напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Единадесета глава


Цвета се облече машинално. Мисълта й се рееше в онези години, когато любовта й биваше следвана неизменно от злото, но винаги излизаше победител.

До смъртта на Боян.

Ако бяха заедно, сега Боян да е жив. И Камен. Любовта им беше тяхната непревземаема от никого крепост.

Стонът й се понесе из смълчаната къща.

Насили се да се задържи пред огледалото. Старостта беше грозна и тягостна, но не искаше да прилича на онези възрастни жени, които точно тогава престават да се грижат за себе си и стават противни за гледане. Мразеше да среща отвратени погледи, както и съжалителни, затова и в най-тежките си дни отделяше повече време за лицето си отколкото в младите си години. Сложи си крем, после руж на бузите и червило на устните. Бръцна със спиралата миглите си, подсили с молив веждите. Сети се за вчерашните си закани да отиде на фризьор и козметик и се усмихна горчиво. Останали й бяха пари само за храна.

Няколко нервни клаксона я подгониха от вилата. На улицата се стегна и закрачи с изправена глава. Срещу нея идваха Пламен Бакърджиев с двама непознати - мъж и жена. При разминаването неволно позапря. Мъжът приличаше поразително на Боян - същата добре сложена фигура и открито мъжествено лице. Големите тъмни очи на непознатия сякаш проникнаха в душата й. Ако не беше дълбоката й неприязън към Пламен Бакърджиев - заради загубеното време по съдилища и разни комисии - щеше да го заговори.

 

***

 

Неочакваният сблъсък с Цвета свари Бакърджиев неподготвен. Сутрин тя рядко се мяркаше из двора, но ако се случеше, той си бе наумил да обясни, че е жената, която наглежда градината. Цвета се обличаше и работеше като истинска селянка, сигурен беше, че ще успее да ги заблуди. Но да я срещнат в такъв вид, не бе допускал.

Питър проследи отдалечаващата се към спрялата лада жена със странно вълнение. При срещата им тя се сепна така осезаемо, че той сякаш долови нейния вик. Бледосините очи докоснаха нещо дълбоко погребано в него. Това "нещо" нямаше образ, нито име, но беше до болка познато. За миг забрави, че е възрастен мъж. Замая го сладкият дъх на топла прегръдка, почувства се закрилян и щастлив. Попита възбудено:

- Коя е дамата, която срещнахме?

Станкушева се обърна към Бакърджиев:

- Господин Бакърджиев, познавате ли тази жена?

- А, тази ли?... Ами тя поддържа вилата на моите близки - изтърси Пламен.

- Твърде добре изглежда за прислужничка.

- Малко ли интелектуалци станаха сервитьори, чистачи, продавачи - небрежно подхвърли Бакърджиев.

Агентката преведе отговора на Питър, после изрази тревогата си:

- Господин Бакърджиев, опасявам се, че господин Питър няма да има търпение да изчака вашата близка да се върне от чужбина. Помоли ме да потърся и други възможности.

Само това не! Бакърджиев я изгледа кръвнишки.

- Станкушева, разбрахме се да приключим сделката до десетина дни. Аз също бързам. Къде ще намерите в най-елитния вилен район два свободни парцела един до друг? Собственичката ще пристигне до ден-два в София.

Лъжеше, без да му мигне окото. Среднощната среща с шефа на "специални поръчки" го обнадежди. Слушал бе легенди за наглостта и безскрупулността на Красимир Драгнев, но бившето ченге го порази с човешкото си бездушие. Сякаш не говореха за жена, при това в напреднала възраст, а за някакво животинче, което не заслужава повече от няколко минути внимание. Разбраха се бързо и пределно конкретно. Драгнев не му позволи да се пазари. Съобщи цената на "услугата" и отсече: "Ако ти изнася!" Веднага му даде гръб и заговори с друг посетител в бара на хотел "Принц".

Тежка въздишка се отломи от гърдите на Бакърджиев. След час трябваше да предаде на Красимир Драгнев хиляда долара.

Докато двамата му придружители разговаряха, Питър доближи вратата на вилата и се загледа през оградата. Чудеше се на странното си усещане, че е бил някога тук. Познаваше нещо. От входа започваха каменни стъпала. Завиваха край огромен къс сиенитова скала. Стори му се, че усеща хладната грапавина на камъка...

Станкушева застана до него и подхвърли като опитен търговец:

- Много живописно място, нали? С удоволствие бих живяла в това райско кътче.

Бакърджиев забрави, че използва преводач, намеси се с недодялания си английски:

- Господин Питър, каква панорама, а?! Цяла София е в краката ви. Вижда се чак Стара планина. А отзад ви подпира Витоша. За половин час сте в центъра на София. Вила на такова място е истинско богатство.

- Бих искал да разгледам и този парцел отвътре - настоя Питър.

- Тук няма никой! - възрази Бакърджиев и нарочно се опита да отвори вратата. - Собственичката ще пристигне след ден-два от чужбина.

- Онази дама би могла да ни пусне. Помолете я!

Дворът привличаше Питър, но още повече желаеше да види отново високата стройна жена с необикновените бледосини очи. Сети се със закъснение за царствената й осанка - главата с посребрени коси беше гордо вдигната, гърбът изправен, походката достолепна. Представи си я с бални дрехи във величествен салон. Би изглеждала ослепително. Но май повече му харесваше такава, каквато я зърна преди малко. Копнееше да я види отново.

- Ще направя, каквото мога - уклончиво обеща Бакърджиев. Изпитателният поглед на Станкушева развърза езика му до бъбривост: - Още днес ще разпитам съседите за тази жена. Аз рядко се мяркам тук, но все някой ще знае кой наглежда градината на Минка. Май мъжът с ладата ми се стори познат. Съжалявам, че не го разгледах. Надявам се още утре да осигуря достъп до вилата.

- По кое време? -- делово попита Станкушева.

- По обяд - без колебание отвърна той.

През нощта "специалистите" на Красимир Драгнев щяха да обработят Цвета. Сутринта, когато Дагоров пристигне тук, тя сама ще предложи вилата си за продан. В десет часа той и Минка ще са при адвоката. Дагоров едва ли ще има нещо против да заведе Питър и Станкушева във вилата на Цвета. Адвокатът бе споменал, че връзките му с Нотариата са бетон, а това означаваше бързо прехвърляне на собствеността от Цвета на Минка и от Минка - на човека на господин Питър.

По тялото на Пламен се разля успокоение. Съвсем скоро щеше да се издължи на Ачо Хинков и да започне да се оглежда за нов бизнес. Въобще не се тревожеше, че бъдещите собственици ще разберат кой е притежавал вилата преди тях. Формално сделката беше законна.

 

***

 

Сандо загълча Цвета още щом я зърна да приближава колата.

- Пак си помръкнала! Престани да ровиш миналото! Ако ти трябва любовна история, подарявам ти нашата с Петя. За четирийсет и три години само два пъти съм й изневерявал. Предпочитах я пред всички холивудски красавици.

- Кои бяха тези хора с Пламен Бакърджиев? - прекъсна го Цвета.

- За първи път ги виждам тук. Когато се прибирах от теб, ги зърнах в неговия двор.

Сандо запали двигателя и включи на скорост. Колата се затресе по неравния планински път и той ядосано наруга общината за високите данъци, които взима, а нищо не благоустроява.

Цвета не го слушаше. Беше потресена от приликата на непознатия мъж с Боян. По едно време промълви:

- Защо вече не стават чудеса?

- Какво, не чух?

- Нищо. Мърморя си сама.

- След като толкова години си мълчала, полага ти се да разлюлееш камбаните на "Александър Невски".

- Понякога си ужасно противно старче.

- И ти много често си щраус.

Навлязоха в София. През отворените прозорци на колата нахлуваше жар като от разпалена пещ. На "Хладилника" ги спря червен светофар. Сандо неловко подхвана:

- Винаги съм искал да те попитам как е загинало твоето момченце, но Петя все не ми разрешаваше. Зная само това, което се говореше - било откраднато от терористи в Париж, прехвърлили го в Канада, а там изгоряло в катастрофа.

- Не беше откраднато. Боян го беше взел. На другия ден трябваше да се срещнем на летището. Мен ме излъгаха, за да ме върнат в България. Те двамата заминали за Канада, където имахме втора контролна среща. Загинали са при някакви тъмни обстоятелства. Мисля, че нашата Държавна сигурност и КГБ-то са ги ликвидирали, за да угодят на Хлебаров - с разтреперан глас обясни Цвета.

Клаксони раздраха въздуха. Сандо беше замръзнал зад волана с полуотворена уста. Притича разярен мъж и закрещя:

- Тръгвай бе, скапаняк!

Колата подскочи от нервното подаване на газта.

- И през всичките години си мълчала! - дойде на себе си Сандо.

- Имах родители, брат, сестра, не исках и на тях да се случи някоя "катастрофа".

- Отдавна се говори свободно! - недоумяваше Сандо.

- Нима с думите щях да ги върна? - сълзите й рукнаха и тя захлипа неудържимо. През хълцанията помоли: - Остави ме близо до нас. Забравих си тъмните очила.

- Мислех да те заведа в "Пенклуба", но не си за пред хора с тези подути очи. Искаш ли да дойда с теб?

Тя го погледна учудено. Заради срещите с бившите си съученици Сандо би пропуснал гостуване на внуците. Той усети недоумението й и небрежно подхвърли:

- Ще се обадя на някого по телефона да ми предаде за чие "Бог да прости" са пили днес.

- Благодаря ти, Сандо, но предпочитам да остана сама.

- Това "предпочитание" ще ти изиграе най-гадния номер. Пак ще ти повторя: и лъвовете живеят с другар!

- Моля те, не започвай пак!

- Вече няма да спирам. Съжалявам, че по-рано не те попитах за твоето момченце. Всичко си таила в себе си. Не си от желязо, кога най-после ще го проумееш? Поне пред мен и Петя трябваше да се отприщваш.

Цвета не отговори. Усърдно бършеше лицето и очите си. Не искаше да подхранва съжалението или радостта на съкооператорите си.

Сандо я закара до дома й въпреки нейните протести.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух