Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

По изтъняла от болка луна

прокарах поглед

и си порязах душата.

Кратка вечност

е стонът в нощта -

вик на сова,

дерящ тишината.

И се размиват

в сълзиста тъма

нови болки

и истини стари.

Някой пали свещ

с треперЕща ръка

и да вляза

във храма ме кани...

Аз съм боса и бос е денят

що приседнал е

кротко на прага.

Още малко

и ще се скъса нощта.

Още малко...

...и пак ще побягна...

Обратно към: [Събка Митева][СЛОВОТО]

© Събка Митева. Всички права запазени!