Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

seek solace

sanctuary

in that hidden place

Безсънието е почти сигурен признак за депресия (или маниакален пристъп). Когато тъгата (или еуфорията) продължи прекалено дълго, ти трансмутираш в нощно цвете или животно, приобщаваш се тутакси към някакъв таен живот малко плашещ за останалите, а и за теб самия в началото, но към който бързо привикваш - живот, погълнат от самия себе си също толкова, колкото и изтъкан от фини връзки с това наоколо. Откриваш, че много неща имали значение за теб преди, сега се оказват пълна глупост, а други на които не си обръщал внимание се оказват важни. Първа се пробужда жаждата ти за комфорт насред внезапно изгубилия очертанията си свят, желанието да уточниш всяка подробност от мизансцена, всяко едно от собствените си движения, като че ли от страх да не се сблъскаш с някакво препятствие. В това има известна доза малодушие. Малодушието на слепеца, може би. Или това, на отвратения от гледане, съзнателно затворил очите си човек. Погълнат напълно от промяната в себе си и от свързаните с това неудобства, ти казваш на околните усмихнато, но не и без известна доза жестокост: "Оставете ме на мира, моля ви!"

Светът нощем: непознат или напълно непознаваем. Ад или изкуствено създаден рай? Как се попада в него: след отслужване на вечерня или на черна месса? Монтеверди или дуо Matmos(1)?

Музика за цяло паство или единствено за отражението ти в огледалото? Vespertine, Nosferatu, Lucifer, Вечерница… преплетени алюзии: да обичаш, да преследваш, да ловуваш, да се молиш, да се отдръпваш за размишление, да се разтваряш, когато нощта сключва кръга си около теб. Има нещо необикновено в това, ей богу! Човек се променя физически, ако месеци наред не е виждал слънчевата светлина или единственото, което е виждал от нея е угасващият фойерверк над последните етажи или утринния салют над залива.

Сдобих се с Vespertine в края на зимата, по Интернет чрез приятел, който също като мен страдаше от безсъние и то в период, в който всичките ни общи познати изживяваха някакви емоционални кризи. Аз също бях в криза и може би това бе причината, да не почна тутакси да преравям наличните ресурси за Vespertine, а просто да потъна в музиката. Спешно се нуждаех от някакъв, макар и въображаем пашкул, в който да се скрия. Искаше ми се да избягам от другите, пък ако ще това да е в дълбините на моя собствен клаустрофобичен ад и последното от което се интересувах бяха подробности за това, с каква рокля е била Бьорк в Chicago's Civic Opera House на 16 октомври, 2001, примерно, или по кого пъшка тя в Cocoon и дали той се чувства неудобно от това и доколко на нея въобще и пука. Не ми се искаше също така да знам, за коя все пак се мисли милата Бьорк, разхождайки се под бароковите сводове на Сейнт Чапъл обсипана с пайети и лебед с прекършена шия преметнат през рамото? Също така не ме вълнуваше дали нещо толкова лично като Vespertine се нуждае от такава величествена екстраваганца. Истината бе, че Vespertine се оказа нещо лично за мен. И за много други хора. По едно и също време.

"…за пръв път в живота си съм наясно, че правейки този албум, съм се опитала да създам един рай, един пеперуден пашкул. Аз винаги съм била пънк, който иска всичко да е много осезаемо и много очевидно. А този албум е отчасти изпридане на пашкул, почти рай в който можеш да се свиеш, дори да си наясно, че е илюзия и този пашкул е невъзможен. Той би се взривил при докосване. Но ти още вярваш в правото му да съществува, заради нуждата на хората от него.

Това е единственото, което го оправдава."(2)

Загадъчното начало на 'Hidden Place' с цвърчащите Matmos-бийтове и ангелския хор в далечината те вкарва право в този рай на нощния живот, обединяващ всички ни, както си седим в спалните, луминофорно осветени, увити в одеала и с чаша кафе на коленете, започващи "деня" с попълване на своя weblog (или с надничане в чуждите), с проверяване пощата, форумите, Q-то… Тъмнината сключва кръга си около нас само за да ни разтвори за околните.

X е написал "ти си флиртувала пак "(3) под снимка на окървавени ножчета за бръснене… (X е хомосексуалист). Някой му е отговорил: "аз съм момче в тяло на момиче, но обичам мъже и не мога не мога и не мога и не мо"

Y пише: "Тази агресия е напълно неочаквана". (Y учи психология). Z му отговаря. "Ти би трябвало да очакваш неочакваното".

U, който току що се е разделил с голямата си любов, отива в чат-канал на арабски, за да напише там на родна кирилица: МАМА МИР ОБИЧАМ САДДАМ…

Той я обича, но трябва ли да й иска разрешение за това?

Тя го обича, но него това какво го засяга?

if you leave it alone

it might just happen

anyway

it's not up to you

well, it never really was...

"Как да започнеш перфектния ден? Шест чаши вода? Седем телефонни обаждания? Ако денят ти изглежда провален от самото начало, просто се облегни в пукнатината, просто се облегни в пукнатината и тя така красиво ще завибрира…"

Насред тъмнината на нощта баналните любовни драми се сдобиват със свръхестествена прелест. Тривиалните мелодии - също. 'Pagan Poetry' със своето драматично стакато ме оставя с усещането за естрадана музика и съскащ, прескачащ бийтове ефтин винил. И всичко това, за да завърши накрая най-неочаквано с неакомпанирано монотонно припяване с близък до говора ритъм, само че не литургично, а побъркано от страст: I love him I love him I love him I love him. И хор, който отговаря: She loves him she loves him she loves him she loves him…

Може би не бива да богохулствам така. Какво общо има Vespertine с Vespers, пък и самата Бьорк твърди в интервютата си, че единствено възможността да пее без микрофон я е накарало да избере Сейнт Чапъл като точка от промоционалното си турне, а не някаква внезапно обзела я религиозност. Наистина, усилието да пееш пред 500 души така, както си пееш у дома в банята, докато се опитваш да не поглеждаш към бръснарските ножчетата може би си струва. Но е вярно също така, че католическата меса произлиза от паганическата музика. Както е вярно и, че електронния звук (особено пък този на Matmos) е много по-мистичен от всеки друг и звучи на моменти досущ като пърхане на прилепи под готически свод. Вярно е също така, че след 'Pagan Poetry' миниатюрната музикална кутийка на Frosti направо те смразява от тъга и това съвсем не е само мое усещане. Последвана от хрущящия сняг и парещото дишане на 'Aurora' това звучи почти болезнено. Иска ти се след като си наранил някого, да вземеш ръцете му в своите и да ги топлиш с дъха си. Само за да го извадиш веднага след това от равновесие с перверзията 'An Echo A Stain'…

love you till then

love you till then

feel my breath

on your neck

and your heart will race

Ехото, на чийто ефект разчита (пепел ми на езика!) и григорианското и амброзианското и галицианското и старо-романско пеене е добре познато и на съществата на мрака също, а и на примитивните хора, обитавали пещерите през палеолита. В тъмното звукът става видим. Ехото е единственото, което позволява в такива условия да се ориентираш, да заобикаляш препятствия и да преследваш целта си колкото безгрижно толкова и безпощадно. Да се спускаш все по-надълбоко и все по-уверено към минусови температури и свръхналягания, където едно "ах!" се отронва във вид на кристал още преди да бъде чуто.

Липсата на нещо прави останалите неща да изглеждат особено. Това е малко страшничко, ако става дума за липса на светлина. Единственото на което разчиташ в такива случаи е ехото на собствения си глас, на неговото отражение. В пещера или катедрала или в собствената ти баня - има ли значение? Паганизъм, барок или cyber-барок - на кого му пука! Уединението към което се стремиш почти инстинктивно след като веднъж чуеш Vespertine, но към което продължаваш да се стремиш съзнателно и дълго след това, и нежеланието да излезеш от това състояние никога вече, е единственото за което си струва да се мисли.

(Сега е три след полунощ. Време е да напълня ваната. Той сигурно вече е написал:

"Ако си толкова умопомрачителна, колкото съм аз, значи също като мен:

• ядеш доматена супа в полунощ с най-малката лъжичка на света.

• случайно пускаш бельото си в тоалетната чиния вместо в коша за пране.

• пъхаш най-безсмислени и детински неща в своя скицник, просто защото те е страх да не забравиш нещо, което ти се е случило.

• продължаваш да се усмихваш, като че ли имаш лицево увреждане дълго след прочитането на някой миличък коментар. "

Мога да напиша: Ако си умопомрачителен като мен, значи се къпеш в четири сутринта със своето старо гумено пате във ваната, на тъмно, докато навън градът се буди и хората тръгват на работа …)

В тъмното зениците се разтварят, в състояние на клинична смърт те остават отворени. Когато самотата продължи твърде дълго, когато е невъзможно да не продължи дълго, тялото, както казах, се променя.

Отвори си очите и прогледни, някой би казал. Светни си лампата или поне си сваляй тъмните очила вечер. Гледай и не е нужно да се променяш? И как точно искаш да се промениш: да полудееш или да ослепееш?

Искам и двете, само не и да се върна.

"Седейки в своя Лондонски дом, в ранна пролет, Бьорк говори за своето ново и доста противоречиво състояние, което може да се опише като "красиво самонаблюдение, уединение, което все още умее да се радва на всяко ново начало." За навика да си шепне и един вид да импровизира. За нещо, което се намира между нея и тя."

(1) Дрю Дениъл и Мартин Шмид са електронното дуо Matmos от

Сан Франциско, което сглобява своите барокови колажи (или звукови баражи) след шеметно спускане в ад от съсъци, вопли и всевъзможни шумове, (в последния си албум ползват звуците на хирургически манипулации). Освен със заслугите си към Бьорк те са известни и с колаборацията си с Кронос Квартет напоследък, както и с няколко порно-саундтрака.

(2) кавичките от тук нататък са от едно интервю на Дейвид Туп с Бьорк http://unit.bjork.com/specials/vespertine/pictures/vespbio/

(3)You've Been Flirting Аgain е от албума на Бьорк POST, както знаете.

Обратно към: [Райна Маркова][СЛОВОТО]

© Райна Маркова. Всички права запазени!