![]() ![]() Бъдник1 РАЗТВОРИ СЕ пак, сърце замряло, като цвят, разцъфнал в късна есен... Мъката, що в тебе се е сбрала, може би щe стане малка песен.
Малка, светла коледарска песен, дето хлопа с блага вест на прага и затопля погледа унесен, и на устните усмивка слага.
Може би поне една-едничка ще смири тя несмирима рана. И тогава ще забравиш всичко, и самичко ти ще бъдеш сгряно.
2 ДУШАТА НЕ СЕ УМОРЯВА да вярва и чака. Макар приневолен и приживе сам се оплакал, макар от безумства, и чужди и свои, сломен - ти чудо не смееш да молиш от бъдния ден,
- народе мой, с малките, пръснати къщици бели, затрупани в сняг и от старост се доземи свели, народе мой, с тежките стъпки и груби ръце, с навъсено чело и тъмно от грижи лице,
през тази нощ, челяд събрал на вечеря оскъдна, запалили в огнището пак обичайния бъдник, кадиш ти из къщи - трапезата, одъра бял и хляба в нощвите, що сам си и жънал, и сял...
И нека те бурите брулят и в шемет уплитат, от тях ще излезеш ти още по-твърд и изпитан. Спокойно вратата на бъдния ден отвори - на свода звездата ти утринна вече гори!
3 НАКЪДЕТО очи да обърнеш, все това е небе притъмняло, все това - неизбродното стърнище - и над него виелица бяла.
Под сукмана си беден, одърпан зъзнеш ти, мъченица-жена, изпод черната вързана кърпа капят сълзи една по една.
Ще намериш ли нейде защита? Кой ще вдигне ръката си пръв? Аз не знам, но аз знам, че преситена, и земята не ще вече кръв...
А когато отмине бедата и повдигнеш ти бодро глава, ще запеят след тебе стадата и узрелите златни нивя.
И ще види светът тази млада тази румено здрава жена, за която приготвил бе кладата - твоя лик - моя родна страна!
![]() ![]() ![]() |