Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

Понякога

по-стара съм

от старите си мисли,

от проходилата

в мене тишина.

Снегът

полека, лека ме прелиства,

разказва ме

на бялата гора.

А тя,

заплела пръсти в ветровете,

изпраща ми

послания по тях -

думи

някога от мене пяти

в откраднати целувки

през вятърния смях.

За дните ми,

като пробити стомни,

понесли в шепи

изгревна роса.

И това -

"Напомням ти,

да ми напомниш..."

като мото

на задъханата ми душа.

За стиховете,

хвърлени през рамо,

посяти сякаш,

та по тях да се сбера,

кога в прашинка

ме превърнат само

шлифоващите истини

на вечността.

Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

© Събка Митева. Всички права запазени!