напред назад Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]



.log


11 септомври, 2001

Днес е ден-изненада: ранно-зимен студ насред късното лято, заварил всички ни лекооблечени. После – един червенокос, който тръгна след мен на излизане от Дюкян Меломан... защото ме бe чул, да питам за Vexations на Ерик Сати. После – опит да се самопредставя с думите, прочетени от вестника, купен току що в Меломан:

(...)"Фани по опасните пътища на светлината" работи в неизбледняващата традиция на (...) романа на художника, (...) възникнал на границата между Просвещението и Романтизма, за да приключи (...) в "Доктор Фаустус" с покаянието на артиста.

После - обикаляне из улиците в търсене на пиано-бар, където той, червенокосият да ми изсвири ... не, не vexations, а някоя от петте gnossiennes... за да чуя ритъма на душата, освободен от тактови линии, за да усетя преливащата се, отмиваща се наследственост на телата, която търси безсмъртие – в други тела.

После – на връщане вървях и пях и се чувствах тревожно щастлива. Усетих Желанието изпод инертните пластове нежелание и потоците на собствения си мътен, разбъркан от медикаменти метаболизъм. Желание-фантом, желание-заплаха за всички, подобно невидим източник на светлина, леко плашещ, но истински.

 

Сега, докато пиша това, звукът на една маримба долита до мен през леко открехнатия прозорец. В съседната стая чувам гласове. Непознати са, но имам чувството, че всеки миг ще нахлуят при мен – ей така, без причина!

Почукване. Вратата се отваря и един глас казва:

"Чу ли? Пилоти-камикадзета са взривили кулите-близнаци."

Реалност!

...

 

23 декомври, 2001

 

Вчера той се обади! Без повод. Пихме морковен сок в Халите, гледахме потоците хора, дневния сив шум, разтварящ се над нас в цветно ветрило от честоти и интензитети, когато той изведнъж каза: "Ще летя за В., но не заради В-ските валсове". Дори не обърнах внимание на недомлъвката. Всеки е свободен да лети където си ще, аз - също. По-важното бе, че се чувствах щастлива. Тук и сега. Необяснимо, звънтящо, празнично щастлива, сякаш е вече Коледа и пекат сладките или нещо такова.

После отидох на някаква книжна премиера в Театъра. Там, сред мириса на сирена и вина се запознах със Златомир наживо. Другото бяха погледи и черната ми рокля се покри с петна от тях.

После – клуб "Веселата Крава". Или май кравата беше жълта – не помня. Един Поет-професионалист ми говореше за връзките си с мафията... или май за това, как се бори с лошата мафия... и пръскаше слюнки в лицето ми, а дъхът му вонеше на развалено месо. Казах, че ми се повръща и искам да си ходя, а той настоя да ме качи в такси. Раздели се с мен думите "Дължиш ми едно чукане".

...

Днес отново се видях с червенокосия. Посрещна ме облечен в халат и хавлия, метната на врата. Каза, че иска секс и дори не изчака обърканото ми съгласие - подлецът ми постави условие: само ако ВЕДНАГА след това си намеря някой друг.

Отговорих, че ИЗОБЩО не е нужно да ми го поставя като условие и така треснах вратата на излизане, че къщата потрепера.

А сега се налага да хвана влака и да отпътувам за Б. Иде Дяд Омраз. Трябва да се празнува.

...

22 априй, 2002

Силно земетресение разлюля вчера в 13,52 ч. България, Македония, Косово, Сърбия и Северна Гърция. Трусът бе с магнитуд около 5,5 по скалата на Рихтер с епицентър на около 130 км югозападно от София. Жертви и щети у нас няма.

Очакваме трусовете да продължат още 2-3 седмици, максимум месец, но те ще стават все по-слаби и няма да се усещат...

 

и руква дъжд

 

 

Черни Понеделник, 2002

чувам звука на пръстовия си отпечатък.

 

Сирни Заговезни, 2002

описвам табуто с чистите линии на смъртта.

 

Великден, 2002

пиша Месо в Б., чета за смъртта на Дамиен и плача почти денонощно.

 

Възкресение, 2002

той се обади... Рижия.

 

3 майт, 2002

Посрещна ме тържествен и някак лъчезарно озъбен на прага на стария, красив, миришещ на гробница дом, този път не по халат, а по риза с цвета и мекотата на лечебна кал. Въведе ме, разказвайки как наистина летял до В., но се отказал от химиотерапията, защото не искал, да пропилее времето, което му остава по такъв ужасен начин. Завърши с думите, че си представял края като еротичен сън, сън с жена за която е мечтал, преди още да срещне... но дори сънят да не се сбъдне... Дори и да не се сбъдне...

"Химиотерапия ли?" – хлъцнах.

"Ето, виждаш ли? А можехме просто да пием чай!"

"Все още можем." – казах. После почнах бавно да разкопчавам най-горното копче на ризата му. Разкопчавах го толкова бавно, колкото въобще е възможно, за да ми е лесно да спра, в мига, в който усетя завръзката на тъпия сюжет да ме впримчва. Химиотерапия значи. А за времето не беше прав. Имахме цялото време на света.

Легнахме на дивана. Голо беше само лявото му рамо. Говореше, колко виновен се чувства, защото съм толкова млада и по всичко личи - невинна - и как не иска да ми обърква живота и емоциите, но пък от друга страна точно това иска. Отговорих, че външността лъже и че не съм нито млада нито невинна, нито някога съм била, защото и аз като него съм дете на 60-те. А той възкликна: "Ако това е възможно, значи всичко е възможно!"

И още как!

Тогава се свих до него като до свой близнак - гръб до гръб - общ гръбнак - буква капа - и тихичко казах, че всъщност никой не знае какво е животът: дали е основан на въглерода, дали на силиция, дали е кристал или полипептидна верига... или въобще няма връзка с химията, а е електронно-реверберираща верига някаква. Така се бе случило, че бях чела Докинс наскоро и говорех как от туй дето виси на чатала му, твърде малко зависи дали нещо ще остави след себе си. Защото: "Спомни си петата Гносиена! Спомни си какво ми говореше за телата? Ти, ти го каза, не аз... че ние НЕ сме телата... Ето, допълвам те - НИЕ паразитираме в телата. Това тяло понася добре паразита в себе си" - и погалих бедрото си. "А това - не." - погалих неговото. "Правиш ме спокоен!" - въздъхна. Мълчахме дълго. После изведнъж каза: "Намери ми тяло!"

А аз вместо да се уплаша, в миг си представих ВСИТЕ НИ ТЕЛА готови за ритуална размяна - "fighting with property" - нещо като индиански потлач, само че тялото да е единствената наличност. Представих си и нас - щастливите нещастни деца на 60-те, забравени от Бога и забравили Бога, самодостатъчни и нарцистично обсебени от споделената тайна помежду си - да бъдат рожби на някаква такава странна икономия на дара!

 


напред горе назад Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

 

© Райна Маркова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух