напред назад Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]



Венецианска нощ


Замлъкнаха флигорните, замлъкна

последното танго със барабана

и в тишината дълго ръкопляска

на хората и песните морето.

А хората танцуваха, звучеше

в сърцата друга музика, по-властна.

Очите се целуваха по-тъмни,

по-зрели и по-страстни от морето.

И всички бяха толкова достъпни.

И всички бяха толкова красиви.

Заченатите във такива нощи

ще са поети, влюбени в морето.

А върху всички с лунната си маска

блестеше светла, светла, просто бяла

нощта бургаска, ах, нощта бургаска,

наречена сега венецианска нощ.

А нямаше в градината канали

с таинствена гондола, във която

една маркиза сменя свойта дреха

със дъщерята на гондолиера.

А нямаше в градината канали

с тайнствена тераса, на която

маркизът сменя своята маркиза

със дъщерята на гондолиера.

 

А нямаше в градината канали

с таинствена китара, над която

бръснарят на маркиза заридава

по дъщерята на гондолиера.

Като мъниста крехката мозайка

от хубави жени със леки дрехи,

със глезени в перлонови сандали

и с китки, по които светлината

блестеше златна в бронзовите гривни.

Остана само ти. Ах, ти остана

във мекото гнездо на мойте мисли

като голяма мълчалива птица

и досега непипната със пръсти.

Ти ми донесе веселата вяра

във приказките и във чудесата.

Аз няма да се чудя, ако видя

как роклята ти цяла се побира

в кафявата черупка на бадема.

Как вместо думи на плътните ти устни

изпълват мойте шепи със червени

и бели, снежнобели карамфили...

Или как бягаш с вятъра, тъй както

избяга преди малко и от мене.

Но моето сърце не вика тъжно

и няма нищо тъжно в мойте стъпки.

 

Единствено високо във фонтана

една пленена, златна каракуда

тъгуваше с окървавени перки

по писаната люлка на морето.

И аз вървя, и тъмните дървета

ми казват, че отново ще те срещна.

С усмивка аз се мъча да отгатна

коя си ти, какво е твойто име...

Насреща ми полека заблестяха

дошлите тука простосмъртни хора,

стругари и рибари, и монтьори,

и боцмани, дори на карнавала

не скриваха лицата си със маски.

Приятели се срещаха, звънтяха

като кампани чашите с мастика.

Припомняха си младостта, пълзяха

по призрачните пътища на фронта.

Съпругите не слушаха, навярно

са слушали това хиляда пъти

и гледаха с унесена усмивка

танцуващите двадесетгодишни.

Наблизо си играеха децата.

Най-малкото си търсеше балона.

О, вятърът, момченце, го открадна,

за да зарадва може би морето.

 

И ще ви кажа, нямаше частица

венецианска или флорентинска

в земята и звездите, и в морето,

в нощта, която беше само наша.

 

Замлъкнаха флигорните, замлъкна

последното танго със барабана

и може би напразно ръкопляска,

за да ядоса вятъра морето.

 

И всички си отидоха. Потръпна

градината, внезапно опустяла.

И аз останах сам, и тишината

ме отрезви със весела плесница,

която разпиля дълбоко в мене

в пристанището корабните мачти -

звънтящите, свещени обелиски

на моето гълъбооко детство.

В една такава нощ, венецианска,

едно момиче много преди тебе

с уплашен целувка го прогони.

И то избяга, кроткото ми детство,

във корабните трюмове избяга

и плъхове с рубинени зеници

му носеха откраднати сухари.

 

Потърсиш ли ти детството ми, трябва

да дойдеш с мене долу, в Атлантида.

Сега вървя, докосва ме морето,

като преди вълнува ме морето, но никъде не искам да отида.

Сърцето ми узря във тази малка

страна на дъбове и на надежди

и силните й хора, моите братя,

ме викат с гласове, призивно-стройни...

 

О, те ме чакаха като водата

и като хляба. Нека са спокойни.

 


напред горе назад Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух