Обратно към: [Фани по опасните пътища на светлината][Райна Маркова][СЛОВОТО]

Тъкмо съзерцавам една разкошна паяжина с голям, мъхнат паяк в нея, когато външната врата се разтваря с трясък и у дома решително влизат мъж и жена. Всъщност решителен е само мъжът, жената е някаква бледа сянка на решителност. Мъжът ме сграбчва за ухото и така го извива, че трябва да легна на пода, за да не ми го откъсне.

- Защо не викаш? - съска мъжът. - Или си забравила да викаш, а? Я давай! Я давай да чуя един хубав писък!

Цялата треперя от възмущение и изненада, но продължавам да мълча. Жената само гледа отстрани. Лицето й е червено, устните - тебеширени.

- Това ухо е мое - продължава да съска мъжът.- Мое. Ако искам, ще го откъсна и ще го изям, ако искам - ще го хвърля на боклука. Това тук аз съм го родил - задърпва ме той за косата, за раменете. - Аз съм го хранил двайсе години и няма да позволя да издевателства над моите чувства.

- Чакай, чакай, благородни! - овладявам се накрая - Идваш тук и твърдиш, че издевателствам над твоите чувства, пък аз дори не те познавам.

Мъжът остава като треснат, но това трае само миг.

- Това ли беше най-хитрото, което успя да измислиш? Просто ти доставя удоволствие да те бия. Мазохистка. Сега вече ще ти се случи нещо наистина интересно...

Искам сега да му обясня, че ни най-малко не съм мазохистка, просто злобата му предизвиква у мен само недоумение, но мълча. Сякаш съм се вцепенила. Той тълкува това като презрение и явно иска да ми отмъсти, да ме нарани още повече, хваща раницата ми и я запраща в прозореца, който по една случайност е отворен. Е, можеше и по-интересно да е! Не мога да понасям и секунда повече някой така да се държи с мен в собствения ми дом, отварям рязко вратата и давам с рамо такова начално ускорение на нахалника, че миг преди да се усети, вече съм заключила и отупвам длани. Стоим двете с дъртата и се гледаме. Тя, за зла чест, май нещо се е разстроила, щото почва да бърше очите си и непрестанно да повтаря: "Ще ме уморите вие двамата, ще ме уморите".

- Аз? Теб? - безкрайно съм учудена, а тя дори не забелязва; продължава да скимти.

- Знаеш ли какво ще направи той сега, а? Ти дори не знаеш на какво е способен.

- Каквото повикало, такова се обадило, жено - казвам.

Изглежда самообладанието ми възвръща нейното, защото тя изведнъж ядосано изкрещява:

- И не ме наричай "жено" - аз съм ти майка!

Ха сега де!

- Нямам нищо против... жено, но не си ми майка.

Тя хлипайки "Луди хора! Луди хора!" си тръгва, а аз поглеждам през прозореца, да видя какво е станало с раницата ми. Лежи на пътя, а някакъв работник от парцела отсреща стои до нея и гледа нагоре. Слизам, да си я взема.

Слава богу, че тоя откачалник не метна навън "Никон"-а.

Страх ! Опитвам се да обясня, че има някаква грешка, но вместо това заеквам и примигвам пред тези двамата тук. Как предпочитам да ме изведат?- питат. Под ръка? Или да ме закопчеят с белезниците? Предпочитам под ръка. Тръгваме. Качвам се в патрулната кола. Отговарям на въпроси. Непрекъснато трябва да отговарям на въпроси. Дори когато пристигаме и почваме да се качваме по стълбите на Управлението, те продължават да ми задават въпроси, а аз да отговарям. В коридора, закопчан на железния парапет, някакъв нещастник стои и ме гледа. Гледам го и аз. Гледаме се. Чувствам, че ми става лошо. Бутват ме в някаква стая. Пак въпроси. Надълго и нашироко обяснявам, че този дом е моя собственост, моя, лична, така че би трябвало да ме оставят на мира. Е, не мога да покажа документ в момента, но е така. Не съм длъжна да го нося със себе си непрекъснато, нали? А те не могат така да нахлуват в дома ми и...

Онзи зад бюрото се опитва да е любезен, но е ядосан. Ядосано пуши и му е досадно. Аз какво да правя, не съм дошла тук по собствено желание да му губя времето, я! О, да! Защо не съм регистрирана. Ами аз отскоро живея, да, отскоро живея там. Не съм си пренесла багажа още. Добре, ще се регистрирам. Няма проблем. С какво се прехранвам ли? Хм, имам си фотоателие. А защо не ходя в него ли? Защото се занимавам с индивидуален проект сега. Нужно ми е съсредоточаване. Имам нужда от спокойствие.

Ох, колко е ядосан тоя зад бюрото. Твърди, че ако ми направят обиск ще открият дрога. Не се и съмнявам. Стига да искат, могат да открият дрога навсякъде. Гледала съм по филмите как става. Та значи съм била работела в къщи, така ли? А знаела ли съм това, че съм за лудницата, не за тука? Сега трябвало да преспя едно-две денонощия на топло, за да ми дойдел акълът в главата.

Отвеждат ме разревана в някакво подземие. Там има още две жени. Едната - трипръста циганка, а другата - някакво странно същество, което ми обяснява да не се съгласявам да правя "свирки" на полицаите, защото после ще ме изкарат виновна, че се опитвам да ги подкупя и пак няма да ме пуснат. Това вече не го бях гледала на филм. Свивам се в едно ъгълче на клетката и не мръдвам. Часове, денонощия - трудно е да се каже оттук колко време минава, но когато идват, да ми съобщят, че съм свободна, откривам, че не мога да направя и крачка - стъпалата ми залепват, а ръцете търсят парапет.

Навън летният ден изглежда така ярък, че ме приканва да се съмнявам във всичко. Цвърчат врабци, мирише бензин - този ден с нищо не е по-особен от останалите. И все пак знам: врабците са коварна симулация, разлятият бензин, децата, търпеливо стържещи черупки от рапани по бордюра са само, за да приспят подозренията ми. Но ги усилват. Усилват ги. Това е.

Обратно към: [Фани по опасните пътища на светлината][Райна Маркова][СЛОВОТО]

© Райна Маркова. Всички права запазени!