напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Деветнадесета глава


Цвета се довлече до "Пирогов", ръководена от дълбоко закодирани в нея инстинкти за самосъхранение. Нуждаеше се от лекар - челюстта я болеше, едвам мърдаше лявото си рамо, слабините й бяха охлузени, страхуваше се от зараза.

В болничния коридор като в мъгла плуваха някакви лица, движеха се носилки, човешките гласове се сливаха в едно бучене.

Цвета крачеше машинално към посочения от портиера кабинет. Дочу най-напред познатия глас, после от мътилката изплува Елза.

- Цвета, абсолютно сигурна бях, че ще дойдеш. Откакто научих, че са излъчили по радиото съобщението за Кубрат, те очаквам. Знаех си, че няма да ме разочароваш.

- Какво се е случило с Кубрат?

Елза възприе слисването й като безпокойство за братовчед й, с въздишка обясни:

- Доста тежък инфаркт. В реанимацията е.

Цвета забрави своите болежки, предаде се изцяло на изненадата.

- Но как е възможно? Онзи ден Кубрат намина при мен. Изглеждаше великолепно. Завидях на тонуса му. Една съседка ми съобщи, че вчера следобед ме търсил. Чаках го до мръкнало.

- По всяка вероятност белята е станала привечер. За съжаление по това време Рени - жената, с която той живее, била в града. Срещнала се със своя мениджър, после двамата отишли в "Планета", където трябвало да вечерят с Кубрат. Чакали до късно, Рени се прибрала сама с такси. Било полунощ, когато открила Кубрат. Мислела, че е умрял. Позвъни ми, аз я накарах да се обади на Бърза помощ - Елза неочаквано съсредоточи погледа си върху Цвета. - Какво ти е? Не изглеждаш добре?

- Какво казват лекарите за Кубрат? - Цвета се изплъзна от обяснения с въпрос.

- Не са оптимисти. Късно бил докаран в болницата. Положението му е критично. Обадих се на професор Чирков - той е приятел на Кубрат. Обеща да дойде, като приключи някаква операция. Тъкмо отивах да го чакам пред болницата. Но ти не ми отговори - какво ти е!? - загрижено попита Елза.

- Спънах се в гората. Ударих се в едно дърво.

Елза я прихвана през раменете. Потегли я по коридора към някаква врата.

- Трябва да те види лекар, изглеждаш наистина ужасно - настояваше тя, като усети енергичната съпротива на Цвета. - Познавам доста хирурзи покрай репортерството си във вестника. Бузата ти е подута. Какво е било това падане? Сякаш са те хвърлили от влак.

Цвета се направи на глухоняма. В нея изведнъж се обади жената от народа, за която поруганата чест е по-страшна от загубата на несметно богатство. Изпитваше срам, гнетеше я унижението на безсилната жертва. Заби пети в пода и троснато каза:

- Мога и сама да се оправя. Братовчед ти умира, погрижи се за него!

- Извинявай, Цвета, объркана съм! Откакто Рени ми се обади, се въртя на шиш около неизвестността.

- Излез да чакаш професора! Като ме прегледат, ще те потърся...

 

***

 

Дежурният лекар се оказа жена. Това беше второто изнасилване за деня и тя беше потресена от наглостта на престъпниците. Прегледа внимателно Цвета, взе проби за изследване, придружи я до рентгена и след като се увери, че пациентката е без счупвания и разкъсвания, я заведе при дежурния следовател. От вратата избухна срещу правосъдието:

- Изнасилвачите трябва да се съдят по същите членове на Наказателния кодекс като убийците!

- Но госпожата е жива! - миролюбиво отби атаката следователят.

- Но не е същата, каквато е била до момента на насилието. За тази травма лек няма. Права ли съм, госпожо?

Цвета потвърди с унило кимване. До вчера смяташе, че е преживяла всички най-тежки нещастия в света. Може би наистина Бог я е избрал да провери докъде стига издръжливостта на неговите създания, щом не спираше да я товари с нови, все по-непосилни мъки.

Защо нея?

Наказваше я за непростими грехове? Кои? Не откриваше в живота си постъпки, които заслужават страдания като нейните.

Изнасилването бе поругало най-съкровената част от нейната личност - достойнството. Лекарката беше права, никога нямаше да се отърси от гаврата на двамата нерези.

Отговаряше машинално на въпросите на следователя. Избягваше подробностите, за да си спести срама. За щастие следователят не прояви любопитство към детайлите. Само когато тя спомена дочутите през гардероба имена, той се оживи:

- В купата сено е паднала игла с бял конец. Браво! Надявам се бързо да открием мъжагите. Последен въпрос, госпожо: съмнявате ли се в някого?

- Не.

- Нямате никакви врагове?!

- Вече не - убедено отвърна Цвета.

След смъртта на Боян секна непримиримата й война с Наташа. Влади отнесе в гроба омразата си, а неговата любовница преглътна измамените си надежди да наследи половината от апартамента и вилата. Пенсионирането я избави от лютата завист на неколцина амбициозни колеги в редакцията. Повечето писатели й се струваха безобидни, тъй като всеки смяташе себе си за гений и намираше под достойнството си да се занимава с другите - бездарниците. Доста съседи я гледаха накриво било заради предизвикателството й да живее според собствените си правила, било заради нейната отчужденост. Смятаха я коравосърдечна, горделива, студена, рязка и не приемаха, че заради някакво си писане човек трябва да ограничи общуването с другите.

Нищо не й се струваше достатъчен повод за нощесното насилие върху нея.

Тръсна глава и убедено каза:

- Не познавам хора, способни на тази мерзост.

- Ако си спомните нещо, обадете се!

Цвета пое визитната картичка на следователя и безмълвно се измъкна навън.

Лекарката я чакаше в коридора.

- Съветвам ви да отидете при психиатър!

- Благодаря, ще се справя сама - отказа Цвета, смутена не толкова от лекарския съвет, колкото от искрената загриженост на непознатата жена. Смятаха я за силна и рядко някой проявяваше милост към нея.

- Ако промените решението, потърсете ме! Познавам добри душолечители.

- Душолечители? Хубава дума!

- Страданията на душата понякога поразяват по-силно от най-тежката физическа болест. Искам да ви помогна.

- Защо? - неволно попита Цвета. Колебанието на лекарката разпали любопитството й. - Настоявам да обясните подбудите си.

Категоричният тон разпиля част от неудобството на медичката. Тя отвърна някак си примирено:

- Жал ми стана за вас. Изглеждахте беззащитна като врабче, съборено от лют студ на земята. Навярно живеете съвсем сама и си нямате никого?

Цвета не отговори. Страхуваше се, че ако отвори уста, буцата в гърлото й ще избухне във фонтан от сълзи. Някакъв спонтанен импулс я тласна към лекарката - целуна я поривисто и задавено промълви:

- Благодаря ви!

Обърна се гърбом и почти затича към градинката пред болницата. Чувстваше се отвратително и същевременно й беше хубаво. Докато има хора като тази жена, светът няма да попадне във властта на злото.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух