напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Четиринадесета глава


За Питър беше необясним фактът, че и вторият номер, който баща му бе записал в указанията си към него, се оказа на същото лице, което го е притежавало преди трийсет години. През това време нито приятелката на майка му Катя Везнева, нито съпругата на баща му Наташа Хлебарова бяха сменили жилищата и телефоните си. Мелодичен женски глас, на перфектен английски, потвърди, че номерът е верен, но майка й отсъства от къщи.

- Значи вие сте Елена! - развълнува се Питър.

- Откъде знаете името ми? Кой сте вие? - металическа нотка охлади звучния женски глас.

- Аз съм брат ти - изпусна се Питър. Не съжаляваше. В края на краищата пропътува половината планета, за да открие майка си и сестра си. По гласа отсреща предугади, че жената е с характер. При това доста остър. Стана му приятно. Обожаваше жени със силни характери.

- Аз нямам брат. Ако сте решил да компрометирате мама, ще се разправяте с мен. Търсете й колкото искате политически грехове, но в светая светих не дръзвайте! Имам прекалено силни ръце за жена. Ставам безмилостна, когато ме засегнат.

- Елена, аз самият съвсем скоро разбрах, че имам теб и мама. Вчера говорих с госпожа Везнева, тя обеща да открие мама, колкото и трудно да й е.

- Катя и мама се виждат почти всеки ден в партийния им клуб - недоверчиво забеляза Елена.

- Моята майка не е ваша. Ние сме брат и сестра от един и същи баща.

- Да не сте посмял да ровите в костите на татко! Наистина ще ви одера жив. Той загина преди трийсет години - яростно викна Елена.

- Аз съм на трийсет и три години, Елена.

- Но не си Исус Христос, за да правиш чудеса. Чупката!

- Елена, моля ви, почакайте! Говори ли ви нещо името Цвета Динкова?

- Писателката?

- Писателка ли? Всъщност не зная нищо за нея, освен че е моя рождена майка.

- Къде сте отседнал?

- В "Шератон".

- Идвам веднага. Чакайте ме долу в бара!

 

***

 

Влизаха различни жени, но щом се появи високата, слаба жена с подрязана на права линия коса и дълбоки кафяви очи, Питър бързо се изправи. Жената се насочи към него. Походката й беше уверена. Ала срещата с очи, досущ като нейните, я обърка и смути.

- Твърдиш, че си мой брат? - попита тя с неубедително подозрителен тон.

Питър кимна. Беше очарован от сестра си.

Елена се отпусна на стола, без да обръща внимание на любопитните погледи на част от посетителите. Заговори възбудено:

- Чувала съм за някаква история между татко и Цвета Динкова, но не й обръщах внимание. Много време мина оттогава - тя помоли сервитьорката за чаша студена вода и побърза да предвари отказа й: - Ще ви платя, все едно че съм пила уиски. Много съм жадна, а не вкусвам алкохол.

- Да ви предложа чай или нещо безалкохолно? - с професионална вежливост попита момичето.

- Каквото и да е, само с него да има чаша обикновена вода. Устата ми пресъхна.

- А за вас, господине? - сервитьорката се обърна към Питър.

Елена се намеси на английски. Питър пожела водка. Щом останаха сами, той съобщи доверчиво на Елена:

- Водката беше любимото питие на баща ми.

- На баща ни - натърти Елена и се взря изпитателно в него. - Ако наистина Боян Зарев е твой баща. За себе си не се съмнявам. Помня го добре и често се сравнявам със снимките, които баба ми - неговата майка, ми даде, преди да умре. Мама, когато иска да ме обвини в някой грях, казва, че не само си приличаме външно, но съм наследила и неговия авантюризъм.

- Не бих твърдял, че татко беше авантюрист. Напротив, премисляше много сериозно и най-дребните неща.

- Това са приказки на мама. Тя съзира в характера ми ината на татко. Всъщност има предвид непокорството му. Но никога не признава, че страстта ми към рисуването също е от него. Татко беше архитект.

- Зная - усмихна се Питър. - При това много талантлив. Фирмата на мама се крепеше на него. Той проектираше най-интересните сгради.

- Майка ти!?

- Историята е много оплетена. И аз едвам се ориентирам в нея - той замълча, докато келнерката сервира пред Елена чай с лимон и отделно чаша вода, а пред него - водка. Когато момичето се отдалечи, попита озадачено: - Тук обичай ли е хората да се извръщат към чужда маса?

- Любопитството им е заради внучката на Панайот Хлебаров и дъщерята на Наташа Хлебарова - рязко отвърна Елена.

- Не разбирам.

- Дядо ми беше един от вождовете на комунистическа България. После изпадна от играта. Тук, по правило, всеки, достигнал до върха, се сгромолясваше, ако застрашаваше по някакъв начин Тодор Живков или с неговата смяна се запушваше някаква пробойна на народното недоволство. Дядо повлече надолу и мама. уволниха я от Външно министерство. До пенсионирането й беше председателка на второстепенни обществени организации.

- Много неща научаваме един за друг!

- Разказвай ти! Наистина не мога да повярвам. Изведнъж възкръсваш - Елена възбудено повиши тон и тутакси се свъси заради извърнатите към нея погледи. - Питър, не е ли по-добре да отидем в твоята стая, за да говорим спокойно?

- Смятах да го предложа, но не знаех как ще го възприемеш.

Лицето на Елена се смекчи.

- Май започва да ми действа зовът на кръвта. Чувствам те като моето малко братче.

 

***

 

Стаята на Питър беше на третия етаж. Гледаше към площад "Света Неделя". Кубетата на черквата изпълваха прозореца. Елена не откъсваше очи от портрета на баща си, поставен върху нощното шкафче. Очите й се навлажниха. По навик свъси вежди.

- Разкиснах се. Мама непрекъснато ми натяква, че приличам на татко. Ако наистина съм наследила неговата чувствителност, означава, че той е бил много емоционален, а също и романтичен.

- Когато отивахме в Кейптаун, той обичаше да се осамотява на брега. Имаше си своя скала. Престояваше часове върху нея. Понякога мама изпращаше мен или прислужничката да го повика.

- Живели сте в ЮАР, имали сте прислужничка?

- Най-напред бяхме в Канада. Спомените ми от там са доста бледи. Най-ясно си спомням някаква огромна белота. Живеехме в най-северната част на страната. Татко беше строителен работник, докато открие мама.

- Цвета Динкова?

- Не! Другата ми майка, Ан.

- Съвсем се обърках. Моля те, започни от началото! Но ясно и подробно. Главата ми трудно побира появата на един брат от плът и кръв и с очи като моите.

Тя изу обувките си, седна на канапето с подвити крака под себе си. В това време Питър извади от куфара си дебел плик и го подаде на Елена.

- Това е писмото на татко до мен. Отделно е написал и за теб. Много неща ще си обясниш, ако първо прочетеш моето писмо.

Елена дръпна плика. Смотолеви гузно:

- Любопитството ми не издържа вече "добрия тон".

- Разбирам те. Чети спокойно! В това време аз ще довърша писмото до моята майка. От сутринта мисля и все не мога да реша дали да й се представя с писмо, или лично? Ти какво ще ме посъветваш?

- После ще говорим - разсеяно го отблъсна Елена.

Потъваше главоломно в писмото на баща си. В почерка не се съмняваше. Скътала бе като най-ценни реликви няколкото писма, които той й бе изпратил от Лондон.

 

Скъпи Питър,

Когато прочетеш това писмо, ще оправдаеш моето мълчание през всичките тези години. Трудно детство ти осигурих, сине, не исках да те товаря и със страшните истини за нашия живот. Помолих Ан да ти предаде писмото догодина, когато ще навършиш пълнолетие. Уверен съм, че ще намериш сили да приемеш по мъжки своята нова самоличност и по никакъв начин да не огорчиш Ан, която те отгледа с цялата любов, на която е способна една жена!

Майка ти е българка, какъвто съм и аз. Не съм потомец на македонци, преселили се в Канада в началото на века, за какъвто всички ме знаят. Роден съм в град Горна Джумая, после го нарекоха Благоевград, по името на основателя на Българската социалдемократическа партия. Баща ми притежаваше магазин за платове. Мама - твоята баба - беше една от най-образованите жени в нашия край. Преди да се омъжи, била учителка, обичаше да рисува и много четеше.

В нашия затънтен тогава край изселваха принудително провинили се към властта лица. Най-често това бяха семейства на партизани и на нелегални дейци на комунистическата партия. Веднъж мама доведе млада жена с дъщеричката й. Настани ги в пристройката в двора, даде им дрехи и храна, после намери работа на леля Васа, така се казваше "квартирантката".

След Деветосептемврийския преврат през 1944 година двете заминаха за София, където съпругът на леля Васа бързо се издигаше в партийната йерархия. Видяхме се няколко години по-късно, когато започнах да следвам архитектура. Мъничкото боязливо момиченце беше станало много красива, умна и властна жена. Някак неусетно отношенията ни станаха интимни. Оженихме се. Едва когато срещнах твоята майка, осъзнах, че никога не съм обичал Наташа в истинския смисъл на това чувство.

Срещнах случайно Цвета Динкова - така се нарича твоята майка. И тя беше красива, умна, силна. Но се отличаваше от Наташа като слънцето от луната. При нея ми беше топло, уютно, почувствах се истински мъж. Сигурен съм, че някой ден ще ме разбереш. Това чувство идва у нас, мъжете, от праотците, които са живели, за да намират храна, да палят огньове, да се бият и побеждават заради своите жени и деца.

Когато ти се роди, по-щастлив от мен нямаше. Това не означава, че не бях се радвал при раждането на дъщеря ми Елена. Но около Наташа беше струпан елитът на медицинската наука, винаги се намираше под ръка помощник за тежката работа. Сварих теб и майка ти съвсем самички. По онова време работех в Лондон, върнах се, само за да те видя. Тогавашните два дни са сред най-хубавите в моя живот. След това започна адът.

Властта промени Наташа. Неусетно се просмука в кръвта й, направи я деспотична и безкрайно честолюбива. Тя не пожела даже да изслуша молбата ми за развод. За нея аз бях част от лицето й за пред обществото и тя за нищо на света не искаше да го загрозява с развод. Стигна дотам, че ме постави пред най-страшния избор - да продължа да бъда нейн съпруг или ти и майка ти да бъдете изпратени в лагер, откъдето едва ли щяхте да се върнете живи.

Избрах Наташа. Намразих я до такава степен, че с удоволствие си представях нейния смачкан фасон, когато ние тримата се съберем в някоя свободна страна. Непрекъснато обмислях планове за измъкване от България. Това ми помагаше да се преструвам на примерен съпруг, забравил увлечението си по друга жена. Отдъхнах, когато Наташа успя да издейства на майка ти кореспондентско място в Париж, за да я отдалечи от мен.

Първата, най-важна стъпка беше направена. Цвета взе и теб в Париж, намери момиче да й помага. Обаждах й се от всяка капиталистическа страна, където придружавах Наташа и знаех, че телефонът не се подслушва. Майка ти надмина моите очаквания, въпреки че винаги съм имал високо мнение за нея. Приспособи се бързо към бурния политически, стопански и културен живот на Париж, канеха я навсякъде. Почти във всеки брой на вестника се отпечатваха нейни материали. Заплатата й беше нищожна - държавата отпускаше на своите специалисти в чужбина минимална част от нормалните заплати на техните местни колеги. Тайно от посолството тя превеждаше за една голяма козметична фирма. При всеки наш разговор ми съобщаваше колко пари е внесла във фонд "Нов живот" - така тя определяше нашето бъдеще. Как ли не я увещавах да не се преуморява? Беше непреклонна. Кроеше планове за дом, за спокойни вечери около масата, за пътувания до интересни места.

Най-после настъпи очакваният миг. Наташа беше поканена на международно съвещание в Брюксел заедно със съпруга си. Още на следващата заран взех самолета за Париж. Няколкото часа с теб и Цвета са другите най-щастливи мигове в моя живот.

Злото дойде на летището. Тъкмо купих билет за Женева, където държах банков сейф с документи, срещу мен изскочи Иван Събев. Веднъж той ме бе предал, а го смятах за най-добрия си приятел. Сепна се от срещата ни и забърза към изхода. Съобразих, че Иван знае за участието на Наташа в Брюкселското съвещание и веднага е свързал моята поява в Париж с Цвета.

Повикаха пътниците за Женева. Обхвана ме луда тревога за теб и майка ти. Престорих се, че ми е зле. Повикаха лекар, докато той ме преглеждаше самолетът излетя. Успях да се измъкна. Взех такси и се върнах при Цвета. Тъкмо се чудех какво да предприема и на отсрещния ъгъл спря черен шевролет. Предположението ми, че Иван Събев е предупредил хората в посолството, се сбъдна. От колата слезе той с още двама мъже.

В този момент по улицата се зададохте ти и момичето. Мъжете ви спряха, но ти затича към входа. Някакъв дангалак те последва, но аз го изпреварих. Грабнах те и ревнах на шофьора да натисне до дупка газта. Нарочно поисках да ни остави пред Лионската гара. Допусках, че той веднага ще позвъни на полицията. С друго такси отидохме на летището. Прегледах връзките с Швейцария. Заминахме за Марсилия и оттам - за Женева.

Ти беше уплашен и уморен, заспа в ръцете ми. Отдъхнах си чак когато прибрах от банковия сейф документите за самоличност, които бях подготвил по време на престоя си в Лондон. Върнахме се в Париж. Бях рус, а теб облякох в момичешки дрешки.

Цвета не беше на летището. Не отговаряше и на домашния си телефон. Беше рисковано да останем в Париж. Прехвърлихме се в Канада, където с нея имахме уговорена контролна среща.

Тя не се появяваше. Разкъсвах се от тревоги по нея. Не се съмнявах, че Държавна сигурност, подпомогната от КГБ, ме търси по цял свят, но не изтърпях. Позвъних на мама в София. Тя ми съобщи, че с измама са докарали Цвета в България.

Понякога нещастието на едни е щастие за други. Така се случи и с нас. Прочетох в канадските вестници, че в някаква кола са изгорели мъж и момченце на около четири години. Преди това били убити. Полицията не открила никакви документи у тях. Канадците бяха потресени, тъй като в тяхната страна такива престъпления рядко се случваха.

Реших да рискувам. Двамата отлетяхме за Швейцария. Взех от банковия сейф истинския си паспорт и се върнахме в Канада. Подхвърлих близо до местопроизшествието куфарчето си с документите и дрешките, с които ти беше облечен, когато те отвлякох. Още същата вечер телевизията, радиото и вестниците съобщиха сензационната новина. Убитият и изгорял след това мъж беше назован с моето име. В някои вестници се появиха сълзливи интервюта с Наташа. Тя стоварваше вината върху ЦРУ - уж ме били отвлекли в Брюксел и после ликвидирали. Изкарваше ме любящ съпруг и талантлив архитект - истинска загуба за българската нация. С удоволствие щях да им се надсмея, ако не умирах от тревога за Цвета.

За всички аз бях мъртъв. Прецених, че щяха да оставят Цвета на мира, а и нас нямаше повече да търсят. Само аз си знам какво ми струваше това решение.

Почти година живяхме на остров Нюфаундленд. Станах строител, пуснах брада, от физическата работа наедрях и заякнах. Но все се страхувах. Намирахме се в страната, където "загинах". В ДС и КГБ работеха патологично подозрителни хора, едва ли са сметнали случая за приключен.

Тогава си спомних за Ан. Познавах я от Лондон. Тя също беше архитект, както и баща й, който притежаваше голяма фирма в ЮАР, където Ан бе родена и израсла. След омъжването си за лекар англичанин тя живееше в Лондон и често идваше в архитектурното ателие на господин Харисън, когото познаваше от малка. По-късно ми призна, че се влюбила в мен от пръв поглед, но аз не съм й давал никакъв повод да разкрие чувствата си.

Съпругът на Ан загина при самолетна катастрофа. Тя побърза да се прибере в родината си, която обожаваше. За всяка Коледа ми изпращаше картичка, аз й връщах за Нова година. Великденските си картички изпращахме едновременно.

Заминах с теб за ЮАР. Страната ме плени от пръв поглед. Слънце, ведрост, спокойствие, охолство. Ан не можеше да си намери място от щастие. Беше обезпокоена, че не е получила от мен нито Новогодишна, нито Великденска картичка. Добре, че рядко четеше вестник, тъй като след смъртта на баща си беше поела изцяло фирмата за проектиране и строителство. Веднага ми предложи работа. България и ЮАР не поддържаха дипломатически отношения заради апартейда, сякаш у нас съществуваше свобода. За всеки случай смених отново името си. Нарекох се Бен, близо до Боян, с което име Ан беше свикнала и понякога се изпускаше. Теб кръстих Питър - равнозначно на българското Камен.

След няколко години аз и Ан се оженихме. Бях й разказал цялата си одисея. И двамата знаехме, че един ден ще се върна в България при моята Цвета. Абсолютно сигурен съм, че комунизмът ще рухне, защото е построен върху утопия и се реализира чрез терор и насилие. Аз едва ли ще дочакам този ден, Питър. Според лекаря, на когото вярвам, остават ми само няколко месеца живот.

Сигурен съм, че щом научиш истината за своя произход, ще закопнееш да видиш майка си. Заклевам те, сине, да я потърсиш чак когато комунистите паднат от власт. Запознат съм с техните зловещи методи да се разправят с неудобните. Разумът ми отказва да работи, като се сетя за лагерите, затворите, насилственото изселване и отнемане на имуществото. Молех се на Бог Цвета да оживее в този ад, па макар и в бедност и лишения. Всъщност тя притежаваше един вилен парцел и мечтаеше за къща, в която да живеем тримата.

Питър, оставям ти един милион долара. С част от тях осъществи мечтата на майка си. Преди няколко години узнах, че е жива. При едно посещение в Ню Йорк ми попадна брой от вестника, в който тя някога работеше. Открих името й под един материал. Разпознах и стила й. Бях извън себе си от щастие. Намерих православен храм и запалих свещ за нейно здраве.

Умолявам те да купиш на нейно име голям парцел. Цвета обичаше простора. Покажи й проекта, който съм направил за къщата. Ще го откриеш в касата в моя кабинет.

Питър, имам и друга молба към теб. Намери сестра си Елена! Когато ти се роди, тя беше петгодишна. До последния си дъх ще се мъча да си представя как изглежда сега и ще копнея да я прегърна. Много сълзи пролях за нея на онази скала в Кейптаун, където обичах да се осамотявам. Дано тя разбере всичко, което й пиша в писмото, и ми прости. Бъди добър със сестра си! Тя беше изключително умно и чувствително момиченце. Сигурен съм, че е станала красива жена със силен характер и добра професия. Тя приличаше на баба си Елена, на чието име беше кръстена по настояване на Наташината майка. Обичайте се и се грижете един за друг!...

 

Елена изхлипа. Питър се приближи до нея. Обгърна нежно раменете й. Тя се притисна към него. Зарида високо и жално. От време на време простенваше:

- О, татко!

Стоновете й постепенно стихнаха, но щом плъзна очи по редовете, сълзите отново рукнаха. Питър надникна в писмото, откри докъде е стигнала и я успокои:

- Нататък са практически заръки. Аз ще ти ги прочета.

 

Питър, когато намериш Елена, помоли я да те свърже с майка си. Предай на Наташа, че съм й простил. Имах достатъчно време за размисъл. Тя не е виновна. Системата я направи такава. Баща й беше от недосегаемите и вездесъщи хора на България. Стоеше над закона, самият той олицетворяваше закона. Наташа беше свикнала да получава всичко и не търпеше поражения...

 

Елена го прекъсна:

- Мама е постигнала много неща благодарение на своята упоритост. Тя е работохолик.

- Съжалявам, не исках да те засегна.

- Ни най-малко. Опитвам се да бъда справедлива. Мама наистина е много властна и аз от малка не понасям нейната деспотичност. Сега си обяснявам много странни прояви на татко. Той например предпочиташе да бъде с мен вместо с гостите на мама, колкото известни и влиятелни да бяха те. Спомням си как силно ме прегръщаше. Аз съм била неговата единствена близка душа в голямата къща. И той за мен. Когато загина... - Елена побърза да се поправи: - ... когато изчезна, аз плачех безутешно за него. Чудех се защо мама не проронва и сълза, нито го споменава, а то имало защо. Тя го е била загубила далеч преди това.

Питър си спомни едно от бащините си поръчения и попита:

- Майка ти е жива, нали? Ще мога ли да я видя?

- Мама е жива, здрава и както винаги кипи от енергия и гони властническите си амбиции. Отдаде се на политиката...

- Нали е била дейна комунистка? - слиса се Питър.

- Сгромолясването на дядо и нейното уволнение от Министерството на външните работи я поставиха в категорията на несъгласните с бившия режим ръководители. Избраха я във Великото Народно събрание от квотата на социалистите. Много изстрада, че не я предложиха и за следващото. Въобще не допуска, че вече е възрастна - и по години, и по манталитет... - Елена внезапно тръсна глава. - По-добре да говорим за нас!

Питър я погали нежно по бузата.

- Моята по-голяма сестричка с какво се занимава?

- Художничка съм. Мои картини са изложени в няколко световноизвестни галерии. Успях да се преборя и с недоверието на моите сънародници към внучката на Панайот Хлебаров. Телевизията посвети цяло предаване на последната ми изложба. Изкупиха се почти всички картини.

- Имаш ли семейство?

- Омъжих се рано, за да се спася от опеката на мама. За съжаление, не случих със съпруг. Разведох се.

- А деца?

- Две, за да не растат самотни като мен. Отгледах ги в ателието си. Дори заради внуците си мама не остана вкъщи.

- Ще ми уредиш ли среща с майка ти?

- Безпокоя се за теб. Нищо чудно да си излее цялата злоба на пренебрегната съпруга. Спомням си как съскаше срещу Цвета Динкова. Наричаше я "онази несретница". Макар официално да не бе съобщено за загиналото с татко момченце, всички предполагаха, че е бил синът на Цвета Динкова.

- Длъжен съм да се срещна с майка ти. Татко ме моли да й предам няколко бижута.

Елена подскочи живо от канапето.

- Да не са диамантените й накити? Никога не повярвах, че татко ги е откраднал от нея, преди да избяга от Брюксел.

- Ако дочетеш писмото докрай, ще разбереш, че баща ни е взел накитите без никакви угризения, защото е знаел тяхната история. Някакъв арабски владетел ги подарил на Хлебаров, задето му уредил изгодна сделка с българско оръжие. Татко бил сигурен, че Наташа няма да го обвини за кражбата на бижутата, за да не излезе на бял свят техният произход. Наскоро след бягството си той продал гривната. За щастие по-късно не се наложило да се лиши от огърлицата и обиците. Но мисълта, че някой ден тези бижута ще бъдат носени от дъщеря му, не го напускала. Открил изкусен бижутер и той изработил гривна по подобие на огърлицата и обиците. Татко настоява да предам накитите на Наташа и от негово име да я помоля да ги подари на теб.

- Благодаря, не нося никакви дрънкулки - тръсна глава Елена. - Но тя ще бъде на десетото небе от радост, като види безценните си диаманти.

На Питър изведнъж му се прииска никога да не среща Наташа Хлебарова. Закопня още по-неудържимо за Цвета Динкова. Нетърпението му беше изострено до крайност. Как ли изглежда родната му майка?

Елена го измъкна от мисловния му лабиринт.

- Хрумна ми нещо, Питър. Довечера ще дойдеш у дома. Ще поканя и мама, въпреки че предпочитам да бъда с теб и дъщеря ми. Синът замина при другата си баба в Троян.

- Съжалявам, Елена, надявам се довечера да съм с моята майка. Госпожа Катя продължава да я издирва.

- Чак пък издирва! Катя обича да си придава важност.

- Мама живеела извън града в някаква вила. Госпожа Катя каза, че днес адвокатът й ще я доведе в града.

- Успех! - искрено пожела Елена.

- Ние с теб пак ще се срещнем. Няма да се разделяме повече - възбудено изрече Питър. - Ще остана тук по-дълго време, за да изпълня молбата на татко.

Елена вдигна любопитно вежди и той охотно обясни:

- Трябва да построя къщата, която татко е проектирал за мама, за него и мен. В Ню Йорк ме насочиха към една агенция за недвижими имоти, която има клон в София. Свързах се веднага. Сутринта агентката ме заведе да разгледам един имот...

Пред очите му неочаквано изникна стройната, достолепна жена, която излезе от едната вила. Дали наистина я беше срещнал, или си въобразяваше? Както заранта, така и сега, го облъхна странното усещане за нещо познато, неизказано сладко и нежно.

Елена погледна часовника си и се разбърза.

- Обещах на един галерист мои стари рисунки. Заради тях отидох в апартамента на мама. Ти съвсем случайно ме улучи там. Ще подаря рисунките на галериста. Направи ми най-големия подарък - брат - преди да излезе от стаята, тя подаде визитната си картичка на Питър. - Живея в квартал "Лозенец", на улица "Милин камък". Лесно ще ме намериш. Вземаш от площада пред хотела трамвай двойка и слизаш на "Римската стена".

- Наех кола. Свикнал съм да разполагам с превоза си.

- Аз също. С първия хонорар си купих кола. Колко ли още прилики ще откриваме? - от вратата тя заръча: - Звънни ми след срещата с майка ти! И запомни - търси ме по всяко време на денонощието. Аз съм ти сестра.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух