напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



II.


Белите нощи по Дунава и в Загорието, по Странджа и над Лома, край Марица и по Огоста... белите септемврийски нощи!

Легнала е сребърна светлина в дълбокия двор на обущарите Капанови, прелива полусрутените дворни огради и открива далеч натурени камъни за преходи от двор в двор! Ех, предателски нощи, съвсем предателски! Мяркат се като самодиви женски фигури по стоборите. Учителките ще да са, разбира се. Няма да патаксат. Толкова човешки жертви, толкова кръв и пак. Млади, та щури. Луди глави, луди, това си е.

- Защо бе, дядо Предо?

- Не е редно жените да гинат.

- Нека гинат. Да гинат, ти казвам. Такъва време дошло. Редно ли е пък да скръстим ръце, когато ни зверовете разкъсват. На какво би замязал животът.

- Е, и аз не думам нещо.

- Ха тъй. Виж, повиках те, че ще трябва да укрием за повечко време човек един, та у тебе ще е, къде другаде?

- И-их, пак ли бела бре, момче.

- Е, бела. Ха побързай, разчисти скривалището.

- Сега.

Старецът се издаде из мрака на Капановия сенник и заслиза по спуснатата към Сакъзлийчина двор стълбичка. Скоро прегърбената му фигура се замярка по полусрутените преходи на дворищата. Поникваха изневидяло дългокоси глави, упътваха стареца и втъваха пак в сенките.

......................................

- Иско, харен е дядо Предо: злато човек! Не ни вярва и пак - слуша и върви.

- Стар е, бай Василе.

- Та що?

- Не вярват старите. Никога и в нищо не вярват те но изпълняват. Научени са да бъдат впрягани: шия са хватили душите им.

- Не е така, Иско. Старите вярват. Хем здраво. В смъртта вярват те. Затова са изпълнителни. Ти завари ли Шимето - дядова Петров син?

- Не.

- Пееше хубаво. Като теб. Загниха му гърдите! Е, кучешки живот. Водихме го из планините, да го спасим. Нищо не помогна! А имаше човекът око, Иско: с револвер прострелваше врана, както лети. Хм, нищо не помогна. Дядо Предо плачеше по него като жена. Забравя се и днес, щом срещне някого от нас. Затова е той изпълнителен. Затова.

......................................

Пошумоляваше сеното в тъмния сенник на Капанови. Щракаха револвери - проверявани. Но сватбената музика в предния двор на Карабельови заглушаваше всичко.

Белите, белите септемврийски нощи! Глъхнеше сребърна светлина, щом спреше сватбената музика. А забухаше ли пак, две космати ръце се издаваха дълбоко от темелния зид на Капановия сенник. Лъчите на месечината проникваха през овощака в задния двор на Карабельови и лепяха сребърни петна о зида на сенника. Това помагаше двете космати ръце сновяха като лапи на вампир и растеше пробив в стената. Имаше още да се работи, разбира се. Тъй ли ще е лесно да се провре Мичето със своите дебелини тук.

"Впрочем, тя трябва да е поизтъняла, откакто е тръгнала на молитва в околийското управление."

Косматите ръце се дръпнаха в мрака на обора - музиката в предния двор на Карабельови престана да буха.

Глъхне тревожно бялата нощ - и тьжна, и страшна. Хрупка само сеното си мулето на Капанови: то не чувствува проклятието, което е легнало върху хората.

Младият гигант се изпружи до нозете му и сложи рошавата си глава до пробива в стената.

"Добиче, в твоето състояние някога хората ще са били по-щастливи!"

Лунните лъчи озаряваха младежката глава. Сключените вежди осеняваха горящи очи. Но сияние играеше по кораво обтегнатите бузи и откриваше горчиви бразди по ъглите на устата. Шията бе широко разкрита - дълга и женствено бяла. Под нея бяха сключени жилавите ръце и по тях се сипеха в меки кичури косите - дълги като на калугер.

Младият човек замижа. Мислеше. Навярно за Мичето. И слушаше тишината.

"Сама им отишла - да търси милост от хиени..." - "Е, това са те, богатските глезльовци: бъзне ги от охолност да поиграят на идеи..." - "А сега навярно се е сплула като мокра кокошка. Може даже да и се е харесал насилникът - пфу!"

"Мда, кой знае дали ще тръгне Мичето сега със своя Иско!" - "Впрочем, то е тяхна работа."

Сватбената музика забуха в предния двор пак и косматите ръце засноваха. Глухо се къртеше темелният зид на обора у Капанови.

А шумолеше сеното горе, в сенника. И лъщяха, и се губеха в него големите котешки очи.

Предателска нощ, съвсем предателска!

Скритият в сеното не личеше: очертаваше се само главата му - в къдрава, като калпак, коса. Очите му се губеха в големи синини: бузите бяха разранени и висяха по тях кичури от оскубана брада.

Но носът му лъщеше - голям и гърбат.

Прошумоляваше сеното. И тогава можеше да се познае: човекът беше в сива куртка. Тя му стоеше хлабаво - не ще е негова. Но му помагаше да лежи на корем, облакътен в сеното и вторачен в сватбения салон на Карабельови, който светеше зад овощака. Къдрокосата глава на евреина се въртеше, за да наблюдава. И стъклата на бинокъла му блясваха и гаснеха в сеното като котешки очи. Той се уморяваше и захлупваше лице о шепи. Но не плачеше : тялото му беше в синини. Само - привиждаше му се може би образ. И плещите му потръпваха.

Да, на Иско се привиждаше навярно Мичето. Но отдавнашното, много отдавнашното: гимназистката - неоформена още, едвам наляла рамене. Тя навярно му се привиждаше. Защото душата бяга от погазения, от изнасиления, от омърсения образ. Класическата чистота и девственост не са измислени, види се. Нищо не е измислено в света!

...Впрочем, всичко това са глупости. Нека само се реши Мичето сега. И стига да се успее...

...През прозорците на сватбения салон се виждаха стражари: сноват с дълбоки кани - мъкнат вино от Карабельовите изби.

Иско поскръцваше зъби - в сеното. Там, у Карабельови, се радват на живота, блаженствуват... Опиват се още и още пияните от кръв и вино, от победи и страх...

......................................

Да, там се веселяха: навремени избухваше смях. Кумът все по извиваше зелени очи. Постисва лакътя на кметшата отдясно и засуква мустаче наляво - към невестата. Но погледът му мери младоженеца. Той вече брои каните вино които сноват стражарите. Пази, боже, сляпо да прогледа.

- Какво се мръщиш, кумец. Карабельовата изба не се пресушава.

Мичето запъпра черни ресни. Полковникът постисна и нейния лакът.

- Я му дръпни пеша, булке: твое вино се точи, не негово.

Кривоокият се изчерви - ръката на кума не се махаше от лакътя на Мичето.

- Псе - кривоокият! Бива си го, не току-тъй е ходили в Македония. Впрочем, това може и да не е вярно. Кумът стискаше лакътя на Мичето.

- Кое и какво му хареса толкова, кумичке: очите ли?

Мичето се засмя. Но и бликнаха сълзи. И младоженецът засука мустак.

- Куме, много ме ядеш тази вечер - насред сватбата ми. Да не съм те нещо докундисал?

Кум и кумец си посрещнаха погледите току над високите гърди на Мичето. И полковникът дигна ръка върху масата. Очите му съвсем позеленяха.

- Не ръмжи. Пред кум се вода не гази. Земай чашата. Хей, чашите! За негово величество, ура!

...То ще се оправи, хе-хе. Всичко ще се оправи. Де можеше да върви тъй: да нямало и слугини! Че какво биха правили тогава господарките?

Кметшата - отляво на кума - разля сребърен глас:

- Не знам за господарките, но какво биха правили господарите без слугинчета.

В тъмния край на трапезата еснафите спускаха ръце под масата, която се люлееше от смях.

Охолно е на някой. Нищо. Но то ще се оправи, всичко ще се оправи. Че да можеше така: пипнат някого в лихварство и хоп - тояги по голо, плакарда на гърдите и хайде на показ из града...

Тц, тц, развратиха народа и това си е.

Пък всеки да притежавал само толкова земя, колкото ще можел да обработва с челядта си... А кой би коренил тогава драките и балканите?

...Смехът спря. Музиката бухаше навън. Адютантът на полковника стоеше чинно. Но очите му се открадваха, загледваше и той Мичето. Какви вечери се прекарваха тук, в тоя салон, само допреди седмица! То и тогава не беше удобно да се идва у Сашка Карабельов, но...

Мичето посрещаше погледите на адютанта и почваще да се отпуща. Тя даже пиеше. Малките и въглени очи присвито лъщяха.

Кметшата - от дясната страна на кума - съвсем беше свила тънките си устни. За харем е Мичето! За под ключ е проклетницата! За нея в Азия бегове биха се разорявали и шейхове биха воювали помежду си. Тц, наляла ония гърди, рамене, шия... зове мъжете, лови ги просто!

Кметът отсреща - бай Нако - четеше мислите на жена си и правеше очички на Мичето.

- Наздраве, Миче.

- Пий, бай Нако.

- Да си ни жива. За булката, господа! Тю-ю, налях се вече, невидяло се. А пък лепи ми се - да опустееше, - лепи се, каквото поема. Като че ли нищо не изхвърлям...

Кметшата се отпусна съвсем върху полковника: седи срещу мъжа си и тресе гърди.

Усмивка цъфна по устните даже на Мичето. Но бай Нако и засука подстригано мустаче. И тя залута поглед.

Не, какво става с Мичето, къде се тя намира и какво търси сред тези хора тук!

Тя си беше, разбира се, у тях си, в нейния си салон - с уголемените фотографии на покойните и родители, с виенското консолно огледало, с полилея за предстоящето в града електрическо осветление, с концертния роял и...

Устните на Мичето потрепераха, погледът и спря на братовата и фотография върху рояла.

"Заклан! Господи, няма да повярвам никога, никога!"

...Масата се люлееше от смях. Полковникът викаше:

- Май с бай Нако, тю-ю! Хем че нищо не изхвърля.

Кметшата пак се повали на рамото му. Кметът зафюфюка. Къс, шишкав, без шия, с лице овално и на петна, с мазни кълба около очите, той гледаше накриво.

Забърка се светът, това е...

- Забъркахме се-е. Забърка се целият свят, казвам ви аз. А щом е така, както е, еж и пий. Еж и пий - и не знам какво още. И едно и половина отгоре - пфу.

Кметът поизбели очи към дясната ръка на полковника, която се криеше под масата. И той я дигна. Кметшата загриза с поглед мъжа си. Смехът заглъхна. Но Ячо, прокурорът, се закикоти. Мълчеше досега, а изведнъж пипна очилата си и прихна. Висок, дългообраз, жълт-зелен, с големи уста и с големи уши, той заподскача на стола си.

- Пр-ки-ки-ки! Бързай, бай Нако, тичай край Марица, девета разкладка е тамока - пр-ки-ки-ки! Еж и пий и не знам какво още, пр-ки-ки-ки!

Масата онемя. Полковникът засука мустак.

- Намери го... Де у бай Нако сърце, да слезе сега край Марица, макар мястото му да е там...

Прокурорът заподскача още по-весело.

- Пр-ки-ки-ки! Свои ти бяха, управител им беше, тичай сега, пр-ки-ки-ки! Тичай, помана е тамока - и няма кой да ми списва вестник, - пр-ки-ки-ки!

Полковникът позеленя и стана. Очите му стреляха бай Нака.

"Вестник им списваше - мях с мях! "

Изправи се до прозореца. Стегнатите му в парадния мундир плещи потръпваха. Мазник - бай Нако! Управител им беше. Партизанин. Това са те - всички. Исти, исти, глисти! Шарлатани, балагани, шарлагани - всички! Плюли са си в устата - хиляда души, не повече в цялата страна - въобщем не повече и няма кой да им се съпостави. Но ще видят те впоследствие...

Трапезата немееше. Г-н Ешуа вече не галеше Мичето с очи над очилата си. Хе, карат се - полковникът и кметът! Нищо. "Жена на кмет бърка. А хубав жена - пц! Хубав-ав."

Г-н Ешуа загледа с ъглеца на очите си кметшата. Облегнала се е тя на масата и примижала. Презира и обича. Всички презира и всички обича. "Хе-хе, хубав жена, пц..."

"Карат се - кмет и г-н полковник: е, що-о? Преди, кога кмет бил управител... и Ньой изпъдил г-н полковник... и кмет назначил г-н полковник на жилищна комис... хи-хи, г-н полковник - хоп с два нога на капан: рушвет, пъц! Е, що-о? Полковник целунал ръка накмет и - фертик!"

Г-н Ешуа разбираше това: цял живот ще се карат - полковникът и кметът - и пак ще са заедно: - жената ги държи. "А хубав жена - пц!"

"Сега - добро. И гешефт, и всичко добро."

Нека само Ехова даде и плодородие...

Но г-н Ешуа трепна. Изправеният до прозореца полковник се разтревожи и повика с пръст младоженеца. Те се вторачиха навън, в нощта. Полковникът натърти:

- На, там, кумец, в оня сенник, зад овощака. Не блещи ли? Какво, а? Котешки очи ли са или бинокъл?

Бинокъл? Жените около трапезата се протегнаха към прозореца. Но началникът, вторачен в нощта, поклати отрицателно глава.

- Няма куме такова нещо.

- Ти ще видиш! Не друг, а ти. Остави. Чий е тоя сенник, а?

- На Капанови - обущари едни.

- Да се срине.

- Скривалища са те - всички сенници, обори, сайванти и так далше. Да се сринат!

- Добре де. Но как ще се препитават хората, куме?

- Да пукат - хората.

- Ха-ха. А данъци кой ще плаща.

Данъци! Той ще мисли за това - кривоокият!

- До утре - тоя сенник - да се събори! Преследвай противника до окончателното му изтребление!

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух