напред назад Обратно към: [Фани по опасните пътища на светлината][Райна Маркова][СЛОВОТО]



Барок


барок- Ало, Фани.

- Фани я няма. Излезе. Някъде из Голямата Стая* е.

 

***

Никога не съм била наясно какво представляват нещата наоколо. Необходимостта да докосвам всяко едно по определен начин ме изтощава дотолкова, че не смея да вляза другаде, за да не се сблъскам с нови неща, с нова необходимост да докосвам. Не спирам поглед върху нищо. Спра ли, съзирам човешки лица в шарките по пода и в олющеното по стените. Уплашен от многообразието, мозъкът ми пъпкува бясно, за да го наподоби, но забравя, че е просто част от него. Иска се хладнокръвие да понеса това!

 

***

Нямам нужда от удобства, имам нужда от тържественост. Понякога си мисля, че идеалното жилище за мен би бил един некропол - само празни коридори, галерии и вентилационни шахти, тук-там с по някое зомби, изскачащо изневиделица с резачката за съспенс, но на моменти колкото и да се старая, светът става плътен, твърде плътен. Оказвам се, значи, в някоя стая и почвам да се чудя за какво служат нещата в нея. И понеже така съм устроена, привличат ме врати. Приближавам се до най-близката, отварям я и влизам. Опитвайки се да разбера къде съм, скоро обезумявам, защото на тъмно и тясно това е най-лесното нещо. В тоя дом няма много тъмни и тесни места. Няма и много неща за докосване. Бих могла да се чувствам напълно щастлива, но аз все така тревожно се застоявам по праговете, все така нощем лежа в леглото с разтуптяно сърце и не смея да заспя от страх да не би пак да си заповядам: "Ей, Фани! Стани и подреди ножовете в кухнята с остриетата на север!" После се сещам - тук няма никакви ножове, но си казвам: "Брой тогава ресните, глупачко!" И понеже спалният ми чувал има не ресни, а квадрати, ококорена в тъмното си заповядвам да броя квадрати. Дори и квадрати да няма, има други неща, стълби например. Бих могла да се страхувам от стълби. От всички стълби на света, с изключение на втората, петата, седмата. Бих могла да се страхувам до смърт от стоене на балкона. Бих могла също да откривам и нови видове страх. Страх от зеления цвят, от жълтия, розовия, синия. Бих могла по цели нощи да броя светлини. Или да се мъча да наизустя някоя суперскучна статия от захвърлен стар брой на "Пари", за да си я казвам като молитва преди заспиване. А когато ми се стори, че обърквам, да почвам отначало. И пак, и пак, и пак. Защото, ако не го направя, ще се случи нещо ужасно, нещо такова, дето само на мен би се случило. Мога до безкрайност да търся опора в прозодията, истина - в суеверието, смисъл - в случайните рисунки. Ако можех, просто щях да дам накъсо и да се отърва, но тъй като не мога, продължавам да се обърквам в разни други връзки, в други измислици, да наплитам там където се е прокъсало по навик. И пак. Сега обаче правя друго - пъхвам на босо крака в маратонките си и, както съм по шорти, изхвърчам от къщи.

Ужасът ме гони по петите. Връща ме към стари навици. Не е трудно - партерът на всяка втора сграда в този град е вход към Лабиринта. Влизам сега в CHAOS - най-близкия до дома и се оглеждам през дима за свободно място. Днес ще седя, докато от очите ми потече гной, а от устата пяна, докато момчето със стирката не ме намери сутринта под стола сред фасовете и останалите боклуци.

 

***

Това пространство, макар и детерминирано от край до край, изчерпва възможните предикати на действителността дотолкова, че не се налага да го напускам, за да задоволявам естествените си нужди, камо ли да търся истината другаде. Това, че сега "инструментите" ми ги няма и се намирам в някакъв безименен клуб, пред скапан модем и връзката е от лоша по-лоша, не може да е причина, да се откажа. Търся нещо душеспасително. "Католик онлайн"? Не. "Светото писание. Проповеди. Хипервръзки"? Не. Начин да погледна в Hustler? Не. Манга? Не. Винаги са ме интересували не нещата в една сграда, а самата сграда, по-специално начините да изляза от нея. А от една сграда, както е известно, не се излиза през покрива. Изходът е винаги долу, в основите, дори когато основите са яма, пропаст, ниво под ниво под ниво. Някой би казал: Нивата са пет, ни повече, ни по-малко. Добре, пет са, но това, което за другите е основа, за мен не е. Под тази основа се намира собственият ми мозък, което ще рече нова система от етажи, отчайващо сложна, с отчайващо лоша връзка помежду им. Изходът е уж все някъде там и уж ме чака да го открия, но всъщност ми се изплъзва, минава покрай мен като кораб в мъглата, като стадо тюлени покрай барка с пиян екипаж. И аз внезапно се озовавам пак изхвърлена на повърхността като тапа, а наоколо ми - други тапи, храчки, боклуци. Няма значение дали са Лулиевите кръгове или Лара Крофт по цици, финансовите новини или бюлетинът за времето...

Охохо! Там май се отпочват на SIN. Заформят мрежа. Я най-добре и аз да се включа! Това поне мога да направя. Не, не е SIN. Ама наистина, какво е? BAROQUE - за пръв път чувам такава игра!

 

Фан.. по опасните пътища на свет...ина...а

Демото на BAROQUE:

 

Звучат Голдбергови вариации, докато погледът се рее из огромна зала, в средата на която се мярка отвор. Не виждам дулото на оръжие. С какво се стреля в тази кочина? Таванът внезапно изчезва. Ухааа! Виждам нещо като свода на турска баня, само дето куполът не е с кръгли прозорчета, а с един квадратен оберлихт по средата, който смешно напомня капандурата в къщи. Погледът се насочва към него и той заема центъра на екрана. Внезапна ярко-бяла светлина експлодира и следва пропадане на по-ниско ниво. Брррр! Отново дупката в средата. Този път я гледам отдолу. Става ясно, че това е всъщност пространството над огромен атриум и три нива се оказват свързани там, където в началото виждах само едно. Все още никакви чудовища няма, само една малка фигура до нещо като клавесин при колоните. Предполагам, че това е Голдберг, който свири. Сякаш картината следва мисълта ми, защото след секунда виждам на фокус - Упи Голдбърг с бяла перука и пищна рокля става от клавесина и тръгва надолу по стълбите. Изглежда вражески настроена, но вече имам бластер. Стрелям и я убивам. В същия миг на нейно място наизскачат куп маски, покрити с черен лак - цял оркестър, издаващ бесни звуци. Ларгото се е превърнало в канибалски танц, нежният клавесин - в барабанене на маримба, трясък и свистене на фойерверки. Това не е битка! Прилича повече на карнавал. Ако пък се сещам как се играе това - нá! Някак в ритъм перуките се превръщат в парцали. А също и жабáта, и дантелените маншети. И кринолините. Отдолу се показват телата - черните тела на принцове-роби. Бялата проказа по тях. Белите ларви. Бластерът не бездейства. Почти не е останал никой, когато следва ново пропадане, а от самия център на купола изневиделица се спуска Махашри Буда Херука. Той е на цвят екскрементално кафяв. Има три глави, шест ръце, четири крака. Тялото му пламти като клада, червено-жълтите му коси са настръхнали и хвърлят пламъци. Той вика ужасно:"А-бла-бла! Ха-ха!", а в скута му се гърчи Богинята-майка, с лице омазано в кръв.

Появява се и Вторият, от Изток. Той се нарича Пришълец. Тъмносин е на цвят като буреносните облаци. Крещи "Довериии ми сеееее!", а в скута му в следоргазмена треска се гърчи неговата Кротишвари.

Следват Сектор - от Юг, Мутаро от Север, Кин-Конг - от Запад... и техните женски ипостаси. Осемте кеурими, след тях осемте хаменми. Пазителките на четирите посоки на света: Джейд, Милена, Китана, Соня. И още - двайсет и четири ишвари, бялата, жълтата червената и тъмнозелена ваджри; неизброим рояк ужасни ракшаси и, под безумното примигване и опипващите пръсти на светлината - гръм и трясък. Под петите ми Земята се надига.

 

***

Послепис. Сънувам онези същите вечни тихи коридори, изпъстрени с неразбираеми знаци. Писмото е част от камъка, камъкът е част от писмото. В бледата сивкава светлина ми се струва че различавам в орнаментите отделни думи. Това не може да бъде! Тръгвам тъжна и някак хладна по едно безименно сляпо разклонение, изписано от край до край с нули. Прилича на ажурен чорап. В самия му край, там където нишките почват да се разплитат, чета: "О, време, пирамидите ти............"

 


* Голямата Стая - в представите на хакера: извънредно обширна стая, ярко осветена, със син таван през деня и с черен таван, изпъстрен с множество светлинки, през нощта, в която човек попада, излизайки от компютърната зала.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Фани по опасните пътища на светлината][Райна Маркова][СЛОВОТО]

 

© Райна Маркова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух