Обратно към: [Звезда на моряка][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]

Каква непоносимо страшна пролет,

когато вън се птиците прелетни връщат

и слънце грее, и капчуците ромолят,

а тук - мъртвец лежи у тебе в къщи!

Ти чуваш още думите последни

и още чувствуваш милувката му топла

и погледа, със който те погледна,

когато се откъсна сетния му вопъл.

И спомняш колко любещ и отдаден,

гасеше най-нищожната сълзица твоя,

а днес ридай, моли, в праха без сили падай -

лежи, полуусмихнат и спокоен.

И ето, слънцето да угасиш желал би

и катастрофа мирова да предизвикаш,

а само се полюшваш в тихи жалби

и сълзите, пресъхнали, не бликат.

Какво? - Смиреност? Мъдрост? И прозрение?

Когато сам си труп безжизнен, бездиханен?

Не крие ли самото примирение

най-страшното човешко отчаяние?

Обратно към: [Звезда на моряка][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]