за чистата нежна кожа. Златистокафявите очи плуваха в розовината на безсънието и скорошния плач. Косата стърчеше във всички посоки, като че ли бе вещица. Мира подири спасение зад притворените си клепки, но там я причакваше непознатият мъртвец. Пусна бързо душа с надеждата да изличи веднъж завинаги тази проклета нощ.

Би останала още час под облекчаващата струя, ако продължителното звънене на телефона не бодеше съвестта й. Как пропусна да се обади в службата си?! Предупреждение за съкращение не означаваше мигновено освобождаване от работа. Никога не закъсняваше, а и тази заран трябваше да препише доклад, спешно поискан от чужбина.

Въздъхна облекчено, когато чу Сашо.

- Ей, най-после те открих! Звъня у вас, звъня в службата ти - никъде те няма! Всички криминалета, които съм чел, преминаха през главата ми. Къде беше?

- В полицията! - натърти злорадо Мира.

- В полицията ли? Защо?

- Ако ми беше отворил, щеше да разбереш. Звънях като луда.

- Прав си. Наистина тя е била - гласът на Сашо се отдалечи.

- С кого говориш?

- С Краси, приятелчето от съседния апартамент. Пием си кафето.

Мира озадачено възкликна, ала Сашо продължи възбудено:

- Краси се домъкна по пижама както в хубавите стари времена. Донесе чудесно кафе. Цялата къща мирише като в кафене Бразилия. Половината пакет остана, довечера ще го опиташ.

Чертите на Мира се изопнаха. Сашо дори не я попита защо е била в полицията. Проснатият в калта мъж изпълни съзнанието й. Тя смъкна слушалката и гневно я тресна върху апарата. Зави се плътно в хавлията, ала колкото и да я мамеше леглото, набра телефона на своя шеф. Обясни, че не е болна, а закъснява по друга причина, която изведнъж заседна в гърлото й. Замънка смутено:

- Ще препиша доклада в обедната почивка! Извинявайте, господин Гьошев! Обличам се и тръгвам!

- Не се притеснявай, моето момиче! Дадох доклада на Тенева. Въобще не е необходимо да идваш. Използвай времето да си търсиш работа! Аз също ще се обадя тук-там. С чиста съвест ще ти ходатайствам. Винаги съм разчитал на теб. Отвори ли се някаква възможност, веднага ще те потърся, но сега главата ми е пламнала. Наредиха ми да съкратя още двама души. А с кого ще работя? Идва ми да си напиша оставката, но синът е последна година в Юридическия...

С апарата в ръка Мира се придвижи до дивана. Просна се и изслуша последните вайкания на шефа си със затворени очи. Тъкмо задремваше и телефонът бръмна. Едва вдигна слушалката. Простена, като чу пак Сашо.

- Мира, одеве телефонът май прекъсна. Казвай какво се е случило нощес! Краси чул някаква тупурдия, но аз допих виното и съм отцепил като мъртвец.

- Аз пък намерих истински мъртвец в гората! - заядливо откликна Мира.

- Мъртвец ли? Какъв мъртвец?

- Не ме разпитвай! Достатъчно въпроси ми задава инспекторът. Той беше почти сигурен, че съм била с мъжа преди смъртта му.

- Глупости! Ти излезе от нас малко преди два. Погледнах часовника. И Краси ще потвърди. Още бил в антрето, когато нашата врата хлопнала. Чул по-късно и звъненето. Тъкмо излизал от банята, надникнал през шпионката. Видял те в гръб, но аз бях сигурен, че си била ти. Трябваше да те задържа, колкото и да ненавиждам насилието.

- Ти не направи най-важното!

- Кое?

- Ако не гледаше само в себе си, щеше да го разбереш. А сега ме остави да спя. Смазана съм от умора.

Още кипеше срещу Сашо, когато той отново се обади.

- Ти ще проумееш ли най-сетне, че и другите имат свои потребности? Казах ти, че ще спя! - избухна тя.

- Само да ти съобщя новината и веднага хуквам към института. Краси ни кани на вечеря в ресторанта на хотел София. Не успях да го убедя да идем в някое от нашите кръчмета. Дано ти го навиеш. Обещах в седем да сме пред хотела.

- Откога престана да се гнусиш от ченгета?

- Не знаех, че Краси напуснал полицията преди година. Призна ми, че правил опити и преди Десети ноември, но баща му не давал и дума да изговори. Старият Драгнев беше голяма клечка в МВР, никой нямаше да освободи сина му без негово съгласие. Веднага щом пенсионирали баща му, Краси подал рапорт за напускане. Хванал се е с някакъв бизнес. Изглежда му върви, настояваше да отидем в Шератон или Японския, но как ме виждаш мене там? И София ми е противна, но дотам успях да го склоня. Дано ти си по-убедителна. Какво ще кажеш за Бухала или Избата? Там винаги ни е било хубаво.

Мира не отговори. Привиждаха й се ресторанти, които бе виждала само във филмите. Сашо не заслужаваше нейната саможертва. Никога не му бе признавала мечтата си поне една вечер да прекарат в блестящ, луксозен ресторант вместо в опушените кръчмички, за да не го разочарова. Снобизмът според него беше признак на безхарактерност и духовна бедност.

- Предлагам ние да се срещнем по-рано. Ще те чакам в пет часа в барчето на Ники. Озадачен съм от твоите обвинения и особено от тона ти!

- О, не! - спонтанно отказа Мира. - Ще дойда направо пред хотела в седем.

В последвалата пауза Мира се прозя.

Най-сетне Сашо заговори:

- Няма да се задържаме дълго в ресторанта. После ще се приберем у дома. Двамата. Ще ти сваря от кафето на Краси.

- Добре - прозя се пак Мира. - А сега ме остави да спя!

Тя изтегли щепсела на телефона. Заспа, щом положи глава на възглавницата.

 

* * *

 

- И така, имаме достатъчно основания да предполагаме, че почеркът е един и същ и при ливанеца, и при нашенеца - натъртено обяви подполковник Недев.

Жеков неопределено кимна с глава. Нито веднъж не спомена думичката почерк. Не я обичаше, а и дори да я употребяваше, не беше в характера му да превръща своите предположения в твърди позиции.

- Засега допускам само, че в Борисовата градина действа банда, която използва самозабравата на мъжете при секса, за да ги напада и ограбва - бавно отвърна той на настойчивия поглед на своя шеф.

- Елементарно, Жеков! - недоволно процеди Недев. - Ливанецът по всяка вероятност е бил свързан с наркобизнеса.

Независимо че и лицето, и поведението на шефа изразяваха твърда мъжественост, Жеков долавяше у него една дразнеща го нотка на хлапашка самоувереност. Чакаше с добре прикрита досада края на разговора, за да се затвори в своята стая, където сам щеше да прецени всички за и против сходството в двете нападения. Достатъчно време загубиха за възстановяване на случая с ливанеца. На няколко пъти въпросите и вметнатите забележки на подполковник Недев опънаха застрашително нервите на Огнян Жеков, които минаваха за железни.

- Възможно ли е ливанецът да се е познавал и срещал с нашия Генади Любенов Генов? - замислено попита Недев.

- Само свети Петър знае засега - Жеков се свъси мрачно.

- Какво е подплашило ливанеца?

Жеков не можеше да си представи по-нелеп въпрос. Много ясно изложи всичко, което знаеше за ливанеца. Управителят на хотел Шератон се бе обадил в Дирекцията, защото един от гостите се прибрал пребит. Отказал лекар. Приел само медицинската сестра на хотела да почисти раните му. Страхувал се да не закъснее за самолета. Когато Жеков пристигна, пълничкият късокрак ливанец прибираше трескаво багажа си. Не даваше и дума да се изговори за отлагане на пътуването. Имал важна среща в Бейрут. Склони да отговаря на въпросите на път за летището, защото прецени, че с полицейската кола ще стигне навреме за своя полет. Непрекъснато поглеждаше часовника си и даваше вид, че не приема нападението на сериозно. Няколко пъти помоли да не се вдига шум около инцидента. Такива неща навсякъде се случвали. Предполагаше, че жената, с която се запознал в бара на хотела, била омъжена или имала приятел, тъй като не склонила да се качат в неговата стая, а го завела в парка. Смяташе, че са били проследени. Не видял нападателя, нито го чул. Свестил се в някакви храсти. Допълзял до алеята, където го открил мъж с куче. Той го извел на магистралата, спрял му такси. Едва пред хотела ливанецът разбрал, че портфейлът му е изчезнал. Но се държеше все едно бълха го ухапала. Имал около хиляда лева и петстотин германски марки.

И сега, както тогава в полицейската кола, Жеков усети предупредителния сигнал на интуицията си. Нещо излишно имаше в мръснишката откровеност на ливанеца - жената му направила такъв минет, че заслужавала и повече пари. Ала въпреки цялата си настойчивост Огнян Жеков не успя да изтръгне никакво описание на жената. Много курви бил срещал по света. Всички си приличали. Защо си губят времето, след като той не е подавал никакво оплакване? Инцидентът нямало да помрачи неговото отношение към България, защото бизнесът му вървял добре. Похвали се, че бил представител на ливанска фирма за маратонки, доставял редовно стока на един софийски магазин, чийто собственик бил негов сънародник, женен за българка.

От Жеков не убягна нервната припряност на ливанеца, когато стигнаха летището. Спусна се към гишето за оформяне на билетите и веднага се отправи към залата за пътници. Беше забравил своите придружители. Неспокойният му поглед мина край тях, сякаш диреше някого.

Жеков се върна в хотела. Там никой не бе виждал ливанеца вечерта. В бара се отбил към пет часа, но барманът много ясно си спомни, че бил сам. Изпил кафето, купил цигари и си тръгнал. И пиколото на входа потвърди, че излязъл сам. Този път не поискал такси - щял да се разходи и да се върне. Очевидно бе намерил жената другаде, ако изобщо е бил с жена. За всеки случай Огнян Жеков провери и при педитата в Астра. Собственикът, който винаги усърдно услужваше на полицията, за да си спести излишни проблеми, се закле, че не е виждал никога човека, когото му показаха на снимката.

И в Интерпол удари на камък. Такъв човек не фигурираше в техните картотеки. Ала след два дни го повикаха и му показаха снимка, на която във въртящата се хотелска врата ливанецът се разминаваше с елегантен мургав мъж, за когото със сигурност се знаеше, че е член на един от известните колумбийски наркокланове и че установява връзки в бившите социалистически страни. Дали си разменяха извинения или указания, само свети Петър знаеше, тъй като ливанецът бе загинал при транспортно произшествие наскоро след завръщането си в Бейрут.

Колумбиецът сякаш бе потънал вдън земя.

За Огнян Жеков беше пределно ясно, че всички мисли на подполковник Недев са насочени към предположенията на Интерпол, че световните наркомафии са започнали бясна надпревара за завоюване на пазари в Източна Европа. Зарибяването на доста училища доказваше, че някои от тях са проникнали в България. Жеков неволно скръцна със зъби. Единият му син беше ученик, другият - студент.

- Засега знаем само, че двамата са нападнати в Борисовата градина - изрече високо Жеков, за да прогони личните си чувства, които можеха да го поведат по грешна следа. - Генади Любенов със сигурност е бил с жена.

- Какво е това момиче, което съобщи за него? Маринов ме пресрещна в коридора. Оплака се, че не си го оставил да довърши разпита. Щял да изкопчи това, което то прикривало. Само луда жена можела да се престраши да тръгне нощем сама в парка. Допуска, че е съучастничка.

- За Маринов всеки, който е бил на сто метра от местопрестъплението, е вече подозрителен. Той не признава случайността. Момичето по всяка вероятност каза истината.

- Но не си сигурен! - заядливо вметна Недев.

- Засега съм сигурен само, че Генади Любенов е мъртъв.

- Престани с твоето засега! - укори го Недев с нескрита досада. - Колегите от Интерпол твърдят, че катастрофата с ливанеца е инсценирана. Някой го е изпратил при твоя свети Петър да си признае преждевременно греховете.

- Засега - невъзмутимо започна Жеков - разполагам само с един неоспорим факт: Генади Любенов е мъртъв. Той ще ме доведе до бандата, ако наистина тя съществува. Разрешете да започна.

Разлютеният поглед на Недев падна тежко върху Жеков.

- Искам крайни резултати! Предупреждавам те, че ако дълго ми снасяш твоето засега, ще си дочакаш пенсионирането в Криминалния отдел!

- Свободен ли съм? - Жеков рязко се вдигна на крака.

- Да - кимна Недев. - И запомни: никаква самодейност! Ще ме държиш в течение на всичко!

Огнян Жеков се насочи към вратата, сякаш пореше въздуха с тесните си рамене. Предупреждението на шефа не го уплаши. Смисълът на живота му беше разкриването на престъпления, а в кой отдел щеше да го върши, му беше все едно. Онова, което го подразни у шефа, беше назидателността, в която ясно прозираше отношението му към старите криминалисти в службата. Недев открито роптаеше срещу своите предшественици заради тяхната кадрова политика. Обвиняваше ги, че при подбора на служителите са се ръководили от дотогавашната им дейност, а според него и най-опитните криминалисти отстъпваха на младите, тъй като бяха работили само срещу обикновени престъпници. Твърдеше, че организираната престъпност е нещо ново и срещу нея могат да се нагодят по-бързо и по-сполучливо даже начинаещите полицаи. За него времето на самотните къртици беше отминало и по тази причина не одобряваше индивидуализма на Жеков. Заради склонността му към самостоятелни действия преди няколко дни го нарече публично къртица единак и никой от състава не отгатна дали определението е комплимент или упрек. Някак тихомълком Жеков бе разнищил голяма мрежа от крадци на коли и бе открил работилницата, където ги префасонираха или разглобяваха. Дейността му бе похвалена лично от главния секретар на Министерството и за свое удивление той установи, че Недев се радва и гордее повече от него. После иронично се присмя над себе си - като че ли отдавна не бе проумял какво раздвижва неговите вълнения. Случаят бе приключен, страницата - обърната, но появеше ли се нов, всичките му чувства щяха да се събудят.

И това вече стана. Генади Любенов Генов се вгнезди в главата му и щом затвори вратата на началническия кабинет, Жеков мигновено забрави своето раздразнение от поведението на подполковник Недев.

 

* * *

 

Генади Любенов живееше в широк многоетажен панелен блок в Красна поляна. Жеков звънна на вратата, повтори, потрети без никакъв ответ. Усети, че някой го наблюдава - обърна се светкавично, но площадката беше пуста. Дебненето очевидно идваше от съседния апартамент. Не се излъга. При първото иззвъняване дочу лек шум зад вратата и веднага женски глас - делови, категоричен:

- Кого търсите, господине?

- Семейство Генови.

- Съседният апартамент - гласът даде да се разбере, че разговорът е приключил.

- Отворете, моля! От полицията съм.

- Покажете на шпионката полицейската си карта.

- Нагледала сте се на криминални филми - промърмори Огнян Жеков, въпреки че остана доволен от предпазливостта на жената.

- Достатъчни са ми съседите - посрещна го тя.

Беше с прошарена коса, без грим, с респектираща интелигентност. Покани го в стая, чиито стени бяха заети със секции, огънати от множеството книги върху тях. Жеков се настани на канапето, а тя застана права до бюро с отворена пишеща машина. Търпеливото спокойствие, с което изчакваше да заговори, го накара да подбира думите си.

- Да разбирам ли, госпожо, че сте в лоши отношения със съседите?

- Лоши е меко казано, господине. По-точно е да се определят като безсмислена война на разума и културата срещу първичните страсти и примитивните представи.

- Не ми изглеждате толкова безпомощна.

- Чувствам се по-зле от плебеите в Римската империя. Нито вашата полиция, нито прокуратурата, нито общинските власти обръщат внимание на моите оплаквания. За тях Генов е потърпевшият от някаква си смахната професорка. Никой от останалите съседи не смее да ме подкрепи. На първите Генов е напълнил гушките, а на вторите е взел страха.

- С какво?

- С наглостта си да налага своите норми и желания. Той може да вдига скандали или да прави оргии по всяко време на денонощието. Когато чака гости, никой няма право да използва асансьора. Днес по някакво изключение не е надул касетофона със сръбски песни. Не дай си Боже, някой да паркира на неговото място - нищо няма да остане от колата! А напоследък започна да налита на малки момиченца. Преди месец сбарал детето на едни съседи в асансьора. Добре че някакъв гост тъкмо го бил повикал от по-долен етаж. Генов скочил срещу него, но онзи не го познавал и здравата го сдрусал. Представяте ли си, господине, родителите не посмяха да подадат жалба! Сменят двустаен апартамент за гарсониера, само и само да се махнат оттук.

- След като има свидетел, затворът не му мърда - промърмори Жеков.

- А апапите му? Казал на бащата на момиченцето, че ако той влезе в затвора, неговите хора ще спукат майката и детето.

- С какво се занимава Генов?

- Нищо конкретно не мога да ви кажа. Но едва ли парите му са спечелени честно. Особено напоследък, въпреки че заведението му работи добре. Чиста проба новобогаташ. Сменя колите си - от скъпа по-скъпа. Предполагам, че върти търговия с крадени вещи, защото съм виждала да внасят и изнасят телевизори, кафе-машини и какво ли не. Не мислете, че от любопитство стоя непрекъснато на шпионката, имам си предостатъчно задължения. Невъзможно ми е да се съсредоточа от техния шум. Онази нощ, например, примъкнаха почти цял камион с ракия. Изпуснаха един кашон на площадката, още се усеща миризмата.

- Има ли семейство?

- Съпругата му е втора или трета. Съвсем беше откачила от побоите. Откакто той нае бара, и тя започна да се държи нагло. Много се смях, като ми каза да я наричам госпожа Генова. Да не си въобразявам, че съм нещо повече от нея, след като сама си мия прозорците.

- Къде мога да намеря госпожа Генова? - Жеков съучастнически натърти на думата.

- Заведението им е на пазарчето до трамвайната спирка. Като попитате за Облака, всеки ще ви упъти.

Огнян Жеков се надигна, но впереният в него поглед на професорката го възпря.

- Не разбрах какво точно ви интересува, господине? Задавайте въпросите си, с удоволствие ще ви отговоря. Най-после някой да ме изслуша търпеливо!

- Генов е мъртъв, госпожо.

- Убит? - без никаква изненада попита професорката.

- Защо решихте, че е убит?

- Такива като него не умират в леглата си.

- Да сте чула някой да го заплашва?

- Какво ли не слушам през тези панелни стени...

- Предполагам, че можете да отсеете обикновените пиянски крамоли от сериозните разпри.

- Те са свързани, господине. Момент! - жената изведнъж се съсредоточи. - Не знам дали това, което на мен направи впечатление, е важно, но аз за първи път видях Генов уплашен.

- Кога?

- Онази нощ, когато пренасяха ракията. Изскочи от апартамента и като обезумял започна да се мята и да вика към двамата носачи: Бързо изчезвайте! Иван е надушил. Бил е при Баровеца. Цигането се обади, че Иван тръгва насам. Баровеца не е издържал на боя, изпортил ни е, мамицата му! Разкарайте камиона и идвайте при Коко! Аз ще бъда там. Само Коко може да ни спаси. Тогава някой изпусна кашона. Внесоха и него в апартамента, а Генов изрита стъклата надолу.

Жеков се превърна в слух. Събеседничката му отгатна нетърпението му и продължи по-бързо:

- Тъкмо реших, че мога да поспя спокойно няколко часа, и на вратата на Генови се задумка. Генова не се показа, не я бях зърнала и докато внасяха кашоните. Обикновено при тези акции тя отсъства от къщи. Единият от мъжете крещеше: Гена, покажись! Я знаю, ты сюда. Не издържах. Открехнах вратата и заплаших, че ще повикам полицията. Признавам, много се уплаших и веднага се прибрах. Мъжете бяха трима, изглеждаха като исполини. Едри, набити, със зловещи лица. Веднага скочиха на моята врата. Завикаха: Покажись! И сега се чудя откъде ми хрумна да закрещя от антрето, за да ме чуват: Ало, полицията ли е? Елате веднага на улица Бисера, блок единайсти. Нападат ме! Единият от мъжете наруга: Стерва!, ритна вратата, но другите го дръпнаха. След малко ги видях от прозореца да се мятат в някаква кола, която стоеше пред блока със запален мотор.

- Каква беше колата?

- Нима заекът забелязва марката на пушката, с която стрелят по него? - попита жената с тъжна усмивка.

- Върнаха ли се отново?

- Нито те, нито Генов - професорката погледна часовника си и подкани с очи госта. - Ще ме извините, но повече не мога да ви отделя и секунда. След час трябва да съм на научен съвет, а не съм готова с бележките си.

Огнян Жеков измъкна визитната си картичка и я подаде с молба да му позвъни, ако се появят отново тримата или други непознати.

Професорката превъртя картичката между пръстите си и някак сконфузено произнесе:

- Не предполагах, че ще приема вест за човешка смърт без никакво съжаление. А мислех, че знам всичко за живота...

Жеков само вдигна рамене. Каквото и да отговореше, щеше да прозвучи като изтъркано клише.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух