Обратно към: [Пого][Райна Маркова][СЛОВОТО]

Ама че нощ! Какво ли не може да се случи по улиците в тия часове?! Астматикът усеща всичко разпръснато из въздуха: пушеци, мъгли, спрейове, страхове. От канала полъхва вятър. Напомня морския, но морето е далеч. Бургас е далеч и всички тия спомени от последната ми есен в него.

Едни влязоха в казармата, други заминаха да учат. Аз се оказах негоден и за едното и за другото, но го понесох с хладнокръвието на земноводно. Година по-късно по същия начин посрещнах и вестта, че са ме приели в УНСС и продължих да живея така, сякаш не съм оттук и съм замалко.

Сега съм тръгнал право към Орлов Мост. Но не заради барикадата, не. Просто улицата води натам. Край мен профучават патрулки и знам, че ако някоя от тях спре и ме наскачат ченгетата, няма да се съпротивлявам. Ще се оставя да ме пребият без да гъкна. Загръщам се по-плътно в якето летец в някакъв бар през лятото.на Оги му го беше подарил някакънякое куче да те разкъса на улицата или да те застраховат. По цял ден киснех на машинките в Сити-Клуба, а вечер казвах на нашите, че съм си търсил работа. Вместо да мисля за бъдещето, четях и препрочитах "Фактотум". Тъкмо го бяха пуснали на пазара и ми се струваше истинско откровение. Даже се прекръстих Чинаски. Добих навика да си говоря сам: Чинаски това, Чинаски онова. Нищо общо не можех да имам с този образ, но той ме изпълваше, както газ изпълва спукан балон. Или по-скоро обратното - аз като газ изпълвах многострадалната му кожа, защото бях по-измислен и от него.

Ами да! Ходех облечен в един скъсан черен пуловер. С него спях, с него слизах долу, в Сити Клуба, с него ходех да се разписвам в Бюрото по труда и за пръв път, ама наистина за пръв, не ми пукаше дали съм се лумпенизирал, или само временно издивял. А дебелината и материалът съвсем не са единственото, което прави една дреха топла. Може би това е причината сега да ми се натрапва споменът за онова яке - якето на Оги, мой приятел откакто се помня.

Беше яке от дебела, сивкавокафява кожа, каквито са на въоръжение в американските военновъздушни сили. Без емблеми, без търговски марки, само с едно малко етикетче отвътре на хастара с указание за състава на материите и размера. Такова не можеше да се купи за пари никъде.

На Оги му го беше подарил някакъв летец в някакъв бар през лятото. Ето защо едва не паднах от изненада, когато веднъж, както се връщах от Бюрото, срещнах Стела, мръсница, ама от най-злокачествените, а на гърба й - якето на Оги. Веднага я попитах откъде го има, а тя:

- Оги ми даде да го понося. На него в казармата не му трябва.

Страхотно! Чудех се как е могъл да повери якето си на такава. Защо точно на нея? Гледах я как се отдалечава, по-наперена от всякога, покрила юмруците си до кокалчетата с въздългите ръкави и си мислех в стила на Чинаски: сега отива да се наебе с някого.

Избих си я от главата веднага. Отидох на кино или нещо такова. След седмица отново я срещнах. Беше с Пешкеша, а якето красеше неговия гръб. Не им се обадих. Не ми бяха приятели и не исках да ми бъдат. Спомням си, че докато се прибирах с последния рейс, гледах уличните светлини през запотените прозорци, а червеното на стоповете ме хипнотизираше. Чистачките го размазваха по стъклата на шофьорската кабина като кръв на всеки две секунди с точността на метроном. Вдишвах с отвращение изпаренията на тълпата в автобуса и имах чувството, че всеки миг ще припадна.

Отново взех да прекарвам повечето време в къщи. По цял ден слушах Nick Cave и се оправдавах на нашите с лошото време. После животът ми като че ли доби форма. Намерих си работа на плотера в рекламното ателие на агенция "Митос". Без договор. Скъсвах се от бачкане, а не знаех ще ми платят ли в края на месеца и колко. Но бях доволен - софтуерът и машините в "Митос" бяха най-хубавите, които можех да си представя. Заради шума на плотера бях изолиран в отделна стаичка със северно изложение. Вътрешен двор като кладенец, глутница сиви котки и гларуси - това беше Бургас, гледан от моя прозорец. Понякога се разсейвах и втренчвах поглед в унилите петна по стените отсреща, плъзвах го по теловете с несъхващо пране и отново го връщах на дисплея. Спомням си добре умората тогава. Беше ми все едно дали изрязвам надписи от фолио, или се занимавам с цветоотделката на етикети за юфка "Стария дрян", стигаше ми, че ме оставят да го върша добре. Опитвах се да не се чувствам прецакан и ако е възможно, въобще да престана да чувствам. Не беше достатъчно да се крия като някоя мимоза под любимите си фланели размер XXL, обявих тотална война на чувствата. Спомням си дори, че в такъв исторически момент като победата на "Нафтата" срещу "Левски" аз спях. А щом пукотевицата между блоковете ме събуди, първата ми мисъл бе, че най-сетне е избухнала гражданска война. После, като разбрах истината, изпитах нещо средно между разочарование и облекчение и си казах: ти, Чинаски, си говно.

Сега, докато вървя по тази улица и разни силуети се мяркат край мен, а малко по-нататък присвяткват и угасват сините светлини на патрулките, пак си казвам същото. Странно е, когато съвсем непознати се срещат, за да останат заедно в този кучи студ. За да твърдят нещо пред някого. За да искат. Аз вървя право към тях, с мисълта, че нищо не може да ме задържи по-дълго отколкото желая. Разпален. Наивен. Отвратително детерминиран.

Но бях почнал да си спомням за якето на Оги. Споменът за него е по-разтърсващ от всички масови безредици в света. Една събота, след като се прибирах от извънредно бачкане в "Митос", близо до Арменското кафене някой ме повика. Обърнах се и видях Валяка. Беше с якето. Същото познато якенце, само че с леке на яката.

- Хубаво яке, Валяк.

- Белия ми го даде.

- Белия ли? Как така?

- Прищя ми се да го попитам, знае ли чие е якето, което Белия му е дал, но не го направих. Едно такова яке е винаги на този, който го носи, тъй че сигурно ще да е било на Белия, когато е решил да го даде на Валяка. Тогава си казах, защо пък да не стане и мое пи помолих Валяка да се трампим. Дадох му грейката си, той на мене - якето. Поех го благоговейно и между другото забелязах, че подплатата му се е разпрала и виси. Вървяхме така от Арменското до Казиното и през цялото време си мислех, че с тази дреха на гърбамога да понеса всички изхвърляния на живота, без да ми трепне окото. На Казиното трябваше да се разделим и Валяка си ми даде грейката. Никога вече не носих якето. Можех да помоля Валяка да ми го остави, кой знае защо обаче реших, че това не е дреха за мен.

За последен път видях якето през декември на гърба на непознат. Беше застанал на една спирка и чакаше. В първия миг се усъмних, , че е същото, приличаше на най-обикновено износено яке, но когато приближих, видях малкото джобче за пластината отпред и гайката за ножа отстрани.

- Хубаво яке! - казах.

- Искаш ли да го купиш? - веднага ми предложи оня.

Глътнах си езика от изненада, но той не забеляза. Каза ми цената. Прилична цена за прилично яке. Само че не ми беше по силите. Поисках да знам от кого го е купил, но оня само сви рамене. Тогава наврях показалец в лицето му и изсъсках:

- А да ти кажа ли, гъбо отровна, на теб за колко са ти го шитнали?

Той ми перна ръката:

- Ай, стига бе!

И си тръгна. Замина си за Еркеч да пасе козите на дядо си. за Малко Търново си замина! А аз нямаше как да го спра и да го накарам да си признае, че го е купил за жълти стотинки, като крадено, от някой, когото сто на сто познавам и с когото още утре може би ще бъбря на улицата или ще дам пари назаем. Ей това не исках да се случи! Но колкото повече човек се пази от гадостите, толкова по-лесно те го намират.

Като казах гадости, сещам се и за още една гадост, която ме сполетя тогава. Не беше точно гадост, а гадостчица, казваше се Галя и се появи една сутрин в приемната на "Митос" под ръка с най-солидния ни клиент - шеф на корабна агенция.. искаше да почва работа при нас като рекламен агент.

Този ден, докато се прибирах пеш от работа, облаците над града изглеждаха така, сякаш идвакраят на света. Ни повече ни по-малко правдоподобни от тия, дето Свидетелите на Йехова рисуват по брошурките си. прекарах следващите два дни в унес, а когато на третия разбраха, че съм пипнал грип, вече бях в безсъзнание и трябваше да ме свестяват с електрошокове в интензивното.

Винаги съм се питал за тази зависимост между грипа и желанието. Грипът ли започва така - неудържимо желание? Или неудържимото желание неизбежно се превръща в грип, тотално сривайки имунната ми система. спомням си, че едва не умрях. Беше ми приятно да съм мъртъв. Виждах сенчестия тунел точно както го описват в книгите - със светлината накрая, чувах гласовете на медицинския персонал: обичаме те, не умирай! - и вътре в себе си (или някак извън, не знам) се присмивах на тези служебни обяснения в любов. Мислех си: дали пък да не взема да умра? Но чудовищен удар ме изхвърли от леглото, стовари ме обратно в него и оживях. Не ми е приятно да си спомням останалото. Бях целия в кръв. Чудех се откъде ли се е взела, но ми обясниха, че само съм си бил прехапал езика. Кожата около врата ми беше изгорена и ме болеше. Заради златното синджирче с кръстчето. Всъщност, то беше предизвикало спасителната искра, иначе щях да съм мъртъв. Ребрата също ме боляха. Бяха ми пукнали едно-две по време на изкуственото дишане. Аз съм щастливец - непрекъснато откривам нови и нови видове болка, но както става в природата, заедно с болката върви и насладата, дори и да не я търсиш. И ето ме сега на Орлов Мост. Дъвча кроасана който някой ми е подал и се провирам нататък. Срещам познати. Махваме си, но не спираме да си говорим. Тук всички са познати. Но тогава, през онази есен в Бургас...

Лежах на кислород безумно дълго - достатъчно, за да престане да съществува "Митос", шефът ми - за да влезе в затвора, а в помещенията на ателието да се настани агенция за недвижими имоти. Отново разполагах с много време. Възстановявах се криво-ляво. Поддържах се със спрей и кортизонов препарат. Когато бях в настроение, се разхождах по плажа, увит в шалове и отново се стараех да не мисля за бъдещето. Отново ми се струваше, че любовта дебне от засада. Вдишвах я на всяка крачка с ужас, но нямаше какво друго да вдишвам. На всяка крачка се отделях от себе си. умирах и пак и пак. Влачех се подире си като сянка. Сам се догонвах и пак изоставах.

В един такъв ден с опасна мъгла и неподвижно море, както си минавах покрай печатната база на художниците, видях на оградата на плажа метната кожена дрипа. Стреснах се. Сърцето ме застяга, като че ли съм прекалил със спрея. Смъмрих се: ти, Чинаски, не си Чинаски въ-об-ще! - и с омекнали колене приближих. Не беше якето на Оги, но това не ме успокои. Тръгнах си с чувството, че съм избягнал голяма беда, но само засега.

Повече не видях якето, нито чух нещо за него. Или не! Когато през април Оги най-сетне си дойде в отпуск, мина да ме види. Беше нервен. Разглеждаше новите ми книги, ровеше в касетите ми. Тогава, без да сме обелвали и дума по този въпрос, той изтърси:

- Представи си, човече, вървя аз из улицата, а насреща ми - Пешкеша. Първо се прави, че не ме вижда, после идва и казва: Оги, такова, носих ти якето. И какво от това - питам. А той: ами нищо, носих ти якето, това е. Е, кажи ми, ти може и да знаеш, какво от това, че някакъв Пешкеш ми бил носил якето, а?

- Какво можех да му кажа? Когато това лято случайно се срещнахме във Варвара, Оги ми се видя променен. Не беше онзи възторжен пич, когото познавах. Кой знае, може случката с якето да е била само фукня? Но какво значение има?! Аз също не знам дали от фукня не седя сега тук и не си грея ръцете на този огън, запален от боклуци направо на тротоара. В левия си джоб съм напъхал спрей, в десния - кортизон, но ако полицията пусне газ, това няма да ме спаси. Има нещо смешно в цялата тази работа. Напомняме диво племе от времето, когато войните са се водили по налъми, с крясъци и танци. Остава само да призовем боговете и да тръгнем към Парламента. Весело! Да се накиснеш от кеф.

Обратно към: [Пого][Райна Маркова][СЛОВОТО]

© Райна Маркова. Всички права запазени!