напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Тринадесета глава


Без никаква надежда Цвета отвори пощенската кутия. Отдавна никой не й пишеше. Престанаха да й изпращат и покани за културни и светски събития. Чувството на изоставен и забравен на безлюден остров моряк отново я сграбчи. Запита се възможно ли е една завършена индивидуалистка като нея да страда така мъчително от самотата си?

Не се харесваше напоследък.

Както и предполагаше, в кутията имаше главно рекламни листовки. Между тях откри няколко известия за неплатените ток и телефон и една бележка от Катя, която прочете в асансьора и веднага смачка. Добри новини от някогашната си приятелка не очакваше и въобще не възнамеряваше да й се обажда.

 

Никога нямаше да забрави нейното бездушие, когато й донесе писмото на Боян. Неспирно бъбреше за своето посещение при Наташа Хлебарова, а в това време Цвета, смъртно ранена от прочетеното, осъзнаваше, че освен любим е изгубила и приятелката си. Преместването на Катя от спортния диспансер "Дианабад" в Правителствена болница беше цената на нейното предателство. По-късно, от общи познати, Цвета научи, че докато раздвижвала счупения крак на министър Странджев, успяла да му завърти главата. След неговия развод и женитбата му с Катя компрометираният министър беше изпратен на дипломатическа работа. Покрай него Катя се почувства дама от елита и съвсем се отчужди.

Революционното настроение в края на осемдесет и девета принуди Катя да си спомни доста стари приятели. Тя се обади на Цвета и заговори, сякаш вчера се бяха разделили. Запозна се с Влади и веднага се възползва от порока му - носеше му бутилки и той я провъзгласи за най-скъпата гостенка в дома им. Канеше я непрекъснато, без да забелязва киселите физиономии на жена си. За Цвета не беше трудно да разгадае подтика на нейната възродена привързаност. Катя се беше паникьосала да не изгори с "червените боклуци", за каквито бурно митингуващите обявяваха бившата партокрация.

Наскоро беше публикуван романът на Цвета "Сиви делници" и за нея се пишеше и говореше, тъй като бе от малцината български писатели с "книга от чекмедже". Ръкописът беше престоял шест години в бюрото й. Издателствата отказваха да го публикуват заради острата критика на тоталитарното общество, но сега всички признаваха неговата обективност.

Незнайно по какви пътища Катя се беше свързала с главния редактор на един нов вестник и почти на цяла страница разказваше за Цвета и за своето приятелство с нея, започнало в отбора по ски на "Академик".

Цвета не можеше да си намери място от срам заради наглата лъжа на Катя, че "Държавна сигурност не допуснала Цвета Динкова да участва в ски състезанията в Швейцария заради свободомислието й". Не споменаваше и думичка как самата тя се бе вредила да замине на нейно място.

Тогавашният председател на "Академик" беше жив и здрав и положително щеше да си спомни, че в списъка на одобрените от спецслужбите скиори беше и Цвета. Съотборниците й едва ли бяха забравили безкрайните си разговори с нея, за да я убеждават да участва на състезанията. Графа, ако все още четеше български вестници, щеше да се чуди на просташкото й слагане на новата власт. Не беше заминала за Швейцария заради наивно рицарство, а не по политически причини. По това време вярваше в комунистическата система, нейните идеали й допадаха и въобще не допускаше, че много скоро този строй ще се превърне в най-страшния ад за хората.

Не успя да накастри Катя, както се беше настроила. Комунистите бързо се окопитиха на новата политическа сцена и по навик навириха глави. Катя забрави, че в публикацията си се изкарваше идейна съмишленица на Цвета - започна да се появява в първите редици на червените митинги, включи се и в някакви комитети.

Пристигна наскоро след смъртта на Влади. Цвета допусна, че е дошла да изкаже съболезнованията си, тъй като не я беше видяла на погребението. Ала Катя не обели и дума за Влади. Говореше за предстоящите избори като възкръснал агитпропчик от петдесетте години. Цвета я прекъсна грубо:

- Напразно си губиш времето. Няма да гласувам за твоите съпартийци, защото не ги уважавам. С прекръстването си от комунисти в социалисти те показаха, че държат на властта, а не на идеалите и още по-малко - на партийната чест. Факири са в жонглирането с висши цели за мръсни дела.

- Нима забрави, че ние израснахме при социализма - като навита продължаваше Катя. - Благодарение на него завършихме образование, направихме си апартаменти, а ти - и вила, лекувахме се безплатно, почивахме в курорти...

- Разсмиваш ме с тези елементарни аргументи - прекъсна я отново Цвета. - Сигурна съм, че при един нормален политически режим щях да постигна много повече, защото мога. Графа беше прав: далеч щях да стигна, ако имах възможност да се изявя свободно. Целият ми трудов стаж мина в точно определени граници. Можех да критикувам до директор на мъничък завод или до кмет на село със затихващи функции. Смяташе се за престъпление обсъждането на партийната политика. Мъчно ми е, че не се осъществих...

Катя я прекъсна с тон на възмутен прокурор:

- Ти стана известна журналистка именно в онези години!

- Сред слепците и едноокият е цар. Позволявах си да подскачам до самата летва. И какво от това? В редакцията се разписвах във ведомостта за заплата, еднаква с тази на колегите, чиито имена никой не знаеше. Не ме повишаваха, защото не бях партиен член. Труд на празен ход.

- В онези години издаде няколко книги!

- Това беше спасително бягство. Надявах се в прозата да изразя онова, което не успявах в журналистиката. Не подозирах...

- Вечно си недоволна! Ако си честна, за каквато се представяш, не можеш да отречеш, че имахме далеч по-големи социални придобивки отколкото в много от прехвалените капиталистически страни.

- Едва ли нормален човек ще приеме да живее при тоталитаризъм, даже ако всеки ден от небето вали шоколад. Насилието обезсмисля всички добри страни на бившия строй.

- Няма по-справедлив строй от комунистическия! - фанатично издекламира Катя.

- Пред мен ли намери да говориш за справедливост?!

Катя разпалено възрази:

- Боян си беше авантюрист. Криминален тип. Наташа не може да му прости, че задигнал диамантените й накити - огърлица, обеци и гривна. Не строят, мила Цвета, разруши твоя живот, а Боян. Той съсипа и Наташината кариера. Заради него тя не стана министър. Сред греховете, които приписаха на баща й, когато го изхвърлиха от Политбюро, беше споменат и зетят - изменник на народ и родина.

Цвета загуби търпение и викна с пълно гърло:

- Напусни дома ми и забрави пътя към него!

- Опитвам се да те отрезвя. Заради Боян не бива да намразваш Свети Боян.

Срещата им завърши на висок глас.

 

Оттогава не се бяха виждали. От вестниците Цвета узна, че Катя е участвала в предизборния щаб на Наташа Хлебарова, а по-късно и в нейната кампания за възраждане на моралните принципи на комунизма.

Излезе от асансьора, забравила за Катя и нейната настоятелна покана за среща.

Апартаментът я посрещна с тежък, застоял въздух. Цвета отвори прозорците и пое дълбоко дъх. Миналото я дърпаше назад.

 

ПАРЕЩ ВЪГЛЕН В ПЕПЕЛТА

 

Боян придружаваше Наташа на Международното съвещание на представителите на страните-участници в НАТО и Варшавския договор в Брюксел. Нещо подсказваше на Цвета, че той ще се възползва от близостта до Париж, за да осъществи най-сетне своя план. Беше се отчаяла от неговото: "Цветенце, потърпи още мъничко!", което повтаряше при всяко свое конспиративно позвъняване в парижката й квартира.

Предчувствията й се сбъднаха. Боян позвъни на другата сутрин.

- На летището съм. Вземам такси към Триумфалната арка. Там ще те чакам.

- Защо там? - необмислено възрази тя.

Но Боян беше затворил. След секунди осъзна, че по-подходящо място за среща едва ли ще се намери. Площадът около Триумфалната арка беше забранен за пешеходци, обикновено само туристи минаваха по подлезите, но те се интересуваха от уникалния паметник, а не от хората.

За щастие беше съобразила да повика момичето, което се грижеше за Камен при нейните отсъствия. Подвикна от вратата:

- Госпожице Ивон, излизам!

В колата забеляза, че е по чехли. Не се върна. Париж виждаше какво ли не. Като не откри свободно място да паркира, се отказа да търси. Глобата беше най-ниската цена за предстоящата радост. Затича по подлеза към Арката. Щом излезе на открито, зърна Боян. След миг полетя във въздуха.

Приземи ги някакъв турист. Подаваше чехлите на Цвета и приятелски им се усмихваше.

- Успяхме! - засиял от радост извика Боян и отново завъртя Цвета във въздуха.

От задъханите му фрази тя узна, че Наташа е заета цял ден на съвещанието в Брюксел. Била много горда, че е ръководител на българската делегация. Преди да излезе, му връчила списък с покупките за новата им вила. Още в първия магазин Боян "се загубил" от придружаващия го служител в посолството. Взел такси и в последния момент успял да хване самолета за Париж, чийто полет знаел предварително.

Боян не допускаше да са усетили измъкването му. Настоя да види Камен. Пристигнаха в апартамента и Цвета побърза да отпрати момичето.

Камен ревна при вида на непознатия мъж. Усмири се след обясненията на майка си: "Това е твоят татко, момчето ми!" Вдигна разплаканите си очи към Боян и го загледа любопитно. Боян не издържа. Грабна го и го притисна до гърдите си. Камен ревна отново. И пак се усмири при необичайната дума "татко".

- Каквото било, било! Отсега нататък започва нашият истински живот! - високо провъзгласи Боян и думите му отекнаха като тържествен обет.

С Камен в ръце той обясни на Цвета, че бързането е ключът на тяхното успешно бягство. Предлагаше да заминат за Канада, където отношенията към емигрантите са най-добри. Преди това щеше да прескочи до Женева. Още докато работел в Лондон, се погрижил за документи на тримата. Държал ги в банков сейф заедно с дипломата си на архитект и препоръките на господин Харисън. Имал и малко спестени пари.

- Веднъж да се доберем до Канада, там лесно ще се оправим. Предполагам, че бързо ще намеря работа като архитект. Ако се наложи, ще се обадя на господин Харисън за съдействие. Той навсякъде има солидни връзки.

- Ако не тръгнеш веднага, ще изпуснеш самолета! - подкани го Цвета.

Той отхвърли намерението й да го закара до летището.

- Ще взема такси, зърнах стоянка на ъгъла. Ти също трябва да бързаш. Прибери най-необходимото и ценно, което имаш, и се премести с Камен в някой хотел. Не бива да оставаш тук през нощта. Наташа положително ще вдигне тревога, като не се прибера до довечера. Нищо чудно да се досетят, че Париж е близо. Утре ще пристигна от Женева с полета в единайсет часа. Ще бъда с руса коса, тъмни очила и куфарчето, с което съм сега. Ти също промени външността си. Най-добре е да облечеш Камен в момичешки дрешки. Ще се срещнем на летището. Час след моето пристигане излита самолет за Канада. Ако сега не успея да резервирам места, ще го сторя в Швейцария. Утре вечер тримата ще бъдем под един покрив!

- За всичко си помислил! - възхити се Цвета.

- Тези планове ме поддържат през последните години. Измислил съм и резервен вариант. Ако случайно утре се разминем, ще се търсим в хотел "Синьото око" в Квебек. Знаеш френски, лесно ще се оправиш.

След неговото излизане Цвета позвъни на госпожица Ивон. Помоли я веднага да дойде, защото й се налагало спешно да излезе.

- Ще ви платя двойна надница за днес и заплатата...

- Месецът не е изтекъл, мадам - протестира момичето.

- Ще отсъствам известно време - поясни Цвета.

Тя приготви Камен за разходка и когато момичето пристигна, отпрати двамата в близката градинка. Заръча да се нахранят в някое бистро. Излезе наскоро след тях. Започна с банката. Изтегли всичките пари, които печелеше тайно от посолството, като превеждаше кореспонденцията на една козметична фирма, която търгуваше с България и Съветския съюз.

Оттам се отправи към Латинския квартал. Откри непретенциозен хотел. Арабинът на рецепцията я огледа със сластен поглед, цъкна по ориенталски и чак тогава попита за колко часа ще наеме стаята. Цвета изскочи навън, без да отговори. Попаднала бе в проститутски вертеп.

При следващия хотел прояви съобразителност. Спря колата до отсрещния тротоар и впи очи във входа. След малко оттам излязоха три възрастни дами. Почти веднага ги последва семейство с две деца. Администраторът - улегнал мъж, й предложи стая на доста висока цена. Тя я нае, облъхната от приятната сигурност, че вече има мъж, който ще се грижи за нея.

Накрая върна колата на фирмата, от която я беше купила, сложи парите в чантата си и се прибра у дома с метрото.

Ивон и Камен не се бяха прибрали. Цвета се сети за информацията, която главният редактор й бе поръчал за неделния брой. Продиктува я по телефона на стенографката в София и чак тогава усети крилете на свободата. Разпя се, докато събираше багажа, а после затанцува весело из апартамента. И когато чу продължителния звън на вратата, почти изпя:

- Ей сега, госпожице Ивон...

Отвори и се вцепени. Пред нея стояха Иван Събев и секретарят на посолството Маджаров - полковник от Държавна сигурност. Между тях почти се губеше крехката Ивон, обезумяла от страх. Встрани стърчеше непознат мъж, за когото интуитивно предположи, че е някой от тайните агенти.

- Какво се е случило? - едва отрони тя. Цялата кръв избяга от лицето й.

Полковникът я бутна навътре и влезе след нея. Последен се вмъкна непознатият.

- Къде е детето? - паникьоса се Цвета.

Полковникът отново я побутна. Този път към креслото в хола. Тя рязко отхвърли ръката му. Закрещя неистово:

- Какво се е случило с Камен? Къде е? Ивон, кажи ми!

- Не знам, госпожо. Връщахме се от градината и тези господа ни посрещнаха долу. Камен затича към входа. Онзи господин - момичето посочи непознатия - се втурна след него. Но...

- Млък! - ревна полковникът на френски.

Ала Ивон, набрала инерция, продължи:

- В това време спря такси. Отвътре някой грабна Камен. Колата потегли веднага.

- Ти ще млъкнеш ли? - полковникът стисна до болка ръката на момичето.

- Как смеете!? Аз съм французойка. Сега ще повикам полицията. Предупреждаваха ме да не работя при комунисти, но мадам е толкова мила... въобще не предполагах...

По знак на Маджаров непознатият покани момичето в кухнята. Тя отказа и той я повлече, сложил ръка върху устата й.

Цвета викаше с всичка сила:

- Къде е Камен? Какво сте направили с детето ми? - по едно време се вкопчи в Иван Събев. - Знам, че си мерзавец, предаде Боян и мен, но сина ми няма да позволя! Ако му сториш нещо, ще убия дъщеря ти!

Заканата, която изненада и нея, подейства. Иван запелтечи:

- Цвета, кълна се... нищо не видях.

- Млък! - заповяда му полковникът.

- Ако веднага не ми обясните какво се е случило със сина ми, ще викам така, че БиБиСи и "Свободна Европа" да чуят.

Погледът на полковника натежа върху нея.

- Помисли за сина си! Ако креснеш, няма да го видиш!

- Значи вие сте го отмъкнали? Зверове! Да посягате на невръстно детенце! Заведете ме веднага при него! Той е само на три годинки и половина.

Много по-късно изтълкува внезапно просветлялото лице на полковника. И гласът му се смекчи до приятелски:

- Цвета, от теб зависи животът на сина ти. Кажи ни само къде е Боян! Знаем, че е бил при теб.

Мозъкът на Цвета прегря от бързите обороти, на които се въртяха мислите й. Боян вече е в Швейцария - страна, в която намират спасение хиляди преследвани по различни причини хора. Той е достатъчно умен, за да им се изплъзне. В момента най-важен е Камен. Прибере ли го, ще се скрие с него в Латинския квартал. Никакво сбогуване с любимото й кафене, където обикновено се срещаше с приятелите си от други чуждестранни издания. Ще преобрази външността си така, че утре на летището и родната й майка няма да я познае.

Заговори като изпечена търговка:

- Ако ви съобщя къде е Боян, ще ми върнете ли сина?

- Разбира се - обеща полковникът, без да се замисля.

- Боян замина за Женева.

Полковникът набра телефонен номер - в посолството или другаде, където се говореше български.

- Провери веднага дали сред пътниците в днешния полет до Женева има пътник на име Боян Димитров Зарев! Съобщи ми в кабинета! Тръгвам за там.

Цвета изскочи първа от апартамента, последна излезе Ивон. Щом французойката се показа, тя трескаво я замоли:

- Госпожице Ивон, простете ми за това безобразие! Нямам никаква вина, заклевам ви се! Някой ден ще ви обясня всичко.

Момичето отказа да влезе в асансьора. Презрението, което беше изписано върху младото й лице, развесели Маджаров.

- Току виж тая ни изпяла Марсилезата!

Пред сградата четиримата се метнаха в тъмния шевролет и шофьорът веднага потегли.

 

***

 

В посолството бяха останали само дежурният и портиерът. Цвета профуча край тях и нетърпеливо се обърна към полковника. Той нареди на непознатия:

- Заведи я в моя кабинет! Там ще чакате.

Цвета вече губеше търпение, когато Маджаров влезе при нея.

Имаш късмет, че другарят Зарев наистина е сред пътниците на този полет.

- Доколкото разбрах, оттам ще замине за Брюксел - умишлено небрежно подхвърли Цвета.

- Дано се прибере, преди другарката Хлебарова да разбере за сантименталната му отлъчка.

- Дайте ми детето!

Тежкият, неподвижен поглед на Маджаров разбуни всичките й страхове. Спусна се към вратата. Никой не я спря, никой не я последва. Иван Събев беше изчезнал. На дежурния, който й препречи пътя, обясни, че отива в жилището на посланика.

- Той и съпругата му са на коктейл в японското посолство.

- Ще позвъня на аташето по печата.

- Оттук не може! - дежурният застана пред отворената врата.

- Тогава от друг телефон!

- Съжалявам, не е в моите правомощия.

- Да ти пикая на правомощията!

Затича обратно. Свари полковника да разговаря с някого по телефона. Стоеше чинно, а при нейното нахлуване рапортува отсечено:

- Тъкмо влиза, другарю генерал.

На телефона, в България, беше Джибрилов. Цвета не му позволи да обели дума. Нахвърли се, освирепяла от страх и ярост:

- Вашите хора са отмъкнали сина ми, това е покушение! Чист тероризъм! Ще се оплача в Международната организация на журналистите.

Джибрилов я изслуша и чак тогава бавно изрече:

- Не се безпокойте за детето, другарко Динкова, то е в сигурни ръце.

- Чии?

- Наложи се да го прехвърлим тук, в България. Всичко е наред.

- Искам да го чуя!

- Наредих да заведат детето при баба му в Самоков. Ще остане там, докато вие се приберете.

- Аз? - въпросът увисна във въздуха. Пътят към Канада беше пресечен. Без Камен не би отишла никъде.

Трябва да предупреди Боян!

Джибрилов нареждаше в ухото й:

- Тази вечер има самолет до Атина. Там ще ви посрещне наша кола. Ще ви закара направо в Самоков.

Камен беше на сигурно място, при баба си. Опасността грозеше Боян, ако се задържи в Париж или предприеме грешна стъпка. Възпротиви се с най-убедителния тон, който скалъпи:

- Съжалявам, трябва да остана още един ден тук. Редакцията ми е възложила интервю с кмета на Париж. Срещата ни е за утре. Невъзможно е да не отида, след като цял месец настоявам да ме приеме.

Би измислила интервю и с папата, за да оправдае категоричния си отказ да замине тази вечер. За Боян връщане назад вече нямаше. Тя щеше да търси начин да го последва, когато вземе Камен.

Джибрилов изръмжа:

- Една майка не би рискувала живота на детето си. Ако не тръгнете веднага, не отговарям за сина ви!

Блестящият полилей се разпадна в милиони кристалчета. Някой сякаш изсмука въздуха от гърдите й. Отвсякъде я притискаха непробиваеми зидове. Капанът щракна. Едва чуто изрече:

- Тръгвам.

 

***

 

Упорито звънене на вратата я измъкна от пороя сълзи. С усилие прескочи от хиляда деветстотин шейсет и седма година в деветдесет и шеста. Някой звънеше като на пожар. Беше напълно в стила на Катя. Подвикна от антрето:

- Момент.

Мушна се в банята. Оплакна лицето си, подсуши го, тегли червило върху устните си. Излезе и отново подвикна:

- Ей сегичка!

Върна се в стаята за тъмните си очила.

Притисна я познатото чувство за вина. Беше се оставила да я подмамят към София като абсолютна наивница. Паникьосала се беше за Камен, много по-късно съобрази, че нито полковникът, нито Джибрилов говореха с характерната за победителите категоричност. Дори да я бяха помъкнали насила към летището, ако се беше развикала, полицията мигновено щеше да се намеси и тогава всичко щеше да се изясни. Едно изчезнало дете на френска територия беше достатъчен мотив за сериозно издирване.

Нова вълна замъгли погледа й. С натрупването на годините вината я ожесточаваше срещу собствения й характер. Обикновено даваше предимство на водещата в момента цел и всичко друго оставаше на заден план.

Спря в антрето да се овладее. Пряко сили отвори вратата.

Слава Богу, не беше Катя. Това не означаваше, че е очарована от посещението. Членката на домсъвета Маргарита Димитрова я гледаше с присвити очи. Гласът й просъска:

- Зърнах от прозореца, че се прибираш.

- Какво си измислила пак, Димитрова? - отегчено попита Цвета.

Почти целия трудов стаж на тази жена в редакцията беше запълнен повече с обществена дейност отколкото с журналистика. Избираха я ту в партийното бюро, ту в профкомитета или в ръководството на журналистическото дружество. Откакто се пенсионира, тя поддържаше навика си да се разпорежда с чужди съдби чрез домсъвета. Никога не беше обичала Цвета - чувствата им бяха взаимни. Докато работеха в редакцията, Цвета открито я подиграваше за нескопосните й материали във вестника. Ръководството си затваряше ушите, защото всяка публикация на Маргарита наистина приличаше на ученическо съчинение. От заслепление, глупост, злоба или коравосърдечие тя беше сред малцината в редакцията, които не се трогнаха от Цветиното нещастие. Не й беше простила кореспонденството в Париж. Продължаваше да недоумява защо изпратиха в центъра на капиталистическия свят една безпартийна журналистка, която не само че не служеше на тайните служби, но нея трябваше да наблюдават.

Като всеки некадърник, получил власт, Маргарита Димитрова имаше високо мнение за себе си. Следеше "под лупа" всички публикации на Цвета и макар тя вече да не пишеше на политически теми, винаги откриваше с какво да я обвини в злонамереност към социализма. Маргарита беше нещо като "партийната съвест" в редакцията и всички дребни душички се съобразяваха с нейното мнение. Правеха се, че не забелязват ласкавите отзиви на читателите за някои Цветини публикации и с всякакви средства ограничаваха появата на нейното име по страниците на вестника. След шума около първите й книги я обвиниха, че отделя повече време на личната си писателска дейност, отколкото на журналистиката, но продължиха да я държат под око и да не й дават простор за изява.

През последните години Цвета се бе превърнала за Маргарита в символ на неблагодарните интелектуалци. Не пропускаше да й напомни, че именно при комунизма бе станала писателка, защото книгите й се печатаха. Не искаше и да чуе за съдбата на "Сиви делници". Навсякъде тръбеше, че Цвета нарочно е написала в карето, че книгата е престояла шест години в чекмеджето й, за да се изкара потърпевша от комунистическата власт. Стигна дотам, че изпрати опровержение на едно интервю с Цвета, в което тя признаваше, че не се е осъществила като журналистка. Според Маргарита причината за това били по-ниските професионални способности на Цвета, а не цензурата.

Маргарита не пропускаше никаква възможност да я принизи колкото може по-долу. Погледна я отвисоко и с подчертано неодобрение рече:

- Крайно време е да се издължиш на Иван Котев.

- Нищо не му дължа - спокойно отби Цвета. Безброй пъти беше плащала сметките на бившия шофьор на редакцията по време на командировки, беше го черпила и тук, а след смъртта на Влади му подари няколко негови костюма.

Вратата на съседния апартамент се отвори и оттам се показа Вержиния Младенова, приятелката на Цвета още от първите й години във вестник "Свобода".

- Вержи, здравей! Преди малко пристигнах от вилата и тъкмо щях да ти се обадя...

Маргарита Димитрова изпревари Вержиния.

- Повиках Младенова за свидетел. Повече не може да се търпи такова безобразие!

Цвета намигна на Вержи да не обръща внимание - Маргарита обичаше гръмките думи. Дожаля й за най-вярната й приятелка. Дъщерята на Вержи се омъжи млада, роди едно след друго три деца, остави ги на майка си и се хвърли да прави кариера. Откъм съседния апартамент долиташе детска гълчава. Вержи се озърна неспокойно и тутакси заби поглед в цимента. Цвета долови нейното неудобство заради отредената й от Маргарита роля и небрежно подхвърли:

- Едва ли е останал някакъв грях, в който не съм била обвинена - усмихна се тъжно на спомена за събранието, на което Димитрова я порица, че носи маникюр и се гримира. Отдавна не обръщаше внимание на бдителната общественичка, дори в онези години не я взимаше насериозно, но и досега й беше гадно, че развитието й като журналист се бе направлявало от летва, държана и от Маргарита Димитрова.

Димитрова нервно надникна към стълбите. Промърмори:

- Къде се бави Иван Котев?

- Децата са самички, ще минете и без мен - обади се Вержи. Не й беше приятна ролята на "свидетел" и търсеше начин да се измъкне. Цвета й се усмихна вразумяващо. Нищо не беше в състояние да помрачи нейните чувства към Вержи. Никога не я предаде, остана й вярна и когато всички се отдръпнаха от нея като чумава.

 

Внезапното завръщане на Цвета от Париж и последвалото уволнение беше изтълкувано като политическо недоверие. Сред колегията плъзнаха слухове, че е предавала държавни тайни, че имала връзки с чуждото разузнаване, намекваше се за неморални любовни връзки с капиталисти. Всички вестници, даже заводските многотиражки, затръшваха вратите си пред нея. Приюти я един председател на ТКЗС в близо до София село. Той беше особняк и нейното назначение за зоотехник в кравефермата бе причислено към чудачествата му.

Цвета притъпяваше страданията си по любимата работа с утехата, че Боян и Камен са живи.

Наскоро след нейното принудително прехвърляне в София Елена Зарева пак я изненада. Родената за конспиратор жена този път се лепна за нея в трамвая. Възползва се от навалицата, за да й прошепне: "Боян и Камен са заедно". Ако не я беше стиснала до болка, Цвета щеше да изкрещи при неочакваната вест. "Спокойно!", нареди тихо жената и тикна в ръката й обемист плик. "Всичко съм ти написала. Не ме търси, аз ще намеря начин да ти се обадя!"

Цвета слезе в движение на следващата спирка. Мушна се в първия вход и прочете писмото.

Боян се обадил по телефона на майка си да пита за Цвета. Казал й, че Камен е с него и са добре. Чакали. Не съобщил нито кого чакат, нито къде са, но Цвета веднага се досети, че са Квебек и чакат нея в хотел "Синьото око".

В плика Елена Зарева беше сложила всичките си спестявания. "На мен те не ми трябват, а ти си длъжна да отидеш при моя син и при твоя. Не жали нищо, не се отчайвай! Имаш за какво да се бориш. Бъди предпазлива, дъще! Съберете ли се тримата, вашето щастие ще е и мое. Тогава спокойно мога да умра..."

След като изчерпа всички легални начини да напусне страната, Цвета реши да премине границата нелегално. И тъкмо тогава се разнесе слухът за гибелта на Боян Зарев. Появи се и официално съобщение, според което той бил загинал при автомобилна катастрофа в Канада. От чуждата преса Цвета научи, че в колата с него е изгоряло и момченце, около четиригодишно.

Председателят на кооперативното стопанство я свърза с Международния Червен кръст и чрез него тя получи достъп до материалите по смъртта на момченцето, загинало с Боян Зарев. Показаха и снимки на куфарче, открито близо до местопроизшествието. Позна го. Беше дипломатическото куфарче на Боян. Припадна, когато различи във фотографиите на намерените в него вещи дрехите, с които Камен бе облечен в деня на изчезването му от Париж.

Заживя между земята и небето. Въобще не се трогна, когато я назначиха отново в редакцията. И досега не знаеше кой и по какъв начин успя да я върне във вестника. Не се засегна, че я тикнаха в "десета глуха" - така повечето оперативни журналисти наричаха отдела "Писма на читателите". Година преди това Вержиния беше оглавила този отдел и единствена от завеждащите не отказа да вземе Цвета при себе си. Тя я подхвана, като че беше дете преди прохождане. Подбираше от пощата най-интересните писма и се радваше като майка, ако Цвета се запалеше по някой случай. Уреждаше й командировка, освобождаваше я да пише, а после като лъвица се бореше с главния редактор и с редколегията материалът да бъде отпечатен.

Първата си книга Цвета създаде именно по писмо на читател. Официалната критика обяви случая за "недостоверен" и "частен", но романът тръгна от ръка на ръка. Вержи се зарадва на успеха повече от авторката.

 

Всичко това премина през главата на Цвета и я разчувства. Приближи до Вержи и обгърна раменете й. Прошепна:

- Домъчняло ми е за теб.

Вержи сякаш бе чакала само тази близост, почувства опора под краката си и рязко настоя:

- Димитрова, ако имаш нещо сериозно да казваш, говори!

Маргарита Димитрова хвърли последен поглед към стълбите и недоумяващо рече:

- Предупредих Иван, че се качвам тук, вече трябваше да е дошъл.

- Не си спомням да му дължа пари - обади се Цвета.

- Нищо чудно! Оттогава са минали пет години - ехидно й натри носа Димитрова. - Взел ги е Влади...

- Предупредила бях всички да не му дават пари - ядоса се Цвета.

- Можехме ли да го оставим без хляб и цигари? - възмути се Димитрова.

Цвета отвори уста, но се отказа да обяснява. Попита рязко:

- Колко лева е взел от Иван Котев?

- Сто. Но преди пет години. Сега отговарят най-малко на десет хиляди. Нещастният Иван е само на една пенсия, от неудобство не се решавал да те подсети.

- Аз бих могла да измисля, че Влади ми дължи хиляда лева, него го няма да потвърди или отрече - ядоса се Вержи.

- Не се разправяй! - подвикна към нея Цвета.

Влезе в апартамента, а зад гърба й Димитрова се нахвърли върху Вержи.

- Не я защитавай, всички знаят, че вземаше всичките му пари. Поне пет пъти Влади ме е молил за десетина-двайсет лева.

Цвета неволно изохка. И на онзи свят нямаше да прости на Влади лъжата, че го ограбва. В началото на техния брак тя печелеше достатъчно, а и той още съумяваше да напише по нещо. Скандалите започнаха, когато той се пенсионира, а животът изведнъж поскъпна. Влади превръщаше цялата си пенсия в бутилки, които му стигаха за половин месец. После започваше да иска пари от Цвета. Нямаше никакви угризения за нейните тревоги около издръжката на домакинството. Когато я изцедеше до "червено", тръгваше по съседи и приятели, измисляйки оправдания за заемите си. Връщаше се с ракия и оскотяваше след първата чашка.

Двете жени пред вратата повишиха тон. Цвета не ги слушаше, за да не се дразни напразно. Чудеше се от кого да поиска заем. Сети се, че телефонът е прекъснат и се отказа да прехвърля имена.

Гордостта й изведнъж се взриви. Живее като скот, а притежава имущество за милиони. Засрами се от мизерията си. Неусетно се беше подчинила на бедността, свила се бе в черупката на инстинкта за самосъхранение.

Втурна се към спалнята. Отвори надстройката на гардероба. В обемист найлонов плик държеше нещата за собственото си погребение: одеяло, дрехи, чаршаф и покров. Най-отдолу беше пликът с парите. Откакто се реши на тази стъпка, непрекъснато увеличаваше сумата, тъй като с инфлацията растяха и цените. Не искаше да обременява никого с разноски. Парите бяха неприкосновен запас, не ги докосна даже през зимата, когато изгаряше от температура и нямаше с какво да си купи антибиотик.

Преброи ги. Сто хиляди. Щяха да стигнат за погребението и за първите панахиди. След това никой нямаше да се сеща за нея.

Ще вземе от тях! Но трябва да ги възстанови. Как?

Ще продаде вилата!

Всичко в нея въстана. Със собствените си ръце я беше построила, мила й беше като дете. Отидеше ли там, преминаваше сякаш в друго измерение. Чувстваше се свободна и независима, близостта с природата й вдъхваше сигурност в бъдещето.

Поуспокои се с идеята да продаде вилата на половин цена срещу правото да живее в нея до смъртта си.

Отдели десет хиляди и тръгна към вратата. Навън Маргарита Димитрова продължаваше да роптае срещу Вержи:

- Винаги си я защитавала! Залагаше името си заради нея. Отказа се от апартамента на втория етаж, качи се на последния, за да сте една до друга, а тя ти го върна тъпкано. По цели нощи тук се пиеше и викаше. Същински бардак.

Цвета поспря в антрето. За първи път Маргарита Димитрова я обвиняваше с основание.

 

По онова време беше построила вилата, отърси се от много задължения, но свободното време й стана враг. Нямаше къде да избяга от прекършеното си майчинство. Целият кратък живот на Камен се въртеше пред очите й. Непрекъснато си представяше как би изглеждал синът й сега. Купи си тъмни очила, зад които криеше вечно зачервените си очи. Започнаха да я навестяват мисли за самоубийство. Потърси утеха в алкохола. Вечер, след работа, се отбиваше в Клуба на журналистите или в бохемските кръчми "Троян", "Лясковска среща" и "Под липите". Заведенията спазваха наредбата за ранно затваряне и тогава тя помъкваше компаниите в своя апартамент.

Една заран се събуди с Влади Петков в леглото. И друг път й се беше случвало да избяга от кошмарите си в мъжка прегръдка, но сега беше Влади. Продължаваше да го уважава, въпреки че материалите му вече не въздействаха както преди. Напуснала го бе и третата му съпруга, но и тя, както двете си предшественички, бе обсебила семейното жилище. Влади спеше, където свари, застояваше се най-дълго в кръчмите.

Дожаля й да го събуди. Приготви закуска с внезапно бликнало желание да му угоди, да го приласкае и успокои. В сърцето й нахлу топлина, каквато не бе усещала след Боян. Ледът около душата й се стопи. Отново се почувства жена. Не помисли да го отпрати, както постъпваше с всеки, озовал се случайно в постелята й мъж.

Влади я изненада с нежната си страст. След като се любиха, той настоя тя да остане в леглото. Донесе закуската върху поднос, а най-отгоре беше забучил вместо цвете лист, на който беше написал:

Сънувам ли, или си ти?

Най-красивата, най-умната,

винаги от мен тайно желаната!

Този ден и двамата не отидоха на работа. Като че всичките години на тяхното познанство бяха изплитали невидими нишки между душите им. Чувствата им разцъфтяха неудържимо.

След няколко дни се ожениха.

Цвета изведнъж се сепна от силата на нейните тогавашни чувства. Беше щастлива и горда. Влади я ограждаше с внимание. От него придоби навика да пие кафето в леглото. Той беше раннобудник, приготвяше закуската и щом тя отвореше очи, се провикваше: "Румсървисът пристига!"

По онова време пийнеше ли, той се настройваше срещу "некадърния" си главен редактор, срещу "неблагодарните" си бивши съпруги и "нехаещите" за него деца, срещу "коварните" си колеги и "предалите" го приятели. Тя му съчувстваше, но не оправдаваше бягството от собствените му слабости. За Влади виновни бяха всички, само не и той.

Озлоблението му към нея дойде постепенно, но го завладя трайно, тъй като вече не бе останал никой около него, и той я заливаше с цялата си злоба. Веднъж тя засече седемчасова обвинителна тирада срещу "самоковското говедо", което той научил да пише, срещу "маймуната", която изгонили от Париж, за да не стряска фините французи, срещу "змея", който изсмуквал интелектуалната му мощ и го превърнал в ратай.

 

Вержи и Маргарита почти викаха. Цвета се втурна към етажната площадка, щом чу гласчето на малката Деница, внучката на Вержи. Тикна парите в ръцете на заклетата общественичка и веднага й обърна гръб. Деница се хвърли в прегръдката й.

- Моето хубаво момиче! - разнежи се Цвета.

Дъщерята на Вержи беше връстничка на Камен. В очите на Цвета припари. Притисна детето и го понесе към апартамента, давайки знак на Вержи да ги последва.

Извади от чантата си кутия с ягоди, изми ги и поднесе половината на момиченцето, а другата - на Вержи за останалите й внучета.

- Откъде по това време ягоди? - изненада се Вержи.

- Съседът Сандо ми даде няколко коренчета, засадих ги лани и тази година непрекъснато бера - разсеяно обясни Цвета. Следеше с умиление лакомията на момиченцето и в душата й набъбваше мъката по собствени внуци.

Вержиния още не беше се успокоила от разправията с Маргарита Димитрова, намръщи се и недоволно подхвърли:

- На твое място нямаше да й давам никакви пари. Току-виж утре и друг се сетил, че Влади му е длъжник.

- Ще си плащам за малодушието.

- Глупости! По-решителен човек от теб не познавам.

- Не се справих с две основни неща. Цял живот се колебаех между традиционната жена и писателката.

- Едва ли в нашия свят има жена, която се занимава само с литература или с изкуство, както правят повечето мъже. Може би следващите поколения ще се освободят от дълбоко вкоренената им робска отговорност към съпруг, деца, семейство. Но дали ще са щастливи?

Цвета замислено продължаваше да се самообвинява:

- Не проявих категоричност в отношението си към Влади. Трябваше да го напусна още като разбрах, че положението е неспасяемо.

- За това си права - съгласи се живо Вержи. - Поне сто пъти те умолявах да се разведеш. Всичките му предишни жени го бяха изоставяли в далеч по-лека форма на алкохолизъм. Даже любовницата му не го издържа повече от три месеца. А ти защо?

Цвета вяло махна с ръка.

- Жива душа до мен.

- И змията е живинка, но кълве отровно. Толкова години живя с луд, а не със съпруг.

- Влади отказваше да се лекува. Не признаваше, че е алкохолик.

- Законът позволяваше да бъде изпратен принудително в Суходол. Всички твои приятели бяхме готови да подпишем писмо до прокурора. Но ти се заинати.

- Сърце не ми даде да го натикам без полза една година в затвор. Насилието ражда съпротива, особено пък при личности като Влади. В мига, в който излезеше от клиниката, щеше да се напие напук на лечението.

- Той ти съсипваше живота, а ти го жалеше.

- Май всеки мъж мина като тайфун през живота ми.

Малката Деница примляска доволно след последната ягода и ревна:

- Стига сте се карали! Бабо, защо разплака леля Цвета, нали ти е най-добрата приятелка.

Цвета тутакси изтри плъзналата неусетно сълза.

- Нищо ми няма, Дени! С баба ти понякога спорим за глупости, за да не ни ръждясат шпагите.

- Нямате шпаги, защо ме лъжеш?

- Леля ти Цвета е писателка, не лъже, а измисля разни истории! - сгълча я Вержи.

- То все едно.

Двете жени прихнаха. В смеха им се вклини звънецът на външната врата.

- Кой може да бъде? - озадачи се Цвета. Отвори и възкликна: - Иване, ти!?

Вержиния се намери до нея.

Бившият шофьор на редакцията неловко пристъпваше от крак на крак. Разтвори юмрука си и там се показаха банкноти.

- Не съм ги искал - той й ги подаде, ала Цвета се дръпна. - Може някога да съм се изпуснал, че съм заел пари на Влади, ама никога не съм молил Димитрова да ми става бирник. Моля те, Цвето, прибери си парите! Ти и Влади сте ме черпили толкова пъти, аз да се циганя за една бутилка ли?

Беше ядосан и засрамен. Вержи се намеси:

- Не обиждай Иван, Цвето, той не е виновен, че Димитрова има патологична нужда да бъде "обществена съвест".

Иван побърза да натика парите в ръката й. Почти затича надолу. Цвета мислеше за Маргарита Димитрова.

- Защо все аз съм нейният прицел?

- Защото си силна и независима. Всеки може да стъпче мравката, но лъвицата е нещо друго. Ти предизвикваш хората, забелязах го още като дойде в редакцията.

- Уморих се да бъда силна, Вержи. Все си измислям нещо да ме поддържа. Години наред се залъгвах, че Камен и Боян не са загинали. Допусках, че Хлебаров е уредил чрез Държавна сигурност и КГБ да бъдат прибрани в някой сибирски лагер. Когато закриха ГУЛАГ, по цели нощи не заспивах. Уви, не се появиха.

- Откъде накъде се сети за тях?

Цвета несдържано захълца. Вержи се завайка:

- Не се разстройвай, моля те! Много ти се събра, но ти си писателка, ще претвориш страданието в литература.

- И това е друга моя заблуда. Въобразявах си, че мога да живея пълноценно чрез творчеството.

На вратата се зачука лудо.

- Това са моите внуци - Вержи хукна навън. - Усмирявам ги и се връщам - подвикна тя през рамо.

- Аз излизам веднага - Цвета стисна устни. Не искаше да признае на приятелката си своето намерение да продаде вилата. Вержи щеше да я разубеждава, а на нея едва ли биха й стигнали силите да не се предаде.

Тя затвори след Вержи и Деница, прибра парите от Иван в плика и го сложи в чантата си. Каза си успокояващо и окуражително:

- Бедността е робство, трябва да бъда свободна и независима!

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух