Обратно към: [Аз и морето][Петя Дубарова][СЛОВОТО]

От спуканите вени на небето

потича неспокоен и студен,

съзира ме, заглежда се във мен,

с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозете,

треперещ като коте от вода,

ту бяла електрическа звезда

във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене

със капки черни като вишнев сок

той удря по циментовия блок

и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,

но нищо не навява самота,

защото е изкуство под дъжда

да можеш да говориш със водата.

1978

Обратно към: [Аз и морето][Петя Дубарова][СЛОВОТО]