напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



4.


Откри Облака, без да разпитва за него. Подуши отдалеч миризмата на скара и присвитият му стомах напомни, че не е хапвал нищо от снощи. Заведението беше малка ламаринена постройка с тераса отпред. Барът обслужваше и вътрешната зала, и терасата. Пълна, набита жена с белязано от едра шарка лице и вързана буйна червеникава коса се справяше с поръчките от двете страни. Повече беше заета с опашката отвън, тъй като посетителите предпочитаха терасата. Питаше всекиго едно и също:

- Какво да бъде?

Пред нея стояха панер с малки хлебчета и голяма тенджера с димящи кебапчета. До краката й бяха оставени тарги с бира и безалкохолни напитки. Тя набучваше чевръсто кебапчетата в хлебчето, приклякаше за бутилка, оставяше ги до себе си и когато прибереше парите, ги подаваше на клиента.

Дойде редът и на Жеков.

- Три кебапчета. Не, четири - поправи се той. Устата му се напълни със слюнка, едва попита: - Къде мога да открия госпожа Генова?

- Аз съм - тросна му се жената. - За какво съм ви притрябвала?

- Трябва да поговоря с вас.

- Нямам време за празни приказки! Следващият! Какво да бъде?

Мъж от опашката отмести Жеков встрани и той примирено пое към една масичка. На третото кебапче съжали, че не бе поръчал пет, не усети как погълна четвъртото на един залък. За миг при продавачката нямаше никой. Той бързо застана пред нея.

- Какво да бъде? - попита тя.

- Един тоник. Ще го изпия вътре. Трябва да поговоря с вас насаме.

Малките, живи като на катеричка очи на жената застрелкаха неспокойно наоколо. Озъби се враждебно:

- Махайте се, докато не съм повикала полицията!

- Аз съм от полицията - Огнян Жеков постави на тезгяха служебната си карта.

Жената дори не я погледна. Само каза пренебрежително:

- Тоникът е от мене. Вземете го и влезте вътре! Генади всеки момент ще дойде. Той се оправя с вас.

- Генади никога няма да дойде - сухо изрече Жеков. Вдовицата не събуждаше никакво съчувствие у него.

- Как пък не! - високомерно го измери жената. Дръпна леко чекмеджето и зарови из дебелия пласт пари. - И на края на света да е, по това време Генади каца тук да прибере сутрешния оборот. Виж, да примъкне няколко кашона няма да се сети, но за парите пристига и по обяд, и вечерта.

- Трябва да ви съобщя нещо - Жеков потегли към вратата за вътрешното помещение.

- Не мога да си зарежа работата. И сестра ми е заета със скарата. Вие сте си на заплатки. Ако искате, и биричка ще ви отпусна. Пийте си и чакайте!

Е, щом така искаш! - помисли Жеков и направо изрече:

- Съпругът ви е мъртъв.

- А-а! - разпери ръце жената. Заприлича на слон в цирк с вдигнати предни крака. И изведнъж писна: - Леле, Божичко, какво ме сполетя? Генчо, мъжо, на кого ме оставяш?

Хората от масичките се втурнаха към открития плот на бара. Жената вкопчи пръсти в косите си, разкъса връзката на опашката и заскуба цели кичури. Отнякъде дотича полицай в униформа. Разбута тълпата и попита строго:

- Какви са тези писъци, Бино? Всички по местата си! Марш!

Хората бавно се отдръпнаха. Остана само Жеков.

- И вие! - полицаят посочи към масите.

Жеков се представи. Полицаят се изопна, отдаде чест, но запази важния си израз.

- Съобщих на госпожа Генова, че съпругът й е мъртъв - обясни Жеков, като се чудеше защо вдовицата не отронва и сълза въпреки отчаяните си писъци. - Вие останете тук, ние с госпожата ще влезем вътре! - нареди той на полицая.

- Станчо, ще казваш, че работата временно е спряна! Не, по-добре викни сестрата от кухнята! Тя да продава! - след като се разпореди, жената наново писна: - Леле, Генчо! Леле, мъжо, на кого ме оставяш?!

