напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



8.


Джина изненада Мира с умението си да пазарува. Ако не беше облечена като холивудска звезда, спокойно минаваше за пресметлива домакиня. Само пред сергията с банани не се поколеба. Купи огромен грозд, а на възраженията на Мира отвърна безгрижно:

- Бананите са моята слабост. В първи курс намразих няколко мои състудентки: всяко междучасие вадеха банани от чантите си, а на мен парите едва стигаха за мензата.

- Студентка ли сте? - Мира спря, изумена от чутото. Стана й неудобно заради подозрението за заниманията на Джина.

- Бях. Изкарах две години в журналистическия факултет. Догодина ще запиша изкуствознание, ако нещата ми вървят, както ги планирам.

Нейното рязко млъкване възпря Мира да продължи темата. А и бяха стигнали до тях.

И в апартамента Джина се прояви като отлична домакиня. Ориентира се бързо в кухнята и докато Мира застла масата и извади приборите, омлетът беше готов. Нейното присъствие, непринуденото й бъбрене възбуждаха приятно суетата на Мира. Покрай Джина и тя някак се гмуркаше в нейния свят - на благополучието, елегантността и светските обноски. И същевременно бе потисната от наученото, гнетяха я колебания относно истинската самоличност на гостенката й, страхуваше се от предположението си, че Джина проявява щедро своята благосклонност към нея с точно определена цел. Инстинктивно се молеше разкритията да дойдат по-късно, струваше й се, че няма да й стигнат силите за нови удари. Ала Джина с най-прелестна усмивка разкъса очарователния воал около себе си.

- Никога не пия през деня - категорично махна тя срещу водката, която Мира предложи. - Поначало не обичам алкохол, вечер насила преглъщам чашка - най-много две. Мъжете не обичат да пият сами. Пък и като пийнат, стават по-щедри. Струва си жертвата.

- Значи и вие прост... - Мира не завърши. Стана й противно, като че глътна червей.

- Дали проституирам? - спокойно попита Джина. Отряза парче омлет, с удоволствие го превъртя в устата си и без да се впечатлява от потреса на домакинята, отвърна делово: - Мразя тази дума, когато се отнася до мен. Аз работя, за да спечеля пари за художествената си галерия. Купя ли я, веднага си боядисвам косата, махам този грим, връщам си името.

- Не се ли наричате Джина?

- Не очаквайте да ви покажа паспорта си.

- Махайте се! Веднага напуснете моя дом!

Джина набоде ново парче омлет. Големите сини очи се забулиха в мъгла. Заклати глава като орисница.

- И да ви оставя на Красимир? - попита тя злорадо. Остави вилицата върху чинията и заговори със страстно желание да бъде разбрана: - Мира, аз не съм проститутка, както хората си представят жената с този занаят. Приемете, че това е моят бизнес и аз го въртя не по-малко сериозно от собствениците на банки и големи фирми. Много размишлявах с какво да се захвана, когато осъзнах, че журналистиката не е за мен и никога няма да ми създаде живота, който предпочитам. Уви, единственият капитал, с който разполагах, бях самата аз. Хората много грешат, като смятат, че мъжете търсят жена за една вечер само заради нейното тяло. Е, има и такива мъже, но аз не ги допускам до себе си. Във всеки луксозен хотел поддържам свои хора, които ми съобщават за богатите клиенти от чужбина. Моите тарифи са високи и това ми дава възможност да избирам. Контактувам само с мъже, които ценят не само физиката, но и интелекта. Сама видяхте какви хора са хер Шулце и хер Волф! И двамата са от аристократични фамилии, завършили са престижни университети, притежават солидна компания.

- Вашият хер Шулце ме огледа като крава за продан!

- Защото бяхте с Красимир - спокойно поясни Джина. - С мен се държа като съвършен джентълмен. Онази вечер той и хер Волф имаха нужда от разтоварване след убийствените срещи с нашенски бизнесмени. Стъписани бяха от поведението на неколцина от тях. Твърде дълго трябваше да им обяснявам нашата история и душевност. Нямаха никаква представа за българската култура, а аз отлично познавам и литературата, и изкуството, и историята. Когато ме изпратиха, признаха, че това била най-приятната им вечер, откакто посещават България. Въобще не възразиха, като поисках хонорар петстотин долара.

- И с двамата ли!

- Да спя с двамата! - Джина се извиси надменно. - Никога! А и те са достатъчно интелигентни, за да го допуснат. Платиха само за компанията. Нямаше да възразя, ако хер Волф останеше при мен, между нас припламна лека искрица, но за това щях да му поискам още петстотин долара.

Мира изсумтя недоверчиво.

- Ето ви ново доказателство, Мира, че не съм проститутка, която се съгласява с всичко. В леглото никога не допускам да ме третират като купена играчка. Аз диктувам играта и го правя като дама. И за мен, и за хер Волф сексът щеше да е красив завършек на една приятна вечер. Може би снощи щеше да се осъществи нашето привличане. За съжаление, на масата ни седна някакъв техен познат. Усетих, че преча с присъствието си и тактично подхвърлих, че е време да си вървя. Хер Шулце ме изпрати до изхода. Искаше още веднъж да подчертае колко държи да бъде тази вечер с вас. Този път сам определи хонорара ми на седемстотин долара. Като момченце ме умоляваше да ви склоня...

- Аз не съм проститутка и никога няма да бъда! - прекъсна я Мира с изтънял от възмущение глас.

- Предупредих ви, че мразя тази дума!

- И аз наричам нещата с истинските им имена.

- Зависи от гледната точка.

- Моралът винаги е еднопосочен.

- Времето определя посоката. Цената на нашите баби, например, се е определяла от тяхната кротост, скромност и робско трудолюбие. А сега на мода са преуспяващите жени. В това размътено време всеки по-умен човек може да натрупа пари, за да си осигури престиж, когато нещата се нормализират.

- Същото твърди и Краси - отмъстително подхвърли Мира.

- Красимир е глупак, защото гони най-лесните печалби. Кокошкар! Никога няма да се измъкне от калта, защото самият той е кал.

- Доколкото виждам, в едно и също блато сте.

- Грешите! Всички знаят, че Красимир е сутеньор, докато за моите занимания само предполагат. С никого не съм обвързана. Сама си уреждам сделките. А и прикритието ми е солидно. Работя на хонорар към една фирма за преводи. Винаги мога да кажа, че съм повикана да превеждам. Владея четири езика. В целия свят богатите прибягват към услугите на жени-придружителки. Вие знаете ли чужди езици?

Без да се замисля върху неочаквания въпрос, Мира отвърна прилежно:

- Завършила съм немска гимназия с разширено изучаване на английски. От малка учех френски в алианса. За съжаление, мама се омъжи преди кандидатстудентските изпити и трябваше да започна работа.

- Език се учи най-добре с говорене и четене - успокояващо рече Джина. - Аз завърших езиковата гимназия в Ловеч. Това е единственото нещо, за което съм признателна на снобизма на татко. Получих солидна основа, върху която се усъвършенствах в практиката по-добре от висшистите. Хер Волф беше изненадан, че говоря немски без акцента на славяните. Къде е майка ви сега?

И този неочакван въпрос изтръгна прилежен отговор.

- В Бургас при съпруга си. От две години е идвала само веднъж - неочаквано и за самата себе си Мира отприщи горчилката, която през тези последни дни усещаше по-силно отвсякога. - Аз съм вече извън нейния живот. Тя изцяло се съобразява с характера на мъжа си, а той е най-големият егоист, който съм срещала. Неговият основен проблем е, че не понася проблеми, и мама би му спестила дори вестта за моето погребение...

- Хайде де!

- Тя вечно се страхува. Докато баща ми беше жив - че ще я напусне, а след неговата смърт - че ще умрем от глад. Не позволяваше да каня приятелки у нас, за да не се надсмиват над бедната обстановка. Все мечтаеше да сме богати, а поканеха ли я на по-добре платена работа, се ужасяваше да не се провали.

- И моята майка е малодушна - съчувствено призна Джина. - Приема снобизма на баща ми, без да помисли нито миг за мен. Той си науми, че журналистиката е най-престижната професия, и тя започна да му приглася, въпреки че отлично знаеше мечтата ми за изкуствознание.

- Аз харесвам журналистиката.

- Робски занаят! Докато стажувах по вестниците, напълно се отвратих. Тичат като луди за някаква дописка и мислят, че ще преобърнат света на следващия ден. Не понасям напрежението. Никога няма да стана водеща в телевизията или в радиото, нито пък първо перо в печата. А да бъхтя като вол за мизерна заплата - благодаря! Предпочитам елегантния, спокоен живот. Като си спретна художествена галерия, ще общувам само с изискани хора. Богатите ще се умножават и ще купуват картини като бесни. Това ще бъде третата им мания след къщите и колите. Затова бързам по-скоро да събера парите, за да улуча точния момент.

- Защо не си избрахте по-почтен начин?

- Не смятам, че продавачите на калпава стока са по-почтени от една жена, която търгува със себе си. Аз поне не мамя. Всеки мъж, който е бил с мен, ме търси при първа възможност. Много от тях са ми доверявали неща, които премълчават и пред собствените си жени и майки.

Джина се дръпна назад, облегна се на стола и настойчиво се взря в Мира.

- Както виждате, пределно откровена съм с вас - заговори тя с тон, който напрегна Мира до скъсване. - Нямам приятелки, съзнателно скъсах с всичките си познати. Необходима ми е жена, с която да работим понякога заедно. Деловите мъже често вечерят по двама, за да разговарят по свои проблеми. Някои съчетават полезното с приятното. За такива случаи искам да разчитам на вас.

- Никога!

- А как ще живеете? София е пълна с мизерстващи моралисти. Само след месец ще имате съвсем нов гардероб. А защо и да не съберете пари за следване в платен университет? Ако си осигурите няколко постоянни клиенти, ще завършите висшето си образование без никакви проблеми.

Някаква струна в съпротивата на Мира се огъна предателски. Да завърши журналистика беше нейната съкровена мечта. Озареното й лице насърчи Джина към по-открита деловитост.

- Няма никаква опасност, ако следвате моите правила. Никога не посещавайте клиентите с техните стаи! Предимството ви е, че живеете сама и домът ви е в центъра на София. Аз съм наела апартамент в Лозенец, плащам луди пари за него. Пък и винаги се съобразявам със съседите, защото за тях съм чужда.

- Не разчитайте на мен.

- Нека да опитаме! Само тази вечер. След това сама ще решите.

Пред очите на Мира изникна картина, която възбуди нейното честолюбие. Краси влиза в Японския, вижда я в компанията на германците и Джина. На смайването или на яростта му тя щеше да отвърне с пренебрежителен поглед. Веднъж завинаги щеше да му даде да разбере, че го смята за нищожество.

- Приемам - съгласи се тя.

- Благодаря! Разчитах на вашата интелигентност. Довечера в осем Бойко ще ви вземе.

Джина пусна обеления банан в чинията. Взря се напрегнато в домакинята. Колебанието й бе очевидно както и усилието, с което го преодоля.

- Мира - подхвана тя внимателно, - заех се с мисията на посредник, защото исках да ви опозная. Необходим ми е помощник за една много сериозна работа. Убедих се, че вие сте подходяща.

- Значи не сте ме опознала. След тази вечер въобще няма да ме видите. Повдига ми се от вас!

Джина пое обидата с доволна усмивка.

- Напротив, трябва ми момиче точно като вас. Вашата сериозност ще допадне на мосю Пиер.

- На мосю Пиер? - възкликна Мира извън себе си от гняв. - А твърдяхте, че нямате нищо общо с Краси?

- Готова съм да се закълна!

- Вие за глупачка ли ме смятате? Същото име спомена барманът пред Краси. Съобщи му, че пристига на седемнайсти.

- Много хора предполагат, че Красимир още е ченге и му се слагат с разни съобщения.

- Едва ли някой полицай би платил за съобщение, което може да получи по официален път.

- Така е - съгласи се Джина. - Но защо Красимир се интересува от мосю Пиер? В хотелите идват много хомосексуалисти, никога не съм го забелязвала около тях.

- Може би някаква сделка? - предположи Мира, обнадеждена от хрумналата й догадка, че Джина нарочно клепа Краси пред нея, за да я спечели за себе си.

- Мира, знаете ли кой е мосю Пиер? - укори я Джина съжалително. - Един от най-богатите хора в света. Притежава верига от развлекателни заведения. Тук идва да оглежда хотелите по Черноморието, ще се среща с министри и депутати. Къде виждате между тях Красимир?

- Същото може да се каже и за една проститутка.

Този път Джина се засегна:

- Настоявам да говорим делово, а не като махленки. Предлагам ви сделка: ще ви платя десет хиляди лева за една седмица, за да бъдете това, което сте.

- И защо трябва да играя себе си?

Джина се изправи. За първи път откакто седнаха на масата, тя повиши тон:

- Избийте си от главата, че ви смятам за глупачка! Ако някой върши в момента глупости, това съм аз! Знам, че поемам риск. Просто нямам друг избор. Затова реших днес да говоря открито с вас. Откажете ли ми, ще търся друга партньорка или най-вероятно ще сменя сценария. Жалко, обмислила съм го до най-малките подробности.

- Любопитна съм да го чуя. Но това не означава, че приемам вашето предложение.

- Предупреждавам ви, че ако издадете дори думичка от това, което ще чуете, сама ще открия онзи руснак. Славата му е на специалист по самоубийствата. Дано не се стига дотам. Разчитам на вашия здрав разум. Случаят е съдбовен за мен, а също и за вас, ако приемете, разбира се - додаде Джина предразполагащо.

Докато Мира се колебаеше между раздразнението и любопитството си, Джина се върна на стола, преплете изящните си крака и подхвана с по-спокоен тон:

- Научих от много сигурен източник, че мосю Пиер ще успее да купи част от Черноморието. Има много поддръжници в парламента и Министерския съвет. Бог знае в кои банки им е внесъл бели пари за черни дни. Но всяка коза за свой крак, така казваше баба, на която аз приличам. Моята цел е да стана необходима на мосю Пиер. Ще се преобърна в кожата си, за да му допадна. Когато мосю Пиер сключи сделката, той обезателно ще създаде свой офис тук. Аз трябва да съм сред първите му служители. А защо не и вие? Заплатите ще са по западен стандарт, престижът - голям. Никой няма да се усъмни откъде съм събрала пари за художествена галерия.

- Какво сте намислила? - попита Мира, досетила се за своето уволнение.

Джина бутна чинията с банана към средата на масата, облъкати се и някак раздвоено призна:

- Планът ми не е гениален, напротив, много е прост и затова разчитам на него. Засега знам само датата на пристигането на мосю Пиер, в кой хотел ще отседне и че на другия ден ще отлети за Варна. Около него непрекъснато ще има хора: той ще си води свои бодигардове, предполагам, че и нашите ще го пазят. Единствената ми възможност е летището. Бойко обслужва хотела, ще го накарам той да посрещне мосю Пиер. Но на летището на волана ще бъда аз. Първият ми удар ще бъдат езиците. Ще попитам мосю Пиер на какъв език иска да говорим. Ще му изредя тези, които владея. Ще бъда делова и сериозна. Няма начин да не го впечатля. Бойко ще се притече на помощ при товаренето на багажа и аз ще го представя като колега-шофьор, който изпраща гост на хотела. Тогава се появявате вие, с багаж - заминавате си вкъщи, във Варна. Уж сте моя съгражданка и колежка в Университета. Ще се изненадам, че тръгвате преди изпита. Вие ще отговорите с по-голяма изненада нима не знам, че датата на изпита е сменена за днес. Ще се затюхкам, ако трябва, ще пусна и някоя сълза. Повечето хомосексуалисти са състрадателни. Като разбере причината - ако пропусна този изпит, ще трябва да удължа следването си с година, а вече имам предложение за работа в една международна фирма - мосю Пиер ще приеме за нормална молбата ми Бойко да кара колата вместо мен, защото аз ще трябва да сляза пред Университета.

- Аз какво ще правя през това време? - поусмихна се леко Мира.

- Само ще си поглеждате часовника и ще повтаряте да бързам. Естествено, на езика, на който разговаряме с мосю Пиер. Когато сте излязла от Университета, почти половината група била изпитана. Между другото ще ме успокоявате - с моите знания и насън да ме вдигнат, пак ще изкарам. Важното е да сваря професора в кабинета. Преди да потеглим, обезателно ще ми напомните да ви се обадя, като се прибера у дома, във Варна. Ние, естествено, ще си говорим тогава на ти, затова предлагам още отсега да свикваме.

- Какво ще стане после? - нетърпеливо я подкани Мира.

- Ще отстъпя кормилото на Бойко и ще се наместя отзад при мосю Пиер. По пътя ще му разкажа историята на София и на родното Черноморие. Ще намеря начин да му съобщя, че следвам и работя, но взема ли днес изпита, веднага напускам шофьорството и се отдавам изцяло на преводите, защото ще съм свободна и ще мога да пътувам в провинцията. Ако дотогава мосю Пиер не е клъвнал, сама ще предложа да му превеждам, ако има нужда от преводачка. Още повече че и аз заминавам следващия ден за Варна, а му дължа реванш, задето ще премълчи в хотела за моята отлъчка.

Доста наивно ми се вижда - усъмни се Мира.

- На пръв поглед е така. Но аз на място ще импровизирам. Въпросът е да му внуша доверие със сериозността и трудолюбието си. Той е достатъчно хитър, за да схване изгодата от една преводачка като мен пред някоя, която ще му предложат домакините. Предполагам, че се е запознал с нашенското негативно отношение както към неговата професия така и към хомосексуализма. И веднага ще прецени удобството да е придружаван от красиво, добре възпитано и културно момиче. Сделката е за милиарди, моят хонорар въобще няма да го притесни. А приеме ли ме веднъж, аз ще бъда акуратна, лоялна, неуморима. Това са качества, които всеки делови човек цени в подчинените си. Ще забравя, че съм красива. Само студена вежливост към мъжете, никакви флиртове! Докато сме във Варна, когато съм свободна, ще се срещам само с тебе, но така че да съм му винаги под око. Твоят вид също ще бъде добра атестация за мен.

- Много сте сигурна!

- Разбрахме се да си говорим на ти! - упрекна я Джина съучастнически. - Преди малко ме попита защо не си избера по-почтен начин за печелене на пари. Представи си, че съм го намерила! Ще ми помогнеш ли? Във вечните морални норми е казано да се помага на ближния, особено когато е в беда. Нали защитаваш нравствеността?

Смутена от бруталния натиск, Мира обеща да помисли.

- Но не протакай! Седемнайсти е близо. Най-добре ще е още довечера да ми съобщиш отговора си. От него зависи в каква посока ще поемат моите мисли - дяволито каза Джина.

Напомнянето за вечерята прониза болезнено Мира.

- Ще дойда довечера, но само при едно условие. Никакви пари! Държа да го съобщиш на хер Шулце - заяви тя безапелационно.

- Дадено! - развеселена обеща Джина.

Тя погледна часовника си и се разбърза. Имала час при фризьора си. Пое царствено към вратата. По лицето й не бе останала никаква следа от досегашния разговор. Възвърнало беше своето ослепително изражение и Мира неволно се поддаде на неговата магия, независимо че правеше всичко възможно да изглежда разочарована. На вратата Джина се усмихна приветливо и сладко изчурулика:

- Чудесно прекарах. Благодаря! До довечера.

 

***

 

Близо до Орлов мост рекламни табла сочеха малката улица, на която се намираше Коковият ресторант. Жеков го съзря отдалеч. Две допълнително вдигнати колони поддържаха внушителен навес над няколкото стъпала към входа. Дворът на прилепналата до ресторанта едноетажна сива постройка беше превърнат в паркинг. Няколкото скъпи западни коли издаваха социалната принадлежност на клиентите.

Жеков мина спокойно край едрия мъж до вратата. Запомни подозрителния поглед на неговите изпъкнали воднистосини очи. Усещаше го върху гърба си и когато се настани на високото столче пред бара. Заведението беше прохладно, но зноят на улицата беше слепил устните му. Предпочете бирата пред Коко.

- Предлагаме само вносна - пренебрежително подхвърли барманът.

- Предположих! - процеди Жеков мрачно. - Дайте ми Радебергер!

Барманът извади от хладилника бутилката, но преди да я отвори, прошепна цената.

- Наливай! - Огнян Жеков го изгледа свирепо.

Опитният му поглед веднага бе отгатнал високата категория на ресторанта. Явно дизайнерът си разбираше от работата - разкошът не се натрапваше, а създаваше атмосфера на уют. Пълзяща зеленина разделяше масите и посетителите се чувстваха като в оазис. До една от стените беше издигнат лек подиум с пиано. Момиче с дълга смолисточерна коса изпълняваше класическа мелодия. Музиката беше празното поле в образованието на Жеков и той въобще не се опита да гадае автора. Изпи бавно бирата, за да удължи приятната наслада от режещата студенина. Повика бармана да плати и докато наблюдаваше надутия му портфейл, попита за собственика.

Барманът вдигна небрежно рамене. Жестът разпиля мигновено приятната отпуснатост на Жеков. Той плъзна по плота служебната си карта. Раздразнението му бе укротено от издайническата тръпка, която премина по набитото силно тяло на бармана.

- Ще проверя дали е тук - уклончиво каза мъжът.

Барманът се дръпна към края на плота, където едва забележимо се очертаваше врата. Изчезна през нея като дух в стена. Докато Жеков се бореше с желанието си да се пресегне за нова бира, той се върна. Вратата след него остана отворена. След миг от нея излезе около петдесетгодишен мъж, добре сложен въпреки ниския си ръст - стигаше до гърдите на Жеков. Облечен бе в безупречно ушит бежов костюм, бяла риза и кафява папионка. Неговата солидност, съчетана с респектиращо достолепие, рязко се вряза в представата, която Огнян Жеков си бе изградил от разказа на Стефанов. А когато срещна лъчистия поглед на добродушните кафяви очи, усети смътна гузност - дали и на него, както на Стефанов, непрекъснато се привиждаха престъпници. Прие мълчаливо поканата на стопанина да разговарят спокойно в неговия кабинет.

През вратата до бара минаха в тесен коридор, покрит със скъпа мокетова пътека.

- Насам, моля! - Коко отвори масивна дъбова врата.

Кабинетът изненада Жеков с малките си размери. Бюрото и двата фотьойла с масичка между тях оставяха тесни пътеки за преминаване. Зад бюрото стърчеше голяма желязна каса. На едната стена имаше врата, също така солидна както тази, през която влязоха. Навярно към склада, досети се Жеков за информацията на Стефанов.

Сред кабинета стоеше прав мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице, посребрена коса и замислен поглед.

- Това е господин Наумов, идеологът на нашето движение - представи го домакинът. - Написал е цяла книга за ролята на средната класа при изграждането на демократичното общество. Много ми помага.

Наумов подаде мълчаливо ръка и погледна очаквателно Кокорешков.

- Това е положението, приятел! Ще им кажеш да имат още малко търпение - примирено отвърна на погледа му Кокорешков.

- Не са вземали заплата от четири месеца - неотстъпчиво изрече Наумов. С отпуснатите ръце и мрачното си лице приличаше на оцелял пън след гръмотевичен удар.

- Чакам всеки момент банката да отпусне кредит - успокои го Кокорешков и му подаде ръка: - Разчитам на теб, приятелю, за довечера. Словото на Буров трябва да разтърси всички телевизионни зрители. Не може най-великият банкер на България да е още без паметник. Ако трябва, аз ще копая и ще изливам бетона на постамента. Бюстът ще направи Задгорски. Световно известен скулптор - за гениален финансист!

Жеков долови, че думите на Кокорешков са предназначени повече за него отколкото за Наумов. Между тях вече всичко бе уговорено. Ала Наумов пусна ръката на шефа си и продължи да стои сред стаята. Изглежда усети, че очакват да напусне, и някак докачено изтърси:

- А тези сто хиляди лева трябва ли да ги обявите?

- Разбира се, приятел! Не върви да призовавам обществеността да почете един велик българин, без аз да даря пръв пари. Ако всеки бизнесмен даде по сто хиляди лева, ще имаме паметника за рождения ден на Буров.

- Стоянова ще откаже да напечата словото. Точно толкова пари трябват, за да се изплатят заплатите на служителите.

- Наумов, това са си наши семейни работи, да не ги обсъждаме пред господина. В крайна сметка ти ще го напишеш на машина. За литератор като теб не е проблем, нали?

Кокорешков придружи думите си с обезоръжаващо мека усмивка. Наумов само присви устни, кимна и излезе.

- Ей, какви хора! - завъртя глава след него Кокорешков. - Малкото си пръстче не вдигат, ако не им платиш. Къде останаха нашите славни възрожденски традиции? За ползу роду никой не се сеща. Страхувам се, че мнозина гледат на мене като на чалнат. Занимавам се с обществените дела много повече отколкото с бизнеса си. Но България не може нито без средна класа, нито без примера на великите си чада. А е и грехота да си безучастен към бездомни деца и гладни старци.

Коко вдигна примирено рамене и се отпусна на фотьойла срещу Жеков, сякаш на гърба си крепеше цялата нерадост и мъка на човечеството.

- С какво мога да ви бъда полезен, господин...

- Огнян Жеков, инспектор в службата Борба с организираната престъпност към Столична дирекция на вътрешните работи - представи се официално той.

- Чувал съм само хубави неща за вашия началник. Амбициозен, перспективен кадър. Браво! Жалко, че не е с вас. Недев се нарича, нали?

Жеков кимна, но не успя да отрони дума. Кокорешков продължаваше да го обайва с мекия си благоразположен глас:

- Аз съм Коко, но за съжаление все по-малко хора се обръщат към мене така. Защо ме възприемат само като господин Кокорешков, не мога да проумея. Сега - да благословим времето, което най-сетне дойде и за нашата страна - работя десет пъти повече отпреди, помагам на хиляди хора, а вижте каква несправедлива дистанция се получава. Аз съм обикновен човек, обичам простите и чисти обноски, мечтата ми е всички хора да живеят като братя.

Той навреме забеляза набъбващата досада у госта си и любезно го попита какво ще пийне. Докато Жеков отказваше, той натисна някакъв бутон върху апарата на бюрото си.

- Бива ли в българска къща да не се почерпи добрият гост? Публично съм отправил покана към вашия министър за най-тясно сътрудничество. Закъде е нещастният частен бизнес без закрилата на полицията? Нашата отплата е строгото спазване на законите. И, естествено, всякаква друга помощ, на която сме способни. Предполагам, знаете, че основаното от мен движение подари няколко бързоходни коли на софийската полиция?

На вратата се почука и барманът се вмъкна, натоварен с поднос с чаши, бутилка уиски, два швепса. Остави го на масата, понечи да сервира, но Коко го спря:

- Достатъчно, Данчо, ние ще се справим по мъжки по-нататък. Свободен си!

Коко заби поглед в гърба на бармана с израз на човек, който изчаква, за да съобщи важна тайна. Когато вратата хлопна, той се усмихна някак тъжно и доверчиво каза:

- Данчо е бивш затворник. Никъде не го назначили на работа. Ами без пари той пак ще подхване кражбите. Поверих му бара. Досега със стотинка не ме е завлякъл. Целият персонал е от бивши затворници. Грижа трябва към тези хора. Човещина! Изтърпели са си наказанието за греха, длъжни сме да им дадем шанс да заживеят почтено.

Коко говореше бавно, приглушено, едва забележимо натъртваше думите, които придаваха значимост на делата му. Неусетно Огнян Жеков застана нащрек. Нещо в събеседника му го караше да се чувства като акордьор на пиана. Някъде фалшивеше, но къде и защо, му беше трудно да проумее. Поне засега. А и това не влизаше в задачата му. Той отмести напълнената от Коко чаша далеч от себе си и с приковани в него очи хладно съобщи:

- Тук съм заради Генади Любенов Генов.

- А, Гената ли? - съкруши се Коко. - Чух, че умрял. Нещастният Гена! Мъж в разцвета на силите си! От какво е починал?

- Предизвикан инфаркт от жестоко нападение в Борисовата градина. Разследвам случая, може би ще ми помогнете? Бил е при вас една нощ преди смъртта си. Спомняте ли си за какво беше дошъл?

Коко го заля с гърлен незлоблив смях.

- Един и двама ли са хората, с които разговарям! Ето сега, например, се готвя за среща с гръцки бизнесмени. И министърът на търговията ще присъства. Обещах му да подкрепя неговата блестяща идея за създаване на търговски мост между двете страни. Натрупах голямо богатство в чужбина, предполага се, че и опитът ми е добър, длъжен съм да помагам. Затова и се върнах, всичко зарязах, но за съжаление, господин Жеков, много хора не оценяват моя патриотичен почин.

Доверчивата изповед на Коко, последвана от тъжно поклащане на главата, не намериха отзвук у инспектора. Лицето му се затвори. Гласът му прозвуча студено и настойчиво.

- Трябва да си спомните за какво говорихте с Генади!

- А може би въобще не сме разговаряли? - дръпна се Коко.

- Генади е бил тук с двама свои съдружници. Те може би ще ви припомнят.

- Генади нямаше съдружници - поправи го Коко. - Жена му, макар да влачи цялата работа, няма никакъв дял от бара.

- Генади е въртял и други гешефти. С крадени вещи, например. Същата нощ са разтоварили в дома му камион с напитки. Може би е споменал нещо пред вас?

- Ах, този Генади! - разпери ръце Коко. - Какви ги е забъркал? Хвърли се в бизнеса, ама повече го влечеше животът. Дошъл е, казвате, в моя ресторант, а е трябвало да работи в своя бар. Пари с хойкане не се печелят.

- Било е нощ, а не вечер.

- Ето, виждате ли, господин инспектор, как при мен времето се слива - Коко се върна към предишната си непринудена доверчивост. - Ресторантът работи, докато има посетители. Аз непрекъснато съм сред гостите. Убийте ме, но не мога да си спомня в колко часа пристигна Генади.

И риба би му завидяла на измятането! - прецени Жеков и понеже Коко отново заговори, той прибави нова точка към неговата виртуозна словесна еквилибристика.

- Бизнесът, господин инспекторе, е труд, отговорност и законност. Ето това се мъча да втълпя на моите колеги. Ама някои са с циментови глави. Хем ги съжалявам, хем си казвам, че така е по-добре. Оцелялото ще бъде гръбнакът на утрешна България. Движението, което основах, е призвано от историята да създаде средна класа у нас. Солидно положение - здрав морал! Колкото един човек е по-богат, толкова и възможностите му да бъде полезен гражданин са по-големи. Ето, аз печеля добре, но почти всичко отива за патриотични цели. Чухте последната ми инициатива. Довечера ще призова от телевизията целия народ да построим паметник на Атанас Буров. Пръв ще внеса сто хиляди лева. Следващата ми грижа са пенсионерите. Едно общество си личи по отношението към възрастните, а у нас бивши учители и лекари ровят в боклука за коричка хляб.

Досада разчупи непроницаемостта на Жеков. Не си падаше по розови панделки върху ковчег. А думите на Коко му звучаха точно толкова претенциозно. Изчака го да свърши някакъв телефонен разговор с адвокат, който му уреждаше покупка на имот близо до София. Заговори веднага, за да не даде възможност на Коко да побегне отново към ролята си на месия.

- Господин Кокорешков, за мен е важна всяка подробност във връзка с Генади, за да открия нападателите му. Спомнихте ли си какво разговаряхте с него онази вечер?

- През цялото време ровя в паметта си, господин инспекторе - откликна Коко с пожертвователна готовност. - Прав сте, господин инспекторе, Генади наистина пристигна по някое време. Сега вече ясно си спомням. Точно така! - разпали се Коко. - Седна на бара и набързо глътна двойно уиски, после още едно. Данчо ми обърна внимание - наредил съм му да не допуска клиентите да се натряскват. Тук идва елитът на София, не е редно разни пияндета да развалят настроението на хората. Насила възпрях Генади. Ако ще се напива, да си върви при своя Герчев.

- Кой Герчев? - попита Жеков, за да потвърди предположението си за собственика на името.

- Васил Герчев - пренебрежително отвърна Коко. - Въобразява си, че с няколко мизерни кръчми и хотели създава верига а ла Хилтън. Толкова си знае баба, толкова си бае! Пълно нищожество! Капиталист с кокошкарски методи не се става.

Сочният мед, който се лееше от очите на Коко внезапно се превърна в туткал. Омразата му беше лесно обяснима за Жеков - някак тихомълком Герчев умножаваше ресторантите и хотелите си и вече се бе превърнал в най-опасния конкурент на Коко.

- Краден камион с напитки, казвате? - Коко леко се наклони към своя гост и туткалът в погледа му замръзна. - Нищо чудно Генади да е действал по поръчка на Герчев. Онзи е готов и с дявола ортак да стане, за да си купи авторитет в обществото. Не може да ми прости, че не го включих в моето движение. Името си с Герчовото не свързвам! Сега се перчи, че сам си проправя път към върха, но аз много добре знам кои депутати и министри го подкрепят. Всичко ще излезе на бял свят, господин инспекторе, ако вашите хора разровят повече в източниците на Герчовите пари - безизразната физиономия на Жеков амбицира нападателността на Коко. - Не бих се изненадал, ако арабите, които се въртят около Герчев, се окажат наркотрафиканти. С мръсни пари се кани той да купува Японския хотел, но дано здравите сили в нашето общество не допуснат змия да свие гнездо на върха...

Жеков престана да го слуша. Припомни си накъде пиколото на Шератон бе посочил, че ливанецът е тръгнал да се разхожда. Точно в тази посока се намираше главният ресторант на Герчев. Прекъсна Коко:

- Генади не е дошъл при вас да се напива, а защото е бил уплашен от някакъв Иван. Предполагам, Гордиенко е фамилията му.

Досегашната афектираност на Коко обидчиво спадна. За части от секундата в очите му заигра неспокойна искрица.

- Вие познавате ли Иван Гордиенко? - настъпи тежко Жеков. - Руски рекетьор, който вилнее напоследък в София?

- Опазил ме Господ! - Коко се прекръсти. С театралността на своя жест той разпиля неспокойната искра в очите си. А когато заговори, гласът му бе укрепнал от желание да внуши на събеседника си значимостта на собствената си личност: - Ето за какво говорихме най-дълго на срещата с вашия министър. Рекетът е по-страшен от комунизма! Унищожава ентусиазма и личната инициатива на бизнесмените. За рекетьорите - Ханкрумовски закони! - той погледна часовника си. - Съжалявам, но повече време не мога да ви отделя. Закъснявам за срещата с гръцките бизнесмени.

Жеков се изправи, без да откъсва поглед от очите на Коко. Там някъде се криеше нещо. Но какво? Коко му подаде ръка.

- Радвам се, че се запознахме! - той изрази най-лъчезарната усмивка, на която бе способен. - Заповядайте пак, но не служебно. Тук идват най-известните личности на София. Ще ми бъдете гост.

Върви на майната си! - наруга го наум Жеков, докато издърпваше ръката си от двете длани на Коко.

 

***

 

След като изпрати Джина, Мира напразно се опитваше да се окуражи с мисълта, че няма да отиде довечера на срещата и всичко ще се размине като лош сън. Прибра масата, изми чиниите, а настроението й застрашително спадаше. Едновременно й се плачеше и крещеше. На вратата се позвъни и тя се провикна раздразнено:

- Идвам де!

Така пронизително звъняха само инкасаторите. Вървешком взе чантата си. Открехна вратата и мигновено кипна:

- Да не съм те видяла повече тук!

Ала Краси предвари хлопването на вратата. Препречи крак на прага, оттласна Мира вътре и ритна вратата след себе си. Ръцете му сграбчиха раменете й като челюсти на акула.

- Какво си правила с онази мръсница Джина днес?

- Не е твоя работа! Излизай веднага!

Плесницата му я хвърли към стената. Светкавично последва нова. Мозъкът й се размъти. При третата тя хвана ръката му и го преметна през себе си. В следващия миг Краси бе на крака, освирепял от нейната неочаквана хватка.

- На мен ли тези номера, мръсна кучко!

В съпротивата си Мира осъзна, че Краси владее отлично карате, бе по-силен и по-безпощаден от нея. Отскочи зад масичката. Грабна телефона и го запрати към него. Той изстена веднага и прекатури с крак масичката. Пружините на канапето изскърцаха под проснатата с един замах Мира. Той я възседна и опря юмруци в гърдите й. Тя се опита да се отбранява с нокти, ала Краси разпъна ръцете й, като същевременно затегна крака около таза й. Напъните й се превърнаха в конвулсии. Юмрукът на Краси разтърси главата й като бомба. От носа й шурна кръв и тя вдигна освободената си ръка да се предпази, но новият удар размаза кокалчетата й. Свитки излязоха от очите й. Устата й се напълни с топла и солена течност. Задушаваше се.

- Ще те убия, мръсна идиотко! - налагаше я Краси. От устата му хвърчаха слюнки.

Животът на Мира се бореше за глътка въздух. Опита се да изплюе кръвта, ала се задави и захриптя.

- Изцапа ме, мамицата ти! - побесня Краси.

Тежестта от тялото й изчезна. Като в просъница изви глава, изплю кръвта, тя придойде отново, пак я изплю.

Цапаше дамаската и килима! Майка й щеше да вдигне олелия до Бога. Не можеше да спре - вкусът на кръвта беше отвратителен. Чу шуртенето на чешмата в кухнята - Краси отмиваше кръвта от ризата си. Побърза да се надигне, ала преди да се изправи на крака, Краси връхлетя върху нея. С рязък саблен удар я повали на канапето. Обгърна я мъгла. Пареща болка и панически страх, че се задушава я измъкнаха от забравата.

Краси изливаше вода върху нея. Тя изохка от непоносимо засмъдялата кожа на лицето й. Устата й бе пълна. Надигна се, изплю розова течност с червени провлачища.

- Лягай назад! - Краси я блъсна в леглото. Беше оскотял от ярост. - Имаш ли лед в хладилника?

Тя поклати утвърдително глава и притвори очи. Влечеше я предишната мъгла, в която не присъстваше влудяващият страх от Краси. Цялото тяло болеше, главата й се цепеше.

А трябваше да измисли нещо!

Краси се надвеси над нея с лед в шепата си. Изсипа го върху лицето й, заповяда й грубо да го притисне с ръце, докато открие пешкир.

- В банята има - простена Мира при парещия допир на леда върху охлузената кожа.

Той трябваше да се махне, колкото се можеше по-скоро! Веднага щеше да повика съседката. Не, по-добре Бърза помощ. Медицинското свидетелство щеше да тежи в съда повече от свидетелските показания.

- Ето ти кърпа. Притисни леда! Докато се стопи, няма да го махаш - просъска Краси над нея.

- Можеш да тръгваш, ще се оправя сама.

- А, не, госпожичке! Не си ми разказала разговора си с Джина. Видели са ви в бара, не смей да отричаш!

Разумът потисна гордостта й. Колкото по-скоро Краси излезеше оттук, толкова по-скоро съдът щеше да го осъди, защото кръвта й щеше да шурне веднага, щом махнеше леда.

- Джина ме покани на вечеря - покорно отвърна тя.

- С кого? - Краси се надвеси като черен облак над нея.

Само да не ме удари! - примоли се Мира. Не беше в състояние да понесе и най-лекото докосване. Призна бързо:

- С хер Шулце и неговия съдружник.

- Къде?

- В Японския. Но аз отказах. Наистина! Кълна ти се! А сега, моля те, върви си! Ако поспя малко, ще се почувствам по-добре.

Зачака развръзката с прималяло сърце. Краси вдигна от земята падналия телефон, провери звука му и набра номер.

- Дай ми Гаро! - нареди той на обадилия се отсреща.

Нервите на Мира се отпуснаха. Сега Краси щеше да си уреди среща и щеше да се махне. А после тя щеше да се погрижи да го изтрие напълно от живота си.

- Гаро, вземи боцкалото и Ася и тръгвай към мен!... Да, при нея съм. Ще се качиш сам. Ася да чака в колата... После ще я доведеш. Улица Парчевич, номер...

Мира удави във вик номера:

- Как си позволяваш да каниш в моя дом?! - тя скочи на крака.

Ледените кубчета се посипаха по пода. Краси тръгна застрашително към нея.

- Лягай веднага, докато не съм те наместил така, че да не станеш никога!

- Така можеш да се отнасяш с твоите курви!

Краси изръмжа злобно:

- И ти вече си от тях!

- Има да вземаш! Не съм глупачка като онези нещастнички от Дом за девойки!

- И това знаеш вече? - Краси разтегна устни в ехидна усмивка. - Джина добре те е обработила, но номерът няма да мине. Къде ви е срещата довечера?

- На Патриарх Евтимий и Витоша - послушно обясни Мира, защото съобрази, че там ще е Бойко.

- Представям си каква физиономия ще направи онази превзета кучка, като види мен вместо теб!

Мира едва се усмихна. И устните я боляха.

- И колко ще ви платят немците?

- Аз не съм проститутка! - възропта Мира.

Краси й метна леден поглед.

- Връщане назад няма! Запомни го!

- Напротив! Ще се върна при Сашо и край!

Звънецът на входната врата изстреля два къси звука, последвани от един по-продължителен. Краси забърза към антрето.

- Може да е майка ми - викна след него Мира.

Той се обърна към нея, колкото да подхвърли подигравателно:

- Сашо ми каза, че е в Бургас и въобще не стъпва тук.

Гаро се буфна вътре едновременно с отварянето на вратата. Носеше сак. Постави го на масата, бръкна в него, извади малка кожена чантичка. Неговата мълчалива експедитивност разтревожи Мира, а като зърна инжекцията в ръката му, направо се паникьоса. Замята се лудо в ръцете на Краси.

- Какво е това? Не искам! Ще викам!

- Успокоително, глупачке! - Краси възпря с длан вика й. - Свършено е с теб, ако извикаш! - той я вклещи между краката си, ала тя диво се заогъва. - Помогни ми, копеле! - кресна той към Гаро.

Като че камък се стовари върху гърдите на Мира. Беше коляното на Гаро. Иглата блесна за миг между пръстите му и се заби в ръката й.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух