Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

Разказва старателно

градският луд

запечатани мисли със восък.

Дързък е.

Свикнал да си остава нечут

хвърля думите бързо,

със трясък.

Отминавам

като всички „избистрени“

с хипнотично приковани очи...

Луд е,

че дръзко сее своите истини

сред задрямали,

къртичи души.

Отминавам,

а гласът му в мене кълни,

дълбае без милост душата ми:

„Кога се учим

да бъдем измислени

и надяваме стремена и юзди?

Кога се свиваме

кротко в калъпите

ритайки въглен

от страх, че гори

и превиваме

в покорство душите си -

сеем и жънем огледални лъчи?!...“

Отминавам...

А градският луд в мене крещи:

„Аз съм тук и знам, че ме чуваш!

Не бягай.

Като мен си.

Усещам те.

Спри!“

Спирам...

премаляла, изтръпнала,

за да чуя

как моя глас

самотно кънти...

Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

© Събка Митева. Всички права запазени!