напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



11.


В ресторанта кипеше трескава дейност. Гаро и двете момичета бършеха стъклата. Един келнер обръщаше масите, втори им мяташе белоснежна покривка. После двамата заедно подреждаха столовете. Трети мъж проверяваше лампионите между сепаретата. Мъжагата с разгърдената риза бършеше чашите. Само Краси се бе отпуснал върху бар-плота и пушеше. Мира обърна глава, когато мина край него. Мразеше го, отвращаваше се от него и това беше единственият начин в момента да демонстрира чувствата си. А и бе покрусена от несъстоялия се разговор със собственика.

Ася се провикна към бара:

- Бати Краси, иди веднага при господин Кокорешков!

Краси задуши цигарата в пепелника и се втурна през вратата към кабинета. Върна се, тъкмо когато Гаро предаваше стъкломиячката на Мира. Обяснил й бе как да борави с нея и не скри разочарованието си при новата заповед на Краси:

- Гаро, вземай си обратно инструмента! Мира идва с мен. Имаме малко работа в кабинета на господин Кокорешков.

Мира засия. В промяната съзря пръста на Кокорешков. Благороден човек! Неговата интелигентност бе доловила нелепостта на нейното положение. Не я интересуваше какво е говорил с Краси. Важното бе, че сега тя щеше да му разкаже всичко. Не я безпокоеше крачещия до нея Краси. Пред господин Кокорешков той беше мъниче. Заслужаваше си да бъде скастрен.

Тя почти прелетя коридора и поривисто отвори вратата на кабинета.

Вътре беше само руснакът - разположил се бе на един фотьойл. Проснатите му напред крака изглеждаха като дънери. Отблизо беше още по-едър и неприятен. Сякаш лоеста помия изтече от очите му към Мира. Тя неволно се дръпна назад. Краси я побутна и някак скоротечно изрече:

- Мира, господин Гордиенко иска да разговаря с теб. Нали знаеш руски?

- Довольно - смръщи се великанът. - Ступай!

Краси отстъпи, изниза се безмълвно и чак когато Мира чу щракването на вратата, осъзна, че е сама с неприятния гигант. Другата врата беше също плътно затворена. Очакваше руснакът да заговори, но още по-силно жадуваше за присъствието на господин Кокорешков. Очите й пронизваха стената към склада. И изведнъж замръзна. Руснакът дръпна колана на панталона си, смъкна го надолу заедно със слипа. Членът му се оголи. Една частичка от съзнанието на Мира се изуми от неговия малък размер. Сащиса се от смайването си в такъв момент не по-малко отколкото от поведението на руснака.

- Какво правите? - едва промълви тя и се дръпна към вратата.

Тъкмо посегна към дръжката и исполинът й притегли към себе си. Метна я на фотьойла. Тя се замята, обезумяла от страх и възмущение. Ала той рязко смъкна престилката й. Едно копче отхвръкна и тупна върху бюрото.

- Как си позволявате? - заопъва се Мира, ала великанът притисна с тежката си лапа устата й.

- Давай, стерва!

Припадна ли, или се стопи под огромната маса? Опомни се, когато исполинът свърши и се отдели от нея. Той изтърси члена си и тогава Мира усети мокротата между бедрата си. Съществуваше и по-голям ужас от онзи, който тя смяташе досега за предел - Краси. Чувстваше се потопена с главата надолу в клозет и дори не направи опит да се размърда след излизането на чудовището.

Не помнеше колко пролежа върху фотьойла. Клозетът я всмука и погълна. Не се обърна при проскърцването на вратата към склада.

- Какво става тук? Коя сте вие?

Тя скочи и прихлупи престилката върху корема си.

- Господин Кокорешков, моля ви, помогнете ми! - Мира се свлече в неговите крака. - Онзи руснак ме изнасили. Вие разговаряхте с него в склада. Краси ме доведе при него. Той ме отвлече от къщи. Обадете се в полицията! Краси е сутеньор, фирмата за почистване е само прикритие. Имам доказателства - несвързано редеше тя. Разхълца се и думите й се удавиха в сълзи.

- Ай, ай, ай - завайка се Кокорешков. - Какви ги е забъркал онзи глупак! Сега ще го повикам. Вие се оправете, някой може да влезе. Ей сега отивам при Краси.

Мира захълца неудържимо. Всичко беше свършило. След малко щеше да си иде у дома, но клозетът продължаваше да я дави в мръсотията си. По-ужасно преживяване не можеше да си представи. Едва различи в рамката на блъснатата силно врата фигурата на Краси. Притъпила се бе и лютата й омраза към него. Грубите ругатни минаваха край нея, без да я докосват. Нейното вцепенение влуди Краси. Той я разтърси, това му се видя недостатъчно, тъй ка- то тя не повдигна глава. Сграбчи косата й, нави я около ръката си и започна да дърпа. Мира изписка, прималяла от болка.

- Какви си ги плещила пред господин Кокорешков?! Вдигна крака, като видя голям хуй, а се пишеш изнасилена! Курва! Кой ще ти повярва! - Краси я зашлеви с опакото на ръката си.

- Помощ! Помощ!

Кокорешков да я чуе и да дотича! Ала следващата плесница улучи устата й. Викът замря.

- Тук хората нямат уши - Краси презрително плю върху нея. - Запомни това и не си дери гърлото напразно.

Едва сега Мира забеляза, че прозорецът е затворен както и двете дъбови врати.

- Ставай! Тръгваме! - Краси дръпна нагоре косата й. Пусна я, чак когато тя се изправи на крака.

- Пред мен! - нареди той и я побутна.

В душата й замъждука надежда. Пристегна колана на престилката, почти залиташе по коридора, но щом влезе в ресторанта, забрави немощта си. Напрегнато затърси достолепната фигура на Кокорешков. Персоналът продължаваше да подрежда масите, Гаро и момичетата бършеха пода. Кокорешков не се виждаше никъде. Краси я побутна към изхода. Прекосиха помещението, без никой да ги погледне. Едрият мъжага ги последва, отключи външната врата и ги пропусна, без да показва някакво учудване от нейния вид.

На улицата Краси стисна лакътя й. Поведе я към колата, бутна я на предната седалка, заключи вратата и мина от другата страна. Преди да запали мотора, избоботи заплашително:

- В жабката има гребен. Среши се, приличаш на бостанско плашило!

- Не ме интересува!

- А един през зъбите искаш ли?

Тя се дръпна към вратата, уплашена до смърт. Отвори жабката. Гребенът беше мръсен, но ако не мислеше за косите на кривогледите или за Бог знае чии други, по-лесно щеше да го понесе от нов бой. Цялото тяло я болеше, разнебитена бе и душата й. Краси обърна огледалото към нея. Като се зърна в него, главата й се замая от зловещата истина. Откакто се бе върнала от полицията, всеки път, когато се погледнеше в огледалото, то отразяваше но- вата степен на нейното падение.

Осъзна се, едва когато спряха пред бутика на шишкото. Краси слезе, отключи и нейната врата и я поведе към магазина. Шишкото ги посрещна ухилен.

- Носиш ли петдесетачката, мой човек? - той погледна съжалително Мира и прихна. - Май трябваше да се обзаложа на стотачка.

- Дадено! - великодушно предложи Краси.

Двамата удариха длани. Търговецът извади един кашон. Краси го отвори. Внимателно започна да изважда поли, блузки, бермуди. Част от тях върна в кашона, другите хвърли в лицето на шишкото.

- Казах, никакви капълъчаршийски парцали!

- Ама, мой човек, това си е чиста френска стока!

- На друг ги разправяй! Я ми подай онази рокля! - той посочи овесената на закачалка красива рокля от пъстра коприна, после се обърна към Мира: - Ще ти стане ли? - не дочака отговора, дръпна роклята и я бутна в ръцете й. - Влез в пробната и я облечи! Хайде!

Вече зад паравана Мира го чу да разпитва за вечерна рокля. Шишкото гръмогласно се разсмя:

- За този урунгел ли? Защо си хабиш парите, мой човек? На дръглива кобила и златно седло да сложиш, пак няма да излъже никого. Толкова ли не можеш да намериш красиво маце? Все на урунгели попадаш!

Тя урунгел?! Ала огледалото възпря нейния спонтанен ропот. Дори красивата рокля, която сякаш бе излята по нея, не изличи отвратителния израз на лицето й. Приличаше на слугиня в роклята на своята господарка. Тя разтърка бузите си. Бяха мършави и посивели. Очите бяха хлътнали и гледаха мътно. Подпухналата от плесницата уста й придаваше непознато капризно изражение. Наблюдаваше сякаш собствения си некролог. Не чу подвикването на Краси. Съзря го в огледалото. Наблюдаваше отражението й с критично око. Лицето му изрази недоволство.

- Муки, подай ми една кутия с грим! - провикна се той през рамо.

- Готово, мой човек. Вписвам я в сметката.

Краси не му позволи да надникне зад паравана. Пое кутията, отвори я, остана доволен от съдържанието й. Тикна я в ръцете на Мира, но в последния момент я задържа в своите.

- Започвай да се гримираш! - подкани я той.

Мира понечи да откаже, но бе уморена, пък и осъзна безсмислието на съпротивата си. Вяло, без вдъхновение, ръководена от навика, тя обрисува очите си, сложи руж, начерви устни. Накрая се напудри, добави още руж и пак се напудри. Краси заклати глава одобрително.

- Муки, гребен! - провикна се той.

Пак не позволи на продавача да надникне. Чак когато Мира оправи косите си, той дръпна паравана. Мира, която смяташе, че е изчерпала до дъно всичките си чувства, неволно се развесели от ококорената физиономия на шишкото.

- Ама тя... тя... - запелтечи той.

- Давай стотачката! - захили се Краси.

Очите му пробягаха по овесените дрехи. Задържаха се на бледорозова рокля с нещо лъскаво по нея. Смъкна я въпреки възраженията на шишкото. Тикна я в ръцете на Мира, избута търговеца, обяснявайки, че трябва да оставят госпожицата спокойно да се преоблече.

Мира облече роклята. Беше дълга с тънки презрамки. Лъскавината идваше от бледорозови люспички, нанизани по деколтето и презрамките. Полата беше разделена на триъгълници до глезените. Никога не бе носила така- ва елегантна и скъпа дреха, но вместо познатата радост, която бе изпитвала при покупка дори на дребна вещ, се обезпокои. Какво ли бе намислил Краси? Стоеше като статуя, докато двамата мъже я оглеждаха и цъкаха възхите- ни. Не я развесели и възклицанието на шишкото:

- Тая става за манекенка, мой човек! Що не ми я отстъпиш? Каквото сложи, върви й.

- Стотачката, Муки!

- Първо ти! Седем бона за роклята плюс три за кашона. Всичко десет.

- Осем и край! Знам кой ти ги доставя, но сега ме мързи да ида при него. Ако не приемеш, тръгвам!

- От приятели няма да забогатея! - завайка се шишкото с престорена безнадеждност. - Плащай!

Краси хвърли няколко пачки, взе кашона и пакета с роклята. Пренеси ги до колата, без да я изпуска от очи. В колата той й подхвърли предупреждаващо:

- Дължиш ми още осем бона. Общо тринайсет хиляди.

- Моля! - изуми се Мира. - Не съм ти искала тези дрехи.

- Няма да ходиш като Пепеляшка.

- Имам си достатъчно вкъщи.

- Забрави за Парчевич! Вече не живееш там!

- Майка ми ще вдигне полицията.

- Тя е получила твоята телеграма, че заминаваш на почивка, и е спокойна.

- Не съм изпращала никаква телеграма.

- Нима е толкова трудно да те подпиша? Взех адреса от едно нейно писмо до тебе.

Мира изохка от поредното хлопване на капана. Този път беше разтърсена много по-дълбоко, защото за миг повярва, че майка й ще й се притече на помощ. Шокът я срази. Седеше вцепенена от съзнанието за своята безпомощност. Най-много я плашеше силата на нейния страх от Краси. Сякаш тъмна непрогледна маса я обгръщаше от всички страни.

Краси потегли. Като зави по булевард Сливница, затананика заедно с радиото. Мира постепенно се вглъби в себе си. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да направи нещо. В офиса вече не изтрая на напрежението. Изопна се пред Краси, гласът й трепереше:

- Какво искаш от мен?

- Пак ли започваш? - Краси отегчено я заобиколи, хвърли покупките на масата. Ядоса го неотстъпчивият израз на Мира и той кресна в лицето й: - Ще работиш за мен! Отдавна търся момиче като теб. С онези скапанячки не мога да конкурирам такива като Джина, а там са големите пари.

- Нима допускаш, че ще проституирам?!

- Защо не! И това е работа, при това добре платена. Днес колко мислиш изкара от Иван Гордиенко?

Мира се хвърли върху него. Одраска лицето му, докато той склещи здраво ръцете й. Захили се нагло:

- Пет стотачки хвърли за пет минути. Сто и петдесет са за теб. Прихващам ти ги от сметката.

- А защо не всичките? - истерично викна Мира. Представата за ада бледнееше пред нейното преживяване с руснака. Дори и пет милиона нямаше да възмездят поруганото й достойнство.

- Крива ти е сметката! - усмивката на Краси стана по-нагла. - Запомни: за теб са трийсет процента от заработеното, но да не си споменала пред кривогледите. С тях си имам друга сметка. От останалите пари трийсет процента за мен и другите четирийсет за издръжката ти тук: храна, парно, вода, наем плюс питиетата и храненето навън. Така че сме квит.

- А за чистенето какво ще получавам?

- То е дреболия, не си струва приказката.

- И все пак? - напористо продължаваше Мира. Всичките й задръжки изчезнаха, двубоят беше на живот и смърт, друга алтернатива засега не виждаше.

- Коко плаща по десет лева на час.

- Само десет?

- Това не те засяга.

- Напротив! След като съм твоя длъжница, предпочитам да се откупя с чистене. И нищо друго!

- Предлагам ти по-изгодно занимание.

- Иван Гордиенко - Мира се потресе.

- Той беше изключение. Не можех да му откажа. Харесал те, а той е истински звяр, с него шега не бива. Слушай ме внимателно! - Краси смекчи тона си. - Ще работиш само в луксозни заведения, а там такива като Иван Гордиенко не припарват. Спомняш си колко възпитан и изискан човек беше хер Шулце.

Ала Мира си спомни Джина и веднага постави условие:

- Съгласна съм да работя само като компаньонка.

- Малко мъже ще се задоволят само с чуруликане!

- Това остави на мен!

- А, не! - показалецът на Краси се залюля до носа й. - Всички сделки уреждам аз! Опиташ ли се да ме минеш с един цент, с теб е свършено! Знам поне десет начина за умъртвяване, които спокойно ще минат за самоубийство или нещастен случай. Същото ще ти се случи, ако решиш да ме натопиш. Непрекъснато ще те следя. Навсякъде имам свои хора. И в полицията.

Вледеняваща вълна обгърна Мира. Вложи и невъзможното в двубоя, пазари се като същинска уличница, а затъна неспасяемо.

- Мога ли да си легна, страшно съм уморена?

Не се засрами заради молбата си. Зависеше изцяло от Краси - това беше голата истина. Едва се държеше на крака. Разумът й диктуваше да събере сили. Попаднала бе в свят, за чието съществуване дори не подозираше. Трябваше да овладее неговите закони, за да открие начин да ги преодолее. Прие с признателност кимването на Краси и побърза да мине в стаята с леглата.

 

***

 

- Хайде, събуди се де! Знаеш ли колко е часът? Почти десет - Краси най-сетне успя да я накара да задържи очите си отворени.

Докато се протягаше, пресметна, че е спала от обяд до сега като мъртвец.

- Гладна съм. Умирам от глад.

- Затова съм тук. Обличай се, отиваме при Коко.

- Не е ли късно?

- Ресторантът работи до зори. Сложи си розовата рокля! Там ще бъде елитът на София.

Облече се за секунди. За гримирането отдели повече време. Въображението й се вдъхнови от предстоящата среща с Коко. Само да останеше насаме с него! Щеше да му разясни всичко, той днес навярно не я разбра. Припомняше си благия му поглед, мекия глас, достолепната осанка и надеждата й се възземаше. Краси едвам я догонваше.

Ресторантът нямаше нищо общо с утринната гола зала. Всички маси бяха заети. Многолюдно бе и пред бара. Публиката наистина си я биваше. Елегантна, тежкарска. Мира остави Краси да избере вечерята и напитките. Нап- регнато търсеше Коко. Зърна го на някаква маса и не го изпусна, въпреки че си даваше вид на изцяло заангажирана от разговора със своя кавалер. Чукна се с Краси, отпи, запали цигара от поднесения огън. Коко напусна масата. Тръгна из залата със засияло от благодушие лице. Пътьом се ръкуваше, разменяше по някоя дума с посетителите, докато спря при някаква дебелана. Целуна й благоговейно ръка.

- Това не е ли оперната певица Гърбучева? - любопитно попита Мира, разпознавайки дебеланата.

- Същата. С нея е маестро Въжаров.

- Предполагах, че е по-възрастен.

- Гениите винаги са по-млади от представата за тях, защото рано зашумяват.

Не се впечатли от формулата. Дори и най-оригиналната мисъл, изречена от Краси, будеше у нея само неприязън. Продължи да следи Коко. Този път той спря при една оживена компания, която бе забелязала заради избухващия на масата гръмогласен смях. Но едва сега различи кой седеше там. Сатирикът Венков, чиито остроумни епиграми се разнасяха между хората от нейното детство до днес. От телевизията бе запомнила и лицата на неговите трима сътрапезници. Коковото присъствие даде повод за нов залп смях. Най-развеселен изглеждаше Коко, докато Венков, който навярно бе пуснал шегата, го наблюдаваше с тъжна гримаса.

От тях Коко се премести при една двойка на съседната маса. Жената бе в черно, усмихваше се едва-едва и нейната тъга се предаде на Коко. Познаваше и нея отнякъде, но Краси възкликна бурно, точно когато нещо прошава в паметта й. Беше вперил очи към вратата. Двамата мъже, които току-що влязоха, се запътиха направо към бара. И двамата бяха набити, стъпваха тежко, имаха остри погледи. Единият беше в строг черен костюм, а другият - по риза и дънки.

- Тези двамата ми бяха шефове в милицията - с възбудена словоохотливост съобщи Краси. - Иванчев, онзи в черния костюм, е собственик на казино Жокер. Петров създаде охранителна фирма. Фрашкани са с пари. И двамата ме каниха да работя с тях. Сега да съм милионер!

- Защо не отиде?

- Каквито пионки бяха, такива ще си останат. Който им даде парите, дърпа конците. Предпочитам хора като Коко. Но какво търсят тук?

И Коко ги беше забелязал. Вървеше към тях с широка усмивка, която постепенно се стесняваше. Ръкува се с двамата и ги преведе през страничната вратичка към своя кабинет.

Мира прикри разочарованието си над телешкия бифтек, който келнерът сервира пред нея. Гладът й се обади и колкото да се въздържаше, бързо видя златните орнаменти по дъното на чинията.

- Бих изяла още един - обърна се тя към Краси.

- Погледни най-напред цената му!

Намекът беше прозрачен. Стисна зъби. Краси й подаде пакета си с цигари. Тя взе една и мрачно промърмори:

- И нея ли ще впишеш в сметката?

- Бизнесът си е бизнес!

Мира изпуши цигарата в ледено мълчание. През главата й препускаха идеи за спасение, но нито една не устояваше на бръснача, който Краси й показа, преди да влязат в ресторанта. Ще те съсека, само да гъкнеш! Убийство от ревност - най-много няколко години затвор, а теб няма да те има!

Появата на Коко я съживи. Излезе сам от вратичката. Навярно онези двамата са си отишли през склада - предположи Мира и ги забрави. Защо Коко не идваше при тях? Отново бе започнал ритуалът на добросърдечна гостоприемност. Мина близо до тяхната маса и спря при самотен клиент. За разлика от досегашните негови спирки мъжът не предизвика никаква асоциация у Мира. Напълно сигурна бе, че никога не го е виждала. Иначе щеше да го запомни. Беше от типа мъже, по които бленуваше, откакто се почувства жена. Тъмнокос, с аскетично лице на аристократ. Беше добре сложен, около четирийсетгодишен, със сдържани маниери. Бялата риза и тъмният костюм подчертаваха приятния загар на мургавото му лице. Нито веднъж не се усмихна, въпреки че Коко развеселено му говореше нещо.

Краси я срита под масата.

- Усмихни се! Ангел Филев ти мята непрекъснато белтъци. Онзи с красивата мадама до масата на Венков. Той си пада по готините мацки. Усмихни се! - ритна я отново той.

- Остави ме на мира!

- Не ставай глупачка! Ангел Филев е милионер, не си ли чела вестници? Журналистите се заяждат - бил вземал комисионна за услуги. Ама на него му дреме. Бас държа, че той ще е бъдещият премиер.

- Откога стана ясновидец?

- Чаткам от игрички, зайче. Господин Кокорешков ще има здраво лоби в бъдещия парламент, а Филев е силно негов човек. Слушай бати си Краси: гледай пет крачки напред и си опичай отсега работата. Така прави бати Краси.

Ала Мира изключи за неговите бръщолевения. Проследи с огорчение отправилия се към бара Коко. Ако пак изчезнеше, край на надеждата. Отпусна се, като видя, че Коко нареди нещо на бармана и пак тръгна назад. Забеляза, че забави крачка до маса за двама. Озари се в приветлива усмивка, ала клиентът само кимна студено, а жената не помръдна. Мъжът беше кокалест със затворено усойно лице. Струваше й се, че знае и как той говори. Мира неволно потрепери от смътно вълнение.

Коко застана до тяхната маса и тя забрави мерналата й се догадка. Усмивка на щастлив баща разцъфтя по лицето на елегантния достолепен стопанин. Той пое нейната ръка, задържа я и прехласнато започна да сипе комплименти:

- Госпожице Мира, вие сте самата розова пролет! Нямате равна сред всички красавици в моя ресторант. Знаете ли защо не дойдох досега при вас? Оставих ви за десерт. Мога ли да изпия кафето си с вас? - той се настани на свободния стол.

- Удоволствието е наше - Краси се надигна и леко се поклони.

- Имаш специални поздрави от твоите бивши началници - подхвърли му Коко многозначително.

- Не знаех, че се познавате?

- Двамата са активни членове на Движението за честен бизнес. Обсъждахме важен проблем. И ти ще участваш.

- За мосю Пиер ли?

Коко притъмня като буреносен облак. Мира злорадо се усмихна заради жалкия вид на Краси. Той се сконфузи, сведе виновно очи. Коко обузда гнева си и с благосклонна усмивка се обърна към Мира:

- Какво да ви предложа, госпожице? Направете компания на стария, уморен от човешката глупост човек.

- Благодаря. Едно кафе.

- Младежо, направи ми услуга - Коко се обърна към Краси. - Кажи на Данчо да направи кафето по мой вкус.

На Мира се стори, че в очите му се появи някакъв тайнствен сигнал, но го отдаде на неотминалото му недоволство от Краси. Тръпнеше в очакване да останат сами. Щом Краси се насочи към бара, тя поривисто се вкопчи в него.

- Господин Кокорешков, в ужасна беда съм!

Коко внимателно издърпа ръцете си от нейните. Лицето му изрази състрадание.

- Не е ли по-добре, момичето ми, да не си спомняме за днешната ужасна случка. Направо съм сломен. Приемете моите искрени извинения, въпреки че нямам никаква вина. И през ум не ми мина какво е имал предвид онзи грубиян. По- вече кракът му няма да стъпи тук. Обещавам ви!

- Става дума за Краси - припряно заговори Мира. - Той иска да проституирам. Днес се опитвах да ви обясня, че ме отвлече от къщи. Държи ме затворена в някакъв апартамент. Не мога да се откопча на метър от него.

- Какви ги говорите, дете? - Коко неспокойно пробяга с поглед към съседните маси. - Та Краси ми се вижда лудо влюбен във вас!

- Затова ли ме продаде за петстотин лева на онзи руснак?! - избухна Мира.

- Шт! Такива работи да не чувам! - добродушният поглед на Коко не изпускаше съседните маси. - Сега се забавлявайте, а утре, като се наспите, ще разберете, че напразно сте упреквала своя приятел. Ето, той идва, вижте какъв красавец е.

- Ама вие наистина ли не ме разбирате?

Коко я потупа ласкаво по бузата.

- Всички хубави жени в света страдат от комплекс за неразбиране от страна на мъжете. А, Краси спря при сеньор Пачели. Знаете ли кой е сеньор Пачели?

- Не ме интересува. Чуйте ме!

- Сеньор Пачели е отломък от стар графски род от Флоренция - Коко посочи към самотния мъж, с който бе разговарял по време на ритуалната си обиколка.

На Мира й идваше да го дръпне за папионката. Ставаше въпрос за нейната съдба, за живота й.

- Моля ви, господин Кокорешков, разберете най-после, че положението не е такова, каквото си го представяте. Аз не съм любовница, нито приятелка на Краси, а негова кокошка за златни яйца - изразът на Джина сам изскочи от устата й. - Той е безскрупулен, наумил си е, че може да ме продава скъпо, смята, че ще ме пречупи. Аз проститутка няма да стана!

Безпокойството на Коко пролича ясно. Той силно стисна ръката на Мира и умолително зашепна:

- Успокойте се, дете мое! Какви грозни мисли минават в хубавата ви главичка? А, ето и кафето - въодушеви се той. - Не желаете ли един коняк или торта към него?

- Единственото, което искам, е да се обадите на полицията! - Мира загуби контрол над себе си. Не я интересуваше, че келнерът стои до нея. В очите й се показаха сълзи. - Краси ще ме убие! Способен е на всичко!

Подобно на робот келнерът сервира трите кафета, поклони се и се оттегли.

- А, ето го и нашето момче! - Кокорешков посрещна възторжено Краси.

- Всичко е наред, господин Кокорешков - самодоволно обяви Краси при сядането на стола.

- Грешиш, момчето ми, не всичко е наред.

Надеждата взриви Мира. Възприе укора на Кокорешков като затворник, който ясно чува сломяването на железните врати.

- Госпожица Мира не пожела да вземе нищо, а аз съм й длъжник. Тази вечер тя е украшението на моя ресторант.

Разочарованието я попари. Остана глуха и сляпа за ласкателствата на двамата си кавалери. Краси трябваше да я сбута, за да поеме ръката на Кокорешков.

- Дългът ме зове, деца. Забавлявайте се. Краси, ти утре да си при мен в единайсет часа!

Той се отдалечи и тръгна между масите. Достолепен, със сияеща благодушна усмивка.

- Изпий си кафето! - подметна Краси към Мира и щракна с пръсти за келнера. - Сметката!

Докато той плащаше, Мира изпи кафето, без да усеща вкуса му. Прие с пълно безразличие неговото съобщение, че отиват в Шератон. Изправи се и като сомнамбул тръгна към изхода.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух