напред назад Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]



Въглен съм


Някой отново разплиска душата ми.

На песъчинки разпилян е сънят.

Хрущят грапави мисли в главата ми

и поемам все така със стиха.

Тишината се превръща в проклятие.

Знаеш как е - бързо става, за миг -

хвърлена дума дяла разпятие:

„Да разпнем месията!“ -крещи еретик.

И покапва тежко мълчание, нямо ехо.

Едничка болката дръзко пищи.

Пак поемам далеко, далеко -

самотни улици, рисувам следи...

Не, не искам да бягам от себе си.

От душата си кой би се скрил?!

И обичам, не крия своите ереси -

те са взор над страха душите ни свил.

По туптящи, мълчаливи пътеки

все разравям своите истини.

Неусетно помитам снежните преспи.

Пъртина прави само, който върви...

Тишината е прастаро проклятие.

Знаеш как е - бързо става, за миг.

Звънва струна - вест за ново зачатие -

въглен съм във вятърна шепичка свит...

 


напред горе назад Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

© Събка Митева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух