напред назад Обратно към: [Звезда на моряка][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]



Поет


И все така - непоправим, авантюрист и скитник -

с очи разтворени широко, ненаситни,

отиваш. Дни и месеци без вести се губиш

и ще се върнеш пак в студена люта зима

да се кълнеш, че все така безпаметно ме любиш,

че радостта в света без мен е немислима,

че миналото е измама и кошмар,

а мисълта за мене като фар

е твойто корабокрушение огряла

и тук те е довела възроден и нов

за нов живот - без горест и раздяла -

в сияние на проста радост и любов...

 

Опиянен от чудните си думи,

повярвал сам, ще понесеш и себе си, и мене

през полюса на вдъхновеното безумие

към някакви несъществуващи селения,

към дивни острови, разперили зелени палми -

където хората са като ангели добри

и любовта е тяхното евангелие,

и грижата им е една - в зори

маслинови да веят вейки и да пеят псалми...

 

Да слушам - и сълза подър сълза

ще капят от очите ми полека,

каъто напролет от порязана лоза...

Къде е истината? И къде е щастието на човек?

О, думи, екзалтации несбъдни на поета,

които, утре път поел, самичък ще забрави!

Но кой би смял да обвини детето, дето

само измисля своите измами и им вярва?

Нима в това по-малко чисто е сърцето му?

В сърцето на поета вечно живо е детето.

 

И, ето, като сянка чакам вечерта,

когато вярващ, ласкав и сърдечен,

ще се завърнеш пак от път далечен

да палнеш погледа, като вечерница огрял,

на хоризонта бялата черта,

да ме опиеш с думи и със сънища неверни,

по-светли от далечните звезди вечерни...

 


напред горе назад Обратно към: [Звезда на моряка][Елисавета Багряна][СЛОВОТО]
© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух