напред назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]



Двадесет и четвърта глава


Цвета се събуди изведнъж. Заспала бе на дивана в хола, съсипана от умората и преживяното. Лампите светеха, по телевизията течеше късният сериал.

Простена изтерзано. Първата й ясна мисъл беше за изнасилването. Главата й се замая от връхлетелия я кошмар. Лекарката беше права - никога нямаше да избяга от него.

Защо все на нея? Чувството й за справедливост се опълчи. Нима Господ, с неговата всемирна обич, не забелязва, че е изчерпала целия си инат да се надига след всяка унищожителна буря?

Сети се за предупреждението на Кубрат и се ужаси от хрумването, че той иска да я предпази от нови беди. Очевидно някой й беше взел мярката, а тя нито го знаеше, нито имаше и най-малката представа защо я преследва и наказва.

Неволно се заслуша. Предната нощ, по това време, горе прозвуча подозрителен шум.

Сега се чуваше само диалогът на артистите от филма. Изключи звука на телевизора. Наостри уши като диво животно. Целият свят се изпълни с лудото тупкане на нейното сърце. Упрекна се, че от болницата не се прибра в апартамента, където телефонът вече работеше и отвсякъде беше заобиколена с хора.

Цвета да се пази!

От какво? Или от кого? А може би от кои?

Никога не беше се стремила да е обичана от всички, но да има чак такива злостни врагове, че Кубрат, чийто живот крееше, да се загрижи за нея, наистина беше обезпокоително до крайност.

Знаеше, че мнозина не я обичат заради нейния чепат характер и острия й език. Понякога биваше сприхава, случваше се да избухне. Загубила бе доста от толерантността си. Предпочиташе да е сама вместо с безинтересни хора. Не понасяше мижитурките почти толкова, колкото и агресивно напористите. Все повече се отдалечаваше от онова слънчево момиче, което превръщаше в топло приятелство и най-обикновеното познанство. Обърнеше ли се назад, с носталгия си спомняше лекотата, с която общуваше с хората, и за многобройните приятели, които непрекъснато я търсеха, а и тя знаеше, че винаги може да разчита на тях.

С тъжна въздишка осъзна, че тогава имаше само мечти за бъдещето, а сега е препълнена със спомени. Понякога й се струваше, че няма сетива за нищо и за никого. Като че всяко от премеждията в нейния живот бе вкоравявало по малко от сърцето й.

Изведнъж трепна. Чу шум от приближаващ автомобил.

Ако са снощните изроди?

Колата отмина вилата и заглъхна някъде зад Бакърджиеви. Допусна, че Пламен е домъкнал някоя жена както преди две вечери и се опита да се съсредоточи във филма.

Мисълта й бягаше.

Упрекна се, че не поиска пари от Елза за бутилка. Надяваше се на джина, който купи вчера, когато излезе от Райнини. Двамата нощни похитители го бяха свили заедно с храната от хладилника. Докато търсеше бутилката, отбеляза, че нищо ценно не е взето.

Що за крадци бяха, щом се бяха задоволили с дребните й пари в портфейла и с бутилка джин, половин пиле, парче салам, един шоколад...

Може би са психопати? Изпитват наслада от страданията и унижението на жертвата си? Но къде се е чуло и видяло психопати да се съюзяват по двойки като нейните мъчители?

Колкото повече размишляваше, толкова по-дълбоко затъваше в собствените си страхове. Не спираше да се ослушва, сякаш очакваше предизвестено посещение.

Отново приближаваше автомобил. Пламенно се замоли да е някой закъснял съсед. Ала колата спря отпред - на кръстовището, където никой не паркираше.

Хвърли се лудо към електрическия ключ. В движение прецени, че ако са снощните разбойници, вече са зърнали осветените прозорци и ще решат, че току-що си е легнала. Знаеха как да влязат във вилата.

Нахвърли се люто срещу себе си, задето забрави да затвори балконската врата на втория етаж - беше я разтворила широко след пристигането си от града, за да прогони запазилата се миризма от предишната нощ. После се улиса със Сандо. Той разказваше подробно за срещата със своите съученици от бившата Първа мъжка гимназия, за разговора си с внуците, за прегледа в болницата, а тя не спираше да гадае кои са били тайнствените мъж и жена, търсили я два пъти.

Събра цялата си воля. Трябваше да се защити!

Ръцете й трепереха, но съумяха с по един замах да дръпнат пердетата. Почувства се донякъде защитена от чужди очи. Изтича в кухнята. Откачи от стената големия сатър, който от години служеше повече за украса отколкото за кълцане на месо.

Не усещаше чуждо присъствие, но не се довери на интуицията си. Изкачи внимателно стълбите и през открехнатата врата прониза коридора. В дъното беше балконът. Стигна дотам и през отворената врата надникна навън. Лунната светлина, подсилена от електрическата, размиваше тъмнината. Беше тихо, сребристо и приятно.

Приседна на прага. Обожаваше пълнолунните нощи. Сърцето й лека-полека се отпускаше. На лицето й се появи подигравателна усмивка към измисления страх.

 

***

 

Трите мъжки силуета изникнаха откъм комшулука със Сандо. Цвета се вцепени. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото. Тя, която минаваше за смела и съобразителна, загуби ума и дума. Мъжете вървяха към вилата. Инстинктивно Цвета се сниши и почти легна върху мозайката на балкона. Неканените гости спряха под нея. Двамата преплетоха ръцете си. Третият стъпи върху тях и се изправи. Хвана се за перваза на балкона.

Цвета видя съвсем ясно ръката му - широка длан с дебели пръсти, вкопчени в ръба на балкона.

Или аз, или те!

Замахна с всичка сила със сатъра. Мъжът изрева диво и политна назад. Двамата долу едва го задържаха.

- Ръката ми! Отряза ми пръстите! - обезумял от ужас врещеше той.

- Кой? - попита единият от двамата му спътници.

- Аз - обади се Цвета, без да се изправя. - Ако някой припари нагоре, ще му отрежа главата!

- Я се покажи, щом си толкова смела! - свирепо викна мъжът, който преди малко попита "кой".

Четирите пръста помръднаха или така се стори на Цвета. Тя инстинктивно се дръпна назад.

- Ще се покажеш ли, ма? Хайде! - подканяше я свирепият. Приличаше на разярен бик.

Цвета стискаше сатъра и си казваше, че трябва да запази самообладание, след като направи ужасната грешка да се обади. Сега вече знаеха, че е жена и е сама вкъщи. Мъжът с прерязаната ръка продължаваше да квичи като прасе под нож. Другият напсува грозно и веднага се закани:

- Ще те убия, кучко!

По гласовете Цвета определи, че двамата не са снощните й нападатели. Третият се беше дръпнал уплашено в края на терасата, готов да хукне.

- Да вървим в болницата, кръвта ми изтича! - настоя раненият.

- Млък! - заповяда свирепият.

- Най-добре е да вървим в болницата! - обади се третият, гласът му трепереше от уплаха.

- Не се обаждай, адвокатско копеле! - сряза го свирепият. После кресна на ранения: - Ти докога ще квичиш?

- Кръвта ми изтича, умирам!

- Умри, мамка ти курвенска!

Беше оскотял от ярост. Казваше се Благой, за майтап го наричаха Горчивия. Беше безчовечен и кръвожаден като варварин, когато ставаше въпрос за пари. Красимир Драгнев го пускаше за най-специалните поръчки. Забранил му беше пукотевица, но Горчивия напипа в джоба новия си пистолет. Купи го преди няколко дни от арабина, който го снабдяваше с дрога.

- Да си вървим! - подкани отново третият от екипа.

Беше нотариусът, когото Драгнев използваше за имотни сделки срещу тлъст хонорар. Зърна пистолета в ръката на Горчивия и се хвърли към него:

- Луд ли си? Ще чуят съседите. Да се махаме!

Горчивия го оттласна от себе си, вдигна ръка нагоре и стреля. Куршумът изсвистя над Цвета. Докато тя се опомни, проехтяха още два изстрела.

 

***

 

Щом пристигна жената, която Елена бе повикала да прекара нощта при малката Бояна, Питър напусна мезонета. Ала вместо към хотела, потегли към Витоша. Сякаш не той, а нещо свише направляваше колата. Излезе пред познатата вила и паркира в рехавата горичка до кръстовището.

Подпря се на едно дърво и се загледа в осветените прозорци. Майка му беше съвсем близо до него!

Питър нямаше търпение да изчака до утре. Но разумът му забраняваше да пресече улицата и да потропа на нейната врата. А и внезапно осъзна, че няма кураж да се яви сам пред непознатата жена, независимо че му беше родна майка.

Див рев откъм вилата го отхвърли като взривена под краката му мина. Спринтира по цялото разстояние до вратата. Докато търсеше камъка, чу мъжки гласове в двора. Единият виеше животински. Прехвърли се през оградата и тръгна предпазливо напред. Разтревожи го груб мъжки глас. Независимо че не разбираше езика, Питър ясно различи бруталната закана в него.

Майка му беше в опасност! Проумя го и с разума, и с чувствата си. На голямата тераса пред вилата нямаше никой. Тъкмо зави към другата страна на къщата, откъдето ясно звучаха гласовете, и проехтя изстрел. Последваха още два, преди да избие пистолета от ръката на някакъв мъж.

Неочакваното нападение стресна Горчивия и той за миг загуби равновесие. Питър го подхвана и го запрати на земята. Огледа се. Втори мъж държеше ръката си и стенеше. Третият побягна, спъна се в нещо и лазешком изчезна в тъмното.

Горчивия се надигна пъргаво, изпсува и се понесе като бик напред. Питър го отблъсна с вдигнат крак. Противникът му го превъзхождаше физически, но нямаше подготовката, която той бе получил по настояване на баща си в школата по източни бойни изкуства. Известно време се бе занимавал и с бокс.

За трети път Горчивия налетя и отново се намери на земята. Когато се изправи, в ръката му блесна нож. Хвърли се към Питър. Целеше се в гърлото му.

Цвета, която дебнеше борбата от балкона, запрати сатъра. Острието проблесна на лунната светлина и се заби в задника на Горчивия. Той нададе смразяващ животински рев и се загърчи на терасата.

Питър вдигна глава. Цвета мигновено откликна:

- Ей сега слизам.

След всичко, което бе сторила тази вечер, й се стори смешно, че се страхува да пипне отрязаните пръсти. Мушна се в стаята, сграбчи някаква дреха и с нея ги омота. Ако побързаха, може би лекарите щяха да успеят да ги пришият!

Любопитна бе да види своя спасител. Тичешком взе стълбите надолу, отключи вратата и едва не се сблъска с него.

Беше младият мъж, когото вчера срещна в компанията на Бакърджиев. Смутената му усмивка беше затрогваща, ала тя застана нащрек. Нищо добро не бе видяла от Бакърджиев.

- Кой сте вие? - подозрително попита тя. Гласът й неволно трепна. Непознатият я объркваше. Сърцето й прималя от внезапно осенилата я мисъл за Боян.

Питър заговори на английски:

- Добре ли сте?

- Нищо ми няма - отвърна тя. Дотолкова можеше да се справи с неочаквано прозвучалия чужд език. Отдавна не бе говорила английски, но все някак успя да скалъпи молбата си: - Помогнете ми да ги заведем в болницата. На този - тя посочи първия си нападател - отрязах пръстите. Ако побързаме, може би ще успеят да ги зашият - чуваше гласа си като чужд. Младият мъж я смущаваше и объркваше. Не можеше да обясни странното си вълнение.

- Окей, Окей! - скоротечно се съгласи Питър.

Мъжът с прерязаните пръсти се беше свлякъл на тревата и жално скимтеше. Цвета му подаде вързопа.

- Тук са пръстите ти. Дано в "Пирогов" успеят да ги присадят.

- Мисли му, ако остана сакат! С останалата си здрава ръка ще те разпора!

- Не заплашвай, а върви! Всяка минута е скъпа.

- Не мога да мръдна - обади се Горчивия. Лежеше по корем сред локва кръв.

Цвета се обърна към Питър:

- Трябва да го изнесем на улицата! Предполагам, че са пристигнали с автомобил.

- Не се безпокойте, аз съм с кола.

Сякаш потъна в неговите блеснали от щастие очи.

Сърцето й се преобърна отново от осезаемото усещане за Боян. Що за глупости!, наруга се тя и даде гръб на непознатия.

- Най-после те намерих - развълнувано произнесе Питър.

Но Цвета се беше вторачила в пистолета, паднал в основата на терасата, до розовия храст. Мълниеносно огледа обстановката. Мъжът с отрязаните пръсти се клатушкаше по пътеката към входната врата. Другият - с посечения задник, клечеше на колене и се опитваше да стане. От третия нямаше следа. Цвета прибяга до пистолета, грабна го и чак тогава се сети, че оставя собствените си отпечатъци върху него.

Нима някой би се усъмнил в историята, която се беше разиграла преди малко?

Прибра пистолета във вилата. На излизане носеше одеяло. Разстла го на терасата и с помощта на Питър наместиха Горчивия върху него.

Пак я смути радостният блясък в очите на непознатия. Но щом вдигнаха импровизираната носилка, го забрави. Горчивия тежеше, а отгоре на всичко стенеше и псуваше. Излязоха на улицата и със сетни сили се довлякоха до колата на Питър. Настаниха ранените на задната седалка, а двамата седнаха отпред.

- Карайте към града! - нареди Цвета, дишаше на пресекулки.

Питър не откъсваше грейнал поглед от нея.

- Мамо, мила майчице, при какви обстоятелства се запознахме - прошепна той, развълнуван до сълзи.

- Говорете по-високо! И по-ясно! Английският ми не е много добър - помоли Цвета. За да прикрие странното си вълнение, настоя енергично: - Карайте към болницата, докато не им е изтекла кръвта!

Питър превъртя ключа на мотора и широко се усмихна. Майка му си я биваше. Дори много повече, отколкото бе очаквал.

 


напред горе назад Обратно към: [Жена на прицел][Донка Петрунова][СЛОВОТО]

© 1998 Донка Петрунова. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух