напред назад Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]



Из "Понтийски мотиви"


На Екатерина Томова

 

1

Не питай къде е морето, което лети!

Морето е всичко, в което си целия ти.

До върха на косите си, твоите бивши коси,

да си целия - иначе никой не ще те спаси.

Ти сянка ще си, но не твоята сянка сега

ще спасява делфина; напразно ще търси брега

и напразно под синьото, пусто и страшно небе

Антигона, сестра ти ще търси да те погребе.

Не питай напразно морето, което лети -

морето е всичко в което си целият ти.

И какво че деветата твоя, последна вълна

ще е синята някоя, пуста и страшна жена?

Когато в морето си целия ти - прошепти

"Ах, колко си хубава - колко си истинска ти!".

И тогава делфина във детската своя тъга

ще се хвърли със целия теб на брега... На брега,

ще вдигне лицето ти, твоето чисто лице,

Антигона със траурно-властни и силни ръце.

 

2

Когато в морето си целия ти - запомни

Да си целия ти във морето на своите дни.

И смъртта ти (какво че отново надига се тя)?

Че пасажа от скъпи удавници пак прелетя?

Че отново си в пяната мраморна ти на една

тишина - от последни усмивки - и имена?

Ти до дъно изпий тишината - и отмини!

Не е лакримарий морето на твоите дни!

На ръцете си вярвай, на нозете си, ти си следа.

Да си светла следа дори и в самата вода.

И във въздуха, който полира водата, да си.

В паметта му да си със развяти до болка коси.

С "Бътерфлай" прекоси на морето си ти паметта.

Не залитай след шлейфа на бившите твои лета.

Есента е пред теб! На Септември призивните дни.

На Септември с усмивка ти златната котва вдигни.

Сроди се със всичко, което живей, и лети.

Със живота, във който си целия ти, само ти.

И тогава не питай къде е морето. И есента.

Къде е Медея? Медея... Прости ли ти тя?

 

3

Но наистина плаче ли тя? Продължава ли тя

да сънува колхидските солници там, във нощта?

Ах, когато в морето си целия ти - позволи

свобода на сърцето си - колкото и да боли.

Довери му се ти, нека то най-добре избере

към какво да разгърне крилете си или да умре.

Ти го следвай! Не падай! На стъпка от него бъди,

със прозрачни, дори и за слепия, крехки гърди.

Ти над свойто ранено сърце не плачи, не жали.

Премълчи - и повярвай във всичко, което боли.

И във всичко, достойно за болка - или за тъга.

Ти не бързай! Докрай - заслужи на седефа мига.

Да удари часа на седефа... Той с нежни ръце

и със скокове нежни на пластове в твойте сърце,

в твойто скръбно, ранено сърце да расте, да блести...

И тогава - не питай къде е морето, което лети.

Не тъгувай за своето име, което в нощта отлетя.

Със морето, вълните... Вълна - анонимна е тя.

 


напред горе назад Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух