напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Втора глава


Цвета допиваше джина, който си наля, след като изпрати Кубрат, когато чу виковете за помощ. Хукна към задния двор. В горния край, където се съединяваха трите парцела - нейният, на Бакърджиев и на Сандо - имаше незакована дъска. Тя и Сандо я пригодиха, за да си гостуват, без да заобикалят през улицата. Отмести дъската и се промуши в двора на бившия учител по история. Виковете не спираха. По тях откри Сандо - пльоснал се по гръб в потока, с вирнати мършави крака над водата. Посрещна я с вайкане:

- Дано не съм си счупил нещо. Изведнъж хлътнах. Някоя проклета къртица е ровила във вадата.

Тънко поточе от планината пресичаше горния край на парцела. От него Сандо отбиваше вода за градината си. Преди всяко поливане той газеше бос по вадата, за да затъпква дупките. Цвета му подаде двете си ръце. С пъшкане старецът се изправи. Нямаше счупен крак, нито синини по гърба, където го болеше най-много. Цвета го отпрати да се преоблече. Преди да влезе във вилата, той се провикна:

- Запуши къртичината, да не пропада напразно водата!

Цвета приклекна и прокара ръка по лениво течащата вода. Стигна дълбока дупка. Никъде не откри характерните за къртичина подземни тунели. Едва ли земята сама се е продънила! Съмнението й се потвърди от отломките изкопана и скупчена на брега пръст. Ясно личеше гладкият срез от мотика или бел.

Някой бе подготвил зловещия капан. Кой? Първата мисъл на Цвета беше за снахата и сина на Сандо. Снахата - префърцунена счетоводителка с претенции за всезнаеща, мразеше свекър си така силно, че бе успяла да предаде злобата и на мъжа си. Синът на Сандо идваше тук само да напълни колата с продукти от градината, почти не разговаряше с баща си, а отвореше ли уста, повтаряше подигравките на жена си към даскалския му навик да поучава и оценява безапелационно.

Коварната дупка беше изкопана нощес, разсъди Цвета. През деня никой не би се осмелил да рови, защото старецът непрекъснато се мотаеше из градината. Ала снахата така ревниво бдеше над здравето и спокойствието си, че едва ли би прескочила посред нощ и до аптека, камо ли да дойде в подножието на Витоша. Оставаше синът. Но защо ще осакатява баща си, когато отлично знае, че жена му няма и пръста си да мръдне, а без нея той беше неспособен да гледа - поне от приличие - стареца.

Кой тогава?

Главата на Цвета се цепеше от догадки, а сърцето й се свиваше при мисълта за коварен враг, който дебне наоколо. Насили се да разсъждава трезво. Старият учител наистина предизвикваше с назидателния си тон, но раздразнението не беше достатъчен мотив за такова отвратително наказание. По-вероятно й се струваше Сандо да е копал по-дълбоко. От време на време той прочистваше вадата с мотика.

Сандо излезе от вилата облечен с чиста тениска и памучни шорти. Държеше се за кръста и мъчително се извърташе от една страна на друга. Цвета избягваше да поглежда към хлътналия му гръден кош и мършави крайници със спуздрена кожа. В съзнанието й възкръсваше друг Сандо - представителен, снажен мъж, с едро, внушаващо респект лице. Когато тя пристигна за първи път тук, той и жена му Петя я поздравиха с букетче кокичета. Пожелаха й смелостта на най-ранните цветя, които показват белите си главички независимо от студовете и снеговете. Подтекстът на поздрава им беше: само с упоритост и постоянство ще се справи с пущинака, както бяха сторили те!

Несигурният вървеж на възрастния мъж я обезпокои. Познаваше неговата мъжка гордост и го удари на молба:

- Сандо, позволи ми да полея градината! Така съм се разгорещила, че студената вода ще ми дойде като манна небесна.

- С тази рокля? - озадачи се той.

- И без това я изцапах. Накъде да отбия водата?

- Най-важни са ягодите. Децата, като дойдат, първо към тях тичат. От малки са луди по ягоди.

Цвета мълчаливо изпълни напътствията му. Заради внуците Сандо търпеше капризите на снахата и малодушието на сина си. Ягодите бяха примамка и той купи от някаква опитна станция сорт, който раждаше през цялото лято. В лехата нямаше нито едно буренче, всяко растение беше окопано и наторено. Сред буйните зелени туфи дръзко аленееха ягоди. Доста бяха презрели, но старецът не искаше да приеме, че внуците отдавна не са деца и повече ги мамят купоните и момичетата.

Сандо приседна на сгъваемото дървено столче, което местеше, когато работеше в градината, и дълбокомислено подхвана:

- Самотата е най-коварният убиец. Ако си бях тряснал главата в някой камък, водата щеше да ме залее и край.

- Ако, ако - раздразнено вметна Цвета. Не обичаше да чува гласно мислите, които в минути на слабост я тормозеха. Не се страхуваше толкова от смъртта, колкото от безпомощността, ако си счупи крак или получи бъбречна криза. Смотолеви троснато: - И митинг да е край теб, падне ли тухла отгоре, или сърцето откаже да тупка, краят си е край.

- Не си права, Цвето! Човек не бива да живее сам. Съжалявам, че не се ожених след смъртта на Петя. Много я обичах, бях стар ерген, когато я срещнах, тя промени живота ми. Мислех си, че ще оскверня паметта й, ако доведа вкъщи друга жена. Тогава не предполагах, че смъртта е по-страшна за тези, които остават на белия свят. В отвъдното мъртвият минава в нови съществувания. Нищо чудно моята Петя да се е преродила и да си живее щастлив човешки живот, а аз кукувам сам.

- Сандо, ако продължаваш, ще си вървя - закани се Цвета, осенена от болезнената догадка, че и нейният син Камен може би живее някъде земен живот. И баща му - Боян, също.

Старецът упорито настоя:

- Не повтаряй моята грешка, Цвето! Ожени се или придоми някого при себе си!

Независимо че Сандо беше единственият съсед, с когото тя общуваше приятелски, за нищо на света не би му признала копнежа си за Мъж, който да прогони мъчителната й самота и да я облекчи от тягостните житейски грижи. Отдавна бе проумяла, че никой не подозира съществуването на нейната вътрешна романтична същност, а тя самата се срамуваше да я разкрива. Предпочиташе да я смятат човек на хладния разум, вместо да е уязвима със своята емоционалност. Побърза да приключи темата.

- Аз имам писането си.

Старият учител не се съобрази с нейната категоричност. Подхвана разсъдливо и завърши назидателно:

- И аз се осланях на книгите и на приятелите, но те не стигат. Без другар и лъвовете не живеят, запомни го!

- Май аз все попадам на врагове - Цвета се усмихна горчиво, докато отбиваше водата към лехата с пипера.

- Що е време, все е пред теб. Остават ти още двайсет години, докато стигнеш моята възраст. Живяла ли си с някого от мъжете си толкова? - старецът премести столчето към нея.

- Май не - призна Цвета.

Напусна Кубрат след тригодишен брак. Връзката й с Боян продължи почти пет години. Най-дълго живя с Влади - дванайсет години. От няколко месеца до година траеха влюбванията й в други мъже. Не слагаше в сметката еднодневките, които се дължаха на алкохола или бяха бягство от тягостните й настроения.

Сандо се засмя доволно и подхвърли девиза на Държавната лотария:

- Опитай пак, да спечелиш!

- Съвсем пресни са раните ми от Влади, за да мисля за мъж - тя се потресе, нападната от отвратителните спомени за пиянските изстъпления на втория си съпруг. Причуха й се и неговите безкрайни монолози - вариации на една и съща тема - за проваления му живот от "чудовището" Цвета, за която имал неблагоразумието да се ожени.

Сандо махна пренебрежително ръка:

- Господин "Трябва!" за мъж ли го смяташ? - наричаше го така заради маниера на Влади да казва авторитетно: "Бравата трябва да се поправи!" или "Този нож не реже, трябва да се наточи!", но никога, дори най-дребните неща, не похващаше да оправи.

- За мъртвите или добро, или нищо! - упрекна го Цвета, ала гласът й беше неуверен. От смъртта на Влади бяха изминали почти пет години, а и тя самата рядко си го спомняше с добро.

 

***

 

Той беше колкото претенциозен, толкова и безотговорен. Замиришеше ли му на алкохол, би пропуснал среща даже и с президента на Републиката. На него не можеше да се разчита. Провали дори вечерята, на която бе поканил току-що омъжената си дъщеря и нейния съпруг. Няколко дни преди това се заканваше да ги смае с кулинарното си изкуство. Поиска от Цвета пари да напазарува. Върна се - пиян до козирката - чак когато младите, нахранени с каквото тя успя да спретне, си тръгваха. Дъщерята се задържа, колкото да хвърли в лицето му: "Най-доброто, което мама направи навремето, бе разводът й с теб!" Чак до смъртта му тя не пожела да го види, а на погребението не пророни и сълза.

Върхът на неговия цинизъм беше преместването му при машинописката на редакцията, където бе работил до пенсионирането си. Навсякъде се хвалеше, че най-после е открил жената, която го разбира и уважава неговите вкусове и желания. Три месеца по-късно повикаха Цвета в "Пирогов". Изключителната жена го наливала така щедро с алкохол, че той получил тежка форма на цироза.

Машинописката не се вестна в болницата, нито пожела да вземе Влади след изписването му. Появи се седмица след погребението - като наследница на неговата част от семейното имущество, половината от апартамента и вилата. Показа завещание с дата деня, в който той се бе настанил при нея. Цвета беше така зашеметена от коварството на Влади и нахалството на машинописката, че прие с признателност предложението на Кубрат да поеме защитата й по делото. По това време той се беше върнал към адвокатската практика и я изненада с хъса, с който се хвърляше да защитава клиентите си. Като че всичките години на безлично чиновничество се надпреварваха да покажат на света какъв професионалист е бил несправедливо изтикван встрани от истинското му призвание.

 

***

 

Сандо не спираше да я увещава:

- Вече си помъдряла, имаш достатъчно опит, положително ще откриеш мъжа, с когото хем ще ти бъде приятно, хем удобно да живееш.

- Къде да открия този мъж? - унило попита Цвета.

- Ти живееш по-затворено от мен! - упрекна я старецът. - Докато Влади беше жив, разбирах притесненията ти. Той отегчаваше хората с едни и същи приказки, дразнеше ги с фукните за своите бивши журналистически подвизи или ги прогонваше с обидите и нападките.

Въпреки че старецът беше прав, Цвета защити Влади:

- Аз предпочитах самотата пред празните бръщолевения.

- Имаше и сериозни приятели, къде изчезнаха?

Цвета въздъхна дълбоко.

- Икономическата депресия засегна най-сериозно човешките взаимоотношения. Всеки се е затворил в черупката си и мисли главно за собственото си оцеляване - тя насочи водата към доматите.

Старецът се развика от мястото си:

- Снощи ги поливах, земята е влажна. Отбий вадата и да вървим да пийнем по кафенце или ракийка!

- Благодаря, Сандо! Кафе пих, докато се чудех дали да пиша, или да плевя градината. После дойде Кубрат и с него почти преполових бутилка джин.

Бившият учител заклати глава като оракул.

- Най-сетне разбрах защо си без настроение. Твоят екссъпруг те е обидил, така ли е? Защо не ме повика, щях да му смачкам гребена.

Втората слабост на Сандо след назиданията беше перченето срещу далеч по-силни мъже. Няколко пъти беше стигал до "Пирогов", но не се отказваше. Помръкналото изведнъж лице на Цвета не убегна от неговия изпитателен поглед. Той размаха костеливия си показалец и свирепо попита:

- Какво иска този празноглавец от теб? - в гласа му нахлу презрение. - Онази вечер го зърнах по телевизията. Надуваше се като паун до някаква млада жена, която би могла да му е дъщеря.

Възмущението на бившия учител разсмя Цвета. Тя подхвърли, като че ли ставаше дума за чужд човек, а не за първия й съпруг, когото някога ревнуваше и от собствената му майка:

- Чрез жените Кубрат се осъществява. Приятно му е да го виждат с млади, красиви жени. Преди си падаше по известни мадами, независимо че бяха по-възрастни от него - спомни си телевизионната звезда Милкова и балерината Витанова без следа от някогашната си бясна ревност. Обезчувствени бяха и спомените й за тяхната луда любов по снежните писти на Боровец, Пампорово, Говедарци, Витоша. Обясни сякаш на себе си: - Откакто Кубрат стана мой адвокат, взаимоотношенията ни се ръководят от парите, не от емоциите.

Тя натопи краката си в хладната вода и постоя така, докато старецът изнесе от къщата чисти джапанки. Тъмната сянка на миналото изтъня, реалността на настоящето изплува в съзнанието й. Попита живо:

- Сандо, ти повече общуваш със съседите, да си чул някой да продава вилата си? Кубрат ме убеждаваше, че край него възрастните хора масово предлагат имотите си.

- При нас май купуват. Вчера Пламен Бакърджиев ме уговаряше да продам вилата си.

- Нима толкова му е потръгнал бизнесът? - недоверчиво попита Цвета. Нямаше високо мнение за съседа им.

- Интересувал се за свой познат. Добро искал да му направи. Децата му се нуждаели от чист въздух. А моите внуци в софийския смог ли да живеят? Утре, като се оженят, деца ще имат. Заради тях кукувам тук сам. Недай си Боже да падна, няма кой да ме вдигне.

- Не започвай пак! По-добре върви да вечеряш, а аз в това време ще полея моята градина. Остана ми половин бутилка джин, ще я донеса да си направим купон.

- Само сме за купон - криво се усмихна старецът. - Пък и докато пристигнеш, аз ще съм изкарал един сън.

- Забравих, че си лягаш със Сънчо - подигра го Цвета.

- Но ставам с петлите - изпъчи се Сандо, после занарежда властно: - Първо се преоблечи, да не настинеш! Измий се, че приличаш на панаирджийска свирка.

Цвета прокара ръка през лицето си и от прихването на Сандо отгатна колко е смешна и жалка. Махна за довиждане и забърза към ъгъла на оградата. Измуши се през "комшулука", намести дъската и щом тръгна към своята вила, зърна два делтаплана. Бяха излетели от някой витошки връх, рееха се волно под обагрения от залеза небесен купол. Усети щастието на летците и реши, че са влюбени. Прободе я жалост към нея самата. Навсякъде в света сега настъпва часът на двойките - някои бързат за среща, други - към ресторант или към дома, трети са вече в леглото.

А тя трябва да полива!

Да върви всичко по дяволите!

Бедната планинска земя беше набраздена на хиляди змийчета от сушата. Слънцето залезе в оранжево-червено сияние, което предвещаваше зноен утрешен ден. Тиквичките от едната й страна и пиперът - от другата, унило клюмаха.

Цвета се отправи към мазето, измъкна маркуча и докато го надяваше на чешмата, призна безсилието пред собствената си природа. Никога не поставяше настроенията над задълженията. Почти не си спомняше зарязано наполовина начинание. Напротив, подхващаше няколко работи наведнъж и не мирясваше, докато ги завърши.

- И за какво беше това натягане? - безутешно попита тя.

Когато приключи с поливането, цялата градина плуваше в сребристата светлина на пълнолунието. Прибра маркуча в тъмното мазе - крушката беше изгоряла. Изкачи се на терасата и тежко се отпусна на шезлонга. Върху масата стърчеше бутилката с джин, а до нея лежеше луксозната бонбониера от Кубрат. Беше толкова уморена, че не й се мислеше. Отпи направо от бутилката. Луната се възземаше по нежното теменужено кадифе на небето. Внезапно й се прииска да завие срещу нея.

Наблизо спря кола. Цвета подскочи, забравила умората и отчаянието си. Развълнува се от предположението, че някой идва при нея. Надникна през оградата към улицата. Колата беше пред Бакърджиеви. Различи силуета на Пламен Бакърджиев и след него - на някаква жена. От гърдите й се откъсна стон и се понесе по хилядите сребърни нишки между земята и небето.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух