напред назад Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]



Внезапно застудяване


Не знам защо са набедили тринадесето число в календара за фатално. Единадесето може да е още по-фатално. Когато днес призори изтръгнах щепсела на компютъра от яд, че не мога да закрия сесията нормално, все още отдавах това на някаква обща умора, моя и на машината, но когато след два часа напразни усилия да заспя, отново опитах да включа, и проклетото нещо въобще не разпозна диска, разбрах, че проблемът е много по-сериозен. До обяд трябваше да съм предала статията си във вестника. Не виждах начин да го направя освен да сваля харда и да го отнеса в редакцията заедно с всички файлове на него. Това и сторих.

Ето ме сега, едва отървала се от статията, търча, да търся място, където да ми копнат архива и оттам нататък - някой наново да ми преинсталира цялата система. Толкова съм изглупяла от изтощение, че не забелязвам промяната във времето. Като че ли сутринта все още беше краят на лятото, а сега брули леден вятър примесен с дъжд. Не че не обичам вятър и леден дъжд. Напротив! Хората обикновено са щастливи напролет, а за мен щастливият период почва с първото внезапно застудяване. Или поне беше така - сега тези неща нямат значение.

Загръщам се в шушлека и ускорявам ход, без още да съм уточнила посоката. Не ми се ходи при приятели. Ако им предложа да си платя, ще се обидят, ако позволя да ми услужат безплатно, ще почнат да се държат така, сякаш са ми спасили живота. В случая цената на спокойствието са някакви си смешни десет лева.

Отбивам се в THE CUBE. Обикновено оттук си купувам тонер и e-cards. Свикнала съм с хората и те с мен, обаче като казвам какъв е проблемът, те ми препоръчват SECTOR, онова, дето е срещу киното? Ха! То също ли е клуб? Аз пък го мислех за дискотека! Верно, по стъклата има надписи: INTERNET, КОНСУМАТИВИ, ДИЗАЙН, но е последното място, където бих тръгнала да влизам от страх да не ме спре още на вратата някой фейс-контрол и да каже - "Дотук, рожбо, с тия дрехи. Теб те пускам, не и дрехите". Сега явно трябва да рискувам. Миг преди да прекрача прага, съзирам отражението си в стъклата. Отврат!

Вътре до мен веднага се приближава един като че излязъл от книжка с манга-комикси оръфлек и ме пита с неочаквано любезен бас, как може да ми услужи. Опитвам се да обясня смислено проблема, но с ужас осъзнавам, че плямпам пълни глупости. Той се хили. Гледа ме с леко косите си очи. Жълти са. Може би е зрителна измама и се дължи на тъмната му кожа. Или на осветлението. А може би изглеждат такива защото и бялото им не е никак бяло, а червено като стопове... като сензори на антивирусна програма... като... като нажежен проводник. Прогарят мократа мукава на лошото ми настроение и макар да не ми е до хилежи, ухилвам се и аз. Накрая успявам да откъсна поглед. Тъкмо навреме, да забележа, че е поставил харда ми в "чекмеджето" и е дал команда format.

"Не! -изкрещавам - Вътре ми е хлябът за месеци наред!" Той стреснат отдръпва ръка. "Дискът ти е празен. Виж" - той прави някакви фокуси с клавишите и на екрана изплуват редици нули.

Идва още един манга-образ. И двамата почват да ми обясняват, че дискът ми е направо занулен. Аз упорствам: "Преди час всичко беше вътре. Не може така изведнъж да изчезне." "Може! Ако си разнасяла диска насам-натам в тази буря..."

Изохквам. Ама и аз си търся белята! Живея така, сякаш всеки миг бомба ще падне и нищо няма значение. Бомба няма да падне и добре ще е да почна пак да се грижа за себе си и за машината и да приема най-сетне, че животът не търпи капризи и трябва да се живее според очакванията на другите, в срокове, без внезапни решения, без внезапни заминавания и внезапни влюбвания...

Изглежда личи колко съм разстроена, щото комикс-героят домъква стол и ми помага да седна. Цялата пулсирам от умора, но поне знам, че вече няма нъкъде да бягам. Почвам да разглеждам мястото по-обстойно. Плаши наистина. Прекалено стилно е - пурпурни светлини, алуминиева мебел. Стените са каменни като в пещера! По рафтовете: корел, фотошоп, макромедия, училище&кариера, РС-мания, спуун, драгонфлай, тери пратчет, толкин - всички онези неща, които човек обича докато е млад. Вадя си цигарите от чантата и паля. По дяволите архива! Поне хубав мъж ми го затри. Като че ли съм стигнала онзи праг, зад който ужасът се превръща в абсолютно упоение. Зяпам наоколо и дори не се сещам, да дръпна от цигарата. Тя тлее между пръстите ми и се сещам да я угася едва когато огънчето парва кожата ми. Колко време мога да седя така? Час? Два? Колко време отнема форматирането на 15 гигабайта памет?

Когато манга-рицарят ми съобщава, че работата е свършена, чувствам се така, сякаш ме е разбудил от дълбок сън и ме гони отново навън в студа. Искам да знам колко дължа за услугата. Отговорът е - нищо! Той почва да събира разни СD-та в кейса си и ме пита наблизо ли живея, за да ми инсталира windows-a. Не вярвам на ушите си: значи сънят продължава? О, да! Продължава!

Излизаме на улицата. Не вали, но продължава да е мрачно. Още съм замаяна от непрежалимата загуба на своя десетмесечен труд, но не мога да сбъркам първите признаци на щастието с нищо друго. Вървим покрай амбасадите, покрай паркираните коли, покрай витрините и продавачите на вестници. Едва септември е, над нас се сипе дъжд от мокри жълъди, а аз се чувствам така, сякаш Коледа е дошла и ме чака подарък. Поглеждам го. Толкова е... необикновен! Какво значи лицето му? Дори не знам кой е. "Ей, още не сме се запознали!" - плесва се той по челото. -"Казвам се Ян." "Аз пък съм Дора. Знаеш ли защо тези дъбове са с дълбоки корени, Ян?" Той не знае. "Защото са поникнали в дупките от бомбите на американците." Смеем се. "А няма ли да те накаже шефът ти за това, че напускаш работното си място." "Аз сам съм си шеф. Това място е мое."

Изглежда днес чудесата нямат край!

Стигаме до кооперацията в която живея. Във входа мирише на печено. Не е от къщи. Жалко. Отключвам вратата и показвам на Ян в коя стая да влезе, а аз отивам в партера за пепси и сандвичи. Когато се връщам, той се разположил на пода в кабинета. Слагам таблата до него. "Не искам манджа, искам документация и системен диск."- казва. "За бога, нямам!" "А аз как да се оправям! Нищо! Днеска съм ентусиаст." Оставям го да се мъчи и сядам в креслото с чаша кафе. Закрила съм очи с ръка и се старая да не мисля. Все пак: означава ли нещо едно ярко лице насред сивия ден или не означава? Красивите и ярки неща имат ли нещо общо с живота? Или нямат? Аз искам красивите неща. Не мога да не ги искам. Значи не искам живота. Махам ръка от очите си и гледам как Ян клечи по земята и бърника из машината. Желанието ме зашлевява внезапно напук на умората. А може би тъкмо поради нея. Седя зашеметена и не знам какво да направя. "И как така я караш без системен диск?"- връща ме в действителността гласът му. "У бившият ми приятел е"- бъбря като в несвяст. - "Само не казвай, че трябва да си го взема."Той ме поглежда развеселен. Смъквам се от креслото на килима до него. "Зарежи тази машина"- казвам. "Хайде! Зарежи я!" Пъхвам ръце под няколко пласта фланели. Кожата му е гореща и суха. Сега, за някакви си броени минути животът има смисъл и няма да пропусна тези броени минути за нищо на света! Ян почва да ме целува трескаво. "Ей! Не си играй! Днес бях на изпит. Амфетамина още ме държи."

"Какво? Амфетамин ли?" Дръпвам ръката си като опарена. "Щом си на амфетамин значи можеш да оправиш и баба ми. И всяка тъпа кучка която ти попадне. А аз съм придирчива, знаеш ли! И това, че сега искам, значи нещо. Не знам какво, но задължително значи! Защото не е химия и защото е неочаквано, разбираш ли?"

Той не разбира. Ставам и отивам до прозореца. Отварям го, да влезе въздух. До одеве ми се струваше, че всичко е ясно. Сега не е така. Сега съм объркана. Всичко е пълна измама. Със или без таблетки, всичко е пълна илюзия. Този ден е просто един от многото. Един съсипан архив и един взрив от желание не означават нищо. На възрастните хора такива неща не им се случват. Просто аз си мисля, че живея в кристална топка и че виждам нещата по-ясно.

Пускам пердето на прозореца да падне. Питам се, какво ли би станало ако се изведнъж се случи нещо истинско и голямо. Една природна катастрофа например. Дали амфетамините помагат при природни катастрофи? Питам Ян какво мисли. Той не ми отговаря. С внезапно посивяло изражение казва, че ще си ходи. Щял да намине утре, да довърши работата. Ето, дори си оставя кейса у дома в залог. Когато външната врата хлопва, хвърлям се на леглото и се разхълцвам истерично. Знам, че и на мен няма да ми се размине. Рано или късно ще натъпча с химия аптечката си. Освен хормоните и мултивитамините, хапчетата за заспиване и хапчетата за събуждане, ще си имам и екстази за съботния купон и пико за останалите дни. Пико - хапче за нормалност. Дори не се сещам за познат, който да не го ползва. Така и аз най-сетне ще мога да правя любов когато и с когото се очаква да го правя. Ще участвам в живота. Няма да се дърпам. И да показвам високомерие. Не можеш да се откажеш да дишаш въздуха само защото е прекалено мръсен и те разболява, нали? Дишаш това което има. Иначе умираш. Ами да.

 

Вече два часа медитирам над купа пържен ориз в кварталния китайски ресторант и някъде с далечната периферия на зрението си долавям необичайно оживление по съседните маси. На какво ли пък толкова се радват? Все пак се обръщам да видя. Клиенти и персонал са се струпали заедно пред телевизора и зяпат как двата небостъргача на VTC избухват. Това съм го гледала поне сто пъти. Ако не в този вариант, то в подобен. Ето - Пентагонът пуши като изгорял кейк. После отнякъде изскача Брус Уилис и спасява всички. Поредният екшън. С тази разлика, че Брус Уилис няма как да се появи в репортаж на Си Ен Ен. Някак бавно го осъзнавам докато гледам застиналите от ужас лица - наоколо ми и там, на екрана. Постепенно осъзнавам, че това е ИСТИНСКО. Случвало се е в РЕАЛНО време, докато съм се търкаляла с Ян на килима, пъхнала ръка в гащите му. Бутвам купата настрана. Значи права съм била - този ден е по-особен. Нещата имат своя внезапен, недосегаем смисъл и не е погрешно да живея с чувството, че обитавам кристална сфера и, че съзирам как случващото се в единия й край се отразява магично в другия.

Това няма да ми помогне да изживея утрешния ден. Даже никак! Но поне ми дава известна увереност - таблетките могат да почакат.

 


напред горе назад Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

 

© Райна Маркова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух