напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Петнадесета глава


Цвета плати сметките си в "Електроснабдяване" и Телефонната палата и пое към редакцията на "Демокрация". Крачеше с лекота и се срамуваше от дребния повод на радостта си - от утре ще има отново телефон и ток.

Успокояваше се с другата причина за приповдигнатото си настроение. Предстоящата среща с Елза Мулетарова я вълнуваше приятно. Нейните симпатии към братовчедката на Кубрат датираха още от сватбата й. Тогава Елза беше слабо, жилаво момиче със стиснати устни и загадъчно дълбок поглед. След смъртната присъда на баща й тя и майка й бяха интернирани в някакво крайдунавско село. Очевидно момичето беше намерило утеха в книгите, разсъждаваше като зрял човек.

Кубрат беше прехвърлил върху Елза цялата любов, която някога бе изпитвал към вуйчо си. Когато тя завърши Журналистическия факултет, той преглътна дълбоката си неприязън към Цвета - за първи път след развода им я потърси. Елза кандидатстваше за работа във "Вечерни новини", където главен редактор бе някогашният съотборник на Цвета Кирил Гацов. Заради Елза тя не остави на мира Киро, докато той склони да назначи момичето с пробен срок. Очакванията й се сбъднаха - Елза се наложи с културата, трудолюбието и чувството си за отговорност и след няколко месеца получи постоянно място.

Цвета не се изненада, когато срещна името на Елза сред основателите на вестник "Демокрация". Най-после тя щеше да плува в собствени води. Когато успяваше да задели пари за вестник, обикновено купуваше "Демокрация" и се радваше на напредъка на Елза.

На "Раковски" 134 я посрещна разочарование. Елза напуснала и никой не знаеше в кой вестник е започнала да работи.

Надяваше се от Кубрат да научи новите й координати, но в кантората му завари само секретарката.

- Господин Дагоров отиде на делови обяд с президента на "Космополит", но докога ще остане, не бих могла да ви осведомя. Ако желаете, настанете се и го чакайте спокойно! - любезно я посрещна секретарката.

- Ще пътувам с един съсед, а той предпочита да се прибира по светло. Възможно ли е да му телефонирам?

- Моля! - секретарката я въведе в Кубратовия кабинет и тактично затвори вратата след себе си.

Цвета се почувства по-удобно сама, въпреки че разговорът със Сандо не беше деликатен. Попита го къде да се срещнат. Той се извини:

- Не бива да шофирам. Пийнахме по една ракийка в повече за Бог да прости.

- Този път кой е починал? - Цвета познаваше почти всички негови съклубници.

- Велко Механджийски, говорил съм ти за него.

- Цигуларят от Филхармонията?

- Същият. Паднал уж леко, не разбрал даже, че е с комоцио. След няколко дни свършил. Като разказах на доктор Мавров за моето вчерашно тупване във вадата, той настоя утре да се прегледам.

- Аз ще поема лека-полека нагоре - примирено каза тя.

- Изчакай да отмине жегата и тогава. Най-добре е да се обадиш на Ганеви.

- Не! - отсече Цвета.

До миналата година смяташе Ганеви най-близки съседи след Сандо и Петя. Усети тяхното охлаждане, откакто бизнесът им видимо процъфтя. Веднъж ги помоли да слезе с тяхната кола до града, но те заминаха, без да я дочакат. Дори не се извиниха, че са забравили уговорката. Небрежността им към нея прерастна във високомерие, което я разсмиваше, тъй като в основата му стояха пари, а не качества.

- Ти си мнителна - укори я Сандо. - Не ми харесва твоята безкомпромисност!

- Спасявам гордостта си. Само тя ми остана.

Беше се превърнала в суперчувствителна антена за грубия тон, неуважението болезнено я наскърбяваше, всяка по-остра дума задълго я изкарваше от строя. Предпочиташе да върви пеш, да мъкне торбите или с дни да не разговаря с никого, но да съхрани поне пред себе си самочувствието на личност, каквато смяташе, че е.

Сандо набиваше в главата й:

- Крайно време е да проумееш, че възрастният човек не е привлекателна компания. Нито е приятен за гледане, нито забавен събеседник.

- Само обвивката му е променена. Отвътре е дори по-интересен, отколкото е бил на младини.

Момичето в нея беше хем същото, което лудееше по снежните писти, хем обогатено със знанията за живота.

След като приключи разговора със Сандо, задържа слушалката. Отдавна не бе ползвала телефон. Ала като размисли, откри, че няма на кого да позвъни.

С Вержи вече се видя. Другата й дългогодишна приятелка Жана щеше да я затрупа с оплаквания - вечно нещо я болеше. Тя описваше така покъртително страданията си, че след час общуване с нея Цвета се чувстваше гузна заради своето здраве.

Третата й приятелка я потискаше с безкрайните си разкази за своите синове и внуци. Цвета не проумяваше как тази жена с докторат и професорска титла не притежава капчица деликатност. Както в къщата на обесения не се говори за въже, така би трябвало да се жали и майка, загубила детето си.

Останалите й приятели я отблъскваха с хленченията си от икономическата криза. Не беше нито по-добре от тях, нито бе станала безчувствена и саможива. Чисто и просто предпочиташе на тези срещи да избяга, макар и за кратко, от скъпотията, безпаричието и грубостта на всекидневието. Дразнеха я и оплакванията на тези, които бяха далеч по-състоятелни, наистина мизерстващите хора. Не понасяше и онези, които бяха заредени само с отрицателна енергия - с тях се задушаваше и винаги изпитваше непреодолимо желание да им противоречи.

Постави обратно телефонната слушалка. Излезе при секретарката. За миг се изкуши да застане близо до вентилатора и да не помръдва. През отворените прозорци лъхаше зноят на разжарена пещ.

- Предайте на Кубрат, че го търся за много важна и твърде спешна работа!

Ще продаде вилата, за да се спаси от робството на бедността. Този път беше напълно уверена в безпогрешността на решението си. Трябваше да изживее остатъка от живота си като свободен човек.

- Ще наминете ли по-късно? - вежливо попита секретарката.

- Предпочитам да се прибера във вилата. Ще чакам Кубрат да се отбие при мен още днес.

Секретарката я изпроводи чак до площадката.

 

***

 

Зноят на улицата беше нетърпим. Цвета закопня за прохладата на вилата, ама само като си представи запотените тела в автобуса и парещото слънце от спирката до вилната зона, предпочете по-малката тегоба - сестра си Райна, която живееше само на няколко спирки от офиса на Кубрат.

Райна беше изтърсакът в семейството. Когато тя се роди, и малкото време, което майката отделяше на Цвета и брат й Сашо, прехвърли върху бебето. Райна растеше с претенциите на предпочитаното дете. Настояваше по-големите да я носят на ръце или да играят с нея. Цвета се опита да я научи да кара ски, но след първото падане Райна я обвини, че нарочно я е пуснала по стръмното да се пребие. За нищо на света не пожела да стъпи повече на ските. Отказа се и от висше образование след първия неуспешен кандидатстудентски изпит. Завърши техникума за медицински сестри. В работата й потръгна. Бързо стигна до поста главна сестра, после замина за Либия, където два пъти подновява договора си.

Сполучи и със съпруг. Ванко беше добряк, имаше златни ръце и широко сърце. Приемаше безропотно командите на жена си и капризите на дъщерите си. Обичаше до полуда двете си внучета, заради тях се отказа от страстното си увлечение по риболова.

Райнини живееха в началото на квартал "Иван Вазов". Купиха просторен апартамент с парите от бащината къща в Самоков, тъй като Цвета и Сашо се отказаха от наследството в нейна полза.

Цвета хлътна в магазина за хранителни стоки. По време на черешобера Райна я посети с внучетата. През цялото време проклинаше късмета си, задето няма кой да й помага с продукти или пари. Каза, че готвела само постно, изкара се факир, тъй като почти цяла пролет спретвала разнообразни ястия от набраната в Южния парк коприва.

В плика бяха останали доста пари. Цвета отдели за себе си - щеше да напазарува на път към вилата. С другите купи месо, сирене, кашкавал. В последния момент забеляза луканка и поиска едно парче. Плати от отделените за нея пари. От малка Райна беше луда за луканка, на Цвета й стана приятно, че ще й достави удоволствие.

- Пристигаш като същински Дядо Коледа! - възкликна сестра й, когато й подаде найлоновия плик. Изваждаше един по един продуктите и цъкаше. Не издържа и попита любопитно: - Замогнала си се май?

- Не съм, но възнамерявам да получа доста пари. Ще има и за теб.

- От книгата ли? - недоверчиво я изгледа Райна.

Според нея писането на език, използван в малка страна, беше губивреме. Книгите трудно достигаха до световния пазар, а само с тиражите за българските читатели авторите, дори на "бестселъри", живееха с трохички.

Райна прибра продуктите в хладилника. Трудно им намери място. Толкова пълен хладилник Цвета не беше имала и в най-добрите си години.

- Откъде ще вземеш "многото" пари? - любопитстваше Райна.

- Ще продам вилата.

- Ще продадеш вилата ли!? - Райна трясна вратата на хладилника и се взря в сестра си с надеждата, че не е разбрала нейните думи. Цвета кимна утвърдително и тя подскочи. - Как така ще я продадеш?

- А да живея като скот ли? Хладилникът ми е празен, уморих се да правя сметки на дребни пари. Срамувам се от блатото, в което е затънал духът ми.

- А за нас помисли ли? Аз съм ти сестра, дъщерите ми са твои племенници, техните деца ти се падат внуци. Ние сме твоите наследници. Откакто Сашо се разведе, жена му отчужди напълно децата им от нас. Те няма да те погледнат . За моите дъщери трябва да се държиш! Но ако продадеш вилата, въобще не разчитай на тях.

Цвета занемя. Мозъкът й отказваше да приеме, че седи в кухнята на собствената си сестра и слуша нейния пошъл пазарлък. Да откупва, при това в аванс, вниманието на най-близките си роднини! Да се обрече на нищета заради сляпата вяра някой ден дъщерите на Райна да й подадат чаша вода. Едва сега си обясни защо миналата есен, когато остана съвсем сама във вилата да допише романа, никой от Райниното семейство не я потърси. Нямаше жива душа наоколо, снегът беше затрупал входната врата. Никой не се беше обезпокоил за нея, защото не бе платила за грижата!

Причерня й. Избухна сърдито:

- Вилата е моя и само аз ще решавам какво да правя с нея.

- Како, напомням ти, че навлизаш в тежки години. Сама си.

- Както се справях досега, така ще бъде и занапред.

Райна не дойде нито веднъж на строежа на вилата. Не пусна и Ванко, защото имала нужда от помощта му в домакинската работа и децата. Цвета си спомни тоновете строителен материал, който бе мъкнала сама или наравно с работниците. Лишавала се бе от дрехи, козметика, развлечения, докато построи и обзаведе вилата. С двете си ръце посади всяко дърво и многократно преобърна земята в градината.

И сега всичко това да поднесе на тепсия на дъщерите на Райна?! Откъде-накъде?

Райна закърши ръце.

- Как ще обясня на Ванко и децата, че собствената ми сестра не държи на нас.

- По най-простия начин, Райно - човек е отговорен първо към себе си, после към другите!

- Но ти си почти на шейсет! За какво са ти толкова пари?

- Докато дишам, аз съм човек като двайсет и трийсетгодишните. Пътува ми се, носят ми се красиви дрехи, приятно ми е да пазарувам в луксозни магазини, ходи ми се на театър и в ресторант, искам да чета новите книги на моите колеги, да каня гости. И най-важното: да пиша спокойно! Остават ми малко години, а още не съм създала книгата на своя живот. Край! Повече никакво разпиляване по глупости, ще работя!

- Како, ако те чуе някой, ще помисли, че си мръднала. Добре, че Ванко заведе внучетата при сватовете, какво ли щеше да си каже за моя род. Опомни се!

- Отдавна не съм мислила така трезво, както сега.

Колкото и да бе погнусена от сметките на сестра си, не можеше да отрече, че Райна й направи услуга с цинизма си. Како, дай, за да получиш! Най-добрата услуга е високо платената. Ами ако вилата изгори? По-добре отсега да знае, че може да разчита единствено на себе си. Човек посреща много по-леко бедите, когато е подготвен за тях.

Все едно, че срещу нея стоеше непозната жена. Никога не беше забелязвала колко грубо и неодухотворено е лицето на Райна. Закопня да се махне далеч оттук.

В следващи миг вече бързаше към вратата.

На улицата я обхвана мъчителен копнеж по брат й. Сашо й липсваше. От малки бяха привързани един към друг, после постепенно се отчуждиха. Той се затваряше в себе си, а тя непрекъснато кипеше в някой от многобройните си проблеми, естествено, без да споделя с него. Едва след смъртта му осъзна, че бе преминавала значително по-леко през ужасните бури в живота си благодарение на чувството за опора, което й даваше мисълта, че винаги, когато го потърси, той ще се озове. За разлика от Райна Сашо не определяше цена за братската си грижа. В нужда ставаше по-щедър от Дядо Коледа. Умееше по-добре от всеки друг да я утеши и разсмее. Зад привидната му суровост се криеше изключително нежна душа. Притежаваше и невероятно чувство за хумор, заради което Цвета често казваше, че той е роденият за писател в семейството.

Студенината на неговите деца сковаваше чувствата й към тях. Беше ги обичала повече отколкото дъщерите на Райна. Опита се да ги приласкае след развода на Сашо и майка им, но те нехаеха за нейните усилия. Потърси убежище при тях след смъртта на Сашо. Все едно, че попадна на полюса. Дръпна се, стресната от очевидността, че е напълно чужда за своите племенници. Виждаше ги само на панахидите на Сашо. В редките случаи, когато прибягваше до чужда помощ, търсеше дъщерята на Вержи и тогава си казваше, че не кръвта прави хората близки, а чувствата между тях.

Кубрат беше прав. Тя имаше изход. Трябваше да се спасява не толкова от мизерията, колкото от страха си от нея. Беше се превърнала в мутант на личното си аз поради непрекъснатото съобразяване с галопиращата инфлация. Икономическите кризи идваха и си отиваха. Тя беше писателка, трябваше да мисли преди всичко за творчеството си. Щеше да помоли Кубрат да продаде вилата колкото може по-скоро. Все ще намери богат клиент, за когото сделката ще е изгодно капиталовложение и ще се съгласи с нейното условие: да ползва вилата до смъртта си. След това да става каквото ще. Тя щеше да е написала книги, с които да я помнят. По-добре стотици читатели отколкото неколцина наследници на имота й!

В най-близкия магазин купи бутилка джин, тоник, сирене, парче салам и без колебание прибави един шоколад. Край на икономиите!

Видя свободно такси и трескаво зарови в чантата си. Ала в портмонето бяха останали само шестотин лева.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух