напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



10.


З-зъ-зъън...

Гигантска оса бръмна в съня й. Приближаваше и изчезваше. Смътно я подсещаше, че познава този звук. Най-после той прониза нейните уши. В просъницата й изплува неговото название. Телефон. Нещо трябваше да направи, но какво? Преди да намери отговор, чу мъжки глас:

- Ало... Имате грешка, тук няма никаква Мира.

Събуди се, но мозъкът й трудно се размърдваше. Мира? Не беше ли това нейното име? Защо я нямаше? Разумът отказа усилието да работи. Отново се унесе, ала не стигна до пълна забрава. Беше замаяна, повдигаше й се. Състоянието й извика един неприятен спомен от детството й. Седеше в люлка, а татко й с гръмогласен смях оттласкваше седалката нагоре, където сърцето й напираше да изскочи. С луди писъци молеше баща си да спре, но той още по-гръмогласно се смееше и я отпращаше към страховитата височина.

Трябва да сляза от люлката, докато не съм припаднала както тогава!

Командата постепенно укроти люлеенето и тя осъзна, че вече е голяма, че няма никаква люлка, че усещането идва от нейното необикновено състояние. Уж беше тя, а се чувстваше различно. Знаеше името си, а бягаше от не- го, защото беше свързано с непонятен ужас.

В замаяното й съзнание проскърцаха пружините на канапето в хола. Успя да преодолее огромната тежест на клепачите. Вратата между стаята и хола бе отворена. Някакъв мъж вървеше с гръб към нея. Стигна телефона. Шум от въртене на шайба. Замря в очакване. Гласът смачка плахата й надежда да е сбъркала мъжа. Наистина беше Краси.

- Добър ден, господин Кокорешков. Аз съм Красимир Драгнев... Разбрано... Никакви имена повече... Благодаря, че забелязвате моята точност. Всичко е наред. Получих от човека бананите. Три кашона... При мен са... По-сигурно място едва ли ще се намери... Разбрано, господин Кокорешков. Утре ще донеса няколко да опитате, като доведа момичетата да чистят. Според мен ги бива... Няма да се повтори, господин... Извинете! Ало, чувате ли ме?

След няколко секунди напразно ослушване Краси хвърли гневно слушалката върху апарата. Изпсува грозно, после още веднъж.

Неговото злобно мърморене възстанови сцената от боя. Виждаше оскотялото лице на Краси, изцъклените му очи на побесняло животно. Даде си ясно сметка, че я е победил не с предимството на своята мъжка сила, а с безпощадността си. Като нищо щеше да я убие.

Но защо?

Предната нощ я бе любил, възнесе я до небесата. Съвсем ясно изрази желание да е неговото момиче.

Джина!

Всичките й вътрешности се взривиха от непосилен ужас. Ако бе истина онова, което й съобщи Джина за Краси, здравата бе загазила. Присви се като червей. Стъпките на Краси приближаваха.

Господи, накарай го да повярва, че още спя! Дано си отиде!...

Грубото разтърсване на леглото показа, че Господ е глух за нейните молби и сляп за страданието й. Трябваше сама да си помогне. Но как? Спомни си бащините заръки да не се плаши, а да е подготвена. Усети сянката на Краси над себе си и паниката я превзе. Всичките й мисли изхвърчаха, волята й се размекна, тръпнеше в своята безпомощност и всеки момент очакваше да бъде смачкана.

- Докога ще се излежаваш? Ставай! - Краси грубо дръпна одеялото.

Мира инстинктивно закри лицето си с ръце.

- Този път ще говорим. А дали ще получиш плесница, зависи от теб. Свали си ръцете и ме гледай право в очите!

Тя покорно смъкна длани. Готова беше да изпълни всяка негова заповед, стига да не посегне. Но когато го погледна, езикът й сякаш сам се развърза:

- Какво искаш от мен? В моя дом си!

Той примъкна един стол, възседна го, опря лакти на облегалката и я измери с такъв поглед, че Мира отново се почувства като нищожен червей.

- Надявам се, че урокът беше достатъчно нагледен и повече няма да ми играеш никакви номера. Принадлежиш ми и ще изпълняваш всичко, каквото ти наредя.

- Откъде накъде? - слиса се Мира.

- Забрави ли, че ти дадох аванс срещу работа?

- Ще ти ги върна - Мира скочи, главата й се замая от бързото движение, но събра сили до скрина, където лежеше нейната чанта. Отвори я и ахна: - Парите са изчезнали! Някой ги е откраднал!

- Не са откраднати, а употребени за твои нужди!

- Но аз взех от тях само за такси!

- А с какво плащах лекарствата ти, докато боледуваше?

- Не боледувах, а бях пребита от теб - кипна Мира.

- Как ще го докажеш? - ехидно попита Краси. Пресегна се към нощното шкафче, взе огледалото и го тикна пред лицето й. - Погледни се! Има ли следи? Мехлемът на Ася е чудотворен.

- А-а! - простена Мира срещу огледалото.

Бледожълто лице, наистина без синини и рани, но така ужасно!

Колко ли дни бе лежала? Бузите бяха хлътнали, скулите стърчаха като на скелет. Тъмновиолетови сенки подпираха мътни очи. Погнуси се от сплъстената си коса.

- Отивам да се изкъпя - тя го погледна подканящо.

- Няма проблеми! - Краси посочи вратата към банята. - Аз ще те изчакам.

Измъкването беше невъзможно, здравата бе загазила, единственото добро в идиотското й положение беше банята и тя се отпусна под душа като в света обител. Когато отмина първото опиянение, се хвърли да размишлява. Започна от трупа в гората, но възстановеният спомен не предизвика онзи ужас, който си бе представяла, че ще я преследва до края на земните й дни. Много повече я тревожеше капанът на Краси. Заоглежда тялото си. Не откри никъде синини, въпреки че споменът за ритниците опари съзнанието й. Най-много я жегна слабата болка, която още усещаше между бедрата си. Опита се да си представи как са я обладавали, докато е лежала във властта на наркотика, но унижението не й позволи да продължи.

Спря рязко душа. Незабавно трябваше да сложи край на издевателствата над нея. Чу телефона и побърза да навлече хавлията. В антрето се спъна в купчина кашони с надпис Банани. Не бяха нейни, но навярно и тях щеше да плаща.

- Ало, кого търсите? - гласът бе момчешки, но тя разпозна, че е на Краси. - Няма Мира тук, майка ми се казва...

- Тук съм - Мира се втурна към телефона.

Краси я отхвърли, затваряйки телефона. Изгледа я кръвнишки и посочи спалнята.

Първата й защитна реакция бе да прихлупи плътно краищата на хавлията.

- Виждал съм те гола - пренебрежително забеляза той и веднага додаде строго: - Обличай се! Излизаме!

- Никъде няма да вървя!

Краси чукна с нокът часовника си.

- Ако до пет минути не си готова, започвам да вписвам в дълга ти моите дензагуби. А те не са малки, предупреждавам те.

С вдървени ръце Мира отвори гардероба, мина зад прикритието на вратите му и започна да се облича, раздирана между страха и гордостта. Движенията й станаха по-сигурни, когато видя спасение в предстоящото излизане. Навън щеше да вика, щеше да крещи. Беше ранна привечер, улиците бяха пълни с хора.

Показа се иззад паравана и замря. Краси държеше бръснач и леко плъзгаше палец по ръба му.

- Само да гъгнеш навън, ще нацепя лицето ти така, че и родната ти майка няма да те познае. Знам и как да те цапна по главата, за да изпаднеш в амнезия, докато си жива. Избирай!

Дъхът й секна, забрави, че има глас. Не беше в състояние да разсъждава. Заплахата я парализира.

- Вземи си четката за зъби! За всичко друго ще се погрижа аз. Естествено, не даром.

Наложи се да я побутне. Приличаше на кукла на конци. Кукловодът Краси се ослуша, преди да отвори външната врата на апартамента. Огледа празната етажна площадка и кимна към асансьора. Мира тръгна вдървено, уплахата бе гипсирала мозъка й - въобще не реагира, като видя своята връзка ключове в ръката на Краси.

 

***

 

Секретарят на Министерството на вътрешните работи Страхил Динов посрещна тримата служители с нескрито раздразнение. Посочи им столовете около дългата заседателна маса и сам се настани на челното място. Изслуша безмълвно краткото изчерпателно изложение на Недев за нападенията в Борисовата градина, но когато чу името на Кокорешков, изду бузи и ревна:

- Що за приумица, Недев! Не желая да слушам повече! Господин Кокорешков е наш съмишленик. Министърът е очарован от него, даваш ли си сметка как ще реагира, като му докладвам твоите нелепи подозрения?

- Надявам се - нормално - хладно отвърна Недев. - Едва ли за една година в министерския стол е забравил изненадите на престъпния свят!

Динов всмукна нервно бузите си. Над изпъкналите скули се очертаха тъмни слоести торбички - последица от безсънни нощи, които според шушуканията в Министерството били гарнирани с обилни количества алкохол.

- Само че аз ти мисля доброто, Недев, и няма да те злепоставя пред министъра. Разговорът ще си остане между нас - настави покровителствено.

- Зависи от резултата на нашия разговор - от спокойния глас на Недев повя хлад като от отворен фризер.

Гневът изду отново бузите на Динов. Той стовари юмрук върху масата и гръмотевично захока гостите си:

- Ако сте неспособни да намерите истинския престъпник, не стоварвайте от болната глава на здравата. Господин Кокорешков е достоен човек, неговият патриотизъм е пример за всички бизнесмени. Лоялността му към полицията е многократно доказана. А как му отвръщаме ние? С подозрения! Кой от вас е Жеков?

- Аз - високо отвърна Огнян.

- Господин Кокорешков беше много наскърбен. Предната седмица разговаря с министъра, след два дни подари скъпи коли на полицията и изведнъж някой си започва да го разпитва като престъпник.

- Този някой си - натърти Жеков - изпълнява задълженията си. Покойният Генади Любенов е бил свързан с Кокорешков.

- Господин Кокорешков покровителства всички дребни бизнесмени. Като майка се грижи за тях. Обединил ги е в своето движение, което се ползва с неоспорим авторитет в обществото.

- Моите сведения се разминават доста с вашите твърдения, господин секретар.

Равният спокоен глас на Жеков вбеси Динов. Той гневно се обърна към Недев:

- Както виждам, никаква промяна няма в службата след твоето назначение. Работите си по старите шаблони. Врагът с партиен билет. А в случая - човекът, който ни помага. С вашите методи ще отблъснете всички наши съмиш- леници. Представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако някой журналист надуши вашите фантазии? Заподозрян е човекът с най-активна хуманитарна деятелност! Да се бяхте засрамили от благотворителността на господин Кокорешков към сираците и старците поне! Раздал е над милион по разни приюти!

- Откъде идват тези пари? - обади се Недев предизвикателно. - Разходите му надхвърлят далеч приходите.

- Притежава няколко фирми. Кредитират го и банките - сопна се Динов.

- Доста щедро дори! - намеси се възбудено Стефанов. - Със сигурност знам, че е получил кредити при облекчени условия благодарение на ходатайствата на няколко депутати и министри. Нищо не е върнал досега.

- Недев, твоите хора току-виж и в мен се прицелили - пресилено се засмя Динов. - С господин Кокорешков ми е приятно да беседвам и свободен ли съм, винаги прескачам към неговия ресторант. Живял е в най-напредналите страни, почерпил е богат опит. Слушахте ли словото му за Буров?

Само Жеков кимна утвърдително. Нарочно бе пуснал телевизора, за да чуе Кокорешков.

- И какво ще кажеш? - обърна се към него Динов. - И писател не би написал по-вълнуващо слово за Буров! Възхитих се искрено от господин Кокорешков.

Жеков намери за ненужно да съобщава автора на текста, който Кокорешков бе прочел с наистина майсторски изразено вълнение. Целият разговор беше преливане от пълно в празно. Всички техни аргументи отскачаха от Динов като топка от стена. Секретарят се беше вкопчил в Коко като в най-ценна историческа реликва - непрекъснато изтъкваше съдбовното значение за България на движението Честен бизнес за възраждане на средната класа, няколко пъти изреди Коковите благотворителни и меценатски прояви. В подкрепа на своите твърдения той пусна в ход и слуха, който вървеше напоследък из София:

- Започне ли раздържавяването на хотелите, Герчев пръв ще кандидатства за Шератон и Японския. Но той не си пилее парите за добрини като господин Кокорешков.

- Най-щедро се пилеят лесно спечелените пари - отсече Недев с трудно сдържана досада, - а когато са добра инвестиция за бъдещи планове, въобще не се жалят.

Динов изду бузи, задържа въздуха няколко секунди и когато заговори, думите падаха като пневматичен чук:

- Разбрах още в началото накъде биеш, Недев, но няма да ме убедиш, че господин Кокорешков печели пари по незаконни начини. Избий си го от главата! У нас, за щастие, все още истинска мафия не е създадена, а и да има, господин Кокорешков е последният човек, за когото аз - докато съм на този пост - ще разреша разследване. Той е светец, трябва да го пазим!

- Светец на дяволите! - несдържано изломоти Стефанов.

- Дай, Боже, на България повече такива светци! - великодушно се усмихна Динов.

Колкото и да беше убеден в безсмислието на разговора, Жеков реши да се намеси. До гуша му дойдоха псалмите за Коко. А имаше и втора причина, която той възприе като по-важна. Уплаши се за Недев. Младият му шеф приличаше на буреносен облак. Затрещеше ли, нищо чудно гръмотевиците да опустошаха собствената му кариера. От ясно по-ясно бе, че във везната на Динов тежест имаше само Коко. Заговори бързо, за да предотврати бурята:

- Лично аз не вярвам в светостта на вашия Кокорешков, господин секретар.

- Той не е мой! - стреснато викна Динов. - И как си позволяваш?!

- С факти - спокойно отвърна Жеков. - Онази вечер отидох с жена си в ресторанта на Коко. Бях поканен лично от него - побърза да обясни той.

- И видя каймака на обществото? - подметна Динов, вбесен от новата акция на Жеков.

- Точно така! - съгласи се Жеков. - И знаете ли кой беше в центъра на Коковото внимание? Депутатът Ангел Филев с цяла компания. Коко черпеше. Уж му се родило внуче от племенница. Жена ми много се изненада, защото била съученичка с дъщерята на Коковия брат. Тази подробност и аз не знаех, научих я тогава. Жена ми твърдеше, че наскоро срещнала съученичката си - била слаба и изпосталяла като бездомно псе, защото се грижела за парализирания си баща. Оплакала се, че чичо й отказвал да поддържа връзки с роднините си. Веднъж отишла при него да го моли за инвалидна количка за баща си. От пресата научила, че чичо й обещал да внесе и да подари на нуждаещи се такива колички. А Коко не я поканил дори да седне. Бизнесът не признава роднинство - само й рекъл и посочил вратата.

- Може би има други племенници - вкиснато забеляза секретарят.

- Проверих. Открих две, но нито една не е раждала по това време. Всичко беше заради Ангел Филев.

- Доколкото знам, той е добър приятел на господин Кокорешков, консултира го при някои финансови операции.

- Ангел Филев е член на икономическата комисия в парламента и е брат на шефа на най-големия черноморски комплекс, господин секретар. И братът на Филев присъстваше на масата.

- И какво от това?

- Дочух една наздравица. За бъдещия Лас Вегас на Коко!

- Какво ли не се говори в една пийнала компания - примирено рече Динов. - Пък и какво лошо има, ако господин Кокорешков купи хотели по Черноморието? По-полезно е той да стане собственик отколкото някоя чуждоземска или нашенска акула.

- Ако ги закупи на половин цена от тази, която дават другите кандидати, акулата ще е той - намеси се Недев и същевременно стана. - Ще разрешите ли разработка на Кокорешков, или да се обърна към министъра?

Прекият въпрос за миг обърка Динов. И той се изправи, насочи се към бюрото си, но след няколко крачки се извърна с широка усмивка.

- Не си чул още моята дума, Недев! - укори го шеговито той. - Затрупахте ме с толкова неочаквана информация, дай ми време да размисля.

- Докога? - устните на Недев едва се отлепиха.

- След ден-два ще ти позвъня. Става ли?

- Разрешете да напуснем.

Динов кимна и заговори любезно:

- И наминавай по-често към мен, Недев! Излиза, че въобще не те познавам, въпреки че участвах в твоето назначаване.

Ала Недев вече крачеше към вратата. Продължи безмълвно по коридора и стълбите. Едва когато се намериха на улицата, се обърна към своите подчинени:

- Започваме самостоятелно разработката! Веднага!

 

***

 

Колата прекоси центъра. Многолюдните булеварди, шарените чадъри пред кафенетата, долитащите безгрижни смехове и гласове потиснаха Мира до такава степен, че тя изцяло се поддаде на унинието. Животът кипеше, всички бяха свободни, на никого през ум не минаваше, че тя е похитена и заплашена със смърт.

А главата й беше мътна, тялото - сковано.

Краси сви в тясна улица близо до пазара. След малко паркира и даде два клаксона. През отворената врата на гараж, превърнат в магазин, сякаш се изтърколи късокрак, дебел мъж. Той провря през отвореното прозорче на колата ухилено кръгло лице.

- Кажи, мой човек!

Краси кимна към Мира.

- Огледай я добре! До утре искам дрехи по нейната мярка.

- Имали ли сме проблеми досега, мой човек?

- Сега ще имаме. Никакви капълъчаршийски парцали!

- И тая като другите! А все ми обещаваш принцеса - шишкото плю пренебрежително на тротоара.

- Хващаш ли бас на петдесетачка зелено? - предложи Краси с нагла усмивка. - Ще дойдем с госпожицата утре. Можеш да повикаш за арбитър, когото си искаш.

- Е, ти си богат! - шишкото удари месеста длан в протегнатата ръка на Краси. - Няма да обеднееш с една петдесетачка.

Той уплашено се дръпна. Краси потегли внезапно. Моторът изрева. Мира задиша по-свободно. Щом утре трябва да бъдат тук, значи още щеше да е жива.

Досети се къде отиват, когато отминаха Подуянската гара. Краси паркира пред жилищната сграда на своя офис. Не бързаше да влезе - на входа неколцина мъже и жени разговаряха. Повечето носеха мрежи с продукти. След няколко минути Краси загуби търпение. Впи поглед в Мира, сякаш я разрязваше с трион.

- Досега се държа за шестица. Сега ако се изсереш на метеното, с теб е свършено! Вървиш плътно до мен, иначе... - неизреченото лъсна в шепата му.

Бръсначът!

На Мира й прималя. Като че ли от четирите й страни се спуснаха плътни стени. Излезе от колата, чак когато Краси просъска зловещо в лицето й:

- Ако ще припадаш, остави за горе. Усмихвай се!

Той я прегърна през рамо и тя усети допрения до гърдите й бръснач. Минавайки през групичката, Краси заговори високо и шеговито:

- Ако е ред на Вера да готви, ще трябва да прескоча за тарга бира. Слага сол с шепа, а не с лъжица.

Асансьорът беше долу. Краси го отвори и бутна пред себе си загубилата ума и дума Мира.

- Така те искам! - отбеляза той, когато клетката потегли нагоре.

Влязоха в апартамента. Прозорците бяха затворени, въздухът тежеше от неприятна миризма. Мира се отпусна на първия стол. Усети свеж въздух и разбра, че Краси е отворил прозорец. В ръката й се намести чаша.

- Изпий едно уиски да се свестиш!

Тя пое парливата течност на един дъх и подложи чаша за още.

- Браво на теб! Знаех си, че ще се разбираме добре - Краси наля ново уиски, но когато тя го пресуши и пак подложи празната си чаша, възкликна: - Закъде бързаш?

За онзи свят! - отвърна наум Мира и не дръпна чашата, докато той не изпълни желанието й.

Реалностите губеха своите очертания. Замъгляваха се пред очите й и накрая се сляха. Краси говореше нещо, тя му отвръщаше, но не разбираше смисъла на разговора.

- Защо стоите на тъмно? - провикна се някой.

В блесналата стая заплува като огромна бъчва Гаро. Край него хвърчаха трите момичета. Едното се втурна към Мира в двоен силует.

- Оправи се най-после! По едно време помислих, че си умряла.

- Млък! - ревна Краси. - Преобличайте се и да ви няма!

- Да починем мъничко, бати Краси - проплакаха жално момичетата.

- Утре ще почивате. От сутринта сте при Коко.

- Бати Краси, той снощи ни изгони. А беше толкова интересно. Онази певица с щръкналата коса беше там. Леле, какви скъсани панталони беше навлякла!

- На кого казах да се облича и да се маха оттук?! Или да свалям колана?

Главата на Мира падна тежко върху масата.

- Гаро, метни я на кушетката!

 

***

 

Събуди я пареща жажда. Пипнешком затърси нощното шкафче, на което от малка намираше чашата с вода. Ръката й увисна в празно пространство. Отново се унесе. Жаждата рисуваше в съня й плискащи ручеи, пълноводни реки. Гърлото й се слепи съвсем и тя се надигна.

Беше в офиса на Краси. Лежеше на кушетката. Откъм голямото легло долиташе нестройно дишане. Кривогледите се бяха проснали напреко. Мира се изниза безшумно от стаята. Мина на пръсти в коридора. Свирепото мъжко хъркане я ориентира за втората стая. Вратата беше отворена. В полумрака различи огромния гръден кош на Гаро. Ослуша се. От Краси нямаше и следа. Забрави жаждата. Все така на пръсти стигна входната врата. Натисна дръжката, сякаш бе най-чупливото стъкло. И отчаяно я пусна. Беше заключено. Тръгна към кухнята, без да внимава за стъпките си. Светна лампата и чак като утоли жаждата, заоглежда прозорците. И тук, както в хола и другите стаи, те бяха обримчени със здрава метална решетка.

Главата я цепеше. Трябваше още малко да поспи. Едва ли всичко бе загубено. Все щеше да измисли някакъв изход, като се отървеше от махмурлука.

Защо пи толкова снощи?

А какво друго й оставаше?

 

***

 

Облечени в светлосини престилки - безупречно чисти и огладени - трите момичета и Мира се настаниха в колата на Гаро - червен Опел. Краси не се появи сутринта в офиса. Мира постепенно се отпускаше. Може би напразно се бе страхувала, че ще я погне да проституира. На вратата на апартамента пишеше: Еднолична фирма Чистота и уют - значи Краси е имал предвид отработването на парите да стане чрез чистене. Не я трогна грубият глас на Гаро:

- Слушай, префърцунена кукло! Отиваме да чистим у един баровец. Кофата, метлата, парцала - това се иска от теб! Никакви приказки с никого! Краси ми е наредил да те бъхтам, без да си жаля юмруците, ако започнеш да гяволуваш.

Мира го възнагради с развеселена усмивка. Спасението беше близо. Тя се присви на задната седалка между Вера и Деси. Дори лекият допир с тях я отвращаваше.

Ресторантът беше затворен. При първото позвъняване вратата се отвори. Едър мъжага с разгърдена риза промърмори, докато групичката минаваше край него:

- Пак закъсняхте!

- И пак ще си свършим работата преди определеното време - спокойно отвърна Гаро. - Играй си спокойно картите, Данчо. Къде са ти балъците?

- Шт! Шефът е тук!

След като заключи вратата, мъжагата тръгна между масите с вдигнати върху тях столове. Гаро и след него момичетата го следваха в нишка. Мира нарочно остана между Вера и Деси, за да не привлича вниманието. В същия ред се върнаха обратно, натоварени с прахосмукачки, кофи, стъкломиячки, препарати и парцали. Стовариха всичко в средата на ресторанта. Гаро се разпореди:

- Аз и Деси на прозорците, Вера и Мира с прахосмукачките. Асьо, тичай в кабинета, но да не се мотаеш там до обяд, ще ти разпоря задника!

- Шефът иска кабинета си след час - обади се мъжагата с разгърдената риза.

- Сама няма да мога, нека Мира дойде с мен - захленчи Ася.

- Изключено! Вера или Деси отиват с теб.

Мъжагата замаха с ръце.

- Шефът е в склада, ще прескача в кабинета си, лошо му става, като види разногледите. Тая да иде - той посочи Мира.

- Гаро, бъди спокоен! Запомних всичко, което ми каза - Мира му се усмихна мило.

- Трябвало пък да не запомниш! Асьо, ти отговаряш за всичко! - Гаро дръпна Ася встрани, прошепна й нещо и махна към вратата до бара.

Ася повлече грубо Мира. Когато преминаха вратата, тя се разкиска в празния коридор.

- Добре ги изиграх. Ако научат за шоколада, ще ти издера очите. Отсега да си знаеш: на мен се падат три четвърти, на теб - какво остане.

Мира кимна разсеяно. Не бе предполагала, че така бързо ще й се удаде възможност да се измъкне от пленничеството. Само да се появи собственикът на ресторанта, ще му разкажа всичко. Той ще повика полиция... Сърцето й щеше да се пръсне от радост.

Влязоха в кабинета. Ася се разпореждаше и Мира й беше благодарна, че я напътства с пискливия си глас, защото съзнанието й бе заето с друго. Долавяше неясен говор зад вратата в дъното на кабинета и звуците въздига- ха химни в нейната душа.

По едно време звуците замряха. Мира се изопна в трескава възбуда. Изостреният й слух долови далечно отваряне на врата. Ами ако собственикът си бе отишъл?!

- Ей, защо спираш? - писна Ася от рамката на прозореца. - Да не мислиш, че аз ще бърша пода? С праха не си свършила още!

- Добре де - Мира затърка ожесточено политурата на бюрото.

Изведнъж трепна. Ясно чу гласа на Краси:

- Това са бананите, господин Кокорешков. Бива си ги.

Трите кашона в антрето на нейния апартамент, досети се Мира с прекършено настроение.

- Истински Колт - възхищаваше се Краси.

- Шт! Твоите са тук - непознатият баритон беше плътен и властен.

- Те са гламави.

- Слушай, момченце! Плащам ти, за да изпълняваш. Отваряш си устата повече, отколкото трябва!

- Ама, господин Кокорешков, аз само с вас...

- Познаваш ли Недев?

- Знам, че е някакъв фукльо с огромно самочувствие и още по-големи амбиции.

Гласовете станаха неразбираеми.

- Сигурен ли сте? - едва се чу възклицанието на Краси.

- Човекът ми е сигурен. Трябва да си отваряме очите - баритонът се сниши до неяснота.

Мира престана да се напряга. Присъствието на Краси отвъд стената я попари. Напразно Ася я хокаше от перваза:

- Забрави кутията с пурите, гъско! Избърши я с онзи парцал да светне. Леле, каква мадама с шапка! - провикна се Ася завистливо. - Такава да си имам! - мечтателно проточи тя.

Шумът през отворения прозорец размърда надеждата на Мира. Да изблъска Ася и да скочи. Току-виж Краси я пресрещнал навън. Той бе навсякъде. Зъл демон с пипала на октопод. Тя унило коленичи и започна да трие пода. Движеше се по посока на вратата, през която вече не се чуваше нищо. Гъбата, четката, парцала. Същинска робиня. Достойнството й се разбунтува и тя хвърли парцала в кофата. Ася пушеше с гръб към нея. Провесила бе крака между железните пръчки на прозореца. И тук решетки!

Готова беше да заплаче и тогава внезапно се обади бащиният й глас: Колкото и да се боиш, дойде ли злото, то ще те победи, ако си уплашена и неподготвена! Беше прав. Краси я победи в първата им схватка, защото тя не бе очаквала такъв развой на техните отношения. Многократно се бе връщала към момента на неговото нахлуване в апартамента и вече беше наясно, че тогава тайно бе разчитала на неговите чувства към нея. Въображението й го рисуваше разкаян, готов за промени заради тяхната любов. Най-силно се беше уповавала на подозрението си, че Джина хвърля нарочно кал върху Краси, за да я спечели за своя план с мосю Пиер.

Заблудите изчезнаха. Завладял я бе страх, какъвто не предполагаше, че съществува.

Страхът е и враг - определи Мира, вкопчена здраво към бащиния глас. Злото беше дошло и щеше да я смачка за нула време, ако бе неподготвена и уплашена. Тогава никога нямаше да намери смелост да потърси Сашо и да му се извини, както непрекъснато мечтаеше, след като проумя заблудите си за Краси. За Сашо само смъртта и неизлечимите болести бяха непреодолими, как да му признае своето огъване?! Припомни си неговата неуморна битка за проекта на училището. Но той беше сигурен в себе си, а тя се бе размекнала като превтасало зеле.

Срамът прочисти мозъка й. Нужен й беше здрав разум, за да не изпусне подходящия за действие момент. Не беше в затвор, наоколо имаше хора. Невъзможно бе да не открие възможност за контакт с полицията или със Сашо. Засега трябваше да изчаква с изопнати сетива.

Хвана отново парцала и го натисна към пода. Стигна до метър от вратата, когато чу разгневения баритон:

- Трябва да изчезнеш!

- Но почему, Кокошка, мне здесь хорошо. Министерская вила...

- ... напуснеш...

- ... у меня много... нет...

- Казах! Веднага!

- Сто тысячи... эще...

За няколко секунди гласовете се снишиха. И пак руснакът:

- Что будет с Герчевым?... Его дочька приезжает...

Мира се плъзна до самата врата и почти прилепи ухо до дървото. Ядосаният баритон се чуваше ясно.

- Ще ти съобщя... Пристигаш за един ден и се измиташ... колко му е... дотогава никакво мяркане тук!... полиция...

- Давай деньги!

Тласнатата врата я отхвърли назад. Кофата се разля в огромна локва. Свита като ембрион, Мира плахо погледна нагоре. Мъжът беше безупречно елегантен - това беше нейното първо впечатление от Коко.

- Какво направи, глупава гъско! - Ася скочи до нея, ритна я в хълбока, грабна парцала и като фурия се нахвърли върху водата. - Тя е нова, господин Кокорешков, не й обръщайте внимание. Аз ей сегичка ще подсуша.

- Извинете, господине! - Мира се изправи засрамена и смутена. Мъжът беше ядосан, в него имаше респектираща сила, която кореспондираше с неговата елегантност. - Не предполагах, че оттатък има някой - излъга тя.

Кокорешков я изгледа подозрително.

- Не чухте ли говор? - попита той.

- Къде ти, господин Кокорешков, навън е такъв шум! - скоротечно отвърна Ася. - А и господин Данчо нареди да почистим бързо кабинета ви, почти сме готови - тонът стана противно угоднически.

- Няма нищо, деца - отпусна се Кокорешков и на лицето му се яви блага усмивка. - Продължавайте!

Той заобиколи Мира, стигна желязната каса и гърбом я отвори. Мира го следеше с разтуптяно сърце. Кокорешков не беше като Краси. Навярно общуваше с него, понеже не го познаваше като нея. Изглеждаше възпитан, благороден и най-важното - великодушен. Едва ли негов бе разгневеният баритон в склада. Усети мокрия парцал върху лицето си и инстинктивно го хвана. Ася й правеше ядосани знаци да попива водата. Свлече се на колене и притисна плата върху локвата. Желязната каса хлопна. Белите чортови обувки минаха съвсем близо до нея и за миг я изкушиха да се вкопчи в тях и да излее мъката си. Те спряха до бюрото, изщрака ключалка, отново превъртя. Благият глас на Кокорешков я приласка.

- Деца, ето ви два шоколада, за да ми направите една услуга. Почистете много бързо, чакам гост.

- Дадено, господин Кокорешков - захили се Ася.

Мира не откъсваше очи от мъжа. Надеждата я опияни. Едва не изхлипа, когато той й се усмихна мило.

- Значи вие сте новата?

- Тя, тя, господин Кокорешков - изпревари отговора й Ася. - Казва се Мира и е по-готина от Вера и Деси. Знаете ли колко книги има у тях?

Кокорешков кимна приветливо на Мира и тя тутакси почувства, че той я разграничава не само от Вера и Деси, но и от Ася, която минаваше за примадоната в групата. Идваше й да хвръкне след него в отворилата се врата. Откри се склад с идеално подредени стилажи край стените, проста дървена маса в средата и само два стола край нея. На единия седеше истински исполин. Руснакът - досети се Мира и потрепери от втренчения му поглед. Като че черна паст я погълна. Сведе глава и в същия момент вратата хлопна. Ася скочи като котка към бюрото, грабна единия шоколад, обели го светкавично, налапа поло- вината и лакомо го погълна. С ръце пречупи другия и подхвърли половината на Мира.

- Лапай бързо! Ако Краси и Гаро дойдат, ще го вземат - ломотеше тя с пълна уста.

- Не ми се яде.

Ася тупна до нея, сграбчи парчето и направо го смля. Мира се облещи.

- Ще ти стане лошо - обезпокои се тя.

- Ами! - две кафяви струйки плъзнаха край устните на Ася. Тя примляска няколко пъти и вече с облекчен говор обясни: - Шоколад близнах чак на петнайсет години. Оттогава всичко давам за него. Веднъж един клиент ми подари кутия шоколадови бонбони. Докато си свали панталоните, я ометох. Нищо не направи горкичкият, беше се оцъклил от почуда.

Лекомисленият брътвеж на Ася възкреси в паметта на Мира разговора с Джина.

След като Краси я изпрати да чисти тук, може би Джина нарочно я бе лъгала за неговите занимания. Сега беше време да се увери напълно. Тя нетърпеливо попита Ася:

- Ти наистина ли си била в Дом за девойки?

- Аха - потвърди нехайно Ася. - С Вера и Деси се знаем още от Дом майка и дете. Ама аз си имам майка. Била е голяма артистка. Леличките в Дома ми казваха, че приличам на нея.

- Коя е тя?

Ася важно се изпъчи:

- Оставила ме е на леличките в Дома и веднага заминала. Обещала да се върне за мен. Цял театър била изнесла, така говореха леличките. А Вера и Деси си нямат майки. Не ги ли виждаш колко са прости?

Ах ти, сложната! - усмихна се криво Мира. Оставаше й най-съществената част и тя побърза да попита:

- Как попаднахте при Краси и Гаро?

Ася облиза вадичките край устните си, примляска блажено и отговори:

- Като излязохме от Дома, нямаше къде да идем. В общината ни казаха да чакаме за работа, но квартира не обещаваха. Една от леличките ни прибра, имаше барака в двора. Добре че бати Краси й дойде на гости, съжали ни - бяхме посинели от студ, а за глада да не говорим. Ровехме в кофите за боклук, мъкнехме се из пазара - тук чопнем картофче, там ябълка. Деси отмъкна едно портмоне от някаква баба. Цяла двайсетачка имаше в него. Купихме си баничка, пръстите си изядохме с нея. А на пазара колкото искаш разсеяни бабета. Ама да не си помислиш, че аз съм крала! Само Деси и Вера...

- Какво стана с Краси? - прекъсна я Мира.

- Миличките, каза ни той, ще дойдете да живеете при мен. Трябват ми чистачки. Видя ли в какъв апартамент ни настани? Нашите от Дома си умират от завист, като видят как сме облечени! А като им разказваме за ресторантите, направо плачат!

- Не те ли е срам, че проституираш?

- Че кво толкоз! На хората им се свиди да дават пари за чистене, гладни ли да стоим? Пък и знаеш ли какви мъже има? Галят те, целуват те. А някои и пари дават. Събрала съм си няколко купчинки - Ася се опули уплашено. Със закъснение разбра, че се е издала, и започна да моли Мира да се закълне. - Гаро ще ме одере жива, ако разбере, че си крия парите от клиентите. И теб ще убие, ако не му даваш бакшишите - уплахата й отстъпи на лукавство. - Мира, ще ти призная нещо, но пак ще се закълнеш, че само аз и ти ще си го знаем. На Вера и Деси нищо не съм казала, защото ще ме наклепат, като се скараме. С теб ние трябва да се държим. По-горни сме от тях.

На Мира не й беше до смях, въпреки че неволно се усмихна. Опитваше се да попадне във фокуса поне на едното око на дъщерята на голямата артистка, за да разбере театър ли й играе, или говори чистосърдечно.

- Всички си имаме наши местенца на околовръстния път. Като ти покаже Гаро твоето, огледай се. Все някъде ще има камък или корен. Изкопай си дупчица отдолу и слагай там в найлонова торбичка бакшишите. Оставяй по малко и за Гаро. Той знае, че някои от шофьорите ни бутат. Усети ли те, отива ти цялото имане, че и боят не ти мърда. Тръгнем ли за Европата, ще си ги вземем.

- Каква Европа?

- Бати Краси ни обеща да ни заведе в чужбина, ако се научим да работим добре с мъжете. Че кво му е толкоз да изпразниш един мъж!

Момичета по граничните магистрали, Момичета във вертепите, Белите робини от бившите социалистически страни - Мира изстина от премятащите се в главата й вестникарски заглавия. Тук не откриваше изход, че в чужбина ли?

Тя с отчаяна надежда погледна вратата към склада.

- Ей сега ще дойде господин Кокорешков, а ние не сме свършили.

Попи пода и се захвана с подреждането на мебелите. И Ася приключи с прозореца, но остана на перваза.

- Не щеш ли да се махнеш? - предпазливо подхвана Мира. Ако Ася не беше тук, много по-лесно щеше да склони господин Кокорешков да повика полиция.

- Много искам да ида в Европата - мечтателно проточи Ася. - Катя и Албена, те работеха при бати Краси, когато ние дойдохме, си живеели там царски. Щели да си купят кола. Ти можеш ли да шофираш? Аз ще дам повече пари, защото съм събрала няколко купчинки, а ти ще ме водиш.

- Я ми се махай от главата! - Мира ядосано дръпна единия фотьойл, намести го на старото му място и заобиколи масичката за другия.

С отварянето на вратата Ася скочи пъргаво и угоднически заговори:

- Всичко е готово, господин Кокорешков. Вижте как излъсках кутията с пури! Както я искате...

- Добре, момичето ми - благосклонно изрече Кокорешков.

Вратата зад него остана полуотворена. Мира срещна погледа на руснака и се почувства като мишка, над която се снижава ястреб. Дръпна се по-далеч от вратата. Чудеше се как да започне разговора за себе си в присъстви- ето на Ася и руснака. Възпираше я някакво смътно чувство за опасност.

- Браво, деца, добре сте се справили! - Кокорешков обгърна Мира с топли кафяви очи.

- Още не всичко, господине, е готово - Мира се хвърли решително към спасението си. - Ако нямате нищо против, бих направила няколко размествания в кабинета, за да се получи повече простор и уют. Занимавала съм се с ди- зайнерство - лъжеше тя с надеждата той да отпрати Ася, а после и руснака.

- Благодаря, госпожице, много сте мила. Надявам се това да не е последната ни среща. Засега довиждане! Ася, кажи на Краси веднага да дойде при мен.

- Хайде, Мира! - Ася дръпна силно Мира към вратата.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух