напред назад Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]



Балада за Ромео и Жулиета


На Ц.Д.

 

1

Ромео пак поведе Жулиета

по старите си вкаменени дири.

В градините с премръзнали дървета

или потайно в тесните квъртири...

И в сенките на техните пердета

със устни, и от пламъци по-сини,

Ромео пак целува Жулиета

като преди, преди, преди

години!

 

2

В поледицата звънко потрепера

тополата... И всичко занемява!

- О, примавера! Белла, примавера -

виелицата ли сега запява?

Една прегръдка къса на перона!

Едно последно - "О, мисли за мене"!

И става цялата земя Верона,

потънала в невиждано цъфтене!

 

3

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая...

За щастие ли, или за страдания -

не зная!

 

4

Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,

защото става нещо страшно с мене.

В една следкарница със много хора

да седнеме, притиснали колене.

И с треперящи лакти върху кръга

на масата - с димящите кафета -

ще ти разкажа как Една излъга

сърцето ми, че била

Жулиета!

 

5

Приличахте си в устните - наверно

не си била целувана тогава.

В косите и канеленото черно

и досега не мога да забравя!

Два подписа благословиха брака!

Два поклона във бялата й къща...

И тя получи право да ме чака,

да ме изпраща и да ме прегръща!

 

6

В саксиите цикламите цъфтяха

и в сянката на праните пижами

отдавна прецъфтяха - пожълтяха

червените и белите циклами!

Пристигаха добрите философи -

съседите - и спореха тепърва

дали да бъде пържена с картофи,

или с домати прясната пъстърва!

 

7

С пъстървата поднасяха салат

и виното си пиеха спокойно.

Потупвани доволно по бедрата

съпругите запяваха нестройно...

Хазяина със старата цигулка

подхващаше напевите горещи

и на дивана плюшената люлка

люлееше пияните ми плещи!

 

8

Разсъмваше ли се - звънтяха стъпки,

звънтяха думи и звънтяха менци...

Събуждаха ме трескавите тръпки

на чакащите корабокрушенци...

Главата - пуста, раменете - болни

и вместо хора - чакани с години -

непоносими и самодоволни -

пингвини!

 

9

Сияеше във блашно, постно, млечно

на кухнята им къщата могъща...

Във събота срещу неделя - вечно

с бутилката добра, една и съща,

пристигаха добрите философи -

съседите - и спореха тепърва

дали да бъде пържена с картофи,

или с домати прясната пъстърва!

 

10

Закуска - и отново осем часа

във сградата с тапети много стари.

Разтваряше добрата "Дом-украса"

вратата си за моите другари...

По-младите стояха до вратата,

по-старите - до печката огромна...

До края ще ги помня - имената

единствено не мога да си спомня!

 

11

С колегата си бяхме нещо сложно

по принципи, по възгледи, по чувство!

Художници в отдела за приложно

или подобно някакво изкуство...

Той бягаше картони да купува,

а после ги нарязвахме на ленти.

И текста леви, леви марширува

в шпалира от червени орнаменти!

 

12

Боите ни се радваха - и ние

се радвахме по детски на боите!

Ликуваше безличната хартия,

приела на героите чертите.

Рисувахме в очите им възторга -

медалите по бялата им пазва...

И казваше накрая профгрупорга:

"Добре е! Като че ще заприказва"...

 

13

Поруменели, ний брояхме текста

и часовете по портрета - после,

разбойници в морето на кодекса,

го пращахме при касиера, после

оставахме отново в тишината,

живото си отиваше с портрета...

Тогава се разтваряше вратата

и идваше жена ми -

Жулиета!

 

14

Отивахме в градината, където

замайваше разцъфналата лайка.

И бавно посиняваше в небето

на облаците бялата мозайка.

Висяха ваксаджийските сандъци

по циганските детско-слаби плещи,

а трите продавачки на фъстъци

запалваха големите си свещи

и простата, циментова Диана

оглеждаше безплодното си тяло

в зелената повърхност на фонтана

като във флорентинско огледало...

...Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!

А някъде зад всичките небета

безшумно се събличаше луната

със тънките ръце на Жулиета!

 

15

И падахме в леглото уморени.

Заспиваше тя може би щастлива

на бялата възглавница до мене

като момиче тиха и красива...

Усмихваше се бледа, просто бяла,

а аз я гледах тъжен и учуден -

защото може, както е заспала,

да не поиска тя да се събуди!

 

16

И тя не се събуждаше - мълчеше

заключена... от сънища пияна!

И тихо беше!

Тихо!

Тихо беше!

А времето струеше от тавана...

Отекваха край мене часовете

безцветни, монотонни, упорити -

роднините й в старите портрети

приличаха на черни сталактити!

 

17

В прозорците, по-глухи от гоблени,

душата ми се взираше... Тогава

разбрах аз, че някъде - не в мене -

живота ми като вода минава...

Че някъде живота тържествува,

ликува и прощаваи наказва,

но в моето сърце не съществува

и моето лице не забелязва!

 

18

Къде е той?... Мълчеше Жулиета!

Мълчаха сталактитите! - Къде е?

Не искам да живея без морета

и без герои - исктам да живея!

Не ми е нужна мъдрата ви грижа!

Насреща ми не тръгвайте, защото

аз - Дон Кихот - сега ще ви пронижа

във веселото име на живота!

 

19

Къде е той? И как да го позная?

Да го докосна и да го открия?

Аз искам да живея - да мечтая!

Да съм герой!

Най-верния!

Добрия!

Навсякъде да съм - във всяко време,

във всяко нещо и във всички хора!

За да не бъде любовта ми бреме,

да се усмихвам - вярно да говоря!

 

20

Но спеше тя - мълчеше Жулиета!

Портретите мълчаха - и без думи

аз се загледах дълго във лицето -

в ръцете й разпънати върху ми...

Сърцето ми почувства, че те няма,

и се заблъска в тъмната си клетка...

 

21

Разбира се - небето не изчезна!

Не експлодира земната обвивка!

Луната от върха си ме погледна

със свойта ренесансова усмивка!

Дърветата отново разцъфтяха...

И пак в нощта сърцето ми завика...

Гледачките на карти те видяха

и казаха ми, че си дама пика!

 

22

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая -

за щастие ли, или за страдания

- не зная!

 

23

Да тръгнеме по светлите пътеки

на деветстотин шестдесет и трета...

Аз съм Ромео от рода Монтеки!

Наистина ли ти си Жулиета?

И тебе ли те лъгаха?

Прости ми

и не плачи! Да тръгнеме веднага!

Повтаряй ми - крещи ми свойто име

и ми подай забравената шпага!

 

24

Крещи ми свойто име - не забравяй,

че ти си Жулиета! Излъжи ме,

че птицата в градината е славей...

Ромеевите жестове върни ми

и словото Ромеево... Не спирай!

Не падай ти на сцената огромна!

Ти милосърдно текста ми суфлирай!

Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!

 

25

Ти текста ми суфлирай! Аз с такава

невероятна сила ще играя,

че в своята игра ще те забравя

и ще забравя автора - накрая

ще се усмихна аз в нощта сурова,

ще се изправя върху тротоара...

По дяволите твоята отрова,

аптекарю!

 

26

О, колко нощи с тяло уморено

и въпреки умората си - нежна -

ти хвърляше палтото си зелено

като поляна по земята снежна...

Или в дъжда по стълбите гранитни,

с бетонени и дървени извивки,

посрещната от много любопитни

и много унизяващи усмивки...

Ти падаше от въздуха по-бяла,

по-тежка от разпятия върху ми!

А после се усмихваше - видяла

уплахата в очите ми безумни...

Подаваше ми на косите гъсти

червеното и черното горене -

люлееше ме с трескавите пръсти

на любовта си,пазена от мене!

 

27

Понякога - печална, хладна, гола-

ти плачеше - до мене ти мълчеше!

Тежеше ти жестоката ми роля

и страшното ти име ми тежеше...

Аз падах върху нервните ти тръпки

и исках може би да те запазя,

но ти крещеше в моите прегръдки

от болка и обида, и омраза!

 

28

Къде си ти? До мене ли? Върви си?

Не си отивай, моля те, прости ми!

Обичай ме до края - усмихни се

и в своята усмивка приюти ме...

 

Не сме самотни ний! Недей повтаря,

че няма по-самотни във всемира -

Меркуцио не свири на китара,

но ни отстъпва своята квартира!

 

29

Ний влизаме по-тихи от луната.

На пръсти в коридорите вървиме

и тежката вода на тишината

е пълна със вкуса на твойто име

и мойто име... Ний сме много бледи!

И много тихи - малка е Верона!

Известно е на близки и съседи,

че нашата любов е "незаконна"!

 

30

Смутени са фасадите червени

на гражданските правови кодекси!

Кварталните светци са възмутени

до дъното на своите комплекси!

Ний бягаме... И някаква градина

ни скрива под високата си арка...

със блясъка на свойта перушина

и козина - ни среща зоопарка!

 

31

Бизона се бунтува - и рогите

са впримчени в изстреляната прашка.

Пауна ни поглежда със очите -

хилядата - на своята опашка...

Лъва не се надява за победа -

смирена е походката му тежка.

Маймуната ни гледа, гледа, гледа -

усмивката й е почти човешка!

 

32

И ме обзема ненадейно чувство!

Сега си с мене ти - и аз живея!

Ще издържим ли страшното изкуство

да сме човеци... Аз да съм Ромео!

Ти - Жулиета... Малката маймуна

ни гледа, гледа, гледа и се скрива!...

Благодаря ти - дай да те целуна -

понякога си толкова красива!

 

33

И толкова си в мене - че се плаша

и искам да изчезна! Да се скрия!

Но ти си цяла в стъклената чаша

на мойте часове... И аз те пия!

Във въздуха си, в градските дървета!

В тромпета на казиното -

по-стройна

от бронзовите звуци на тромпета -

ти цяла си в нощта ми неспокойна!

 

34

И се разсъмва... Тръгваме пияни

от въздуха на някоя алея...

с походките на древни християни

пред римската тълпа на Колизея!

И въпреки това - недей повтаря,

че няма по-самотни във всемира...

Меркуцио не свири на китара,

но ни отстъпва своята квартира!

 

35

О, дворове по-шумни от слугини!

И улици - събрани на площада!

Комини... И комини... И комини...

Ограда... И ограда... И ограда...

Театъра е до съда - съвета,

пожарната, часовника, файтона...

И блясъка на голите дървета

по голите площади на Верона!

 

36

Понякога страхът ни застъклява!

Тогава най-невзрачната завеса

езика си внезапно раздвоява:

Къде са? Не видяхте ли къде са?

Завесата се блъска във небето,

дърветата и хората - къде е?

Безсрамницата Жулиета де е?

И този стар алкохолик Ромео?

 

37

И във една от нощите, броени

от двама като сребърни монети,

аз знам - ще се събудят разярени

Монтеки - съюзени с Капулети...

Верона ще изтръпне занемяла

като китара, стъпкана на прага,

и ще прониже дрехата ми бяла

Тибалтовата шпага!

 

38

Тибалт ще трябва да умре - защото

е страшната ръка на Капулети...

Не искам да повярвам, че живота

и любовта са врагове заклети!

Не искам! И какво, че наранени

са нашите души от много болка! -

Аз ще ти кажа - ние сме родени

да помириме любовта с живота!

 

39

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая!

За щастие ли, или за страдания -

не зная!

 

40

Да тръгнеме...

 


напред горе назад Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух