Обратно към: [Фани по опасните пътища на светлината][Райна Маркова][СЛОВОТО]

Къщата ми ме чака - празна и тъмна. Прилича на капан. С тази порутена ограда и скелето от недовършения ремонт отвън има съвсем необитаем вид. Влизам във входа. Сама съм на тъмното, тясно стълбище. Притварям вратата и тръгвам нагоре. Заслушана в собственото си дишане, явно пропускам край уши-те си всички други шумове, защото ударът ми идва изневиделица. Прилича на удар от връхлитащ вятър. Нечии ръце отмятат ловко шала ми и ме стисват за шията. Имам време колкото да осъзная, че се с мен се случва нещо специално, нещо, което няма да се повтори, нещо мъчително дотолкова, че предизвиква щастие и тръпки по цялото тяло. Не, не онези галванични тръпки, от които тру-повете на масата за дисекции мърдат, а нещо съвсем различно. Тъмнина, дълби-на, далечна експлозия...

~

- Ей, ей, няма страшно! Аз съм тук. Хайде. Дай ръка. Такаааа.

Кръг светлина подскача край мене, накрая застава неподвижен. Отново нечии ръце! Този път ме подхващат и се опитват да ме изправят на крака. Не искам да стоя на крака, искам да седна.

- Дръж се за мен. Хайде де!

Струва ми се, че това е гласът на брат ми.

- Къде съм?- хриптя. Вече не се и съмнявам, че това тук е брат ми.

- Не си в ада, спокойно. Какъв беше този, одеве? Докато се усетя и избяга. Ама и ти! Поне да беше извикала.

- Съседите ми са глухи, за какво да викам.

- Верно! Права си! Съвсем бях забравил! И все пак трябваше да извикаш. По инстинкт.

Брат ми сяда до мен на стълбите. Виждам лицето му в смътната светлина на фенерчето. Вдигам ръка към гърлото си.

- Боли.

- Сигурно! - той вдига фенерчето и ме осветява. - Ще ти станат синини.

Преглъщам с труд. Ушите ми пищят

- Студено ми е - потрепервам.

- Хайде, ще се кача горе с теб. Ще те сложа, да легнеш.

- Не идвай с мен. Не съм за гости.

- Я стига! Пък и не съм ти дошъл на гости. Обадиха се от Ш. - баба починала. Някъде между осем без нещо, осем и нещо.

- Студено ми е...

- Доста време агонизирала. Имала халюцинации. По едно време седнала в леглото и се запъхтяла.Толкова дълго пъхтяла, че накрая леля ми се усъмнила и повикала доктор. Той веднага удостоверил смъртта. На леля още й се причувало дишане, представи си, а баба отдавна била мъртва! Утре ще пристигат за погребението. Ще си я погребват тук, не в Ш, разбира се. Дойдох специално да ти го кажа, да не би случайно да решиш да пропуснеш. Няма да е прилично.

Не знам какво да кажа. Мълча.

- Хайде да те водя горе, цялата трепериш.

Подчинявам се безмълвно.

- Дявол да го вземе! Как издържаш тука!? - възкликва брат ми, когато отключвам апартамента и влизаме.

- На мен само спокойствие ми трябва.

- Не знам за какво спокойствие говориш! Това не е дом, това е... хладилник!

Освен това, представи си какво щеше да стане, ако не бях дошъл! Как можеш да ми говориш за спокойствие!? Ами ако утре те чака пак този, същия изрод?

Чувствам се някак странно притеснена. Имам нужда да се съсредоточа, а присъствието на брат ми пречи. Почвам бавно да говоря:

- Брат ми, спомняш ли си как веднъж взех ножа и си порязах ръката? Знаеш ли защо го направих? Исках да разбера наистна ли е така болезнено, както изг-лежда?

- Е, как беше?

- Болезнено. Но понякога ми се иска да разбера дали щеше е така болезнено, ако друг ми го беше причинил.

Брат ми се изправя. Почва да се разхожда из стаята.

- Не ти ли се е случвало да се страхуваш от нещо, ама толкова силно, - продължавам аз - че да искаш най-сетне да ти се случи? И когато то най-сетне ти се случи, да се питаш: ЗАЩО? Защо го предизвиках?

Брат ми спира да снове и ме поглежда. Не го оставям да проговори, продължавам:

- Как мислиш: защо човек предизвиква болката понякога? Само, заради силното уещане ли? Или защото му се иска да е подготвен за най-лошото, а?

Брат ми изсумтява и тръгва към вратата.

- Къде се засили?

- Ще си ходя. Ти почивай.

Преграждам пътя му към вратата с крак.

- Много се разбърза? Отговори! Попитах те нещо?

- Късно е, трябва да тръгвам. Уморен съм. Изведнъж се почувствах уморен, разбираш ли.

- Ясно.

Оставям го да се измъкне.

- И да не забравиш за погребението! - чувам от коридора. - Да не се разсееш нещо, ей! Ненормалница такава! - продължава да ехти гласът му по стълбите - И се заключи, дяволите да те вземат!

Демони и ларви. Ставам, да заключа. Чувствам се страшно възбудена - д-р Райх тържествува!

Обратно към: [Фани по опасните пътища на светлината][Райна Маркова][СЛОВОТО]

© Райна Маркова. Всички права запазени!