напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Шеста глава


Цвета се събуди с горчив вкус в устата и с попарена душа. За първото си беше виновна сама. Снощи допи джина в бутилката. Гасеше пожара, запален от Кубрат, сякаш опитът не я бе научил, че алкохолът не премахва проблемите, а само временно ги олекотява. Сега - напълно трезва - мислеше отчаяно за отказа на Захариев да издаде "Пътеката". Самочувствието й беше смачкано, волята - разнищена. Съмняваше се в писателското си дарование, изпарили се бяха всички илюзии, остана без капчица надежда в бъдещето. Не чуваше лудешкия хор на птиците, който друга утрин възземаше настроението й към небесата. Не забелязваше веселите слънчеви зайчета по стената. Наистина беше уморена.

Откакто възприе, че за нея книгите й са това, което за другите са децата, придоби усещането за пълноценност. Имаше мотив да живее и да се бори. С "удара под пояса" Захариев отключи прозрението върху каква илюзия е крепила своя живот. Чувстваше се като жена, която след девет месеца научава, че бременността й е била мнима. Почти девет месеца изминаха, откакто предаде ръкописа си на Захариев. Нищо не излезе черно на бяло, за да извести на света, че Цвета Динкова съществува. Оприличи се на самотно безплодно дърво сред огромно поле - нищо не ражда, затова и никой не се интересува от него.

Ако Захариев поне веднъж й бе показал колебание за публикуването на "Пътеката", може би нямаше да приема така болезнено неговото отмятане от поетата дума. Съжали, че телефонът не работи - преди месец цигани бяха отмъкнали кабела на вилната зона. Щеше да каже на издателя какво мисли за неговото предателство, преди да го отпише завинаги от кръга на своите познати.

Надигна се мъчително от леглото. Сутрин ставите й боксуваха. Веднъж се оплака на доктор Томов, неин съотборник от "Академик" и той лаконично обясни: "Ставите винаги си отмъщават за непосилните натоварвания!?

Заслиза към кухнята и на всяко стъпало болката в коленете и глезените я настройваше срещу нехайството към собственото й тяло. Ядът й се усилваше, защото знаеше, че раздвижи ли се, ще подхване наведнъж поне две работи. Още от малка привикна да се занимава едновременно с няколко дейности. Докато бяха женени, Кубрат непрекъснато роптаеше срещу този й навик. И досега той не бе проумял, че ако тя изчаква естествения ход на нещата и действа с обичайното темпо, никога нямаше да е това, което стана. За разлика от него тя не бе получила по рождение нито известно фамилно име, нито светско възпитание, нито богата култура. Не наследи дом, нито покъщнина. Всичко постигна сама, влачейки няколко бразди след себе си. А после това се превърна в неин стил на живот.

Дотътри се до кухнята, нагласи кафеварката и се върна към банята. Този път изкачи стълбите по-леко. Топлата вода отпусна тялото й. Завърши, както обикновено, с леден душ. Изпръхтя с животинска наслада. Тичешком слезе в кухнята. Кафеварката изпускаше последните струйки. Мислено се поздрави за синхрона, който бе постигнала, между къпането и приготвянето на кафето. Напълни каничката, сложи я върху подноса, прибави изящната китайска чашка, която си купи още с пристигането си в Париж и настроението й тогава беше по-високо от Айфеловата кула.

Върна се в стаята си. Настани се в леглото и си наля първата чаша. Сутрешното кафе в леглото се беше превърнало в неизменен ритуал в ежедневието й. Даже при пътуванията с ранни самолети и влакове тя навиваше будилника час преди необходимото й време, за да не се лиши от него.

Обожаваше румсървисите в хотелите. Тогава удоволствието беше пълно, защото друг приготвяше кафето. Едно от чудесата, за които тайно бленуваше, беше някой да й донася сутрин подноса в леглото. Беше толкова уморена, че дори най-дребните грижи за нея щяха да я направят щастлива. Забравяше всички обиди на Влади заради началото на брака им, когато той я глезеше със закуска в леглото. Правеше го и по-късно, в редките проблясъци на трезвост.

Утринното пиене на кафе беше едно своеобразно зареждане на "батериите" за през деня. Цвета премисляше задачите си, разсъждаваше върху минали случки и бъдещи планове и неизменно съсредоточаваше вниманието си върху това, което в момента пишеше. Неведнъж в този безгрижен на вид час тя разплиташе творчески възел, който я беше мъчил дни наред или се вдъхновяваше по нови идеи.

Ала сега нищо не задържаше вниманието й. Изпи първата чаша, вцепенена от мъчителното усещане за безсмислицата на своето съществуване. Живееше заради книгите си и щом те не се издаваха, нямаше оправдание за страданията си.

При второто кафе през цялото й същество мина нервен импулс. Не бива да се предава на отчаянието! Ще пише напук на захариевци, напук на пренебрежението и нищетата! Добрата книга е като хубавата мома - винаги намира обожатели. Невъзможно е инфлацията да трае вечно. Народите минават през какви ли не катастрофи - войни, природни бедствия, политически диктатури, смъртоносни епидемии. Винаги идва краят. Те се съвземат и поемат нагоре към материално замогване и духовно процъфтяване. Тогава хората отново купуват книги и за писателите с готови ръкописи настъпва звездният миг.

Тя ще бъде сред тези писатели! Новата й книга трябва да е по-хубава от "Пътеката", за да предизвика интерес към цялото й досегашно творчество! Историята на литературата беше пълна с подобни случаи.

При третата чашка ентусиазмът й спадна. Романът, върху който работеше, вървеше трудно. Беше семейна сага за три поколения, чийто живот минава през фашизма, комунизма и дивия капитализъм, който се вихреше след падането на тоталитаризма. Наумила си бе чрез съдбата на своите герои да покаже, че и в най-мрачните периоди на двайсти век хората съумяват да съхранят жаждата си за чиста нравственост и духовно извисяване.

Бедата беше, че трудно издържаше на насилието, сред което минаваше животът на нейните герои, защото реалността, в която тя самата живееше, беше изпълнена с не по-малко насилие. Непрекъснато се сблъскваше с грубост, безсърдечие, жестокост. Икономическата криза задействаше механизмите на злото и то се зъбеше чрез спекулантите на пазара, бездушните чиновници, продажните политици, озверелите хора. Някак безгрижно беше премахната бариерата между позволено и забранено. Накъдето и да се обърнеше, долавяше осезаемо агресията на злото. Насилието й идваше в повече, когато останеше насаме с него пред белия лист. Много скоро изпитваше желание да се махне далеч от бюрото. Излизаше в градината или се захващаше да готви и да чисти, за да има оправдание за бягството от писането.

Запита се какво в момента би й допаднало на нея, ако е читател. Без никакво колебание си отговори: разведряващо, окуражаващо, оптимистично четиво. След време, когато облаците се разкъсат, ще се върне към започнатия ръкопис, но сега трябваше да замисли друг.

Решението дойде от само себе си. Любовен роман! През целия си живот гледаше на любовта с преклонение. Смяташе я за едно от най-ценните човешки чувства. Влюбвала се бе и тогава наистина животът ставаше розов. Имаше нежност, топлина, разбиране. Хвърляше се с неподозирана енергия в различни начинания. Ставаше приветлива и миролюбива, прощаваше, беше готова на жертви.

Облече чисти бермуди и бяла блуза. Когато започваше нова работа, обезателно слагаше прилични дрехи. Докато слизаше по стълбите, обадилата се болка в ставите разбуни нейната гордост.

До края на живота си ли ще се себедоказва?

И себедоказването беше станало част от нейния стил на живот. След всяко поражение мобилизираше силите си, за да покаже, че несправедливо е била подценена или смачкана.

Докога?

И защо?

Излезе на двора философски примирена. Не беше от творците с шанс да бъдат забелязани и оценени високо още при появата си. Пък и за нея писането беше убежище, спасяваше я от всички тайфуни с мъжки имена, минали през живота й.

Идеята за нов роман отново я обсеби. Трябваше да открие интересна любовна история. В главата й настъпи хаос. Знаеше безброй любовни приключения на свои близки. Нито едно не я грабна. Мисълта й се отклони към собствените й влюбвания: Кубрат, Боян, Влади... и още неколцина мъже, чието присъствие в емоционалния й живот не беше така ярко както на тримата. Изненада се от вълнението, което я разтърси. Чувствата й възкръсваха, връщаха я години назад.

За Влади не искаше да си спомня. Той беше най-фаталната грешка в нейния живот. Почти три четвърти от техния брак мина под знака на неговите запои. Алкохолът ерозира напълно богата му някога личност, разми интелигентността му, разпиля лъчезарността на неговия характер, превърна го в непоправим грубиян с речник, на който можеха да завидят всички хамали. Животът й с него ставаше за драма, а не за любовен роман.

Макар не така силно, Кубрат също я разочарова.

След кратък размисъл се упрекна в липса на обективност. Разочарованието от Кубрат дойде много по-късно. В началото имаше само радост. Той беше нейната първа любов.

 

ГОРЕЩ ВЪГЛЕН В ПЕПЕЛТА

 

Със спусканията на жените приключваше състезанието за Купата на вестник "Отечествен фронт". Денят беше необичайно слънчев за януари. И времето сякаш се радваше на Цветиното щастие. Небето издуваше ясносин купол над зелени борове, загуглени от бели преспи. Снегът искреше ослепително. Откъм Боровец долиташе Шраусов валс.

Цвета заби щеки в снега, за да не се запързаля в такт с музиката. Усмихна се безпричинно.

Около старта цареше насилствено сдържано напрежение. Състезателите потриваха нервно ските в снега, а техните треньори припряно им обясняваха как да преминат трасето.

Бай Андро призова състезателките от първа група на старт.

Най-добрите скиорки на България се подредиха според изтеглените номера. Цвета застана на четвърто място. За първи път, откакто се състезаваше, не беше загубила ума и дума от предстартовата треска. Сърцето й пак биеше лудо, но причината беше Кубрат. Спуснеше ли се до финала, щеше да изтича във вилата. Докато нейните съотборници са заети със състезанието, тя ще се изкъпе и преоблече. Искаше да се представи в най-добрия си вид пред бащата на Кубрат.

Треньорът на "Академик" Делян Арсов, известен повече с прякора Графа, не се отделяше от нея, въпреки че в първата група бяха включени още три "академички", а във втората - пет. Той беше затворен, строг мъж, винаги гладко избръснат и стегнато облечен. Цвета беше прекалено много заета със собственото си вълнение и забеляза неговата необичайна възбуда чак когато той я попита - за втори или трети път - запомнила ли е как да премине всеки участък на пистата.

- Да повторя ли? - засмя се дяволито тя. Сети се, че треньорът не разрешава волности и гузно си прибра усмивката.

Графа я изгледа напрегнато. Произнесе отчетливо, сякаш набиваше всяка дума в съзнанието й:

- От сутринта се спуснах два пъти по пистата. Трябва да я преминеш точно както ти казах. Това ще е твоят ден!

Усмивката отново цъфна върху лицето на Цвета. Прие думите в буквалния смисъл и промълви развълнувано:

- Днес наистина е моят ден.

Сутринта Кубрат я пресрещна пред вилата. Тя тъкмо поемаше към старта. Не беше сам. Цвета веднага се досети, че е изпълнил намерението си да я запознае с баща си.

Васил Дагоров изглеждаше далеч по-главозамайващо, отколкото тя си го представяше от разказите на Кубрат. Същински английски джентълмен. Миришеше на скъпи пури, носеше вносен екип и се държеше, сякаш пъпът му е хвърлен в скъпите курорти. Целуна й ръка и с нищо не показа, че забелязва силното й смущение. Заговори за времето, предсказа, че в разгара на състезанието снегът ще омекне. Преди да се разделят, той я покани на обяд в гранд-хотела, където бяха отседнали.

Бай Андро призова първи номер на стартовата линия. Следващите състезателки направиха ребром крачка нагоре. Графа последва Цвета. Прошепна настойчиво:

- Трябва да победиш!

Стартира и втората състезателка. Преди да се придвижи нагоре, Цвета лукаво попита:

- Другарю Граф, ако спечеля, ще ми отпуснете ли цял шоколад?

Двамата прихнаха от несвойственото обръщение и заради всеизвестната страст на Цвета към шоколада.

- Победиш ли, получаваш три шоколада плюс карта на Швейцария! - обеща треньорът.

За първи път той се държеше непринудено, като хлапак. Повече я изненада неговото недвусмислено желание тя да бъде победителката - досега никога не беше показвал предпочитания към някоя състезателка. След месец и половина в Швейцария започваше Световното студентско първенство по ски. Резултатите от днешното състезание щяха да определят окончателно кои две алпийки от "Академик" ще участват в него. Или по-точно - една, тъй като другата вече беше известна - Елица Стоянова, капитанка на отбора и дейна комсомолска активистка.

Дойде нейният ред. Бай Андро подравни ските й, после тихо й пожела успех. Цвета беше една от любимките му.

Тя се изтласка с щеките с всичката сила, която събра в себе си. В ушите й гръмна ревът на Графа:

- Давай, Цвета!

Стръмнината я дръпна, ала тялото й мигновено намери центъра на тежестта и зае стабилна стойка. Пистата се шмугна в гъстата гора. Странно усещане за космическа пустош обхвана Цвета. Не се мяркаше жива душа, беше тихо и някак тържествено. Летеше в тунел под вековни борове, беше й леко и приятно, в ушите й продължаваше да звучи Щраусовият валс. Сети се за наставлението на Графа - да кара с максимална скорост в гората, за да компенсира забавянето в участъците с вече размекнал се сняг.

Пистата прекосяваше шосето, което свързваше Боровец с бившия царски дворец Ситняково. Кубрат винаги заставаше тук, когато тя тренираше или се състезаваше. Виждаше я как излита от гората и сетне наблюдаваше цялото й спускане по "Стената". Цвета профуча край зрителите, опиянена от бурните им възгласи. Бащата на Кубрат беше скиор, положително ще оцени нейната висока класа.

"Стената" беше откритата, най-стръмна част от пистата. В края й се виждаше финалът. Двете контролни вратички позабавиха главоломното й спускане, но щом излезе от последната, отново набра скорост. Насочи се към "голямата бабуна" и от нея излетя на площадката, от която започваше предфиналната част на пистата, наречена "Малката стеничка". При приземяването размекнатият от слънцето сняг захапа ските, забави скоростта им. За части от секундата равновесието й се наруши. Ако не бе дръпнала светкавично тялото си назад, щеше да забие нос в снега. Напълно стабилна, тя успореди ските, клекна ниско и така пресече финала.

Отвсякъде чуваше своето име.

Нима е първа? Сред трите, спуснали се преди нея скиорки, беше миналогодишната републиканска шампионка Искра. Беше и една от най-сериозните й съпернички от "Академик" - Емилия. Електронното табло изписа отговора. Нейното време засега беше най-добро.

Притича отговорникът на отбора и я обгърна с мечешките си лапи. След него се изсипаха всички свободни от състезанието "академици". Прегръщаха я, поздравяваха я. Тя забрави намерението си да се прибере веднага във вилата, за да се приготви за срещата с Кубрат и баща му. Слушаше с половин ухо бръщолевенията на съотборниците си. Цялото й внимание беше към пистата. В групата на майсторките оставаха още няколко силни скиорки, които застрашаваха първото й място.

Сърцето й замря. Електронното табло показваше най-доброто досега междинно време. На Катя Везнева, нейната най-близка приятелка в отбора и една от най-сериозните й конкурентки за Швейцария. С усилие прикри разочарованието си. Доядя я на съотборниците й - изведнъж я забравиха, викаха като обезумели Катиното име.

Катя навлезе в "Стената" с огромна скорост. Мина контролните врати и се насочи към "голямата бабуна". В следващия миг ужасеният рев на тълпата литна към небето. Катя загуби равновесие и се запремята надолу.

- Първа си! - заликуваха съотборниците й след финиширането на последната състезателка от първа група.

Никой не очакваше изненада от скиорките от втора група. Зрителите се разсъблякоха и се отпуснаха под яркото слънце. Цвета зърна Кубрат сред наблюдаващите зад въжетата хора и се спусна към него. Той я прегърна и гордо изрече:

- Моята снежна кралица!

- Нали бях фурия? - закачливо попита тя.

Въобще не се сети, че е на десетина километра от родния Самоков и до вечерта нейните родители, възпитани в строгите норми на морала, ще научат, че се е натискала пред очите на всички с непознат младеж.

- Къде е баща ти? - озадачи се тя.

- Остана горе. Ще се спусне по "Стената" след края на състезанията. Аз минах по шосето, нямах търпение да те видя.

Трогната, Цвета го прегърна бурно. Предполагаше колко мъчително е било спускането му заради размекнатия сняг и слабия наклон по шосето и го възнагради с целувка.

Кубрат въплъщаваше чертите на мъжа от нейните момински мечти. Беше висок, строен, държеше главата си изправена, което придаваше на осанката му достолепието на горд и силен мъж. Лицето му беше продълговато с тънки, деликатни черти. От Кубрат лъхаше друг свят, беше оформен от по-различно тесто, не приличаше на никой от познатите й младежи. И точно това я привличаше най-много към него. Тя мразеше неуката, ограничена и мизерстваща среда, в която бе израсла и продължаваше да живее.

Кубрат прошепна в ухото й:

- Преди да се спусна насам, татко заръча да те убедя да насрочим сватбата по-рано. Иска му се на републиканските състезания да се явиш като госпожа Дагорова.

- Докато не взема държавния изпит, никаква женитба! - категорично отсече Цвета.

- Но защо да чакаме чак до началото на лятото?

- Искам да се насладя на медения месец без учебници и консултации с професори. Винаги се паникьосвам пред изпит, ще ти почерня живота, ако по това време си с мен.

Премълча основната причина. Дипломата за завършено висше образование на практика символизираше нейния чеиз. Влизаше в известната фамилия Дагорови със солидна професия. Щеше да започне веднага работа - ще печели и ще расте нагоре. За нищо на света не би допуснала да гледат на нея от високо. Те имаха миналото си, пред нея стоеше бъдещето.

 

***

 

Спортният редактор на вестник "Свобода" Кирил Гацов изникна отнякъде и без да поглежда Кубрат, загълча Цвета:

- Къде си се свряла, едвам те открих! Журналистите те търсят за интервю и снимки. След малко започва награждаването. Тръгвай!

Бяха от един град, познаваше я от времето, когато тя се спускаше лудо с момчетата по "Ридо". През последните години двамата бяха съотборници в "Академик" и неведнъж в трудни моменти си помагаха като брат и сестра. Когато се отдалечиха от Кубрат, той безцеремонно попита:

- Докога този паркетен кавалер ще се влачи след теб?

- На глупави въпроси не отговарям.

Изгледа го презрително и му обърна гръб. Независимо че от тази година Киро беше назначен в един от най-популярните вестници в страната, той продължаваше да се държи като недодялания дългуч в скибяганията от "Академик". Той я догони и силом я спря.

- Е, не се коси де! Знаеш, че те имам за по-малка сестричка, надявах се да те дам на принц - докато я омилостивяваше тромаво, той извади магнитофон от преметнатата през рамото му чанта. - Най-напред аз ще те "преслушам", после ще те хвърля на колегите. Тъкмо да ти позагрея мозъка.

- Какво искаш? - Цвета се надигна на пръсти и през рамото му затърси Кубрат. Видя го да й маха с ръка и прималя от щастие.

Киро скоротечно обясни:

- В утрешния брой пускаме цяла страница за днешните състезания. Шефът иска специално интервю с теб.

Цвета застана нащрек. Графа ги беше предупредил да внимават при разговорите си с журналистите.

Ала Киро вече подреждаше фактите от нейния живот.

- Родена си в Самоков, родителите ти са от близките села, преместили са се да работят в кравефермата на Държавното земеделско стопанство. Караш ски от малка. Участвала си в ученически състезания.

- Два пъти бях юношеска шампионка - похвали се Цвета.

- Това го знам - прекъсна я Киро и отново влезе в скоротечния си монолог: - От четири години се състезаваш за "Академик", два пъти си студентска шампионка по алпийски дисциплини, може да се каже, че си най-добрата в отбора.

Цвета прихна весело:

- Ако те чуят Катя, Емилия и Елица, ще останеш и без последния си перчем.

- Не ме прекъсвай, нямаме време! Сега ще ти задам няколко въпроса. Онова - от биографията ти, де - ще го сложа в каре.

- Веднага отговарям най-изчерпателно - великодушно откликна Цвета. Прииска й се да му помогне. Колкото й да се пъчеше, личеше, че е новак в журналистиката.

Киро се зачеса нервно по врата, преди да попита:

- Ами кажи ми на какво се дължи днешната ти победа?

Както си беше развеселена, Цвета понечи да хвърли в лицето му: "На онзи паркетен кавалер", но зърна наблюдаващия я от десетина крачки треньор и промени намерението си. Повдигна рамене.

- Как да ти обясня, Кире? Просто карах. Не се натягах както друг път. Горе тръгнах, за да сляза по-бързо на финала. През цялото трасе владеех ските. Изпълнявах точно каквото ми беше наредил Графа. Абе, леко ми беше, разбираш ли?

Засмя се на щастието си. Любовта на Кубрат, срещата с неговия баща й бяха вдъхнали спокойната увереност, с която премина трасето.

Киро подметна вразумяващо:

- Ако Катя беше устискала на "голямата бабуна", сега с нея щях да разговарям. Твоят шанс излезе по-голям от нейния.

Цвета настръхна.

- Шансът помага само на добре подготвените. В бясна форма съм, усещам силата си. И аз се разклатих след "голямата бабуна", но устисках, защото съм я минавала поне сто пъти на тренировки.

Доядя я на Киро, че я принуждава да му напомня, макар и по заобиколен път, онова, което всички знаеха. Катя ненавиждаше усилната работа и голямото напрежение. Винаги бе готова да изклинчи от мъчителна тренировка. Понечи да тръгне, но Киро я дръпна за ръката.

- Още не съм свършил. Кажи ми какви са предстоящите ти планове!

Суеверният страх, предаван от жените в нейния род, я възпря да му съобщи за предстоящата си женитба с Кубрат. "Не издавай доброто, преди да е станало, за да не разсърдиш Господ и да не озлобиш дявола!", нареждаше баба й, когато тя започнеше бурно да споделя очакванията си.

По същата причина не спомена и за Световното първенство, въпреки че днешната победа й даваше безспорна виза за Швейцария. Премина на по-обикновени неща.

- След няколко дни в Говедарци започвам подготовката си за състезанията за Купата на Профсъюзите.

- Предполагам, че искаш да повториш днешния си успех?

- Естествено. От достигнат с труд връх падат само глупаците и малодушните.

Да ти имам самочувствието!

- Ами направи си го!

- То да не е стол или маса?

- Още от ученичка следвам френската поговорка: "Vouloir e'est pouvoir".

Киро се изпъчи и преведе:

- Да искаш, значи да можеш!

- Аз мога, защото искам. Но по същия начин се старая да искам повече, след като мога да го постигна.

- Чудя се какво още да те попитам, всичко знам за теб - Киро се почеса по олисялото теме.

- Тогава край! Отивам при треньора, струва ми се, че иска да ми каже нещо.

Докато стигне до Графа, я оградиха няколко журналисти. Усещаше близкото присъствие на треньора и този път не бъбреше както пред Киро на скиорски жаргон. Кореспондентката на Радио София наблегна във встъплението си, че Цвета е студентка последен курс на Зоотехническия факултет при Селскостопанската академия и веднага зададе въпроса си:

- Другарко Динкова, узнах, че през цялото си следване сте взимала изпитите с отличен или с много добър успех. Едновременно със задължителните учебни занимания, участвате в научен кръжок и посещавате курс по френски език. За нашите слушатели ще е интересно да научат как съчетавате образцовото си студентство с високите спортни резултати, които също изискват много труд и време?

Цвета сведе гузно очи. Неудобно й беше да признае, че от съвсем малка се стреми да се открои от останалите. В първи клас пишеше грозно и едва не се разболя, когато учителката похвали други деца. Няколко дни скришом вземаше по едно яйце от полозите и щом събра достатъчно, ги занесе на прекупвача. С парите от яйцата си купи тетрадки. Изписа две, докато учителката забеляза нейния напредък. Тази първа битка за челното място отрано я научи, че измъкването от безличната тълпа не става с чудо, а с много труд.

Графа, който се беше приближил до групата, вметна басово:

- Цвета Динкова е амбициозна, обича предизвикателствата на по-трудно достижимите цели. Лесното й е скучно. За щастие притежава волята да осъществява докрай намеренията си. Далеч ще стигне.

Както на старта, така и сега, Графа излезе от обичайната си сдържаност, която беше по-близо до безразличието отколкото до вежливостта. В тона му Цвета долови непривично за техните досегашни отношения желание да й внуши, че я откроява от другите състезателки.

Радиожурналистката притича към треньора. Помоли го да повтори в микрофона оценката си за Цвета.

По високоговорителя приканиха победителките за церемонията по награждаването.

Цвета пое купата от главния редактор на вестника, вдигна я високо и се усмихна ласкаво към Кубрат и баща му. Двамата стояха в десния край на полукръга около стълбичката за награждаване. Кубрат й изпрати целувка, а старият Дагоров въодушевено замаха с ръка.

Успя само да притича до тях, за да ги предупреди да не я чакат за обяд. Победителите от всички дисциплини, техните треньори и отговорниците на отборите бяха поканени от редколегията на "Отечествен фронт" на официален обяд в стола на Горското училище.

- Няма проблем, мила. Ще ви чакаме за кафето в бара на хотела - успокои я Васил Дагоров.

 

***

 

Цвета едва дочака да сервират десерта. Отблъсна чинийката, без да се съблазни от голямото парче торта. Съвсем приемливо беше да напусне вече залата. Щом излезе навън, почти затича към пряката пътека, която водеше до вилата на "Академик". Дочу името си и се обърна. Графа я следваше. Настигна я, но не спря. В движение подхвърли:

- Веднага заминаваме за Говедарци! Приготви си багажа! Ти и Елица ще пътувате с първия курс.

Цвета се закова на място. Възрази озадачена:

- Лагерът започва другиден!

Съществуваше неписано правило след голямо състезание да имат почивка, па макар и от един ден. Цвета възнамеряваше утре да прескочи до Самоков, а оттам - в София, за да определи датата на държавния изпит, да вземе учебници и допълнителна литература за подготовката си.

Графа продължи да крачи. Отвърна лаконично:

- Ръководството на отбора прецени, че състезателките, които ще заминат за Швейцария, не бива да нарушават ритъма на тренировките. Ти и Елица твърдо сте определени да участвате на световното.

- Ура! - отприщи се Цвета. Сега й стана ясно защо Графа, отговорникът на отбора и председателят на клуба закъсняха за обяда.

Заминаваше за Швейцария!

Изведнъж й стана неудобно да признае любовната си среща. Графа отново се бе превърнал в недостъпния строг треньор. Смотолеви притеснено:

- Имам личен ангажимент. Поне да предупредя.

- С колата ще ти бъде по-лесно. Ще наредя на Вичо.

Служебната волга чакаше в двора на вилата. Шофьорът Вичо бърникаше нещо под отворения капак на мотора. Щом я зърна, началнически заповяда:

- След десет минути да си долу! Взимаш само дрехите и мазилата си! Всичко тежко остава за камиона.

- Слушам! - захили се Цвета.

Ликуваше от съобщението на Графа, че е титулярка в отбора за световното. И същевременно й беше мъчно, че няма да прекара следобеда с Кубрат и баща му. Утеши се донякъде с точката, която печелеше пред Дагорови. След месец и половина тя щеше да бъде там, където те едва ли някога ще отидат. От Кубрат знаеше за неуспешните опити на родителите му да посетят местата на своята младост - Германия, Швейцария, Италия. Отказваха им паспорти заради миналото, с което я превъзхождаха.

Трябваше да спечели медал в Швейцария!

Гневът й към Графа избледня. Наистина не бива да прекъсва тренировките си, трябва да бъде в най-добрата си форма в Швейцария. Върне ли се с медал, ще гледат на нея като на герой. Няма да я заставят да замине по разпределение в провинцията и три години да бъде разделена с Кубрат. Когато се дипломира и напусне "Академик", всички спортни клубове ще се опитат да я примамят. Тя ще избере онзи, който й предложи най-подходящата работа в София.

Непрекъснато ще бъде с Кубрат! Ще имат дом, деца. Щастието я опияни, затананика весело. Набързо прибра дрехите и книгите. Втората заръка на Вичо отпадаше, тъй като не употребяваше гримове. Единственото й "мазило" беше кремът "Нивея". Смени състезателния костюм с черния ластикотинов панталон, който Катя купи от една германка по време на лагера им в Пампорово, а после го препродаде на Цвета на двойна цена. Стоеше й идеално. Чак й стана неудобно от изкусителните очертания на малкия й задник. Краката й изглеждаха още по-дълги, талията - по-тясна.

Хвърли последен поглед в огледалото и самодоволно се нахили. Положително щеше да направи приятно впечатление на бъдещия си свекър, когато се отбие в хотела да им съобщи за неочакватото заминаване в Говедарци.

С блеснали очи изтича навън. Капакът на волгата беше затворен. Вичо седеше зад волана и загряваше мотора. До него се беше настанила Елица. Недалеч от колата Графа разговаряше с масажиста Жан. Двамата бяха следвали заедно в Германия, мълвеше се, че пак заедно са прекарали известно време в трудово-възпитателен лагер. Жан пръв беше дошъл в "Академик". По негова препоръка Графа стана треньор на женския отбор по алпийски дисциплини. Жан беше единственият - известен на скиорите - приятел на Графа.

Щом Цвета се показа, двамата млъкнаха. Жан се отдели, застигна Цвета и се опита да й вземе сака. Тя го погледна учудено.

- Една млада, красива жена не бива да носи багаж! - обясни той.

- Щом съм млада, значи мога да се обслужвам сама - убедено каза тя.

Докато двамата се настаняваха на задната седалка, Графа пъхна глава през прозореца и нареди на Вичо:

- Оставяш ги в Говедарци и веднага се връщаш за втората група!

Потеглиха. След остър завой излязоха на централната алея. Цвета натисна леко рамото на шофьора.

- Вичо, мини през "Песъко", трябва да се отбия за няколко минути в хотела - изведнъж се почувства важна. Побърза да се оправдае пред спътниците си. - Имах среща...

Не завърши. Вместо към центъра на курорта Вичо зави по пътя за Самоков. Тя изкрещя:

- Казах ти да минеш през "Песъко"! Обръщай!

- Я млъквай! Ще ми спукаш тъпанчетата.

- Графа каза, че мога да си свърша личния ангажимент.

- А на мен пък нареди да ви закарам до Говедарци и веднага да се върна тук.

- Спри да сляза!

Вичо даде газ и смени скоростите. Цвета се хвърли към вратата. Жан ловко се изви, стисна като с клещи ръката й. Тя лудо се замята.

- Цвета, не прави глупости! - примоли се Жан.

- Но Графа знаеше, че бях обещала... - изохка и се отпусна назад.

В купето звучеше само шумът от мотора. Излязоха от Боровец и поеха по главния път. Умът й не побираше случилото се. До Говедарци не продума.

Управителят на почивния дом ги посрещна сърдито.

- Резервацията за половината стаи е от утре, а за другите - след ден-два. Обясних на Графа, ама той си знае неговото.

Жан му се усмихна предразполагащо.

- Ще ти направя серия масажи с онзи китайски балсам, въобще няма да си спомняш за болките в кръста.

- А нервите ми как ще укротиш? Повечето от камериерките почиват днес. Едвам успяхме да стегнем две стаи. Вървете, поне вас да настаня!

Той поведе групичката към втория етаж. Жан даде знак на Цвета да изостане, изравни се с нея и прошепна успокояващо:

- Графа ще ти обясни всичко, имай му доверие!

Тя изфуча като дива котка и в следващия миг се намери до управителя, който отваряше отредената за момичетата стая. Щом влязоха вътре, Елица се хвърли по корем върху леглото до прозореца.

- Труп съм. До утре няма да ме будиш, каквото и да става. Графа каза, че вечерта ни е свободна.

След няколко минути спеше дълбоко. Цвета предпазливо се измъкна в пустия коридор. Слезе на пръсти по стълбите. Откъм салона на първия етаж звучаха командите на управителя към персонала. Едва на двора тя изпусна въздуха си. Волгата и Вичо бяха изчезнали. Жива душа не се виждаше.

Тичешком стигна до центъра на селото. Някакъв автобус с туристи тъкмо потегляше. Шофьорът я взе за закъсняла пътничка. Изчака я да се качи и веднага потегли. На няколко километра от селото неравно тракане в мотора го принуди да спре. Той прегледа двигателя и обяви, че до час ще отстрани повредата. Този срок се стори вечност на Цвета. Тръгна пеш по шосето. Няколко коли я застигнаха, но всички бяха пълни, шофьорите само повдигаха извиняващо рамене.

Слънцето падаше все по-ниско. Откъм планината задуха остър ветрец. Цвета не усещаше нито умора, нито страх. Най-нелепото в този ден бе да се изложи пред бащата на Кубрат. Измамата на Графа подхранваше нейната решителност. Гордостта й беше наранена, щеше да покаже на треньора, че не е кукла на конци.

От доста време в нито едната посока не минаваха превозни средства. Не я застигаше и автобусът с туристите. Цвета си спомни френския филм, който гледаха с Кубрат преди заминаването й за тренировъчния лагер. Нямаше да забележи, че в малкия град, в който се развиваше действието, има повече автомобили отколкото в София, ако Кубрат не бе изпъшкал, като излязоха от салона: "Аз нямам даже мотопед, а там всеки младеж кара собствена кола. Какъв ужасен късмет да се родим тук!?

Не смяташе липсата на кола за драма в живота и затова не прие насериозно неговия вопъл. Ала сега, докато крачеше сама сред безлюдната снежна пустош, тя се запита защо наистина хората не могат да си купят кола, дори ако разполагат с пари?

Не успя да си отговори. В далечината срещу нея се задаваше автомобил. Не й вършеше работа, но носеше усещане за човешко присъствие в бялата, вледенила се изведнъж природа. Разпозна служебната волга и войнствено вирна глава. Вичо спря, но тя отмина, без да поглежда встрани. Не се обърна и от вика на треньора. Усили ход пред застигащите я стъпки. Графа мина пред нея. Тя се опита да го заобиколи, но той й препречи пътя. Приличаше на градоносен облак.

- Накъде в това време? Само пневмония ти липсва.

- Казах ви, че имам личен ангажимент - в гласа на Цвета продращиха сълзи. За нея Графа беше Бог и неговото предателство я нарани болезнено.

- Зная, че трябваше да се срещнеш с Васил Дагоров и сина му.

- Кой ви каза? - изуми се Цвета. Дори с Катя не бе споделила нищо.

- В Говедарци ще ти обясня всичко.

- Връщам се в Боровец.

- Защото Дагорови са те поканили в бара на хотела?

Цвета се облещи срещу него. Треньорът бавно каза:

- Познавам Васил Дагоров отдавна. Следвахме заедно в Германия.

- Той е по-възрастен от вас - недоверчиво забеляза Цвета.

- С богатството на баща му и на тъста му той можеше да си позволи да е вечният студент. Доколкото си спомням, там стана баща.

- Кубрат е роден в Берлин.

- Не предполагах, че имаш връзка със сина на Васил.

- В началото на лятото ще се оженим - предизвикателно изрече тя.

Графа погледна през рамо. Колата беше доста зад тях, но той предпазливо сниши глас:

- Състезанията в Швейцария са след месец и половина.

- Дотогава ще бъда в бясна форма. Решила съм да спечеля медал.

- Ако заминеш.

- Значи сте ме излъгал за Швейцария! - възмути се Цвета до дъното на душата си.

- Определена си от нас да участваш в състезанието, Цвета, но одобряването да заминеш става от службите на МВР.

Тя небрежно сви рамене.

- В биографията ми няма нищо обезпокоително.

Родителите й бяха кравегледачи, бяха награждавани многократно за трудовата си дейност в ДЗС-то, избираха ги в президиуми. Самата тя от малка вървеше по обичайния ред - пионерка, после комсомолка.

Нейното лекомислие раздразни треньора. Той каза сухо:

- Никъде няма да заминеш, ако се разкрият връзките ти с Дагорови. Затова провалих срещата ти с тях.

- Ха! - прихна Цвета. По-голяма идиотщина не беше чувала. Преклонението й към Графа се срина.

- Васил Дагоров е ловък и хитър - със същия сух глас продължи Графа, - успява да се врежда в плитките дупки. Но реши ли да изплува по-високо, досието му веднага го изпреварва. А там черно на бяло пише, че е син на бившия министър Симо Дагоров и зет на фабриканта Мулетаров. Като гимназист е бил легионер, следвал е в Германия, там е поддържал връзки с фашисти. Комунистите национализираха всичките му имоти с изключение на апартамента.

- Не е убил никого. Пък и да е направил нещо противозаконно, защо Кубрат ще носи неговата вина? Още по-малко пък аз! - възпротиви се Цвета.

Графа погледна бързо назад и се взря в нея.

- Цвета, ще си позволя една откровеност, която, ако стигне до нечии уши, с мен е свършено. Този строй е скаран с логиката, момиче. Свържат ли те с Дагорови, всички пътища за Запад са затворени за теб.

- Но това е абсолютна глупост!

Графа зашепна разпалено, както не го бе виждала никога. Очите му се бяха впили в нейните и настояваха да бъде разбран.

- Повярвай ми, Цвета, комунистите не се ръководят от разума, а от измислени догми. За тях хората са "наши" или "врагове". Недай си Боже да бъдеш заподозрян - ако оживееш, завинаги ще останеш на дъното.

Досега никой не се беше осмелявал да обвинява така строя, за който от малка й втълпяваха, че е най-справедливият в човешката история. Подмяташе се за нередности, самата тя намираше от какво да се възмущава, но Графа я изуми с вулканичната сила на своето отрицание. Почувства странна несигурност и побърза да оспори неговите твърдения.

- Хората се оценяват по класово-партийния критерий.

В очите му нахлу съжаление, което остана, докато той иронично подметна:

- Според този критерий аз съм опасен враг на народа.

- Защо? - недоверчиво попита Цвета и крадешком огледа пътя. Никаква кола не се задаваше откъм Говедарци.

- Защото следвах в Германия и после работих в завод на "Круп". Оценяват ме политически неблагонадежден, а аз никога не съм се занимавал с политика. От малък ме влече техниката, родителите ми са селски учители, продадоха имота си, за да ме изпратят в най-добрата политехника в Европа. Работех, за да си помагам в издръжката. Останалото време посвещавах само на учене. Направих нещо, което рядко чужденец постига в Германия. Откроих се сред състудентите си. Когато завърших, получих няколко съблазнителни покани за работа. Моят професор ме насочи към "Круп". Там работих две години и тъкмо получих самостоятелна задача, избухна войната. Прибрах се в България, заминах на фронта и щом животът се нормализира, ме подгониха като враг. След затвора и лагера бях принуден да започна работа като треньор.

- Мислех, че ви харесва?

- Аз съм инженер, Цвета, харесва ми да създавам машини. Предпочитам мириса на желязо и масло пред планинския въздух.

- Защо не опитате? У нас се построиха много заводи.

Графа махна отчаяно с ръка. На Цвета изведнъж й дожаля за него. Попита услужливо:

- Какво мога да направя за вас?

- Да престанеш да се виждаш с Кубрат.

- Какво-о? - слиса се тя.

- Само до състезанията - успокои я треньорът. - Аз ще говоря с Васил Дагоров. Днес, като се видяхме, му подхвърлих, че ще му се обадя в София. Убеден съм, че и той ще се съгласи временно да заблудим властите. А ти сподели с Катя, че си скъсала с Кубрат. До вечерта целият отбор ще го научи.

- Никога!

- Послушай ме, Цвета, и няма да съжаляваш. Когато вече сме в Швейцария, ще проумееш много неща. Ти никога не си била в свободна страна, не си живяла в свободно общество. Днес неслучайно казах пред журналистите, че ще стигнеш далеч. Ти си способна, умна, имаш характер на борец. Притежаваш и воля. Нима ще ти бъде толкова трудно да не се виждаш известно време с приятеля си?

- Предпочитам да не замина за Швейцария.

Устата й изстреля думите и те зазвучаха като химн на любовта. Предложението на треньора омърсяваше нейната всеотдайна обич към Кубрат. Почувства се гузна, че позволява да й предлагат мръсна сделка. Изрече още по-решително:

- Няма да предам любовта си заради някаква скапана Швейцария!

- Нали се канеше да спечелиш медал? - иронично попита Графа.

- Ще мина и без него.

Трите години разпределение на село вече не й се струваха мъчителна раздяла с Кубрат. Където й да я изпратеха, той ще дойде с нея! Работа за юрист навсякъде ще се намери!

Треньорът промени тона си до умолителен:

- Да вървим в Говедарци! Трябва ти време да размислиш. Сега си афектирана. Не бива да изпускаш възможността да посетиш най-красивата страна в Европа и да участваш в най-големите състезания за сезона.

- Не и на цената, която ми предлагате!

- Компромисът е част от великото изкуство да се живее.

- Стига да е оправдан - троснато рече тя. Щеше да умре от срам пред себе си и пред Кубрат, ако приемеше предложението на треньора. Това означаваше, че и тя - както някои глупаци в секретните служби - смятат Дагорови за опасни. Каква съпруга ще бъде на Кубрат, след като се бои да свързват името й с неговото и на семейството му?! Възмущението й прерасна в упорство. - Няма да замина за Швейцария!

Чу приближаващото буботене на мотор. Беше автобусът с туристите. Отскочи от треньора, застана на средата на пътя и замаха. Шофьорът спря. Цвета затича към отворената врата. Графа викна след нея:

- Цвета, спри! Ще съжаляваш.

Съжалението я посрещна още щом влезе в хотела. Не откри Кубрат и баща му в бара. Помоли администратора да ги потърси в стаята им. Той я позна и услужливо обясни:

- Те заминаха рано следобед с кола на техни познати.

Няколко секунди тя зяпаше момчето, без да знае какво да каже. Най-после попита:

- Оставиха ли бележка за мен?

- Оставиха само ключа и заминаха.

 

***

 

Опряла гръб в стъблото на ябълката, Цвета седеше боса в тревата пред вилата и с умиление и гняв си спомняше за някогашното влюбено момиченце, което вярваше в святостта на любовта.

Първият удар я свари така неподготвена, че излезе от хотела в Боровец залитайки. Добре, че таксиметровият шофьор, който я бе докарал от Самоков, бе останал да търси клиенти. Веднага предложи да я заведе у дома й, без да поиска стотинка. И той, както повечето самоковци, беше запален по ските и през целия път повтаряше как ще се фука, че я е возил. Тя не го слушаше. Беше убита от очевадния факт, че е пътувала напразно от Говедарци до Боровец.

Много по-късно проумя, че тогава за първи път е звъннала предупредителната камбана за фаталното разминаване между техните характери, темперамент, възпитание и манталитет. Бяха две планети със собствени орбити и се заблуждаваха, че любовта им ги е превърнала в едно цяло.

Кубрат дори не намери за нужно да се извини, задето са заминали, без да я дочакат. Не прие насериозно нейното бурно избухване: "Щом съм обещала да се срещнем, щях да дойда, ако ще и камъни да валят!"

Той не одобри отказа й да участва в студентските състезания даже и когато научи истинската причина за него. Съвсем искрено заяви, че за едно пътуване до Швейцария си струва да се заблудят властите, че са скъсали. Съжали, че не е знаел по-рано, за да я убеди да приеме условията на треньора. Тя му разказа всичко чак когато медиите съобщиха, че след края на състезанията Графа и Жан са поискали политическо убежище в Германия. Кубрат не можеше да си намери място от яд. По едно време закрещя: "Този човек ти е мислел доброто!" Не обясни какво има предвид и тя не попита нищо. Беше разстроена от неговата непризнателност. Вместо да се трогне от рицарската постъпка, с която тя бе защитила тяхната любов и честта на неговото семейство, той я упрекваше в непрактичност. Чак когато получи писмото от Графа, проумя, че за разлика от нея Кубрат е разгадал намерението на треньора да я склони да емигрира в чужбина и си е направил сметката, че тя е можела да повика по-късно и него.

 

Писмото на Графа дойде в Париж като гръм от ясно небе. Той обясняваше, че от нейните репортажи узнал, че е кореспондент на своя вестник във Франция и затова се осмелил да й се обади. И в писмото си Графа беше пестелив на думи, но съвсем ясно обясняваше причините за постъпката, която взриви техните отношения. Страхувал се в последния момент някой бдителен фанатик да не прецени, че е опасно близка на Дагорови, за да замине за капиталистическа страна. Без Цвета участието в алпийските дисциплини за жени ставаше безсмислено, защото на другата състезателка - Елица - въобще не са възлагали надежди. Графа бил напълно сигурен, че ръководството на "Академик" ще спре него и Елица. А вече се задушавал в България.

Графа признаваше, че през цялото време бил влюбен в нея. Старателно криел чувствата си, за да не навреди на образа, който методично и упорито създавал за себе си като сериозен треньор, на когото може да се разчита. В трудово-изправителния лагер двамата с Жан имали достатъчно време да обмислят и се спрат на професии, чрез които по-лесно да се измъкнат от България. Били на път да успеят, затова и той така настоявал тя да се отдръпне от Дагорови. Надявал се в Швейцария да разговаря съвсем открито с нея и нагледно да й посочи какво ще спечели, ако избяга от диктаторския режим в България. И след толкова години Графа не криеше недоумението си от нейната реакция. Нито за миг не допускал тя да храни такива силни чувства към сина на Васил Дагоров. Познавал добре бащата и не очаквал крушката да падне далеч от дървото.

По някакъв начин Графа беше узнал, че е напуснала Кубрат - поздравяваше я и предлагаше помощта си. Уверяваше я, че на него може да разчита, тъй като вече бил главен инженер на завод. За да я успокои, че чувствата му са останали в миналото, съобщаваше, че е щастливо оженен и наскоро му се родила дъщеричка.

 

Цвета протегна босите си крака в росната трева. Упрекна се, че тогава не отговори на Графа. След кратък размисъл се оправда. Беше отложила отговора на писмото му, докато се установят с Боян и Камен някъде в свободния свят.

Мъката по загубените завинаги син и любим експлодира в гърдите й. Проряза я остра болка. Вилата затанцува пред очите й. Направи усилие да се овладее. Излязла бе в градината, за да обмисли сюжета на нов роман! Прогони призраците на най-скъпите мъже в живота си с отдавна възприетата философия: "Вече нищо не може да се поправи!"

Връщаше се към Кубрат като към бледо копие на филм.

И той, както и Влади, показа съвсем неподозирано лице, когато се ожениха. Естествено не така уродливо както при Влади, но достатъчно неприемливо за нейните представи за съпруг, мъж, човек.

 

Кубрат се оказа муден, а тя кипеше от енергия и амбиция. Промените го ужасяваха, държеше се упорито за дълбоко вкоренените в него навици, докато тя обичаше предизвикателството на новото. След дипломирането си тя помоли Комисията по разпределението да я назначи за зоотехничка в едно забутано делиорманско село, което липсваше на географската карта. Избра го заради близостта му с Шумен, където се намираше Научният институт по животновъдство. Разчиташе, че в Шумен Кубрат лесно ще намери работа като юрист. Още докато ходеха, тя споделяше с него предпочитанията си към научни занимания, очакваше той да подкрепи стремежа й да се включи в изследователската програма на института, тъй като вярваше, че през целия си живот ще вървят ръка за ръка.

Кубрат засвири отбой, щом наближи датата на заминаване. Приличаше на човек, когото скоро ще извеждат на разстрел. Говореше само за мъките по преместването и неудобствата в провинцията. На нея й дожаля за него и му предложи да остане в София. Облекчението му беше толкова явно, че я прободе в сърцето. Кубрат предпочете удобствата пред нея и това откритие разпиля доверието й в него.

Тя се върна след година от Делиормана и откри, че за това време Кубрат не се е отместил и на сантиметър от мястото, на което го бе оставила. Неговият песимизъм я изкарваше от релси, тъй като не виждаше основания за отчаяние. Бяха млади, здрави, интелигентни, животът беше стълба, по която можеха да се изкачат, стига да не се боят от напрежението и препятствията. Тя му съчувстваше за преживените страдания заради произхода му, но не оправдаваше неговата предпазливост, която нерядко изпепеляваше в зачатък всяка инициатива.

Престана да го уважава.

Първият им сериозен скандал избухна, когато тя съобщи, че се отказва от зоотехниката. За Кубрат това беше равнозначно на революция и той бе уплашен от последствията, тъй като по онова време младите специалисти бяха като селяните в крепостна Русия - където ги изпратеха, там бяха длъжни да работят. Не приемаше истината, която тя бе разбрала за себе си в Делиормана.

По природа беше индивидуалистка. От дете предпочиташе игрите, където се изявяваше солово. В училище - заради високия й ръст и естествената й пъргавина - я включиха в баскетболния отбор, но тя се прехвърли изцяло към ските, където не зависеше от подаванията на своите съотборници. В делиорманското село задълженията й на зоотехник се направляваха изцяло от плановете на кооперативното стопанство и разпоредбите на Окръжния комитет на партията и Министерството на земеделието. Не й допадна и колективизма в научния институт в Шумен. Темите, които се разработваха, не я увличаха, намираше ги отвлечени или незначителни. Не й допадна и атмосферата на дребнавост и завист между научните сътрудници.

Кубрат се поотпусна малко, когато я назначиха във вестник "Свобода", чийто главен редактор беше близък с повечето управляващи и нямаше опасност да я осъждат заради дезертьорството й от зоотехниката. Тогава пък избухна скандалът с неговите родители. За тях беше непростим грях Цвета да се подписва с бащиното си име, а не с тяхното.

Цвета остана непреклонна. Неусетно Дагорови бяха започнали да я отблъскват. В техния дом тя не откри онова, за което бленуваше. И те бяха хора като останалите й познати, но се държаха на положение и се мислеха за богопомазани. Още от първата си среща с госпожа Дагорова - така всички наричаха пищната по форми и хладна по характер майка на Кубрат - Цвета изпитваше непреодолимо желание да й се противопоставя. Госпожа Дагорова беше умерена във всичко, докато Цвета влагаше страст и при най-дребните свои начинания. Най-невъзможно й беше да следва примера на своята свекърва, която охотно се примиряваше с второстепенната роля в семейството, независимо че минаваше за добра преводачка и печелеше повече от мъжа си. Езикът на Цвета нито веднъж не се обърна да я назове "мамо".

Колкото повече опознаваше Васил Дагоров, толкова по-малко го уважаваше. Свекър й владееше до съвършенство изкуството на компромиса. Цвета разбираше, че благодарение на него той се бе спасил от лагер и изселване в провинцията, закрепил се беше на добра работа, но й беше противно вечно да се пита кога е искрен и кога играе ролята на великодушен добряк. На няколко пъти му се озъби - когато той поощри сина си да отделя повече време за своите мъжки развлечения.

По време на престоя й в Делиормана Кубрат се беше върнал при старите си приятели. Тя не харесваше тяхното високомерие, а снобизмът им я настройваше агресивно. Смяташе ги за мамини синчета, получили всичко - включително и жилище - на готово от своите родители. Лесно им беше да говорят за моди и световни знаменитости, а тя само когато спеше, не мислеше как да се сдобие с просторен дом, където Кубрат да се чувства удобно, тъй като заради нея той беше напуснал апартамента на родителите си.

Гордостта й се разбунтува, когато разбра, че Кубрат й изневерява. По много незабележими на пръв поглед признаци тя откриваше присъствието на други жени в неговия живот. Макар той да отричаше, тя долавяше неговото трепване на уличен грешник. Виртуозното му умение да се изплъзва от вина и отговорност напълно ерозираха уважението й към него. Чувствителността й се изостри, почти непрекъснато съзираше фалш в поведението му и маниакална потребност да минава за аристократ.

От любовта й към Кубрат не бе останало нищо, когато срещна Боян Зарев.

 

ПАРЕЩ ВЪГЛЕН В ПЕПЕЛТА

 

Когато Цвета пристигна на язовирната стена, където официално щеше да се открие новият язовир, десният бряг беше почернял от хора. Изсипало се беше цялото население на близките села, имаше гости от окръжния град и от София. Всички възхитено съзерцаваха огромното водно огледало, в което се оглеждаха пищни крайбрежни цветя и храсти. Цвета също ахна - вчера беше прекарала целия ден на язовира и когато си тръгна, отнесе със себе си тягостната гледка на калните голи брегове.

Тя се защура из тълпата да търси председатели на кооперативни стопанства, за да ги интервюира. Сред група мъже зърна секретаря на Окръжния комитет на партията Петър Шумков. След минута застана пред него и полюбопитства:

- Как е възможно за една нощ по бреговете да поникне такава буйна растителност? Че и да цъфне!?

Шумков самодоволно се изпъчи:

- Нощес докарахме всички саксии от оранжериите в окръга. Взехме и от съседите. До сутринта работниците и трудоваците ги подредиха по брега. На всички обещахме специална премия. Погледнете какъв многоцветен килим стана! Чудо! - той описа с ръка широк кръг около водното огледало.

- Килим за еднодневна употреба! Сигурно струва цяло състояние? А в съседното село няма детска градина, медицинската служба е в една съборетина.

За миг сякаш цялата шумотевица наоколо заглъхна. Цвета чуваше възмутения си глас, виждаше чумерещия се насреща й партиен секретар, но не можеше да спре.

- Вчера, докато обикалях обекта, научих за куп претупани набързо работи и за други - незавършени. И всичко това, защото язовирът трябвало да се построи в съкратени срокове! А че не е качествено и веднага ще се наложат ремонти, помислихте ли?

Обиграният Шумков намери изход от конфузното положение. Удари го на майтап.

- Друзя, разбрахте ли защо не допускат журналистите в зоологическата градина? Отворят ли си устата, ще отровят и змиите - той се засмя гърлено с последователно наставящи се изблици - така се смееше Тодор Живков и мнозина партийни величия му подражаваха.

Цвета се намръщи гнусливо от неестествения смях и продължи да се заяжда:

- Предполагам, че строителството на язовира ще се оскъпи много повече сега, отколкото ако беше завършено в предвидените по плана срокове.

В наелектризирания до червено въздух прозвуча спокоен мъжки глас:

- Аз като архитект потвърждавам, че другарката... - той направи въпросителна пауза и като не чу името, продължи: - казва истината. Строителството е строг технологически процес и не може да се претупва, както каза другарката... - той отново направи въпросителна пауза.

Всички се извърнаха към високия атлетичен мъж. Едва сега Цвета го забеляза. Беше поразена от мъжествеността, която той излъчваше. Имаше мургаво открито лице с рязко изсечени черти. В големите тъмнокафяви очи, отправени към нея, заигра дяволито пламъче. Подсказваше й, че стават двама срещу глупостта.

Шумков услужливо обясни:

- Това е другарката Цвета Динкова от "Свобода". Е, малко е цапната в устата, ама пише добре. Миналия месец публикува цяла страница за нашия окръг.

Цвета се свъси от просташкия комплимент. Непознатият й отправи съпричастна усмивка. Прочете в очите му: "Не му обръщайте внимание!? Погледите им се преплетоха. Гледаха се, озарени от вътрешна радост. Бяха омагьосани един от друг и взаимно си го признаваха. Не забелязваха настъпилото оживление край тях - бе пристигнал членът на Политбюро Панайот Хлебаров, когото всички считаха за втория човек в държавата след Тодор Живков.

Шумков подскочи като докоснат от електрически ток. Припряно подкани непознатия:

- Да вървим, другарю Зарев!

В дълбокия тъмен поглед на мъжа изплува обещание за скорошна среща. Цвета неволно кимна в знак на съгласие.

Тя проследи с очи отдалечаващите се към трибуната мъже. Забеляза, че някой й маха. Разпозна Влади Петков от вестник "Знаме" и забърза към него. Той беше некоронованият лъв сред репортерите. Имаше живо, интелигентно лице и пъргав ум. Откриваше интересни теми и ги развиваше увлекателно. Канеха го на официални събития. Беше желан гост на всички компании. Държеше се покровителствено към по-младите си колеги и му беше приятно тяхното преклонение и уважение.

Допреди няколко минути Цвета би признала, че е мъничко влюбена в него. Падаше си по открояващите се мъже и затова й беше приятно общуването с Влади. Беше му признателна и за професионалните съвети. Всъщност той и Кирил Гацов, нейният дългогодишен съотборник от "Академик" и съгражданин, бяха истинските й кръстници в журналистиката.

Киро я въведе в професията, която - не след дълго - Цвета разбра, че е отредена за нея. Беше научил, че се е върнала от Делиормана самоволно и е без работа. Успя да убеди главния редактор да я назначи на свободното място в спортния отдел само защото щяха да я използват и за икономически материали - беше завършила Селскостопанската академия. След месец я залостиха изцяло към икономическия отдел, а след година я прехвърлиха при репортерите.

Влади Петков й се представи на една от първите пресконференции, на която я изпратиха от редакцията. Каза, че я познава от нейните скиорски изяви. Пожела й победи и на журналистическото поприще. Не се отдели от Цвета до края на пресконференцията. Част от неговата самоувереност проникна в нея. А когато се прибра в редакцията, разбра, че е научила от него как да напише информацията. Той бе определил главното в обсъждания проблем и бе подредил по важност мерките, които се предлагаха за неговото решаване.

На следващия ден Влади Петков й позвъни, за да я поздрави за публикацията. Всеки път, когато се случеха заедно на събитие, не се отделяха един от друг, а след излизането на материала й той обезателно го оценяваше по телефона. Понякога биваше саркастичен, но по-често я окуражаваше. Не се бяха чували от доста време и щом застана до него, тя подметна шеговито:

- Влади, ще те абонирам за "Свобода", за да ме четеш.

- Сигурна ли си, че не те следя?

- Престана да ми се обаждаш.

- Знаеш си всичко, не приемаш съвети - в тона му се прокрадна докаченост.

Тя развеселено го тупна по рамото.

- Още ли не си забравил онзи шибан репортаж?

Преди два месеча вместо информация за откриване на цех за консервирани домати, тя се бе разпростряла върху проблемите на зеленчукопроизводството в района, подтикната от изказването на председателя на местното ТКЗС. На другия ден Радио София цитира репортажа й в най-слушаното време. Всичко щеше да мине и замине, ако министърът на земеделието не беше се засегнал. Пусна опровержение в "Работническо дело". Отговори му секретарят по селското стопанство в Централния комитет на партията, който не обичаше министъра на земеделието. Спорът премина в дискусия по проблемите на зеленчукопроизводството и само най-запознатите с кухнята му знаеха откъде е започнал.

Влади отвърна с тон на безспорен авторитет:

- Всяко събитие определя характера на материала. Представям си какво ще напишеш сега? Казаха ми, че от вчера си тук.

- Пристигнах по-рано, за да събера на спокойствие материал.

Влади тупна чантата си:

- Всичко е тук. Дадоха ми всички данни за язовира.

И друг път Цвета бе забелязвала суетата му, затова прие с лека усмивка демонстрацията на уважаван и водещ журналист.

Непознатият излезе на трибуната с официалните лица. Погледът му шареше из мнозинството. С цялото си същество Цвета усети, че търси нея. Дръпна се зад Влади и вдигна високо ръка. Задържа я, докато очите на непознатия потънаха в нейните.

Цвета се наклони към Влади. Попита тихо:

- Познаваш ли третия мъж от ляво на дясно? - усети, че се изчервява, когато Влади изпитателно я стрелна с очи. Събра волята си да прозвучи равнодушно. - За първи път го виждам, не знам дали да го включа в изброяването на официалните лица.

Влади с удоволствие я засипа с информация:

- Това е архитект Боян Зарев от Главпроект. Гласят го за министър на строителството и архитектурата.

- Така ли? - слиса се Цвета.

- Пропуснах да ти съобщя, че е зет на другаря Хлебаров - многозначително натърти Влади.

- Ами! - разочаровано въздъхна Цвета.

- Хлебаров го мъкне напоследък със себе си - хем го показва на хората, хем му демонстрира как се ръководи. Ако държиш отсега да си създадеш връзки с него, мога да те запозная.

- Благодаря! - дръпна се тя.

Ала след миг забрави разочарованието си. Интуитивно усети, че Боян Зарев е разбрал, че говорят за него. Усмихна й се някак виновно, а очите му сякаш я зовяха.

Джибрилов, полковник от Държавна сигурност и шеф на личната охрана на Хлебаров, приближи до двамата журналисти. Подаде ръка на Влади, с когото бяха на "ти", и басово изрече:

- Петков, предай на колегите си от столичните вестници да заповядат на обяд в резиденцията. Другарят Хлебаров ще запознае стопанския актив на окръга с новите задачи в икономиката. Най-важни ще бъдат неговите препоръки за използването на язовира.

- Там има ли телефон да предадем информациите си? - намеси се Цвета.

- Шумков се е погрижил за всичко. Определил е специален човек да обслужва журналистите - отвърна Джибрилов.

- Аз вече се запознах с него - подхвърли Влади наперено.

Цвета не му обърна внимание. Гледаше въпросително Боян Зарев.

 

***

 

Резиденцията представляваше голяма вила, облицована с дърво. Намираше се на отсрещния бряг на язовира, на широка поляна сред вековната гора на спускащата се към водоема планина. Построена едновременно с язовира, тя бе предназначена за най-високопоставените хора в държавата, които си падаха по лов и риболов.

Още щом влезе в сградата, Цвета попадна на Боян.

- Най-после - облекчено прошепна той.

Засиялите му очи запалиха огън и в нейните. Двамата избраха най-отдалечения край на П-образната маса. Не виждаха никого, нищо не ги интересуваше. Бъбреха, каквото им дойде на устата, и се смееха безпричинно. Не обърнаха внимание на падналата върху тях тъмна сянка, докато не чуха буботенето на Джибрилов.

- Определено ви е място на централната маса, другарю Зарев!

- Благодаря! Там са официалните гости - отказа Боян.

- Наредено ми е да ви отведа. Последвайте ме!

Преди да се отдалечат, Джибрилов прониза Цвета с тежък, хладен поглед. Тя потръпна. Прошепна на Боян:

- Този човек винаги ме смущава, а аз не съм от плашливите.

- Той е верен на тъста ми като куче. Все едно, че служи на партията, заради която бил убит неговият баща. Но с мен се държи като мъж с мъж. Пийваме понякога по чашка, разказваме си вицове - Боян се надигна неохотно. Вече прав, внезапно се наведе към Цвета и поривисто прошепна: - Приключи ли данданията тук, веднага тръгвам към града. Къде да ви чакам?

- Най-добре в хотела. Ако ви изпреваря, позвънете ми в стая 214.Веднага ще сляза.

Говореха, сякаш се познават от години. Чувстваха се интимно свързани, въпреки че не бяха се докоснали. Минаха на "ти" във фоайето на хотела. Цвета изчака колегите й да се качат по стаите си и виновно се заизвинява:

- Забавихме се заради Влади Петков. По средата на пътя изведнъж настоя автобусът да се върне в резиденцията. Трябвало да направи интервю с другаря Хлебаров.

- Хлебаров замина за Варна.

- Влади не искаше да чуе никого. Беше прекалил с пиенето. Разсърди ми се, че отказах да сляза с него от автобуса. Яд ме е, че напразно ще си губи времето.

Боян нетърпеливо предложи:

- Да се махаме по-скоро оттук!

Той беше паркирал в съседна уличка. Цвета огледа пежото и докато се настаняваше в колата, мечтателно промълви:

- Обожавам всичко френско. Навярно във вените ми тече кръвта на някой френски кръстоносец и шавлива прабаба.

- Ще те заведа в Париж, обещавам!

- Внимавай, помня като слон!

- Няма да се наложи да ми напомняш. Миналата година бях в Париж. Зарекох се да се върна, когато се влюбя. Този град е само за влюбени.

Излязоха от града. Боян отби от магистралата и по черен път навлезе сред царевичните блокове. Спря колата, кръстоса ръце върху кормилото и хлапашки възкликна:

- Какво стана с мен? Влюбих се като гимназист.

- Съжаляваш ли?

- Щях да съжалявам, ако не бях те срещнал. Представяш ли си? Животът ми минава, умирам, без да съм изпитал истинска любов?

- За разлика от теб аз си признавам, че знам какво е любов. Бях луда по мъжа си. Предполагам, че и ти. Чувала съм, че Наташа Хлебарова е колкото красива, толкова и умна. Нека никога да не се будалкаме!

- Заклевам ти се в дъщеря си, по която наистина съм луд, че с Наташа никога не съм изпитал това, което сега изживявам. С нея се познаваме от деца. Тя и майка й бяха интернирани в Благоевград, тогава градът се наричаше Горна Джумая. Татко ги пусна да живеят в пристройката до магазина. Мама им носеше скришом храна. Аз уж помагах на Наташа, тъй като беше пропуснала учебната година, а издебнехме ли възрастните, хуквахме към поляната, където се събираха децата от махалата.

- Романтична история.

- Напротив, много прозаична. След Девети септември Наташа и майка й заминаха за София, където баща й се беше установил. От вестниците научавахме за бързото му издигане във властта. Татко го потърси няколко години, след като завърших гимназия. Беше много ядосан на местните големци. Не ми даваха разрешение да следвам, защото навремето бил търговец.

- Естествено Хлебаров разреши неправдата - пошегува се Цвета с интонация, която накара Боян да я притегли към себе си.

Тя облегна глава на рамото му и се загледа през стъклото. Луната беше изгряла и във въздуха трептяха хиляди сребърни искрички. Дългите царевични листа се переха като кинжали.

Тя първа наруши тишината. Глождеше я любопитство.

- Тогава ли срещна отново Наташа?

- Майка й настоя да живея у тях, но татко не прие. Нае ми квартира. Едва познах Наташа. Тя беше ученичка в гимназията. Бързо възстановихме приятелството си. Ходехме на кино, посещавахме студентски забави. Не знам как се получи, но се вързахме.

Стана му неприятно да признае бурната страст, която Наташа разпали у него след първата целувка. Започнаха уж на шега, а се свестиха сред овъргаляните чаршафи на неговото легло. С дрехите Наташа смъкваше всички задръжки. Привличаше го като наркотик. Прие, без да се колебае, нейното предложение да се оженят, защото заедно щяха да заминат за Москва. Там тя се записа в Института по международни отношения, а той продължи в Архитектурния.

Цвета поривисто настоя:

- Да си обещаем повече никога да не говорим за Кубрат и Наташа. Ние сме ние - аз и ти! Не ме е срам да призная, че и аз се влюбих в теб като гимназистка. Ще ти кажа нещо, което ще те изненада. Досега не съм изневерявала на Кубрат.

- Толкова ли го обичаш? - ревниво попита Боян.

- Разбрахме се повече никога да не ги споменаваме! Приеми, че не бих изневерила само защото съм се разочаровала от него.

Любиха се сред царевиците. Вятърът прошумоляваше и разклащаше едрите листа, сякаш победоносно размахваше мечове.

 

***

 

Обикновено Боян чакаше Цвета след работа в близка до редакцията кръчма. Тази вечер Цвета предложи да отидат в нейния любим ресторант - "България". Един от келнерите беше самоковец, веднага им намери маса. Тя поръчваше като за празник. Боян търпеливо изчакваше. Вдигнаха чашите за наздравица.

- Ще имаме дете - тържествено обяви Цвета.

Боян полудя от радост. Тя едва озапти желанието му да почерпи всички посетители.

- Още довечера ще съобщя на Наташа за нас! - закани се той.

- Едва ли ще я изненадаш. Усещам, че тя преминава направо в настъпление, не признава отбраната.

- Ти наистина ли се върза на нейните номера? Сблъсъкът ви беше случаен - успокои я Боян.

- И двамата знаем, че не беше.

- Тя нищо не ми спомена. Би вдигнала вой до Бога, дори само да се съмняваше за нашите отношения.

- Предупреждението беше за мен.

 

От редакцията я изпратиха да отрази коктейла по случай Дните на съветската култура в България. Боян я беше предупредил, че ще придружава Наташа и както винаги, когато се случеха тримата на едно място, Цвета застана в най-отдалеченото от тях място. Попадна на познат художник. Заговориха за предстоящата му изложба. Обърна се да вземе питие от минаващ сервитьор и едва не се сблъска с Боян и Наташа.

Наташа държеше Боян под ръка и гальовно му се усмихваше. Притисната плътно до него, тя отмина Цвета. След няколко крачки спря при министър-председателя. Цвета се върна в първия салон. Откри Влади Петков. Той я замъкна при бюфета. Беше объркана от демонстрацията на Наташа, не забелязваше несигурния вървеж на Влади и по-високия му тон, докато не улови възмутения поглед на една министерска съпруга. Опита се да го отдалечи от бюфета. Наташа изникна пред тях. Изгледа високомерно Влади, после презрително подхвърли:

- Някои жени имат чудната способност да избират неподходящи за тях мъже.

Подтекстът беше пределно ясен. Оттогава Цвета се чудеше защо Боян отказва да приеме, че Наташа недвусмислено я бе предупредила да не се занимава с мъжа й. Но не се реши да сподели с него безпокойството си от надвисналите над главата й облаци.

 

След коктейла в Съветското посолство престанаха да я изпращат на "каймак-събитията", както в редакцията шеговито наричаха приемите и коктейлите, на които се събираше върхушката на обществото. Главният редактор се правеше, че не я забелязва, а после внезапно я нападна. Независимо че я беше окуражил да проучи нередностите при раздаване на жилища за млади семейства, когато статията излезе и редакционните телефони прегряха от възхитени читатели, той обяви на оперативка, че подобни материали подриват доверието на хората към социализма. Досети се и за другите й критични публикации през последните месеци. Със закъснение повече от година той съобщи за оплакването на окръжния партиен секретар Шумков срещу нейните волнодумства при откриването на язовира. Накрая, уж шеговито, предложи на Цвета да си свали черните очила, но в тона му прозвуча недвусмислена закана.

Промененото отношение към нея пролича и на следващото събрание на профсъюзната организация. Председателката Маргарита Димитрова обвини "онези" жени от редакцията, които с външния си вид и държанието си стават проводници на капиталистическата диверсия. Всички погледнаха към Цвета. Тя се обличаше модерно, поддържаше прическата и маникюра си, беше самоуверена, понякога дръзка и общуваше непринудено с мъжете. По повечето лица мина усмивка, тъй като на всички беше известно колко упорито Маргарита Димитрова преследва отговорния секретар Мирон Велев, а той открито показваше симпатиите си към Цвета. Но имаше и такива, които мигновено се затвориха за нея. Те бяха по-близо до истината. На Цвета й беше взета мярката от високо и само чудо можеше да я спаси от смъртоносния за професията етикет "политически неблагонадежден". Тя също го разбра и в душата й се всели страх. Сериозно се безпокоеше да не загуби работата, която обичаше.

 

От неудобство досега не беше споменала нищо пред Боян. И сега не отрони дума. Стана й жал за него. Той беше на седмото небе от радост. Протегна ръка под масата и я сложи върху корема й.

- Нашето дете - прошепна той. Възторженото изражение на лицето му се замени с решителност. Изрече твърдо: - Нашето дете трябва да расте край баща си.

- То още не е родено - Цвета се усмихна пряко сили. Не би понесла да живее, без да пише.

Боян ласкаво погали корема й.

- То е живо и расте. Искам да съм непрекъснато край теб, за да наблюдавам как се развива.

- Ще идваш при мен, когато пожелаеш.

- А Кубрат? - подсети я Боян.

- Напускам го. Днес му съобщих, че чакам дете от друг. Ще се преместя в тавана на колежката ми Вержиния Младенова.

- Нали гарсониерата е дадена на теб от редакцията?

Цвета кимна утвърдително и веднага оправда постъпката си:

- Два удара ще дойдат множко за Кубрат. Остава сам. Поне да запази жилището.

- Никакъв таван! И повече никакви самоинициативи! В истинското семейство проблемите се решават общо. Ето още една причина да разговарям с Наташа за развод - разпали се Боян.

- Ако го направиш, веднага ще абортирам.

- Защо?

Страхът беше ново чувство за Цвета. Вече напълно се беше уверила колко прав е бил Графа сред ледената пустош на Говедарското поле. Социализмът наистина беше скаран с логиката. Ръководеше се от догми и се съобразяваше с желанията на властимащите. Освен че беше дъщеря на Панайот Хлебаров, Наташа заемаше висок пост в Министерство на външните работи. Мнението й тежеше при определяне на задграничните кореспонденти, а главният редактор не криеше намеренията си да издейства за своя син едно от предстоящите за откриване бюра в чужбина.

- Защо? - повторно попита Боян.

Цвета трескаво обмисляше отговора. Интуитивно преценяваше колко дълбоко ще нарани Боян, ако признае, че в момента предпочита да запази работата си. За няколко години беше станала една от най-добрите репортерки, амбицирала се бе да стигне самия връх на журналистиката. Струваше й се глупаво да запрати на вятъра всичките си досегашни усилия. А и откъде-накъде?

Хрумна й едно от нейните потайни съмнения.

- Ако сега се разведеш и се оженим, винаги ще подозирам, че си го направил заради детето.

- Знаеш, че те обичам - засегна се той.

- Докажи го!

- Как?

- Не предприемай засега нищо с Наташа. И двамата знаем, че рано или късно ще се съберем.

- Не мога да те оставя на някакъв таван! - възпротиви се Боян.

- Живяла съм и на по-лошо. Когато родителите ми започнаха работа в кравефермата, стаята ни беше залепена за обора. Чешмата и клозетът бяха навън. Напразно се тревожиш за мен. Аз съм силна и съм голям инат. По-добре да празнуваме!

Ала колкото и тя да се стараеше, Боян потъваше все по-дълбоко в някакъв мрачен размисъл. Най-неочаквано той се разбърза. Плати сметката и я помъкна навън. Тръгна бързо в посока към Телефонната палата. Поспря, когато тя заплаши, че веднага се прибира, ако не й обясни къде отиват.

- Трябва да се обадя в Париж. Един от моите най-добри приятели - Иван Събев, работи там в нашето посолство. Убедих Наташа да го назначат, защото дъщеря му се роди с тежко сърдечно заболяване. Иван беше научил, че в Париж е най-добрата детска кардиология и в нея работи светилото професор Вион. Преди да замине, ми предложи ключа от своя апартамент. Отказах му - още не бях те срещнал и нямаше кого да водя там - Боян се засмя щастливо и почти затича по улицата.

Тя го настигна с опасенията си.

- Досещам се какво си намислил, но дали е удобно? Едно е да използваш апартамента за час-два, друго - да настаниш приятелката си в него.

- Иван ще ме разбере, познаваме се от деца, като братя сме.

И докато не го повикаха в кабинката, не й позволи никакви възражения. След разговора излезе, засиял от радост.

- Знаех си, че на Иван мога да разчитам. Ключът е у майка му. Тя живее в "Лозенец". Докато отидем при нея, Иван ще я предупреди по телефона. Каза, че можеш да живееш съвсем спокойно в апартамента.

- Да не смята да остане завинаги във Франция?

- Той не е решителен като твоя треньор Графа. Намекна, че е добре да останат близо до професор Вион, докато дъщеря му завърши колежа.

- Не ми се иска да се ангажираш с ходатайство пред Наташа.

- Нищо не му обещах. Мандатът му изтича в края на годината, дотогава ние ще имаме собствено жилище.

- Представям си една красива къща на моето вилно място.

- Обещавам ти. Ще проектирам най-красивия дом за теб и нашето дете.

- Жалко, че парцелът е малък. Винаги съм мечтала за просторен двор с ниско подстригана трева и пръснати туфи цветя.

- Съжалявам, земя не проектирам.

Беше им весело, смееха се като деца. След като взеха ключа от Ивановата майка, отидоха направо в денонощния магазин на ъгъла на "Алабин" и "Витоша". Напълниха цяла торба с напитки и храна.

Апартаментът на Иван Събев - стая, хол и просторна кухня - беше на "Шишман", близо до черквата "Свети Седмочисленици". Цвета и Боян се чувстваха, сякаш са попаднали в кралски замък. След полунощ едва не се скараха. Боян настояваше да се събуди сутринта до нея. Надделя тя - отпрати го, макар и призори.

Изкараха един своеобразен меден месец. Боян идваше всеки път, когато успееше да се освободи от работа или от задължението да придружава Наташа. Мъкнеше плодове, месо, шоколади и заставяше Цвета да яде заради бебето. Тя, от своя страна, откри радостта да подрежда апартамента и да готви вкусни яденета заради любим мъж.

 

***

 

Облакът дойде изведнъж. Един ден Цвета се прибра по-рано от командировка. Някакъв мъж я задържа при пощенските кутии. Питаше за семейство Иванови и разказваше покъртителна история за своя братовчедка, която се омъжила против волята на родителите си. Младите напуснали родното си село и пристигнали в София. Мъжът научил, че живеят близо до "Свети Седмочисленици" и тръгнал да ги търси от кооперация на кооперация, за да им съобщи, че старите са им простили.

Цвета обясни, че самата тя е отскоро тук, предложи да попита домоуправителя. Тогава отгоре слязоха двама мъже. Когато минаха край тях, нейният случаен събеседник изведнъж се разбърза - трябвало да прибира детето си от "Алианса".

Тя се сети за тримата непознати веднага щом влезе в апартамента. Във въздуха витаеше чуждо присъствие. Допусна, че са били крадци. Ала всичко си беше на мястото. Не бяха докоснати и парите, които Боян насила остави, за да си купи удобни обувки. Той мислеше за всичко, безпокояха го и най-нищожните неща, които биха навредили на нея и бебето.

Главата й пламна от връхлетялата я догадка, че са били хора от тайните служби, за да монтират подслушвателни устройства.

В началото Боян се разсмя на страховете й, но за всеки случай попита Джибрилов възможно ли е да се подслушва една обикновена журналистка. Полковникът доста троснато му отвърна: "Възможно е, ако се е набутала там, където не й е мястото!" Прояви и мъжка солидарност - посъветва го да не държи любовница повече от месец. Иначе се разсмърдявало и някои съпруги вземали прекалено енергични мерки, за да запазят чиста атмосферата в семейните гнезда. Особено тези, които имат възможност да натикат нахалницата на подходящо място - като например лагер.

След разговора с Джибрилов Боян изчака Цвета в кварталната кръчма. Бяха разкрити и според него трябваше да сложат нещата на истинските им места. Под истински места той разбираше развод с Наташа и брак с Цвета.

- Страх ме е - прошепна Цвета. Към опасенията й за работата в редакцията се прибави ужасът от изпращане в лагер. Гласът й затрепери: - Чувала съм, че в тези лагери пребиват хората с тояги и после ги хвърлят на свинете.

Тя неволно преплете ръце върху наедрелия си корем. Боян разпалено я успокои.

- Нищо няма да се случи, не мисли за това. Съжалявам, че ти казах.

- Набедиха една моя съгражданка от Самоков, че е курва, защото отказала да танцува с партийния секретар. А била девствена.

- Цветенце, моля те, не се разтройвай! Готов съм да направя всичко.

- Докато родя, не бива да се виждаме.

- В никакъв случай! Предпочитам и двамата да ни заточат някъде, но да съм с теб.

Не помогнаха нито молби, нито увещания. Боян не отстъпи от намерението си да бъде близо до нея. Най-после склони в апартамента да не споменава за своята любов и за намеренията си да се разведе с Наташа. Решиха за важните неща да разговарят на улицата или в близката градинка. Поставиха навсякъде тефтери и химикалки и когато нещо не биваше да бъде прихванато от "чуждите уши", го записваха.

 

***

 

Боян изтърси от вратата:

- Повече не е необходимо да внимаваме за всяка своя дума. Днес разговарях с Наташа. Разказах й всичко за нас.

- Ти обеща! - възмути се Цвета. До раждането оставаха три месеца.

- Но се наложи! Предлагат ми специализация в Лондон. От следващата седмица. Трябваше да обясня отказа си.

- Отказал си!?

- А как иначе? Предстои ти раждане, мога ли да те оставя сама?

Няколко секунди Цвета се бореше с ликуващата жена в себе си. После рязко дръпна Боян към балкона - единственото място, където бяха сигурни, че няма подслушватели, защото по време на "посещението" вратата към него беше задръстена с багаж. Отвори уста с чувството, че стъпква най-нежната орхидея. Но гласът й прозвуча непреклонно:

- Дете се създава от двама души, но се ражда само от майката. Трябва да заминеш, такъв шанс не се изпуска!

Боян леко въздъхна.

- Семинарът ще се ръководи от професор Хил. Ще участват изявени архитекти от цял свят. Всеки е задължен да представи свой проект, за предпочитане нереализиран.

Цвета възбудено възкликна:

- Проектът ти за квартален търговски център! Току-виж някой реши да го построи, докато нашите тук се тюхкат за пари.

Този път въздишката на Боян беше по-дълбока. Той го усети и някак сърдито отсече:

- Да не говорим повече!

- Напротив, сега започваме. Няма да допусна да провалиш професионалния си шанс заради мен! - тя изведнъж се ядоса. - Кой дявол те накара да се изповядваш пред Наташа. Сега и да искаш да заминеш, тя сигурно ще ти попречи.

- Едва ли. Тя продължи да настоява и след като й съобщих за нас. Дори още по-усърдно.

- Наистина ли? - озадачи се Цвета.

- И аз се изненадах. Наташа е себична, не допуска да бъде измествана, нито да губи. Всъщност, оказа се, че на коктейла в Съветското посолство тя е знаела за нашата връзка. Призна, че се усъмнила още когато отказах да стана министър. Дори тя, единствената дъщеря на Хлебаров, не си позволявала такова упорство, каквото проявих аз тогава. Допуснала, че се боя от публичността на високия пост, тъй като една извънбрачна връзка веднага би лъснала - Боян се усмихна дяволито. - Всъщност, тя е права, аз точно заради това не приех министерското кресло.

- Лъжец! - укори го ласкаво Цвета. - На мен каза, че предпочиташ творчеството пред администрацията.

- Спестил съм ти увещания от типа на сегашните.

- Не разчитай да престана. Настоявам да заминеш за Лондон! Положително някой ден ще съжалиш, че не си се възползвал от тази специализация.

- Ти си по-настойчива от Наташа!

- Аз те обичам.

Може би и Наташа обича Боян, щом настоява да замине?

В следващия момент Цвета получи нещо като озарение. Наташа беше уредила той да участва в семинара на професор Хил, за да го отдалечи от съперничката си. Надяваше се разстоянието, времето, интересната професионална среда в Лондон да отрезвят съпруга й. Прошепна едва чуто:

- Тя е по-умна, отколкото предполагах.

А в себе си допълни: И по-опасна! Не се съмняваше, че ако Боян продължи да упорства, Наташа ще предприеме друга стъпка. Нито за миг не забравяше скритата заплаха в думите на Джибрилов. Предстоящото майчинство изостряше инстинкта й за самосъхранение. Ако я затворят в лагер, където боят беше обичайният начин на общуване, ще загуби бебето.

Само това не!

Тя тръсна глава и категорично каза:

- Бояне, жена ти е права. Трябва да заминеш за Лондон!

- Ти си моята жена. Още утре ще подам заявление за развод. В цивилизованото общество разводът е нормална форма за спасяване на потъващия семеен кораб. Наташа е интелигентна, ще се съгласи с мен.

- Завърши специализацията и тогава прави, каквото искаш!

- Казах, че няма да те оставя сама.

- Ще повикам мама, когато наближи времето да родя.

- Тогава може би ще размисля. Но трябва да съм сигурен, че майка ти ще се премести тук.

- Още утре заминавам за Самоков.

 

***

 

Сестра й Райна, която учеше в София за медицинска сестра, беше уведомила родителите им, че Цвета е напуснала Кубрат. Въпреки че изрично я бе помолила да не им съобщава нищо за Боян, Райна беше изтърсила и за него.

Майка й я посрещна враждебно. Беше израсла и възпитана на село, където извънбрачните връзки са равнозначни на най-тежко престъпление. Предпочиташе Кубрат, въпреки че го намрази още в деня на сватбата заради пренебрежението му към гостите от Самоков. Не покани никой от Цветината рода на обяда в ресторанта. Гледаше ги така отвисоко, че по-късно тя отиваше на гости при дъщеря си само за час-два и бързаше да си тръгне, преди той да се прибере.

Цвета й съобщи, че чака дете от друг.

Майка й вдигна ръка срещу нея, но тя хвана китката й.

- Достатъчно съм голяма, за да решавам сама как да постъпвам!

Зарече се никога да не посяга на своето дете и силом да го принуждава да приема нейното мнение. Обичаше го отсега, а когато се роди, щеше да го огради с най-нежната любов. Такава, каквато тя не бе получила. Откакто се помнеше, майка й винаги беше заета - в кравефермата, със строежа на къщата, после се хвана и с обществена работа. Ръководеше се от правилото: "Дете се целува само когато спи". От книгите и филмите Цвета научи, че има и други отношения между майка и деца и се беше зарекла да ги създаде, когато им дойде времето.

- Ако не мислиш за себе си, пожали мен! Как ще гледам хората в очите? При жив мъж дъщеря ми забременяла от друг!? Брат и сестра имаш за женене, кой ще се сватоса със семейство на копеларка? - сепна я нова мисъл и тя ожесточено занарежда: - Да не си посмяла да объркваш сестра си в твоите мръсотии! Тя ще си гледа ученето, няма да я ангажираш с копелето си!

Цвета изхвърча от бащиния си дом. Последното, което чу, бе клетвата на майка си:

- Бог да те накаже, кучко! Почерни ни!

През целия път от Самоков до София плака под прикритието на овесеното над главата й палто.

Пред Боян не издаде нито капчица от болката си. Без никакви угризения го излъга, че майка й е готова да се премести още отсега при нея, но решили това да стане непосредствено преди раждането. Искаше той замине и заради специализацията, и заради Наташа.

Веднъж да роди! Смяташе, че тогава лесно ще уредят положението си. Нито за минутка не се съмняваше в любовта на Боян и в себе си съжаляваше Наташа заради нейната надежда, че разстоянието ще охлади чувствата му към Цвета.

 

***

 

Ден преди заминаването на Боян Цвета изтърси достатъчно високо, за да бъде прихванато от подслушвателите, и достатъчно категорично, за да прозвучи убедително:

- Тази специализация идва тъкмо навреме. Ще ни привикне да живеем разделени.

- Аз се разбрах с Наташа да се разведем веднага щом се прибера от Англия. Отсега си представям как пристигам от летището направо при теб...

Цвета го прекъсна разярено:

- А попита ли ме дали аз искам това?

- Цветенце мило, какво ти става?

- Нормален изблик на личност, която не разрешава да се разпореждат с нейния живот.

- Не съм и допускал, че така приемаш нещата - огорчи се Боян.

- Тогава се измитай оттук?

- Цвета!

- Искам да сме наясно отсега - заминаваш за Англия и от моя живот.

- Но ти настояваше да отида на специализация!

Беше стъписан и съкрушен. Цвета се стегна, за да не провали замисленото. Гласът й изстудя от умишлена враждебност:

- Докато ти си там, аз ще се опитам да подредя живота си.

- Ние чакаме дете - вразумяващо вметна Боян.

- Защо "ние"? Сигурен ли си, че това дете е твое? Заченах го, докато живеех с Кубрат.

- Господи! - изпъшка Боян.

Цвета бързо се пресегна към един от тефтерите. Надраска бързо: "Продължавай в същия дух! Трябва! Ще ти обясня в градинката!"

- Но?... - неволно попита Боян, но срещна недоволния й поглед - в очите й блестеше молба. Написаното върху листа го успокои и той, като на игра, намери предишното си възмущение: - Значи си ме лъгала? Не те е срам!

Цвета изръкопляска, без да допира длани.

Боян скочи шумно. Беше нетърпелив да чуе нейните обяснения. Даде знак, че ще я чака навън, после избухна с грозна закана:

- И да ме молиш, няма да остана!

- Още по-добре. Трябва да излизам. Имам среща.

Боян я пресрещна пред входа на кооперацията.

- За какво беше всичко това?

- Не искам да мисля лоши неща до раждането.

- Какви?

- Ужасявам се от мисълта за лагер или принудително изселване.

- Това май ти става фикс идея. Наташа не показва никаква отмъстителност.

- Не й вярвам. Тя също те обича.

- Аз много ясно й казах, че обичам теб.

- Тя е от хората, които признават единствено собствените си чувства.

- Ще се постарая да й обясня онова, което не е разбрала. Ще ти пиша всеки ден, предполагам, че кореспонденцията ни ще се следи.

- Помислих и върху това. Щом Иван Събев ти е толкова близък, сигурно ще се съгласи да бъде нашата пощенска кутия. Аз ще пиша на него, той ще ти препраща писмата. Ти също ще адресираш писмата си до него, а той ще ги препраща до Катя Везнева.

- Сигурна ли си в Катя? Доста лекомислена ми се вижда. Иначе планът ти е гениален - той я притисна до себе си.

- Ти съдиш за Катя по мъжете, които сменя често. Сега се е хванала с един лекар от физкултурния диспансер. Заедно работят, заедно са и в свободното си време. Предполагам, че този път ще чуем Менделсоновия валс.

Катя не го интересуваше. Мислеше за онова, което Цвета подметна за бебето. Не се сдържа и попита:

- Възможно ли е детето да е от Кубрат?

- Ти луд ли си! - възмути се тя. - Нима допускаш, че мога да ти натреса дете от друг?!

Беше толкова ядосана, че Боян се уплаши да не се скарат истински. Предложи да се отбият в "Лясковска среща". Останаха до затварянето на ресторанта. Пътьом се отбиха в градинката на "Свети Седмочисленици". Седнаха на една пейка и се целуваха до изнемога. Много пъти си тръгваха, но след няколко крачки поривисто се обръщаха и се хвърляха един към друг. Непрекъснато си повтаряха:

- Трябва да изтърпим! След няколко месеца ще бъдем заедно завинаги!

 

***

 

От терасата на ресторанта Цвета следеше микробуса на ВИП-а. Той спря до белоснежния ТУ на "Балкан". Бавно, с подобаваща достолепност на властник от голяма величина, пръв от автобуса слезе Хлебаров. Възпълничката жена с кока след него навярно беше съпругата му. Трета беше Наташа. От двестата метра разстояние Цвета долавяше нейното собственическо чувство към Боян. Тя слезе от микробуса и веднага се извърна назад. Боян се показа последен. Прегърнал бе дъщеричката си Елена. Наташа не спираше да му говори. Той само поклати глава и притисна момиченцето до себе си. Наташа го хвана под ръка. По въздуха към Цвета се понесе неговото неволно отдръпване.

Добре, че не му бе споменала за намерението си да го изпрати - макар и отдалеч. Ако той знаеше, че е горе, на терасата, положително щеше да се извръща или да се издаде по друг начин.

Постепенно цялото зрително поле пред нея се замъгли от сълзите й. Чувстваше се отвратително. Сложи си тъмни очила и побърза да се махне.

 

***

 

Десетина дни след изписването й от родилния дом Цвета чу познатото превъртане на ключа. Пусна ютията върху пелените и се хвърли безпаметно към Боян. Двамата се прегръщаха до болка, гласовете им се давеха в нежността, която изпитваха един към друг. Първа се окопити тя.

- Кога пристигна?

- Преди час. Взех такси от летището.

- Днес няма самолет от Лондон - изуми се Цвета, знаеше наизуст разписанието на полетите.

- Идвам от Париж - Боян обгърна с две ръце лицето й и, надничайки в очите й, каза: - Разбрах защо не получавам писма от теб.

- Не си ги получавал!? Пишех ти всеки ден, после се ядосах и разредих. Преди да постъпя в родилния дом, съчиних най-гневното писмо в живота си.

- Прочетох го...

Той я пусна и хукна към кухнята, откъдето нахлуваше миризма на изгоряло. Вдигна ютията от пелената, изключи я и се върна при Цвета. Тя го посрещна с широко отворени очи. Той заразказва с нарастващ гняв:

- В петък шапката ме стегна така, че реших да прекарам края на седмицата в Париж. По всички мои пресмятания трябваше да си родила, чудех се защо Катя не ми изпраща телеграма, както се бяхме разбрали. Звънях няколко пъти у тях - никой не вдигна телефона.

- След работа тя идва тук. Родителите й заминаха в провинцията при сестра й. Как разбра за писмата? - нетърпеливо го подсети Цвета за започнатия преди малко разговор.

- Вчера отидох направо при Иван Събев. Жена му ми каза, че заминал с някаква българска делегация за Бретан. Тогава реших да пристъпя обещанието да не ти звъня по телефона. Бях много притеснен за теб. А и страшно исках да те посрещна от родилния дом.

Влага забули очите на Цвета. Още не беше претръпнала от острата болка при изписването от родилния дом. Акушерката изнесе бебето и се провикна: "Къде е бащата на този юнак?" Изпусна се по навик или нарочно, за да уязви Цвета заради нейното непристъпно мълчание по време на престоя й в болницата. Съвсем ясно се виждаха само две посрещачки - Катя и колежката на Цвета от редакцията Вержиния.

Цвета грабна бялото вързопче от захилилата се акушерка и без да слуша възраженията на двете си приятелки, че не бива да носи тежко, забърза към чакащото ги такси.

Обхванат от своя бяс, Боян не забеляза нейната мимолетна болезнена гримаса. Продължаваше да разказва гневно:

- Жената на Иван ме въведе в неговия кабинет, за да говоря спокойно. Докато давах поръчката за София, забелязах върху бюрото му кутия с две пачки писма. Така възкликнах, че телефонистката навярно ме е помислила за луд. Едното купче бяха моите писма до теб от последния месец, а другото - твоите до мен. Забравих за какво съм в кабинета. Грабнах писмата ти. Най-отгоре бяха телеграмите на Катя - едната, че си постъпила в родилния дом, другата - че си ми родила син. Изхвърчах от дома на Иван...

- Но как? Защо? Нали ти е приятел? - слиса се Цвета.

- За някои хора приятелството е сделка. Иван е предпочел Наташа пред мен заради още един мандат в Париж.

- Предполагаш, че Наташа е инициаторът?

- На кого другиго е изгодно да ни скара? Готвят я за първи заместник-министър на външните работи, а това означава да има съпруг за протоколните събития. Още като студентка в Москва тя си беше наумила един ден да е министър на външните работи. За нищо на света няма да допусне някаква си романтична история да провали нейната кариера.

- Какво ще правим сега?

Боян я притегли към себе си. Засмя се широко:

- Подписах договор с една от най-големите английски фирми за проектиране и строителство. Хонорарът ще ни позволи да живеем сносно.

- В Лондон?

- Разбира се. Една от клаузите в договора е фирмата да осигури жилище за мен и семейството ми. Господин Харисън, собственикът на фирмата, обеща лично да потърси подходящ апартамент за бебе.

- Господи, не мога да повярвам! - засия Цвета. Ала една догадка внезапно помрачи радостта й. Настоя живо: - Бояне, обясни ми как намери тази работа? Сигурен ли си, че не е нов ход на Наташа да те държи далеч от мен?

- Този път инициативата е на професор Хил, при когото специализирах. Той беше впечатлен от моя проект за квартален търговски център. Когато научил, че фирмата "Харисън" ще благоустроява и модернизира едно от лондонските предградия, ме препоръчал на господин Харисън. Двамата са добри приятели още от студентските си години. Професор Хил е официален консултант на фирмата.

Поуспокоена, Цвета прояви жив интерес към бъдещата работа на Боян.

- Ще участвам в проектирането на новия търговски център в предградието. След два дни екипът ни ще се срещне с кмета и съветниците. Господин Харисън ми възложи да очертая в общи линии нашата идея за центъра. Смятам...

Не успя да продължи. Откъм стаята долетя бебешки плач. Двамата се спуснаха едновременно към вратата. Цвета съобразително отстъпи. Боян стигна до кошчето и замръзна. Беше объркан, умилен, горд и същевременно - безпомощен. Цвета вдигна бебето и му го подаде. Той толкова се стъписа, че я развесели.

- По-смело! Не държиш кристал. Що за татко си!

Боян пое сина си и го вдигна нагоре.

- Това е най-красивото бебе на света! Как го кръсти?

- Камен. Да е твърд и силен като камък. Животът му едва ли ще е лек.

- Той си има баща, който ще бди над него.

 

***

 

Бедите започнаха от рано на следващия ден. Боян предвидливо беше ангажирал още в Париж билет за полета София-Берлин, откъдето имаше връзка с Лондон. Цвета поръча такси и насила го откъсна от бебето.

- Ако не тръгнеш веднага, рискуваш да изпуснеш самолета!

След като той тръгна, въображението й започна да витае из облаците. Рисуваше розово бъдеще за нея, Боян и Камен. По едно време запя с цяло гърло популярната песен на Лили Иванова "Камино". Не чу превъртането на ключа, но щом зърна Боян на вратата, веселието й секна. Той изглеждаше ужасно - пребледнял, разстроен, трепереше от ярост.

- Спряха ме на КПП-то. Паспортът ми бил нередовен.

- Нали със същия този паспорт пристигна вчера!?

- Това беше вчера, когато още ме смятаха зет на Хлебаров.

Цвета неволно се озърна. Подслушвателните микрофончета им отмъщаваха, задето пренебрегнаха обичайната си предпазливост. След пристигането на Боян нито за миг не се съобразиха с тези, които щяха да ги чуят - говореха свободно, крояха планове за съвместния си живот.

Боян закрачи нервно из стаята. Беше ядосан на Джибрилов.

- Позвъних му от летището. Винаги съм смятал, че е благоразположен към мен. Но щом чух гласа му, мигновено се простих с надеждата да хвана самолета за Берлин, макар и в последната минута. "Другарите си знаят работата, очевидно имат сериозно основание да те спрат" - с плътен началнически глас Боян имитира Джибрилов и веднага продължи със своя: - Съжалявам, че го помолих да ми помогне. Отпрати ме като досаден навлек към паспортната служба на "Лъвов мост". Там решавали проблемите на гражданите - Боян се хвана за главата. - Едва ли ще стигна до утре в Лондон, господин Харисън не обича издънките.

- Още нищо не е загубено, тръгвай към "Лъвов мост"!

Съкрушен, Боян се отпусна на стола.

- Напразно ще си губя времето, Цвета. Положително са намерили подходящо оправдание за беззаконието. Хлебаров е разстрелвал партизани заради голи подозрения, че са изпратени от полицията. Между жертвите му е бил един гимназист на седемнайсет години. Наташа е негова дъщеря, носи същата жестокост, когато реши да защитава някакви принципи.

- Хлебарови не са закона. Не се размеквай! Действай!

- Явно е, че никога не си се сблъсквала с освирепели слонове. Те мачкат и човека, който ги храни, защото силата е у тях.

- В замяна на това зная, че щом не искам вълкът да ме изяде, не бива да съм овца - неговият скептичен израз разпали до крайност желанието й да го убеди. Тя почти кресна: - Нима предпочиташ да останеш тук и да проектираш тъпите панелни блокове? И за десерт - някоя селскостопанска сграда? Моля те, върви!

- Ще го направя само заради теб - Боян тежко се надигна от стола, взе куфарчето си и убито тръгна към вратата.

Тя застана пред него. Изрече натъртено:

- Не заради мен, а заради себе си го направи! И се стегни! Тръгваш с предварително прието поражение.

- Цветенце, аз познавам техните методи. Ако са решили да ме смачкат, и при папата да отида, ще го сторят.

- Да не губим време в излишни спорове!

Макар заниманията около бебето да ангажираха вниманието й, Цвета непрекъснато се ослушваше за телефона или бравата. При първия звън грабна слушалката и възбудено попита:

- Уреди ли се? - не се съмняваше, че е Боян. Освен бебето нищо друго не съществуваше в момента за нея.

Гласът му прозвуча по-бодро:

- Паспортът ми наистина е нередовен. В Лондон нашето посолство е удължило срока на престоя ми в Англия без подписан от мен договор с "Техноимпекс". Всички специалисти на работа в чужбина се водят на отчет при тях. Отивам там да им покажа договора си с английската фирма.

- Слава Богу, грешката се оказа дребна!

Боян се върна разсипан. Цвета го прегърна и го настани на дивана. Приседна до него и хвана нежно ръката му. Не чака дълго. Той заразказва унило:

- Прие ме някаква кисела мадама. Веднага ми зачете "конско" - всички покани за работа в чужбина минавали през "Техноимпекс" и те определяли кого да изпратят. Ако всеки командирован в чужбина се пробута на някаква фирма, авторитетът на българските специалисти щял да рухне.

- Но ти си сред водещите архитекти в страната!

- За нея съм хитрец, поне така се държа с мен.

- Показа ли й договора с "Харисън"?

- Тя го метна като мръсен парцал върху бюрото си. Трябвало да уведомя първо тях. Направи си оглушки, като съобщих, че лично посланикът присъства на подписването на договора.

- Толкова е нелогично, че не намирам думи.

- Напротив, всичко е от ясно по-ясно. Наташа не е свикнала да губи. Отбранява се с най-сигурното си оръжие - властта.

- Тази жена няма ли гордост? След като Иван Събев й е предавал нашите писма, тя трябва да е проумяла, че връзката ни не е банален флирт.

- Преди заминаването ми за Лондон ти сама стигна до същността на Наташа. Тя е от хората, които признават единствено собствените си чувства. Всичко съизмерва с тях. Чувствата на другите не я интересуват. Налага това, което на нея допада. Джибрилов й е отлично оръдие.

- Джибрилов не е вездесъщ.

- Вездесъща е Държавна сигурност. А той скоро ще получи генералски пагони.

- Все трябва да има някакъв изход - Цвета съжали за думите си. Лицето на Боян се сви от непоносима болка.

- Служителката от "Техноимпекс" ми нареди да напиша молба. Към нея да приложа договора с английската фирма и да чакам тяхното решение. Току-виж получил съм го за освещаването на търговския център в Лондон.

В стаята се възцари страшната тишина на бдение при мъртвец. По едно време бебето проплака. Цвета забърза към стаята. Боян я последва. Хленчът премина в болезнено скимтене.

- Да повикам лекар? - разтревожи се Боян.

- Нашите тревоги се предават на него. Така пише в книгите за младите майки. Трябва да се успокоим и да обмислим нещата!

- Отивам при Наташа! - решително обяви Боян.

Цвета трепна, но побърза да прогони уплахата. Погледна го окуражаващо.

- Прав си. Крайно време е възелът да се разсече. Наташа трябва да проумее, че играта на котка и мишка не може да продължава вечно.

Лицето на Боян решително се стегна.

- Аз не съм мишка! Нито ти! Майната й на Англия! Щом ние с теб се обичаме, ще бъдем щастливи и ако се преместим при мама в Благоевград. Поне за жилище няма да мислим.

- Обичам те! - очарована от решителността му, Цвета се метна на гърдите му.

Той нежно я отстрани.

- Приготви се, ще празнуваме, като се върна! Какво да купя за пиене?

- За мен боза, за теб - каквото решиш.

- Шампанско!

Боян я целуна, грабна дипломатическото куфарче и пое войнствено към вратата.

- Чакам те! Ще си облека най-хубавата рокля - провикна се Цвета след него.

Боян не се върна. Не позвъни по телефона. За дълго време потъна сякаш вдън земя.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух