Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

По насинените пътеки на едно убито време

мислите проскърцват като претоварена кола.

Вървя по тънка нишка, захвърлила юзда и стреме -

еквилибристичен танц с догонваща стрела.

Баланс на чувствата. Часовникът един показва.

На крачка само съм, дори на стъпчица една

от зоната, в която болката ме смазва

или навилняла се, прецежда ме в сълза,

за да избистри в нея всичките ми днеска

притиснати във ъгъла от вчерашни тъги.

С пилигримска стръв целувах всяка грешка,

а после грешките извивах на дъги...

Влачих дълго издъхващото време.

Наивно вярвах, че може да се възкреси,

макар да чувах безпощадното свистене,

след всяка стъпка, на побеснелите стрели.

И ето ме -

вървя по нишката захвърлила юзда и стреме.

Мишената съм аз, а мислите ми са стрели -

пронизват крехкият баланс във мене.

Още миг и - взрив. Хаосът какво ли ще роди?...

Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

© Събка Митева. Всички права запазени!