напред назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



15.


Сашо вдигна слушалката при първото позвъняване. Обади се припряно, с необичайно за него вълнение.

- Ало, ало! Кой е?

- Аз съм... - едва отрони Мира.

- Най-после! - викна той радостно. - Къде си? Идвам веднага при теб.

- Извинявай, че те събудих! - смотолеви Мира, изненадана от неговата бурна реакция.

- Какви ги говориш? Та аз почти не спя.

- Ти пък от какво? - спомените за нейните нощи я връхлетяха и заръфаха.

- Как от какво? Заминаваш, без да съобщиш къде. Не се обаждаш на никого. Можеше да изпратиш поне една картичка на майка си - подлудих жената, всеки ден й звъня за новини.

- Никъде не съм заминавала.

- Но у вас те нямаше? - изуми се Сашо. - Продъних телефона, идвах няколко пъти, оставях ти бележки. Принудих се да потърся майка ти. Тя ми съобщи за телеграмата. Тогава спипах Краси. Той се закле, че не знае нищо за теб. За последен път те видял на другия ден след нашето посещение в София. На трезво размислил, че си неподходяща за неговата фирма.

Мира простена.

- Въобще не бива да съжаляваш за тази работа! - Сашо пламенно се хвърли да я утешава. - Краси е мръсник по природа, едва ли бизнесът му е по-добър от неговата предишна работа в милицията. А е и използвач, винаги е гонел лекото и изгодното. Затова най-много те търсих, бях длъжен да ти съобщя за всичко, което ненавиждам у него. Той е леке!

- Ти нищо не знаеш!

- Знам главното - не постъпих мъжки. Аз те разочаровах, Мира, и не мога да си простя. Всяка нощ си правя харакири на душата. Разбрах, че винаги съм бягал от конфекцията, за да не се подчинявам на общоприетите задължения. Не исках да приличам на другите влюбени, за да не променям своите навици. Моите принципи станаха моята крепост, която сега с удоволствие бих разбил.

- Сашо, аз...

- Спести ми великодушието си, Мира! И без това ми е адски гадно от мисълта, че съм постъпвал като егоист. А винаги съм се отвращавал от егоистите.

- Те са чудовища - Мира мислеше за егоистите, които срещна в подземния свят на София. - Не бива да живеят.

- Дай ми шанс, Мира. Искам да започнем на чисто.

- На чисто?! - Мира се усмихна горчиво.

- Написал съм си десет мъжки заповеди. Обещах да не ги престъпвам, ако ми се обадиш. След половин час съм у вас, ще ти ги прочета.

- О, не! Не сега!

- Мира, случило ли се е нещо?

- Утре ще ти обясня. Всъщност днес, но след няколко часа. Обещавам да ти позвъня.

- Не е необходимо. Само отвори вратата, аз ще седя на стълбите.

- Ти си непоправим.

- Защото те обичам.

- И аз.

- Е, това чаках да чуя, за да кажа главното. Моля те да се омъжиш за мен. От вас отиваме право в общината. Ще вземем за свидетели първата двойка, която срещнем на улицата. Чао! Тичам за цветя. Нямам време да се преобличам, а и винаги съм си мечтал да се оженя по дънки. Само не ме оставяй да се вкочанясам на стълбите!

Той затвори, преди Мира да изхлипа. Ала очите й останаха сухи въпреки огромната буца, която буквално я задуши. Едвам се довлече до канапето. Рухна върху него като труп. Разговорът със Сашо я изчерпа до дъно. С мъка погледна към надвесилия се над нея инспектор. Фигурите на другите мъже плуваха като в мъгла към вратата.

- Ние тръгваме, Мира. На вас ви трябва сега един здрав сън. Ще се събудите и всичко ще бъде както преди десетина дни.

Огнян Жеков осъзна безсмислието на своето утешение, преди очите на Мира да помръкнат. Нищо нямаше да е както преди и тя го знаеше.

- Можеше да е и по-лошо - поправи се той неловко.

Мира му отвърна с няма почуда - нейното въображение не откриваше по-страшни злочестини от вече преживените. Сигурна беше, че раната ще се обажда дори от любимите й мелодии, защото ги беше слушала в проклетите заведения.

- Дано да нямам никога деца!

- Моля? - ахна Жеков, въпреки че много ясно възприе отчетливите думи.

- Не искам да ги нося в тази утроба - Мира замахна към корема си, сякаш удряше хлебарка.

- Вие не сте виновна.

- Аз имах баща, с който се гордеех.

Нейната тежка въздишка раздра сърцето на Жеков. Той се пресегна към шлифера си и го метна върху смазаното от болката си момиче.

- Вървете си! - тихо помоли Мира.

- Ей сегичка. Веднага.

Жеков тромаво се отправи към антрето. Препъна се в разхвърляните вещи и едва не изпусна найлоновата торбичка, в която беше натикал пликовете с наркотика. Изпсува наум.

За последен път погледна към хола от прага. Мира лежеше, свита като ембрион, придърпала шлифера върху главата си. Не помръдваше. Може би е заспала - предположи Жеков и безшумно дръпна вратата след себе си.

В дрезгавината на ранното утро етажната площадка му се стори зловещо пуста. Оперативните работници бяха слезли. Навярно и колата вече чакаше долу. Жеков застана до асансьора, забравил, че трябва да натисне бутона. Мъничката жива купчинка върху канапето не му излизаше от главата. Ако не беше оставил ключа в апартамента, щеше да се върне. Тревогата, която през цялото време се прокрадваше в него, изведнъж го зашемети.

Мира беше единственият свидетел. И Коко го разбра. Нищо чудно в суматохата при престрелката да бе подшушнал на някои от своите апапи. Жеков съвсем ясно си спомни, че Недев излетя на улицата сам. Едва когато прибраха ранения полицай, изведоха тримата арестанти.

На Жеков се привидя огромен паяк. От най-отровните. Разпъваше дългите си, многобройни пипала навсякъде. Лепкавата паяжина подмамваше алчните, обещаваше простор на безскрупулните, заблуждаваше наивниците, заслепяваше властолюбците. Измъкването ставаше невъзможно. Вярното служене се превръщаше в единствената форма на живот. Жеков не се съмняваше в безпощадната жестокост на мафията - тя превъзхождаше далеч варварските изстъпления, а по безчовечност не отстъпваше на фашизма и на комунизма. Пред нея бледнееше дори средновековната инквизиция.

Страхът за Мира скопчи сърцето му.

Жеков натисна бутона и не помръдна пръста си, докато асансьорът спря на етажа. Хвърли се в него, като едновременно притегли вратата. Струваше му се, че клетката пълзи и този път изпсува високо, задето не бе изтичал по стълбите.

Оперативните работници се облещиха, като видяха спринтиращия към тях винаги улегнал инспектор. Беше колкото смешен, толкова и страшен. Той едва не изкърти вратата, дръпна шофьора навън, намести се на седалката, нареждайки на останалите да излязат от колата. Затвори вратите и прозорците - не се доверяваше на никого. Сигурен беше, че мафията има свои хора в полицията. За Динов въобще не се съмняваше, но кои бяха неговите хо- ра? А това, което казваше на шефа си, означаваше един човешки живот. Недев сякаш плисна върху него студена вода.

- И аз си помислих същото, но по кой параграф да осигуря охрана на момичето? Нямаме закон за закрила на свидетелите, би трябвало да го знаеш. А и екипът ми трябва - току-що съобщиха, че в Шератон е открит трупът на италианския гражданин Марио Пачели.

- Аз оставам тук, докато намерите кой да ме замести.

- Изключено, Жеков! Нито теб, нито който и да е мога да оставя при Мира. Нямаш представа колко е напечено тук. Динов окупира кабинета на директора. Ако не звъни по телефона, крещи като луд. Трябва да го елиминираме, колкото може по-скоро. Довтасаха журналистите. Някой им е пошушнал, че нямало съгласуваност между полицейските звена, представям си с какви заглавия утре ще ни изкарат непрофесионалисти. Смятат Коко за жертва - нарочно сме го компрометирали, за да осуетим възраждането на средната класа у нас. Щях да размажа мутрата на един, като ме нарече рекомунизатор.

- Друга песен ще запеят, като разберат истината - Жеков бегло погледна торбичката с кафявите пликове. Насилваше се да открие начин за охрана на Мира, журналистите въобще не го интересуваха.

- Докладвах на министъра. Пуснах му записа със съобщението на прокурора за срещата на Динов с Коко. Съобщих му и твоята информация за строежа на вилата от сина на Динов. Той нареди да занесем лично на него наркотика. Минаваш през Дирекцията, вземаш ме и заедно отиваме в Министерството.

- Вие ръководите операцията, предавам ви наркотика и се връщам тук!

- Трябва да ти спасявам дебелата глава, не разбираш ли?! - изригна сякаш Недев. - Цялата Дирекция е настръхнала заради убийството на младия полицай. Събира се подписка за твоето уволнение и моето наказание. Жеков, стегни се! Няма място за емоции. На война като на война.

- Никога не съм бил емоционален. Осъзнавам трезво опасността за Мира.

- Тогава какво чакаш? Вече трябваше да си тук? Ще поискаме от министъра разрешение за нейната охрана.

Жеков отвори вратата, подвикна на полицаите да се качват, само махна на шофьора да седне отзад и запали мотора. Пусна сирената независимо от безлюдието по улиците. Само по-скоро да стигнеше Дирекцията! Първо щеше да намери своя помощник Байнов. Щеше да го изпрати тук, докато той се освободеше. Мира навярно спеше дълбоко...

 

***

 

Скрит зад кофите за боклук в един от съседните входове, барманът Данчо изчака сирената да се отдалечи и тогава изпълзя на улицата. Нямаше жива душа. Колкото полицаи пристигнаха, толкова и излязоха от къщата на Мира. Данчо погледна часовника си и забърза към ъгъла. Колата, която щеше да доведе Иван Гордиенко, навярно вече бе пристигнала.

 

1992-1994 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Отровният паяк][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух