![]() ![]() SOSВ този век на бетона, машините и радиото, на главоломните рушения и луди дирения, на хаоса и неизбистреното утре,
в тази страна - праг между Изтока и Запада, кръговрат на войни и бедствия, дето хората живеят за кора хляб и педя земя,
какво е нашата безполезна лирика, мои братя? - Жалкия вой на бездомните псета към луната...
Така и ние ще издъхнем някоя нощ прокълнати и ще ни смете на утрото автоматичната метла, когато ранните петли пробудят градове и села...
Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре - а днес, не под западните сини светлини на живака, не под екзотичните лъчи на тропика на Рака - а тук, дето всички ветрове платната ни надуват и се кръстосват разноцветни знамена?
Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват белитe атоми на славянския сантиментализъм и червените - на примитивните татарски племена?
Ето: ние сънуваме милионнотонните транзатлантически параходи и океанските пълноводия. Тачим стоетажните нюйоркски небостъргачи. Мечтаем под песента на аеропланните перки, танцуваме в ритъма на запалените мотори, пред отворените предаватели вдъхновено говорим - и заспиваме под успокоителните "ОК", идещи от австралийските колонии...
Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов и аромата на горска мед. Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос, изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,
когато - друсани по неравния планински път, под едрите юлски звeзди, сред светулките и пеещите щурци и уханията на зрелите полски треви - отиваме към шумящите балкански гори, към поваления селски плет, да излеем умората си в тихия бащин кът и скръбта си в топлия майчин скут...
И ето защо казвам: - Ще умра доволна и без болка, ако успея, като жена и поетка, да разкрия пред света сърцето си, поне толкова, колкото младото жълто канарче в телената клетка над главата ми в ресторанта, в паузите, когато си почива джазбанда!...
![]() ![]() ![]() |