Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

"The wealth of those societies in which the capitalist mode of production prevails, presents itself as ‘an immense accumulation of commodities’, its unit being a single commodity." – Marx, Capital, Part I, Chapter I. Commodities

”The whole life of those societies in which modern conditions of production prevail presents itself as an immense accumulation of

spectacles. All that once was directly lived has become mere representation.”

Debord, The Society of the Spectacle, Section I, Separation Perfected, Thesis 1

1946. Изидор Изу, един румънски евреин, чието истинско име е Изидор Голдщайн, основава в Париж авангардно поетическо течение и го нарича летризъм – «поезия сведена до букви, метаграфичен разказ, кино без изображения” (Potlatch #22 1955. “Why Lettrism?” Guy-Ernest Debord) – като по този начин се обявява против стагнацията в живота и изкуството на следвоенна Европа. Изу пръв изрича твърдението за младежта като "пролетариат на потребителското общество", но остава нечут, за да бъдат повторени думите му впоследствие от Херберт Маркузе и да се превърне той в символ на контракултурата.

Летризмът има бурна история, но тя става далеч по-бурна след като Изу и Дебор се срещат в Кан, където Изу прожектира свой филм със заглавие “Трактат върху сантимента и вечността”, съставен главно от откъслечни монолози и ономатопоетика, но не и от визия.

През 1952 Дебор прави първият си филм, озаглавен “Вой в почит на Сад”. Още във встъпителната секвенция нечий глас обявява: "Киното е мътрво. Филмите са вече невъзможни." Филмът представлява редуващи се бял и черен екран, откъслечни диалози и дълги паузи тишина. Влиянието на Изу е очевидно.

Оттам нататък събитията следват драматично:

1952. Ги Дебор начело на група летристи нахълтва в парижкия хотел Риц, където Чаплин дава голяма пресконференция по случай новия си филм “Светлините на рампата” Те скандират: “Стига толкова дюстабаннлии!” и разпръскват позив, пълен със силни изрази като: ...в сянката на вашето тръстиково бастунче може да се съзре полицейска палка... за нас, младите и красивите, единственият отговор на страданието е революцията... Отивай да спиш, фашистко насекомо... върви си вкъщи, мистър Чаплин.”

Отговорност за акта поема Летристския интернационал (ЛИ), но Изу прибързано се отрича от Дебор, в отговор на което Дебор го изключва от ЛИ. Това е само първият от редицата разколи и отлъчвания, представляващи всъщност историята на летризма, а след това и на ситуационизма до самия край на движението през 1972.

Думата “ситуационизъм” се появява за пръв път през 1956 – в един текст на Дебор, озаглавен "Tеория на свободния дрейф", а самият ситуационизъм като движение - през 1957, по време на един фестивал на авангардни артисти в Италия в един бар в Козио д'Аросчиа когато три малки групи (Летристкия Интернационал, имажинисткото движение Баухаус и Лондонската Психогеографска Асоциация) се сливат, с намерение, да се обявят против чудовищното безогледно комерсиализиране, технологизиране и архитектурна бруталност заляла Европа.

СИ не е замислен като масова организация. Той е преди всичко групичка елитисти, поставили си за цел, да подриват Системата. За неин лидер се самопровъзгласява Дебор. Той е авторитарен, не търпящ компромиси, но неговите заслуги за издигане на високите цели на СИ и влиянието му не могат да бъдат отречени.

Каква е стратегията на СИ? Ако стратегията на летризма е по-скоро свързана с буквите ("lettre"), то ситуационизмът препраща към "съвкупността от обстоятелства" (situatiоn). Думата “ситуационизъм” е всъщност термин в психологията и представлява методологическа позиция, признавaща особeнатa важност на ситуациятa и нейната уникалност при анализа на човешкото поведениe за разлика от персонализмa, даващ предимство на предразположенията на човек, да действа по един или друг начин при дадени обстоятелства. Главната революционна стратегия при ситуационизма е именно конструирането на провокативна ситуация, “анклав на празника вътре в системата на потребление”. Този тип скандално поведение вече е било ползвано от футуристите, дада и сюрреализма, но докато целта на футуризма е просто да "шокира еснафите", целта на ситуационизма е далеч по-сложна. В ситуационизма има много повече песимизъм отколкото еуфория пред бъдещето, бъдеще, в което “основната професия на нашите деца ще е, да се превърнат във висококвалифицирани потребители”. (Самотната тълпа, Д. Рисман). В технологията на съвременната власт има повече зрелищност от всякога, властта е все повече спектакъл отколкото нещо друго, така че стратегията на ситуационистите се съобразява с това. Както Дебор пише в предговора към 4-тото италианско издание на Общество на спектакъла: “...ако Маркс бе публикувал своя Капитал днес, щеше да му се наложи да се появи по телевизията, да разясни своите намерения във вечерната литературна програма и, за да могат на другия ден всички да забравят за него.”

Същността на ситуационизма може да бъде разкрита отчасти в лапидарността на слоганите, издигани от последователите му и в уличните графити: "Бъдете реалисти, искайте невъзможното" "Колкото повече потребяваш – толкова по-малко живееш", "Цялата власт на въображението!" "Скуката е контрареволюционна" и "Считам желаното за реалност, защото вярвам в реалността на своите желания". Най-красноречив обаче е слоганът написан от Ги Дебор на една стена на улица Рю дьо Сен петнадесет години преди майските събития в Париж, 68. Той гласи: "Никога не работете".

"Никога не работете" е основано на убеждението на летристите (а след това и на ситуационистите), че съвременният човек работи, не за да живее, а за да обслужва измислени и натрапени му от Системата потребности. Развитието на научно-техническия прогрес прави възможно почти пълното бездействие, но потребителското общество прави всичко възможно това бездействие да бъде ликвидирано, като слага ръка именно върху времето прекарвано извън рутината на корпоративния конвейр, свободното от работа време, времето, на което разчитаме да бъдем просто себе си и да променяме живота си. "Най-важният въпрос на революцията се явява въпросът за безделието", - обявяват летристите през 1954. Зад този шокиращ призив за безделие се крият всъщност някои важни тезиси от “Общество на спектакъла”, които обясняват механизма по който свободното ни от работа време се превръща в нов сектор от икономиката и престава да бъде свободно, поне доколкото съществуваме в рамките, наложени ни от общество. Целта е, не да се предоставя повече време на индивидите от това общество, което те да посвещават на индивидуалните си нужди, а просто превръщането на тези индивидуални нужди в нещо все по-унифицирано и все по-предвидимо. “В своя най-развит сектор на съсредоточване капитализмът се ориентира към продажба на “напълно екипирани” блокове време, всеки от които представлява сам по себе си единица унифицирана стока, включваща в себе си известно число други стоки.”(тезис150) На пазара се предлагат все повече продукти или услуги на принципа “всичко е включено”... като се почне от груповите пътувания, абонирането за културни стоки, общуване с “известни хора” в ток-шоутата и т.н.

Зад слогана за безделието всъщност стои цялата идея за алтернативна икономика, идеята за потлача, описана подробно от Марсел Мос, припомнена от Жорж Батай, възприета по-късно от от Бодрияр. Според ситуационистите "обществото на жертвоприношението" е единствената алтерната на потребителското общество и в символ на тази икономика се превръща негърското въстание в Уотс, Калифорния (1965 год). “Мародерството е естествен отговор на противоестественото и нечовешко общество на изобилие на предмети на потреблението. Реалните желания намират израз в радостния празник, в разрушението, в потлача. Хората, унищожаващи стоки показват своето превъзходство над тях. Пламъкът на пожарите в Уотс потребява предметите за потребление. Когато човек, който няма електричество в дома си краде хладилник, той трансформира лъжливото изобилие в истината на играта”. [1965 - Address to the Revolutionaries of Algeria and of all Countries. Decline and Fall of the Spectacle-Commodity Economy (on Watts riots)] На пръв поглед ситуационизмът провъзгласява щастието, празника и забавлението за главна цел и оправдание на човешкото съществувание, но всъщност целта на ситуационизма е възвръщането на автентичността на битието ни на всяка цена, каквото и да струва това.

С триадата “да бъдеш – да имаш – да ти се струва...”, Дебор описва все по-илюзорните ни желания и още по-илюзорното им задоволяване.

1967. Издателство Buchet-Chastel публикува най-важното произведение на Дебор Общество на спектакъла, а първата му глава излиза в списанието на Ситуационисткия Интернационал. Последвалите събития през май 1968, правят книгата известна, а ситуационизмът увлича такава маса от последователи и симпатизанти в бунта, че скоро идва и въпросът, доколко тези последователи са изобщо наясно с обявената от ситуационизма война на Системата. Сигуационизмът никога не се е стремял да бъде масово движение. Думата, описваща го най-добре е "отрицание". Ситуационистите, тези последователи на Батай и Сад, не са политици, не се стремят към популярност. "През целия си живот аз само съм чел и пил, - пише в Панегирика си Дебор.- Макар да съм прочел много, аз съм изпил значително повече. Написал съм по-малко от другите пишещи, но за сметка на това съм изпил повече от пиещите."

“Самоубийството отнесе много от тях” – дочува се на едно място във филма-палиндром на Дебор “In girum imus nocte et consumimur igni”. Тази фраза и и въобще филма, той посвещава на своя приятел, руснака Иван Шчеглов – психопътешественик и картограф на душевни пейзажи, завършил живота си подобно на Сад в приют за душевно болни, но преди това, през 1953, успял да напише статията "Правила на новия урбанизъм", където за пръв път споменава думата "психогеография". Тази нематериална картография на чувствата, плод на ситуационисткия derive (дрейф), детериториализиращи Париж и прекрояващи географията на града въз основа на емоциите, напук на целесъобразността на всекидневните маршрути е едно странно напомняне за друг размирен период от живота на града – Парижката Комуна. През 1963 Шчеглов пише от приюта за този свой дрейф, "... опасен с това, че човек достига до границата зад която вече не е защитен, там, където го заплашва взрив, разтваряне, дисоциация, дезинтеграция. През 1953-1954 дрейфувахме с месеци – почти до граничната точка. Чудо е, че изобщо оцеляхме".

В 1962 год Анри Льофевр и Ги Дебор почти едновременно публикуват статии за Парижката Комуна, в която комуната е "празник", взривяващ картата на града.

Веднага след това Ги Дебор обвинява Льофевр в плагиатство. Това е забавно, като се има предвид начина по който Дебор присвоява термина "летризъм" от Изу, а също и при положение, че се е провъзгласил за враг на авторското право и всичките му текстове и книги съдържат забележката, че могат да бъдат ползвани, без да се споменава първоизточникът.

В тази връзка трябва да се спомене и друга ситуационистка практика, станала известна като детурнеман (deturnement- преобръщане), ползването на вече съществуващи произведения “до степен на злоупотреба”, като целта е, да им се придаде съвършено нов смисъл. Добър по-късен пример за детурнеман е “God Save the Queen” в изпълнение на Секс Пистълс. Но иначе самата идея е мутирала по толкова много и различни начини, оказала се е тъй жизнеспособна, че днес може да бъде разпозната в дейността на движения като addbusters не по-малко, отколкото и в дейността на движението за Отворен Код.

Рекламата - символ на потребителското общество - е главната фаланга в механизма за натрапване на измислени ценности от Системата. Летристите и ситуационистите са посветили доста време на анализа и критиката й.

Ситуационистите имат странен възглед за парите и собствеността като цяло. "Протестираме против наказанието на осъзналите абсолютната ненужност на работата" – пише невъзмутимо Дебор по повод попадането в затвора на негови приятели, обвинени в кражба. Самият Дебор цял живот е живял благодарение на финансовата поддръжка най-вече на Жерар Лебовичи – издател и филмов продуцент, в чието убийство Дебор е обвинен. Лебовичи умира застрелян в подземен паркинг в Париж на 7 март 1984 и извършителят до ден днешен е неизвестен.

Лебовичи не е единственият от приятелите на Дебор, загинал при странни обстоятелства. Културната традиции като че ли го изисква.

Но като че ли по-скоро ситуационизмът се самоубива, превръщайки се в това, против което сам твърдо се обявява – стока. Спектакълът според Дебор не е съвкупност от образи, а обществени отношения, обусловени от образите; а измежду всички следвоенни събития, като че ли тъкмо ситуационизмът е възможно най-близо до чистия Спектакъл. Ситуационистките техники за въздействие много скоро биват усвоени от маркетинга и рекламата. Не без заслугата на самите ситуационисти, превърнали се впоследствие от революционери в юпита-кариеристи. Интересна в тази връзка е появата на пънка и по-конкретно на Sex Pistols.

"Трябва да убием скуката на ежедневието", - казва Малкълм Макларън - продуцентът на знаменитите "Sex Pistols" и самозван ситуационист.

За “ситуационистката” му слава допринася книгата на Грейл Маркъс "Следи от червило: тайната история на двадесети век", появила се в Америка в края на 80-те. Маркъс съзира традицията, породила “Кабаре Волтер” и радикалните движения на 20 век в средновековния еретизъм на катарите, а по-нататък и в ученията на Сен-Жюст и Бакунин. Самата Мишел Бернштайн, която е близка приятелка на Дебор, разказва на Грейл Маркъс за работата си в рекламата: "Разбирате ли: рекламате бе не по-лоша от всеки друг вид работа. Взимахме парите си там, където ги намерехме ".

В интерес на истината, пънкът не е далеч от ситуационизма, поне доколкото ползва неговите практики: детурнеман, графити, публични скандали, но все пак има сериозни принципни различия: докато Ги Дебор, този продължител на теорията на Маркс, говори за събаряне на системата, Малкълм Макларън цели единствено вдигането на продажбите на магазинчето си... наречено с краткото име "SEX" или с малко по-дългото "Too Fast to Live, Too Young to Die". Наистина, лидерът на "Sex Pistols" Сид Вишъс се самоубива прекалено млад, но Малкълм Макларън не само си вдига продажбите, но и оказва огромно влияние на музикалния пазар на Острова. И не само! Той успява да взриви световната музикална индустрия и да измени критерия за оценка на качеството на музиката като цяло. Той успява да "развърти" една идея и да я превърне в доходен комерс, а именно, популярната идея, че не е нужно да си музикант, не е нужно дори да притежаваш талант или дори да си забележителна личност, за да се превърнеш в звезда.

В “Реквием за мас-медията” Бодрияр, този старателен ученик на Дебор, пише за измененията в областта на комуникацията, предизвикани от настенното писмо по време на събитията през май 68-ма и то касае като че ли всички разновидности на масовия ентусиазъм на които сме свидетели ДНЕС, в това число и писането в Интернет. “Това изменение носеше трансгресивен характер не защото носеше в себе си ново съдържание, нов дискурс, а защото на място даваше отговор и разрушаваше фундаменталното правило на неотговор, в сила при всички масови медии. Противопоставя ли то един код на друг? Не мисля. То просто руши всеки код.”

Седемдесетте години на миналия век са всъщност и края на ситуационизма. Дебор разпуска Ситуационисткия Интернационал през 1972. Вече сериозно болен и доживял, да види най-големите си страхове превънати в реалност, той слага край на живота си през 1994-та, 7 години след публикуването на своите “Коментари към общество на Спектакъла". За мото на тази книга служи една мисъл на Сун Дзъ от любимия на Дебор трактат “Изкуството на войната”: “Колкото и отчайваща да е ситуацията, не падай духом. Когато има от какво да се страхуваш, бъди храбър. Когато си заобиколен от опасности, не се страхувай от тях. Когато си останал без шанс, уповавай се на находчивостта си. Когато бъдеш изненадан, успей на свой ред да превземеш врага с изненада." И още в първия абзац, споменава, че една от целите на тази книга е, да не дава твърде много информация. Не напразни са тези страхове. С трудовете и идеите на Дебор неведнъж се е злоупотребявало. В тази последна своя книга той пише за интегрирания спектакъл – всеобщия спектакъл, обединяващ в себе си чертите на другите два типа: концентрираният спектакъл (от съветски тип) и дисперсния (спектакъл от американски тип) в една единна чудовищна свръхсистема за затъпяване, непосредствен продукт, както прозорливо отбелязва Дебор, на френската "революция" през май 1968.

Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

© Райна Маркова. Всички права запазени!