Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

Medulla Оblongata – най-долната част от продълговатия мозък, чиято функция е да предава сигнали между главния и гръбначния. Синоними – малък мозък, змийски мозък. Него държим отговорен за най-първичните си импулси.

Medulla Spinalis – синоним на гръбначния мозък - важна част от централната нервна система, която провежда нервни импулси в посока към главния мозък и обратно.

Medulla Оssea – костен мозък, мазна, тъмночервена тъкан, запълваща костните кухини. Кръвотворен орган.

Medulla – най-общ термин в медицината, означаващ вътрешната, най-дълбока същност на всяка растителна или животинска структура.

Наскоро си разменях с един познат впечатления от последния албум на Бьорк Medulla, когато той изведнъж каза: “Ползвам Бьорк, като филтър с който отсявам хората. Нея или я харесват или я отхвърлят, а аз предпочитам да се сближавам с харесващите я.”

Като че ли наистина с течение на времето се е обособило някакво международно Бьорк-братство, секта някаква, която ползва музиката й за източник на вдъхновение, средство за комуникация, брейнфиксинг и емоционално пречистване и въобще всичко онова, което е дефицит напоследък в медузираното ни от медията ежедневие. Въпреки, че отдавна принадлежа на братството, имам достатъчно здрав разум, да не очаквам всеки неин албум да ме поболява с красотата си по начина по който и Homogenic и Vespertine, защото просто не е възможно да надскочиш лесно “летва” като тази, дори ако ти самият си я поставил там на високото. Ето защо сдобивайки се с Medulla, реших някак прибързано, че този път няма да искам да споделям впечатленията с други, а просто ще заредя албума в плейлиста си и ще го въртя ден-два, докато ми омръзне, след което ще го захвърля при останалите. Важни и интересни детайли които да обсъждам по кафенетата с познати можех да забележа и без да си пускам музиката, достатъчно бе да погледна обложката. Детайл номер едно: Бьорк не пее сама. Детайл номер две: с тези имена на обложката, албумът може да е само, (или почти да е), a capella. Taни Тагак Гилис и гърлено пеене в традициите на инуит, Разел - човекът-перкусия и Mайк Патън… плюс внушителен хор, по-точно хорове - исландски, британски... освен това Робърт Уайът - парализираният от 1973 от кръста надолу фаундър на Soft Machine. И японския a capella ас Докака... Все пак присъстват и обичайните сътрудници на Бьорк – царете на ефектите Maрк Бел, Maтмос и Maрк "Спайк" Стент.

Пеенето a capella в този фетишизиращ технологиите свят на музиката е интересно само по себе си, но не е и небивала новост. Сещам в момента за Voice на Maja Ratkje от 2002. За родните атонални полифонии се сещам също, както и за някои, които са се сетили да експериментират с тях: Питър Гейбриъл и Кейт Буш… Не без доза фрустрация, разбира се, но това е друга тема. Думата ми беше, колко трудно би могла Бьорк да претендира за някакво новаторство в случая. Може би единствено за екстравагантност.

И все пак почти молитвеното начало (“Pleasure Is All Mine” и “Show Me Forgiveness”) смесва по такъв начин инуит-пеенето на Таnya Таgaq с деликатните Разел-бийтове и ангелския хор, че те кара да забравиш всякаква критика и да се оставиш на почти физическо усещане за бавна разходка по мъглив канал във Венеция... Отново синестезия, релакс и освобождаване от формите, отново субективност и невъзможност, по-скоро загуба на желание да твърдиш нещо сигурност. Ако може да се каже: “това е прекалено експериментално, за да е поп”, то със същия успех би могло да се твърди и обратното: “прекалено поп, за да е експериментално”! Наистина, “Who Is It” и особено “Triumph Of A Heart” са си две поп-парчета в духа на старата Бьорк от най-хулиганския й период. Дори и мрачният “Where Is The Line” звучи мръснишки и ърбън, преди фънки бийтът и свирукането с уста, ръмженето на Патън и човекът-бийтбокс, човекът-парен чук (или по-скоро човекът-картечница ) Разел да отстъпят неочаквано пред почти литургичните песнопения “Vоkurу” и “Оll Birtan” ("Бдение" и "Всите светлини" на исландски).

Сред толкова много и странни гласове събрани заедно, как звучи неповторимата Бьорк със собствения си вокал тогава? Наистина ли е чак толкова неповторима? Чувала съм наистина влудяващи женски вокали, при това не говоря за някакво белканто или за бясно експериментиране с гласа, като на Диаманда Галас, а чисто и просто за онзи психотропен ефект, който имат над мен, а и не само, гласовете на Грейс Слик от Jefferson Airplane или Нико. В сравнение с тях не е ли Бьорк понякога отегчителна? Нека си го кажем - понякога е направо ужасна. Да беше поне секс-символ като гореспоменатите две! А може пък просто тя не иска да е така!

След като не желае да бъде харесвана и не кокетира с медиите, тогава какво прави тази неприятна Бьорк със своята “Океания” под «всите светлини» на откриването на Олимпиадата в Атина? На нейно място можеше да е Бионсе! Как е успяла тя да хипнотизира дори Медията Медуза и да я накара да я вземе насериозно?

И все пак истината си е истина - Бьорк е характер. За какво й е на нея одобрението на медията, ако знае по-добре от всеки как се невротрансмитва оргазъм. Какво е това? Мръсни хватки? поредното, крайно софистицирано вуду и емционален шантаж над обърканите мозъци на потребителите на музика в началото на новия Милениум? Търсенето на архетипни звуци като че ли се превръща във все по-явна цел в името на която Бьорк не се двоуми да ползва акустиката на храмове и да рови костите на предците. Кулминацията на албума, “Ancestors” не го ли потвърждава? Какво цели тя? Дивашкото пеене, по-скоро дишане на Taгак е извън, отвъд всички възможни човешки начини за изразяване на каквото и да било с глас. Като че ли някой се задъхва от мистичен пристъп на астма или се опитва чрез хипервентилация да се доведе до припадък. Няма обмен на емоции. Няма общуване. Само някакъв зловещ ритуал.

Който бива последван веднага от поредното изплъзване на Бьорк от сакралното лигавото и плътско “Mouths Cradle”. Звукът от целувки е прекалено игрив, за да ни остави на страховете ни и в същото време прекалено загадъчен, за да ни позволи да слушаме повърхностно.

Някому Medulla може да се стори прекалено неискрен и преднамерено стряскащ, лишен от енергията на предишната хаотична Бьорк и по тази причина стигащ до перверзия в стремежа си да каже нещо някому.

Или тъкмо обратното: прекалено хаотичен и търсещ, за да му се приписва каквото и да е желание да комуникира. Фактът, че е записван в 18 различни точки по планетата, в това число Ню Йорк, Исландия, Венеция и Канарските острови, с артисти, всеки един от които отцепник сам по себе си, като че ли провокира критиката да търси в Medъlla безпорядък. Бьорк вече прави каквото си ще, това е ясно, и вече заслужава само зомбираните й фенове да търпят издевателствата. Бьорк изглежда уязвима, но не е.

Може би заради тези жестоки подозрения в обладаване и донякъде заради "океанската" метафора (“Submarine” и “Oceania”), страхът ми се задълбочи докато слушах и непрекъснато асоциирах Medъlla с Dagon на Х.Ф. Лъвкрафт. (Всъщност едно от нещата, Sonnets / Unrealities XI, препраща към поема на E.E. Къмингс.) Какво пък – потапяне като потапяне. Гнетът на материята или на нещо друго – има ли значение? Всички ние сме свободни да изследваме безкрайната раковина на собствената си несвобода… малките вихрушки по дъното, мастилените спирали на страховете-сепии, разгъващи се като в безкраен кошмар...

Може би тук трябва да се вметне: първоначално заглавието на албума е ‘Ink’. Бьорк търси адекватна дума с която да опише поредното потапяне, този път в тъмнината на материята, която е като кръв, но още по-лепкава, костен мозък може би... да, но костен мозък, който също така е "костния мозък на бъбрека и костния мозък на ноктите"...

Мedulla е просто продължение на Vespertine. Но докато Vespertine беше живот без светлина, Мedulla е живот на границата на асфиксията. Просто поредната депривация, поредния отказ. Пеенето като начин на дишане, дишането като пеене - начин да се позволи на пневмата да проникне в инертните, най-вискозни пластове на тялото ни. Така че нищо лошо няма в това потапяне освен нашия собствен страх от него.

P.S. Някои видяха още във Vespertine лебедовата песен на лудата исландка, вероятно заради онази "лебедова" част от костюма. Сега някои виждат в Medulla преиграване. Какво пък, ние, щастливите жертви на Бьорк виждаме само продължение на любовната история. Просто поредната трансформация на тялото на влюбено същество - поредния опит да се излезе от него.

Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

© Райна Маркова. Всички права запазени!