Вече съвсем близо до масичката, на която седна Жеков, тя внезапно спря, сухите й очички се впиха в инспектора.

- Къде е Генчо? Трябва да го видя веднага!

- И това ще стане, успокойте се!

Ала жената го сграбчи за реверите. Жеков не усети как се озова на крака.

- В него имаше пари. Много пари! - засъска в лицето му вдовицата. - Предупреждавам ви, че знам за тях! Само да е посмял някой да ги пипне!

Инспекторът смъкна дебелите ръчища от реверите си, опъна сакото си и посочи насрещния стол с изражение, което укроти жената. Тя покорно се отпусна, но напрегнатият израз на лицето й остана непроменен.

- У съпруга ви не открихме никакви пари - съобщи Жеков, наблюдавайки от упор вдовицата.

- Не може да бъде! - подскочи Генова. - От мене взе осем бона. И човекът на Коко му донесе бая дебел плик. Генчо раздели парите в различни джобове на якето. Те са със секретни ципове. Само той си знае как да ги отваря.

- Сигурна ли сте, че съпругът ви носеше яке? - озадачи се Огнян Жеков, защото много добре помнеше личните вещи на Генади, които му предадоха оперативните работници от мястото на произшествието.

- Изтупал се беше като младеж на двайсет години. Не си вижда шкембето. Косата му побеля. Боядисва я с френска боя, а аз се къносвам с най-евтиното от пазара.

- Може би е оставил якето у вас?

- Ами! - проточи с внезапно ожесточение Генова. - Нали го видях накъде запраши с колата. При онази парясница е отишъл! При нея ли е умрял? Сто пъти съм му казвала, че ще свърши върху курва! Сърцето му напоследък не беше в ред. Пада му се!

Зловещата усмивка потресе Жеков. Генова потри доволно ръце и се отпусна царствено на стола.

- Онази парясница най-после ми падна в ръчичките! Ще си прибера якето и парите, а сетне ще я оскубя косъм по косъм. Училище ли? И в детска градина няма повече да я назначат.

Генова рипна от мястото си и нетърпеливо подкани инспектора:

- Да вървим при нея! Човек на закона сте. Да я видя какви ще ги дрънка пред вас!

Жеков не помръдна. Лицето му се бе затворило.

- Съпругът ви е намерен в Борисовата градина близо до Дъновисткия квартал. Имате ли представа какво е търсил там?

- Знам ли! - Генова се отпусна тежко върху стола.

Дамските бикини възпряха Жеков да продължи разпита в тази посока. Жената го отвращаваше, но той не си позволи да нарани нейната гордост, ако въобще имаше такава. Изчака я да се отърси от объркването и попита с умишлена небрежност:

- За каква жена споменахте преди малко?

- Една учителка. Кой разрешава на курви да учат децата! - разфуча се наново Генова. - Чужд мъж да прилъгва, семейство да разваля.

- Къде живее?

- В Западен парк. Казва се Николина Папазова. Мене никой не може да ме метне. Усетих още лани, че нещо става с Генчо. Започна да се изтупва в костюми, вратовръзки сменя. Нека той да ме мисли за проста, това най ми помага. Костюмира ли се, все към Западния парк тръгва. Наговорихме се със сестрата - тя остана да продава, а аз - след него. Видях блока, в който влезе. На другия ден пак същото. На третия намерих едно циганче, дадох му десет лева да се качи с Генчо в асансьора и да запомни на кой етаж спира и в коя врата влиза. Изчаках моя да си отиде - като нищо щеше да ме смели, ако ме бе видял. И право горе! Звъня и онази се показва. Направих я на бъзе и коприва. Аз ще се претрепвам тук от работа, а тя ще яде паричките. Побеснях, когато видях кутия Троен лешник на масата. Да не би тя с учителската си заплата да я е купувала? - жената впи кръвясали очи в Жеков. - Не може тази божа кравичка да няма пръст в неговата смърт! Сам ли е бил?

Жеков се престори на глух. Подхвърли делово:

- Съпругът ви е в моргата. Можете да вземете смъртния акт, за да уредите погребението.

 

* * *

 

Учителката Николина Папазова беше дребна, слаба, с грациозна фигура и фино мургаво лице. Най-забележителното у нея бяха очите. Тъмни, дълбоки, гледаха с открита доброжелателност. Макар че още на вратата й показа служебната си карта, Жеков не започна разговора с въпроси за Генади Любенов. Струваше му се, че ще наскърби или унижи жената, като покаже, че му е известна нейната връзка с покойника. След всичко, което научи за него, беше по-склонен да приеме обвиненията на Генова за измишльотини на пренебрегната съпруга. Срещал бе десетки жени, които бяха готови да изкарат отдалечилия се от тях съпруг първи Дон Жуан, дори когато той неоспоримо бе импотентен.

Папазова приседна край кръглата маса, опъна дантелената покривка и го загледа с предразполагащо търпение. Той се прокашля без нужда, попита я за училището, за учениците, отклони се дори да разкаже за своите двама сина, които го тревожеха с разсеяността и агресивността си. Учителката отвръщаше премислено, без каквато и да е следа от характерната за нейната професия назидателност.

Жеков се сети за жена си и нейната любима подигравка Ченгето не заспива никога у теб, когато го обхвана подозрително недоумение. Защо Папазова не реагираше с никакви въпроси на неочакваната поява на полицейски служител? Погледна я напрегнато и попита:

- Добре ли познавате Генади Любенов Генов?

Учителката трепна, като че ли я удари. Пребледня, но намери сили да признае:

- Запознахме се миналата година.

- Интересуват ме подробностите.

Папазова сведе глава над масата, пръстите й нервно заогъваха дантелената покривка. Жеков си отдъхна, когато тя преглътна и заразказва като на урок:

- Точната дата е последният учебен ден. Децата ми подариха много цветя. Едва ги носех. Закриваха очите ми. Ако Генади не беше спрял навреме колата си, сега да съм саката или въобще да ме няма. Той много се ядоса. Но аз си бях виновна. В този ден винаги изпадам в странно настроение. Извиних му се, но за беда някаква кола се блъсна в неговата и счупи габаритите. Всичко стана заради мен. Предложих да платя щетите, но в себе си нямах толкова пари, колкото той поиска. Помолих го да идем вкъщи. Бяхме само на няколко преки от нас.

Жеков много ясно си представи как Генади грабва парите от учителката, брои ги, без да спира да изтъква колко скъп ще му излезе ремонтът. Но нещо в него размиваше видението. Папазова създаваше атмосфера на уютна добронамереност, в която човек неволно потискаше отрицателните си черти. Осъзна го по собственото си търпение. Дори се усмихна насърчително.

- Дадох му парите - продължи Папазова. - Докато ги броеше, аз извадих бутилка коняк. Той отказа заради шофирането. Прие да изпие чаша кафе. За този ден бях приготвила и торта. Разделих цветята - на улицата той спомена жена си. Е, наистина, направи го, за да ме засегне - докато такива като мен се разхождат с цветя по улицата, неговата се претрепвала от работа. Той едва не се задави от смях, когато отделих няколко букета за нея. Щяла да го изпрати на лекар. Виж, ако се появял с бутилка, нямало да се изненада. Веднага му подадох коняка, у нас рядко се пие. Той го взе, но когато стигна вратата, ми го върна. Жените не трябвало да се разглезват.

В меката усмивка на Папазова се смесваха веселие и тъга. Тя спря някак виновно и смутено отрони:

- Не знам дали това, което разказвам, ви интересува. Май се поддадох на женски спомени.

- Продължавайте - насърчи я Жеков. - Дори и най-малките подробности имат значение за мен.

- Е, добре тогава - отпусна се Папазова. - Генади ме изненада с повторното си появяване. Върни ми повече от половината пари. Сметката за ремонта излязла далеч по-малка, отколкото предполагал. Свари ме в ужасно състояние. Дъщеря ми току-що бе заминала във Варна. Приятелят й е боксьор, тогава неговият отбор беше на лагер там. Чувствах се изоставена. Поканих Генади на обяд. И така започна... Той идваше почти всеки ден, носеше цветя и разни деликатеси, които аз отказвах, но той ме убеди, че ги купува на безценица, защото търгувал на едро. Беше забавен, не мога да отрека. Но най-много ми допадна неговата грижовност. Аз съм вдовица. Звезда - дъщеря ми - беше на шест години, когато мъжът ми почина. Бях се заблуждавала, че майчинството запълва живота. То наистина осмисля съществуването, но мъжът е този, който създава атмосферата около жената. А и откакто Звезда се влюби в Божидар, усещах страшна пустота. Самотата е като тресавище, поглъща те постепенно, докато те всмуче докрай...

В гласа на учителката се появи вялост, лицето й помръкна. Тя преплете пръсти в скута си и загледа покривката с празни очи. Като че ли разговорът от само себе си секна. А нищо съществено не бе произнесено. Жеков премина към онова, което го интересуваше.

- Продължавате ли да се срещате с Генади?

Папазова сви рамене и се приведе над масата. Забави отговора няколко секунди, които се видяха вечност на Жеков.

- Срещите ни оредяваха все повече и повече - заговори жената глухо. - В началото предполагах, че е заради жена му. Незнайно как тя бе научила за нас, непрекъснато ми звънеше и ме заплашваше...

Жеков усети предишната вялост у Папазова и побърза да я побутне нататък:

- Разбрахте ли причината за оределите ви срещи?

Жената сякаш преглътна рициново масло, после кимна утвърдително и тихо поясни:

- Заради дъщеря ми.

- Тя не го ли одобри? И моите синове не харесват професията ми - небрежно подхвърли Жеков, за да предотврати очевидния психически срив.

- Уви, по-страшно е! - Папазова прехапа устни.

- Съжалявам, но трябва да продължим разговора. Интересува ме всичко за Генади.

- Извинете - жената стисна силно пръстите си. - Звезда се върна от морето и започна училище. Аз много се радвах, че Генади я прие като своя дъщеря. Носеше й шоколад, банани. Говореше, че ще й купи колело. Радвах се, когато го сварвах тук - аз бях първа смяна, а Звезда - втора. Тъкмо да свикват заедно - Генади ми бе съобщил, че е подал заявление за развод. Докато веднъж, като се прибрах от училище, заварих ужасна сцена. Божидар биеше Генади, а Звезда го поощряваше. Едвам ги разтървах. Когато упрекнах Божидар, той... той...

Сълзи задавиха учителката. След няколко изхълцвания тя продължи:

- Божидар ме упрекна, че продавам дъщеря си на разни дъртаци. Много се засегнах и му посочих вратата. Тогава Звезда закрещя истерично. Генади й казал, че идва у нас заради нея. Непрекъснато й налитал. А веднъж я съборил върху леглото. Едвам се отскубнала. Не ми съобщила, за да не ме огорчи. Само на Божидар признала всичко. Оттогава той зарязал тренировките и всяка заран дебнел кога ще се появи Генади. Обаче и Генади внимавал. Зърнел ли колата на Божидар, въобще не се качвал горе. Но този ден Божидар се изхитрил; пристигнал нарочно с трамвая. Както и предполагал, Генади се появил. Още от вратата се залигавил. Ако бях закъсняла, Божидар навярно щеше да го убие.

- Какво стана после?

- Не знам. Божидар и Звезда излезли. Когато се прибрали, намерили ме на същото място, на което ме оставили. Повикали лекар. Прекарах две седмици в болницата. През това време Божидар наел стая на Звезда в спортния хотел. Повече никой не спомена името на Генади. До вчера.

- По кое време? - нетърпеливо попита Жеков.

- Привечер. Звезда се връщала от библиотеката. Тя се готви да кандидатства в Университета. Не знам откъде Генади е научил, но я причакал пред входа и веднага започнал да вади пачки от джобовете си. Щял да й купи изпитите за Университета. Сега бил милионер, щял да стане милиардер. Тя го отблъснала и побягнала. Трепереше. Тъкмо я успокоих и Божидар пристигна. Звезда наново се разстрои. Омръзнало й да се оглежда, струвало й се, че Генади непрекъснато я следи. Божидар побесня. Каза, че ще го убие. Страхувам се за него. Той много обича Звезда.

- Кога си тръгна Божидар?

- Настоях да вечеря с нас, за да се успокои. Излезе преди дъжда. Беше с бял панталон, за първи път го беше сложил, страхуваше се да не го изцапа.

- Сега той е на лагер, нали?

- Да - потвърди Папазова и внезапно простря ръце към Жеков. - Моля ви, не го безпокойте! Момчето е пред състезания, не бива да се разстройва. За всичко съм виновна аз. Просто вече съм стара, не прецених навреме, че ми е късно за мъжка вярност. Допуснах детето ми да бъде унизено.

- Вие с дъщеря ви снощи тук ли останахте?

- Разбира се. Защо?

- Генади е нападнат нощес в Борисовата градина.

Папазова се стъписа, ала в следващия момент изненада Жеков с бурната си реакция:

- Не може да е Божидар! Как ви е хрумнало да го заподозрете? Това е нелепо! Той е сериозен, има изключително чувство за отговорност. Решил е да стане шампион и спазва много строго режима. Сигурна съм, че снощи си е легнал точно в десет часа както обикновено. Попитайте господин Вучков, неговия треньор. Настанени са в спортния комплекс Олимпик. Но нито дума на Божидар! Обещайте ми!

- Съжалявам, госпожо Папазова, но ако се наложи, длъжен съм да разговарям с него. Предполагам, че става дума за Божидар Вихров. И аз си падам по бокса, а него наистина си го бива.

Жеков не успя да смекчи резкия си тон, а и не намираше защо. Убит бе човек. Мислеше какво още да изкопчи от посещението.

- Познавате ли приятелите на Генади? - попита той.

Смяната на темата поукроти жената. Прие я като спасителна сламка за Божидар и скоротечно изрече:

- Знам, че има много познати. Бизнесът му вървеше добре, поне така казваше, а и личеше. Там трябва да търсите, а не при Божидар...

- Имената им, госпожо! - нетърпеливо я прекъсна Жеков.

Папазова се омърлуши, призна тихо:

- С никого не ме е запознавал, не е споменавал и имена. Предполагам, че не са били известни. Той обичаше да се изфуква. Много се гордееше, например, че е близък с господин Кокорешков. Често го споменаваше.

- Кокорешков?

- Игнат Кокорешков. Предполагам, че го знаете. Често се появява по телевизията. Много симпатичен човек. Възхищавам се от ума и добротата му. Той мисли за България много повече от професионалните политици. А е и толкова състрадателен. Непрекъснато прави различни дарения.

- Какви бяха отношенията между него и Генади?

- Предполагам доста близки, защото Генади го наричаше Коко. А и когато отидохме в неговия ресторант, господин Кокорешков прояви изключително внимание. Беше ни запазил маса, после дойде да изпие една чаша с нас. Генади каза, че това правел само с най-важните посетители. За съжаление това беше първото и последно наше излизане.

Жеков остана безчувствен към горчивината на Папазова. Щом чу името Коко, веднага го свърза с онзи Коко, при когото Генади бе запрашил, за да избяга от някакъв си Иван. Професорката беше чула ясно имената. И съпругата на Генади спомена човекът на Коко.

Нерде господин Кокорешков, нерде Генади.

 

* * *

 

Съзря отдалеч Сашо. Отпуснат нехайно, пафкаше цигара и бъбреше с красив, елегантен мъж. Краси! - сащиса се Мира. От разказите на Сашо си беше изградила съвсем друга представа за него. Тя неволно стегна походката си. На какво основание Сашо говореше така пренебрежително за своя някогашен съученик и приятел? Краси стърчеше цяла глава над него, имаше атлетична фигура, носеше скъп летен костюм с подходяща вратовръзка. Вече съвсем близо до него прецени, че и по хубост не отстъпва на Сашо. Лицето му - леко продълговато, с правилни черти, волева брадичка - изразяваше самоувереност. Дружелюбната усмивка му придаваше още по-мъжествен вид, защото явно Сашо го бе захапал и той великодушно приемаше неговите остроти.

Благослови Сашо, че я бе предизвикал да се изтупа в най-хубавите си дрехи и да се гримира старателно. Отиваше в луксозен ресторант, не в задимена кръчма.

Двамата мъже я забелязаха и по изненаданата усмивка на Краси отгатна, че не само е одобрена, но и харесана. Той й целуна галантно ръка и показа почтителност като към истинска дама.

И Сашо се възхити от нея, макар да не го изрече гласно. Огледа я многозначително и цъкна по негов си маниер. Мигновено отгатна, че желанието му да отидат другаде е обречено и тръгна примирено към широката стъклена врата на хотела.

Краси предложи да вземат аперитива в дневния бар. Мира прекоси елегантното фоайе с блуждаеща усмивка. Разкошът и великолепието й действаха като странен опиум. Светът на богатите се отваряше пред нея и тя неволно се почувства частица от него.

В бара Краси поздрави свойски няколко посетители, докато ги водеше към посочената от келнера маса. Същински светски мъж. Ведро усмихнат, непринуден, културата на поведението му беше очевидна. На Сашо не можеше да се отрече интелигентност, неговите колеги, с които я бе запознал, го признаваха за гений в областта на архитектурата, за приятелите си беше неоспорим капацитет по литература, музика и история. Още при запознаването им Мира беше покорена от неговата смелост да живее различно от останалите, ръководейки се от собствените си закони - качество, което у нея липсваше. Ала тук, в този бар, Сашо изведнъж се обезцени. Приличаше на кръгла нула. Да дойде в такова изискано заведение по дънки! А отгоре на всичко си поръча гроздова ракия и извади пакет Арда. Запали и самодоволно издуха синкав дим над вирнатия си към тавана нос.

Докато Сашо пропадаше в очите й, Краси се издигаше. Впечатли я великодушното му търпение към Сашовите предизвикателства. Поласка я неговият съучастнически поглед. Той я разграничаваше от Сашо, приемаше я като красиво, светско момиче, на което с удоволствие кавалерстваше. Предложи й да поръча питието, което обикновено вземал по това време, и тя с готовност прие. Каквото и да беше то, щеше да е различно от просташката гроздова на Сашо.

Келнерът изпълни поръчката начаса. Пред Краси и Мира сервира високи кристални чаши със забучено резенче лимон и стърчаща сламка. А пред Сашо доста пренебрежително побутна гроздовата ракия. Той веднага отпи.

Краси вдигна своята чаша и с очи, вперени в Мира, обяви тост:

- За запознанството!

Тя се развълнува, дръпна голяма глътка, но като забеляза, че Краси използва сламката, последва примера му, леко сконфузена от своето невежество. Питието си го биваше. Сашо се мина. Ала съчувствието й бързо отстъпи пред злорадството. Падаше му се! Заел позата на непукист, Сашо наивно вярваше, че смайва света със своите особнячества. Намери го смешен и жалък. Припомни си предната нощ и със задоволство установи, че е излекувана от възхищението си към него. Той бе първият мъж в живота й - в гимназията бе твърде потисната от смъртта на баща си и от вайканията на майка си. Живееше уединено, рядко излизаше с младежи и обикновено бързо се разочароваше от тях. От глупост, наивност и неопитност превърна Сашо в Бог.

- Харесва ли ви тук? - попита я ласкаво Краси.

- Много - призна тя чистосърдечно.

Жените по околните маси пушеха. Пред тях лежаха пакети чуждестранни цигари. Неудобството заради нейния Кентон притъпи желанието й да запали. За нищо на света не искаше да заприлича на Сашо. И изведнъж Краси извади от джоба си Кент. Мира трепна от странното усещане, че той отгатва нейните мисли и е готов да я закриля. Неговото кавалерство бе съвършено. Поднесе изтикана от пакета цигара, щракна с красива запалка, а след това и сам запуши. Между две смуквания упрекна шеговито Сашо, задето досега не го е запознал с очарователната си приятелка.

- За да й направиш досие ли? - озъби се Сашо.

Краси не се засегна от бруталния намек за службата му в МВР. Разсмя се весело и се обърна към Мира:

- Не знам с какво толкова го дразнеше предишната ми работа. А сме отрасли заедно, на един чин седяхме от първи до единайсти клас...

- За да преписваш от мен!

- Е, не бях толкова слаб ученик - Краси пак се засмя. - Дипломата ми е само с няколко десети по-ниска от твоята.

- С баща като твоя можеше да вземеш и по-висока, ако бе научил поне правописа.

Дори Мира изпита неудобство от грубата забележка, но и сега Краси запази ведрото си настроение.

- Знаеш ли, Сашок, че моят старец получи втори инфаркт? Хич го няма.

- Да не си влязъл в СДС?

Краси прихна и през смях обясни:

- За разлика от татко, аз не съм фанатик. Не вярвам в никоя партия. Бизнесът не се интересува от цвета на парите, а от тяхното количество.

Краси прехвърли поглед върху Мира.

- Днес цял ден набивам в главата на нашия приятел да си открие собствена проектантска фирма. Това е бизнесът на бъдещето. Хората се напълниха с пари, тепърва ще започнат да строят палати.

- За такива хора аз не проектирам - свъси се Сашо.

- Забравихме нашата дама - Краси елегантно смени темата. - Аз се чувствам длъжник пред нея. Нощес трябваше да отворя, като чух как настойчиво звъни у вас. Но въобще не предположих в каква беля се е забъркала.

- И на мен ми мина през ума да ви позвъня. Доста кална диря бяхте оставил при прибирането си. Толкова се бях шашнала, като се върнах, че въобще не забелязах калта.

- Познанството ни щеше да има сега осемнайсет часа живот - Краси разтегли устни в усмивка и добави шеговито: - Поне щях да ви спестя разправиите с полицията. Все още имам връзки там.

- За което щях да съм ви признателна до гроб. Инспекторът се държа с мене, като че ли аз съм убила и ограбила онзи нещастник. Въобще не повярва, че случайно съм се спънала в неговите крака.

Сянка помрачи лицето и гласа на Мира. Унижението от смъкването на ципа не й позволи да съобщи най-същественото доказателство за своята невинност. За щастие Краси не я слушаше така внимателно както досега. Обърнал се бе към вратата с угаснала внезапно усмивка.

Три странни момичета влизаха в бара. Бяха облечени в късни тесни полички и също такива оскъдни блузки. Огледаха помещението и неочаквано се насочиха към тяхната маса. Яркият грим им придаваше вид на момиченца, маскирани като госпожици. Ала онова, което най-силно порази Мира, бе тяхното кривогледство. Наистина едното гледаше по-нормално, но в компанията на другите две разликата не личеше.

- Бати Краси - едновременно започнаха те. Строгият поглед на Краси ги сепна и те продължиха плахо: - Загубихме Гаро на околовръстния...

- Потърсихте ли го при Коко? - сухо попита Краси.

- Оттам идваме. Барманът ни изпрати тук. Каза, че си тръгнал насам. Бати Краси, може ли да си поръчаме по една кола? Ужасен пек беше на околовръстния...

- Връщайте се при Коко! - на Краси очевидно му бе неприятно, че разговорът се води пред Мира и Сашо, но подхвърли по-любезно: - Поръчайте си по две коли! Аз ще уредя сметката.

Момичетата се спуснаха към бара, а Краси се приведе над масата и някак виновно обясни:

- Бедничките! Прибрал съм ги по милост във фирмата - и погледна часовника си. - Време е за вечеря. Резервирал съм маса за девет часа.

Пъхна под чашата си едра банкнота, помогна на Мира да стане и излезе, без да погледне към бара, където трите момичета бяха проточили шии към тях.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух