напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Трета глава


Стаен в сянката на ябълката, Пламен Бакърджиев наблюдаваше Цвета през решетките на осветените прозорци на хола. Не беше наясно защо се вмъкна в нейния двор. Откакто Ачо Хинков го заплаши с мутрите, ако не върне дълга си към финансово-брокерската къща "Доверие", той се мяташе от едно начинание към друго и в гневното си безсилие напомняше звяр в капан.

Луната висеше като огромна яркожълта пита. Не полъхваше ветрец, листо не прошумоляваше. Дори и кучетата спяха дълбоко след зноя на летния ден. Въпреки нощната прохлада Бакърджиев плувна в пот.

Очите му пронизваха нищо неподозиращата жена. Облечена в лек пеньоар, Цвета се беше отпуснала на дивана срещу телевизора. Босите й крака лежаха върху облегалката на фотьойла. На масичката пред нея имаше чиния с ядене, което тя почти не докосваше. По-често надигаше чашата. От мястото си Бакърджиев не можеше да разчете етикета на питието, но предположи, че е джин или ракия, защото в боклукчийския варел между двете вили най-често виждаше празни бутилки от тях. По всяка вероятност телевизионното предаване не я увличаше - погледът й се рееше из хола или се заковаваше в празното пространство пред нея. И алкохолът не й действаше - откакто я наблюдаваше, тя пиеше втора чаша, а продължаваше да е свъсена и тъжна.

Нищо не беше останало от някогашното му преклонение към Цвета. Тогава той беше момче и новата съседка го вълнуваше като същество от друг, непонятен свят. Беше модерна, красива, елегантна, весела. Не се надуваше като съпруга си Кубрат Дагоров. Разговаряше непринудено с всички съседи. И пак за разлика от него, не спираше да работи. Само за няколко месеца превърна "змиярника" - така майка му наричаше пустеещото място до тяхното - в цветна градина. Докара отнякъде фургон, пред който се печеше гола, сигурна, че никой не я вижда. По това време Пламен беше започнал да онанира и най-сладко му ставаше, като си представяше удължените форми на тялото й, заоблените гърди и малкото стегнато задниче.

Цвета загуби всякаква стойност за него, след като чу как Влади я ругае. Дори баща му, с келнерския си манталитет, не бе наричал майка му "говедо", "маймуна", "чудовище", "курва". Влади наистина преплиташе език, но съседите твърдяха, че преди да се пропие, бил известен журналист, а журналистите най-добре знаят значението на думите. Нищо чудно майка му да е била права, като казваше, че Влади се е пропил заради проклетата си жена. Тя непрекъснато фучеше срещу Цвета. Кълнеше я по селски и се тръшкаше, щом мъжът й се запътеше към фургона на съседите или си намираше работа наблизо.

На Пламен Бакърджиев отдавна му беше ясно, че Цвета не е имала никакъв роман с баща му. Неговите родители погрешно тълкуваха свободното й държание. Старият и Цвета си подхождаха като смокинг със спортна карирана риза. Баща му така и не успя да се отърси от манталитета на келнер, какъвто бил преди неговата партия да вземе властта. Правеше се на велик, а всъщност беше скроен тясно. Пламен растеше и все повече се озлобяваше срещу неговото неумение да прави кариера. Старият не помръдваше от длъжностите, на които го вреждаха хранените някога от него партийни величия. До края на трудовия си стаж остана в ниските етажи на властта.

На дребно бяха и кражбите му. Обираше плодните дръвчета на съседните вили, отмъкваше материали и забравени вещи. Именно от подобни набези Пламен познаваше изцяло разположението на Цветината къща. Баща му го изпращаше да разузнае има ли хора на някой от строежите. Нямаше ли, двамата опоскваха даже нападалите по земята пирони.

Спорът за границата между двата парцела охлади до вледеняване страстта на стария Бакърджиев. Той загуби влажния поглед и мазната си усмивка. Престана да обикаля съседския фургон като куче месарница. Повиканият от Цвета техник маркира мястото на оградата - почти три метра встрани от бодливата тел, която Бакърджиев бе опънал, когато получи нивата от местен селянин, за да назначи сина му в министерството. Като видя колчетата в своето място, старият се разфуча и чрез стари партийни другари уреди да дойде комисия. Ала перченето му, че е върнал границата на старото място, продължи до появата на нова комисия - този път изпратена по настояване на Цвета. Топката се прехвърляше, докато пристигна началникът на отдела. Той обяви безапелационно, че техникът е поставил колчетата на точното им място, тъй като границата е определена от регулационния план за благоустрояването на бившите земеделски земи във вилна зона.

До края на живота си неговите родители не се примириха със "загубата". Те намразиха Цвета до такава степен, че като узнаха за смъртта на сина й, се разцелуваха - нещо, което не бяха правили от години. Отдадеше ли им се възможност да й напакостят, не я пропускаха - отбиваха придошли от дъждовете води към нейното място, пускаха кокошките си в градината й, палеха огньове близо до оградата.

Онова, което старият Бакърджиев не успя с партийните си връзки, синът постигна с пари. Даде сто долара на районния техник, още толкова изпрати по него за инженерите в общината и след месец получи протокола на Техническия съвет за частична промяна на регулационния план. Границата беше възстановена на мястото на някогашната бодлива тел. Освен парите помогна и водената в момента политическа кампания за "връщане земите на техните собственици в съществуващите някога имотни граници".

С придадената площ от съседния двор се оформи нов парцел и Пламен веднага го обяви за продан. Тъкмо се явиха първите купувачи и пристигна призовка от съда. Цвета беше обжалвала решението на Техническия съвет.

Бакърджиев скръцна със зъби. Идваше му да полети към осветената вила и да смаже спокойно излегналата се жена. Заради нея влезе в капана на Ачо Хинков. За разлика от някогашния прехласнат хлапак, сега тя му се струваше безинтересна, при това с противен характер. Поживял си беше, както тя едва ли е сънувала. Срещал бе световноизвестни красавици. В сравнение с тях Цвета беше обикновена женица, даже неудачница. Не я приемаше насериозно и като писателка. Наистина не четеше книги, но главното идваше от разминаването с неговата представа за хората на изкуството. Цвета по нищо не се отличаваше от другите съседки по вила. Копаеше, поливаше, мъкнеше торби. Живееше като отшелница. Пламен предполагаше, че някогашните многобройни гости са идвали тук заради съпруга й - забавния бохем Влади Петков.

И сега тя държеше съдбата му в ръцете си. Той блъсна няколко пъти главата си в ствола на дървото, за да укроти тъмната сила, която се надигаше в него. Опита да се разсее с други мисли, но за каквото и да се сетеше, от него полъхваше влудяващата мисъл за провал.

 

Никога нямаше да прости предателството на Тимур Бехирев. Сътрудничеството им започна още в първи курс на Московския институт по международни икономически отношения. Веднъж седмично Пламен Бакърджиев летеше до София. Връщаше се с влак. Кондукторът - човек на Тимур - до границата разпръскваше куфарите му по пътниците с малко багаж. Веднага след митническата проверка във влака се качваше Тимур, придружен от две "ребята", за които се знаеше, че са излежали по няколко присъди в строгите съветски затвори и не се спират пред нищо. Събираха багажа в едно купе и до Москва не откъсваха очи от коридора. Само веднъж вражеска банда успя да отмъкне два куфара с дънки и сак с дамска козметика. Веднага след това единият от "ребятата" изчезна. Пламен не зададе никакъв въпрос - добре познаваше необузданата азиатска жестокост на своя партньор.

Завърши института благодарение на служителката в посолството, която отговаряше за българските студенти в Съветския съюз. Независимо че на всяка сбирка с тях тя обвиняваше всичко капиталистическо, строго държеше "сухото" за направените услуги да е в долари.

В България баща му беше уредил чрез свой боен другар да бъде назначен в Министерство на външната търговия. След няколко години го изпратиха във Виена, където по-късно му наредиха да разпродаде Смесеното българо-австрийско търговско дружество на посочените от татковия боен другар лица. Естествено остана значителен дял и за него и с този капитал той подхвана самостоятелен бизнес, тъй като след Десети ноември нещата в министерството се бяха променили и той не можеше да се върне там.

Провървя му, когато отново заработи с Тимур. Бившият спекулант беше станал едър капиталист - притежаваше завод за сухо мляко и друг - за домакински съдове. Като начало Бакърджиев закупи един ТИР със сухо мляко. Продаде го за броени дни на ошушкания като от скакалци български пазар. Повтори, потрети. Когато хората престанаха да мислят само за храна, той подхвана търговия с домакински съдове и с желязо за строителство. Във всеки ТИР или кораб Тимур скриваше по-специалната пратка, за която знаеха само двамата. От змийската отрова, диамантите, радиоактивните вещества и наркотиците се печелеше многократно повече отколкото от законно пренасяната стока. Бакърджиев смени опела с мерцедес, купи на любовницата си апартамент и започна да прекарва при Минка повече време отколкото при жена си.

Тогава се появиха рекетьорите под маската на охранители и застрахователи. При първото му опъване пламна складът за сухо мляко. После съвсем елегантно катастрофира ТИР с домакински съдове близо до циганската махала. След час от стоката не остана дори дръжка на тиган. А Тимур не даваше да се издума за разсрочване на плащанията. Изпрати един от своите "ребята" да му покаже спринцовката за предизвикан сърдечен удар.

Бакърджиев изтегли почти целия си влог от банката във Виена, продаде мерцедеса, издължи се на Тимур и отново влезе в играта. Тъкмо се закрепи и започна да посещава автосалоните за нова кола, неговият доверен човек, който пренасяше диамантите към Западна Европа, потъна сякаш вдън земя. Веднага затърси пари. Въобще не разчиташе на великодушието на Тимур. Ала Минка пресече в зачатък намерението му да продаде апартамента й - заплаши, че ще разкрие пред жена му тяхната връзка. Пак Минка го подсети да се възползва от политическата конюнктура за връщане на земите в някогашните им имотни граници. Той й благодари със скъп подарък, когато районният техник му съобщи за частичната промяна на регулационния план. Ако Цвета не беше обжалвала решението на Техническия съвет, той щеше да продаде оформения нов парцел и да се издължи на Тимур.

На делото Цвета и нейният адвокат го направиха за смях. Изслушаха покъртителните му тиради на ощетен от комунистическия произвол собственик, а после Дагоров някак бавно и тържествено представи старите землячески регистри. В тях някогашната нива беше по-малка от вилното място на Бакърджиеви. С демонстративен сарказъм Дагоров попита: "Ако ищецът държи парцелът му да бъде с някогашните истински граници на нивата, която е притежавал преди регулирането на местността във вилна зона, моята доверителка ще премести оградата с още два метра в неговото място".

Бакърджиев веднага сви бойните знамена. Едва тогава проумя защо баща му така бързо се превърна от влюбен глухар в освирепял лъв. Интересът беше по-силен от чувствата.

 

***

 

Ачо Хинков пристигна в офиса му неочаквано. Познаваха се бегло. Независимо че гостът притежаваше финансово-брокерската къща "Доверие", няколко обменни бюра и въртеше търговия с химикали, за Бакърджиев той беше човек от ниско качество заради незавършеното средно образование и многогодишната анонимност в складовете на "Плод-зеленчук". Единият му крак продължаваше да е в подземния свят. Понякога журналистите го титулуваха "Кръстник на мафията", но това не му пречеше да се вмества съвсем сериозно в стопанския елит на страната.

Бакърджиев прие госта хладно и по друга причина. Главата му беше пламнала от грижата за пари, Тимур вече проявяваше нетърпение за своя дял от далаверата с диамантите. Ачо Хинков обаче се държа като стар приятел. Не го остави на мира, докато узна повода за отвратителното му настроение. Веднага предложи помощта си. Не спираше да повтаря, че те - като българи - не бива да позволяват на разни азиатски мафиоти да ги прецакват. Едва по-късно Бакърджиев осъзна, че Ачо е знаел за неговите проблеми много повече от онова, което му разказа. Застана нащрек. Отложи купуването на нова кола, за да му се издължи.

Ала късметът му изневери. Двамата митничари, които му служеха предано срещу дебели пликове с надиплени "гущери", най-неочаквано се озоваха в друга смяна, когато пристигна ТИР-ът със сухо мляко. Техните колеги провериха педантично документите и естествено откриха куп нередности. Поискаха санитарна експертиза за млякото. Докато резултатите пристигнат, от ТИР-а изчезнаха маса кашони. За беда клиентът, с когото Бакърджиев преговаря, преди да поръча стоката, попадна в полицията за някаква далавера. Докато открие нов купувач, ТИР-ът съвсем олекна.

Охладнелият към него Ачо Хинков се съгласи да отсрочи връщането на кредита срещу умопомрачителна лихва. Бакърджиев склони, успокояван от миража за голям удар. Ала Тимур изведнъж реши да не търгува повече чрез него. Обяснението беше лаконично: "Намерих по-изгоден канал през Румъния и Полша".

Седмица след този разговор той зърна пред "Шератон" един от "ребятата" на Тимур. Втурна се към него, но след няколко крачки замръзна на място. От хотела излизаха Ачо Хинков и Тимур и отдалече личеше високият градус на благоразположение един към друг. Качиха се в бронирания мерцедес на българина и отпрашиха.

Краката на Бакърджиев се подкосиха. Той приседна на парапета на черквата "Света Неделя" и съвсем ясно проумя, че е изместен от Ачо Хинков и операцията е изпипана ювелирно.

Всички ниши в легалния и сенчестия бизнес се оказаха заети. Накъдето и да се насочеше, изправяше се пред яростна съпротива. А срокът за погасяване на кредита от "Доверие" летеше. Ачо Хинков не се задоволи само с напомняне чрез своя бодигард. Преди седмица го повика в офиса си. Прие го с пренебрежението на господар към слуга. Не помръдна от високия като трон резбован стол. Не го покани да седне. Изграчи свирепо срещу него: "Искам до края на месеца сто и петдесет хиляди долара върху бюрото си! Пресрочиш ли само с ден, ще изпратя момчетата да ги вземат!" Натисна звънеца и нареди на появилото се мъжище да го изхвърли навън. Такава канара-човек Бакърджиев виждаше за първи път. Почти се загуби в ръцете му.

Само чудо можеше да го спаси от горилите на Ачо Хинков, а Бакърджиев беше практичен, не вярваше в чудеса. Реши да остане без Минка, без вилата и колата, да се ошушка до стотинка, но да избегне срещата с екзекуторите.

 

***

 

Цената, която първата агенция за недвижими имоти предложи за вилата, не го удовлетвори. Втората предложи по-приемливи условия. В третата го посрещнаха с отворени обятия. Тъкмо търсели парцел в полите на Витоша. Клиентът - отдавна емигрирал българин - държал земята да е поне три декара. Не се интересувал от постройките - щял да събори вилите и да построи къща по свой проект. Като узна, че Бакърджиев притежава почти два декара, агентката го посъветва да придума някой от съседите си да се присъедини към сделката - клиентът бил готов да плати двойно по-висока цена от пазарната.

Замириса на далавера и Бакърджиев се почувства в свои води. Прецени, че ако той купи вилата на някой от съседите си, дори на по-висока цена, и после я препродаде на чужденеца, печалбата му ще бъде значителна.

Парцелът му граничеше с три вили и улица. Веднага му хрумна за Жана, наследничката на вилата вдясно от неговата. Тя беше омъжена в Швеция и въобще не се интересуваше от имота си. Втурна се да издирва адреса й, но ентусиазмът му бързо прегоря. Докато се свърже с нея и уреди формалностите, биячите на Ачо Хинков ще са го превърнали в некролог.

Оставаха другите двама съседи. Знаеше, че Сандо е особняк, но не очакваше такава остра реакция - вилата била за неговите внуци, по-лесно би се лишил от живота си отколкото от нея. Така го ядоса с назидателните си дрънканици, че нощес издълба дупка в потока, за да му покаже на какви опасности е изложен, докато внуците наследят вилата.

На всичките му позвънявания в "Пирогов" - от сутринта допреди малко - отвръщаха, че не е постъпвал пациент на име Сандо Благоев. Допусна най-лошото и преди да мине в Цветиния двор, навести градината на бившия учител. Нито в потока, нито край него се виждаше нещо, което да загатва за нещастен случай. Вилата беше тъмна и глуха.

Оставаше Цвета.

 

***

 

Дагоров се върна в кантората, както се бяха уговорили. Затвореното му надменно лице не загатваше как е протекъл разговорът с Цвета. Бакърджиев трябваше да тегли дума по дума от устата му. По едно време се ядоса, че така му важничи, и се закани да потърси друг адвокат. Дагоров стана по-разговорчив, но от потока думи Бакърджиев отдели само няколко, които за съжаление не го топлеха.

Цвета положително щяла да продаде вилата, обедняването й било явно, но й трябвало време да свикне с тази мисъл.

Бакърджиев едва не кресна: "Тогава мен няма да ме има!" Недвусмислено обясни, че сделката го интересува само ако се сключи в близките няколко дни. Дагоров се измъкна с уклончиви обещания. Опита се да го успокои и подхвърли, уж между другото:

- И Цвета, като всички самотни жени, се бои от нападения. Струва ми се, че страхът от изнасилване по-лесно ще я склони да продава отколкото безпаричието.

 

Пламен Бакърджиев загуби представа от колко време наблюдава Цвета. За каквото и да помислеше, злобата му към нея не секваше. Всеки път, когато тя надигнеше чашата си, го обхващаше бясно желание да я удуши. Пие си, нехайно излегната, а над неговата глава виси дамоклев меч.

Цвета обърна бутилката и я изцеди до дъно. При движението пеньоарът й се открехна. Бакърджиев неволно подсвирна. Бедрото й беше както някога - източено, стегнато. Много млади жени биха й завидели.

Смътно мярналата му се мисъл в кантората на Дагоров изведнъж озари цялото му съзнание. Устата му се разтегли в коварна усмивка. Отлепи се от дървото и ниско приведен заобиколи вилата. Постоя известно време под балкона откъм горната страна на къщата. Беше толкова доволен, че не се разсърди на Минка, задето е пристъпила заповедта му да не пали лампата във вилата.

Нахили се, докато разместваше дъската, за да премине в своя двор. Онези двамата умници - Сандо и Цвета - мислеха, че "комшулукът" е само за тях, а още баща му се възползваше от него. Обгърна с доволен поглед бетонните колове на оградата. След няколко дни всичко ще е сринато до земята.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух