напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



IV.


Заходи мъртвец из слепите улички, изреди вратите и влезе в дворищата. Тъмните сенки на махленските хлапета изчезнаха от клоните на черниците, спря глъчката по стоборите, затаи дъх животьт.

Снажната Капанка разля дрезгав глас още от пруста:

- Наказа ги господ! Карабелица издъхнала насред сватбата!

Старият Капанов се прозя Виж ти, наказал ги бил господ.

- Той е с тях ма, какво ти разбираш с женския си ум.

Събчо се изсмя и скочи:

- Я ставай, тате, все ще намерим кръчма, да пийнем за лека пръст на чорбаджийката.

Ще намерят те, тъй било лесно сега: току се стреля из улиците сянка се мярнала някъде или е хукнал някой да бяга...

Снажната Капанка се мръщеше.

Я си налягайте парцалите!

Току какво разбира тя, старата!

- Кой е луд ма да ходи по това време из улиците?

Обущарите - баща и син - прекосиха своя дълбок двор, изгубиха се в обора и се явиха в сенника горе. Отдясно е овощакът на Карабельови, а назад - Сакъзлийчината бахча, която извежда в ракъджийския сайвант на Дрангазовата хумба. Знаеха си пътищата обущарите.

Събчо затърси подвижната стълба, за да слязат в Сакъзлийчина двор И му се стори, че нещо изшумоля в сеното. Но какво можеше да бъде! Стълбата обаче липсваше. Младият обущар се удиви. Затърси пак. И зина: стълбата беше спусната към Сакъзлийчината бахча!

- Тук е тършувал някой! Да не ни изнесат сеното, та те?

Старият се прозя пак.

- Не ставай диване, Събчо, кому е сега до сено.

И се спусна по стълбата. Събчо изпсува.И също се спусна. Изкла се светът, а той се загрижил за сеното си. Нека го огън гори!

Посребрените в бялата нощ преходи из дворищата се оживиха: издадоха се, като лалугери, женски глави. Събчо схвана нещо. Но старият Капанов вървеше обущарски приведен.

- Тате, тук става нещо!

- А?

- Я там, жени се крият!

- Жени ли? Да се крият. Нам що.

- Бе то... току виж, пак се е стоварило върху нашите глави...

Старият дигна чело. Но те вече извиваха към Дрангазовата хумба, та лалугерите по дворните преходи се бяха изпокрили.

- Какво още би се стоварило върху главите ни, Събчо? Не ще е по-страшно от умирачка. А беки с нас светът ще се свърши. Пък и да се свърши! Дано се свършеше - ваджишкият!

 

Марга, слугинята, разстрои сватбеното тържество. Глупачка. И избяга по задния вход: приклекна до стъпалата - пред овощака.

"Йоох, Сашо-о, Сашко Карабельов, де да си, че да оплачеш старата си ба-ба!"

Тя редеше глухо в бялата затаена нощ. А сенките на овощака се бяха прегърнали и висяха като надгробни ангели.

- Марга! - Ст!

- Я-я! Майчице, кой си ти?!

- С-ст! Много здраве от Сашко.

- Леле!!

- С-с-т! Иди веднага да пришепнеш на Мичето: чакам я?

- Бах! Тука ли?

- С-с-т, тука. Ще и пришепнеш само на ухото. Никой да не види и да не чуе! Хайде...

Но Марга не можеше да прекрачи. И човекът - дългокос и тъмен като високата и тъмна сега Карабельова стряха - я пригали. Слугинята притисна глава о широките му гърди.

- Йоох, де ми го господарчето - Сашко, - кам го-о?

Непознатият и позатисна устата, после и погали увехналите бузи, изтри и сълзите и допря устни до набръчканото и чело.

- Върви, Марга. Помогни да спасим поне Мичето. И бъди юначка: в теб ни е надеждата сега.

...Кметшата беше отвела Мичето в мутвака, да си поплакне очите, а сама се повърна, да проследи кривоокия. Той ще опипа украшенията на старата тютюнджийка, то се знае!

Сотир, заключен в мъртвешката стая, пухтеше. Кадифената чантичка със седефената дръжка беше пуста. Една златна карфица само, с коралова топка, убоде дланта му и той я изтегли. Забила се в дъното на чантичката и затова е изостанала, разбира се.

- Да оберат околийския началник! - Лицето на кривоокия пребеляваше и позеленяваше. Отмести той отново трупа (главата висна от одъра) и затършува наново - треперещ, жаден. Но нямаше нито един-едничък златен пендар.

Трупът можеше съвсем да се хвърли на земята, разбира се. Как? И ще я тачи още! - Сотир посегна. Но се досети, че украшенията можеше да са пришити в самите дрехи на Карабелица. Умиращите винаги се мъчат да отнесат всичко със себе си.

И запипа пак треперещ, жаден. Разкъса старешката антерия, намери вързоп книжа, заразлиства ги. Тапии... крепостни актове...

Кметшата се задъхваше вън, пияна от любопитство.

Марга я съзря и се мушна в мутвака. Тя трепереше:

Сашко е вън, чака, господи? Как да обади това на Мичето?

А Мичето - закрила лице о стената - хлипаше, сама в нощта, в живота, в света.

Марга се опули пред нея. И се прекръсти: очевидно, божият пръст и помагаше сега. И натисна устни с показалец:

- Ш-ш-ш-ст!

Момичето не можеше да разбере. Марга ще да се е по-бъркала. Впрочем все едно.

Слугинята обаче се притисна о нея - любеща, вярна:

- Сссш, скорро! Сашко е! Чакат те! Сссш, вън те чакат!

Това можеше да възкреси и мъртвата Карабелица, разбира се. Мичето тръгна унесена. Сашко жив! И се досети: угаси лампата.

Но вън тя настръхна: видя кметшата пред мъртвешката стая. И покойната и стара майка, и кривоокият, и сватбата горе - всичко се преплете наново в съзнанието и. Но обхвана я Марга (даже и затисна майчински устата) и я повлече под стълбите в черния вход.

Блесна бялата нощ. И пак се замрачи пред двете жени изпъкна голобрадият исполин.

Не всекиму и не винаги се случват такива срещи! Да. Мичето протегна пълни с любов ръце, а главата си метна назад ужасена.

Без страх, Карабельова.

Непознатият я гледаше със светли очи. И не беше страшен.

- В овощака ви чака Иско.

- Иско?

- И други още. Бихте ли тръгнали с нас?

Светлите очи на исполина се нещо вглъбнаха. Той се съмнява може би дали Мичето ще тръгне с тях. Тя се вторачи в него - и не писна. Впи само мъничките си пръсти в коравата му ръка и простена:

- Водете ме! Ох, водете!

Марга, слугинята, трябваше да изостане, разбира се.

..........................................

В предния двор музикантите бяха онемели.

Миндиля, висок и смешно тънък, се беше повъртял пред тях и после кривна по тясната уличка край дома, където беше курникът. Ръцете му не трепереха. Само се беше малко повдетинил човекът. Че кога е пипал той - и кога е чувствувал свои - такива брилянти обици, златен емайлиран часовник с троен ланец, пръстени (три - единият цяло змийче с диамантни очи) и още накит пендари, цял накит!

Попревит сега, висок, той изкриви фуражка:

"Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба! Не съм си намерил децата на пътя!?"

И се заогледва. Знаеше човекът кое как става! Трябва сега да укрие скъпоценностите.

Уличката между дома и високата дворна стена беше циментирана. И нито покъщния зид, нито по стената личаха цепнатини. Само тръбата за дъждовната вода от покрива зееше широко, но - ще завали дъжд... или деца ще бръкнат...

Да, приставът се беше малко вдетинил. Закърка обаче от курника петелът и Миндиля се опомни: огледа всичко, спокоино решен, и се изгуби в овощака зад дома.

Ще изкопае дупка и ще зарови нещата.

Ще ги завие предварително в кърпа, разбира се.

И ще затисне мястото с плоча или с по-големичък камък.

Миндиля знаеше кое как трябва!

Вишните бяха още кичести и тъмнееше под тях. Миндиля излезе на светло - търсеше камък. И се озова пред темелния зид на Капановия сенник.

В зида зееше голям пробив и от него се подаваше нещо, което се скри светкавично като глава на гигантска костенурка. Котка трябва да беше, какво ще е друго. Миндиля се удиви повече на пробива в стената: кой ли е събарял тука? Но това ли беше важно сега! И забърза: избра подходящ камък и се изгуби пак в овощака.

Из пробива се подаде главата на гигантската костенурка и заследи пристава. Какво търсеше сега това куче тук?

Миндиля спря до кривата крушка. Огря го голям сноп лунна светлина. Изтегли от кръста си нож и се наведе.

Иско почна да се вълнува. Какво ровеше наистина това куче сега там, тоя пристав? Младият евреин се наведе, окършавен от болки по снагата си. И се изправи пак: следеше пристава. Хм, да не е в синини тялото на Иска! Приставът беше само на десетина стъпки от него. Ще го издебне изотзад и...

Иско не беше човек убивал. Нито му е минавало някога това през ума. Но сега той можеше.

Да, сега можеше!

И се развълнува.

А нямаше време, всеки миг би се задала откъм дома Мичето - и всичко в света.

Хм... А ето - размахал се беше сега - в овощака там - клатушкаше се като махало - тоя пристав! Не, наистина какво вършеше това куче тъкмо сега тук?

Иско се задъхваше. И запълзя. Трябваше да действува.

А Миндиля - тънък, висок и превит надве - въртеше с една ръка ножа - дълбаеше земята, а с другата се държеше о кривия дънер на крушата. Той беше унесен в работата си. Иско трябваше само да пропълзи хладнокръвно изотзад и да му пришепне "горе ръцете". - Да, защо непременно да го убие? Ще го плени! Нима това ще е по-мъчно, отколкото самото убийство...

Откъм дома обаче се чуха стъпки. И Иско разкри обятия, готов да прегърне целия свят. Очите му виждаха из овощака очертания на силуети, каквито там още нямаше. И узрялата в младия евреин тъмна воля да убие се стопи.

Това не беше странно, разбира се. Инак Иско трябваше сега - тъкмо сега! - да се обземе от свирепост. Да. Не бяха ли тези кучета - тоя пристав там и ония кръволоци горе, - които избиха света, измъчиха до смърт самия Иско и поругаха Мичето... сред бял ден я поругаха... предочите на целия град...

Ракривеният от болки по тялото къдрокос момък затаи дъх: допитваше може би сърцето и душата си. Но това не излезе нищо. Той просто забрави пристава, който все още дълбаеше земята на няколко стъпки от него. Забрави Иско къде е и какво му предстои. И се изправи.

Странен човек! Не, хората си са различни. Впрочем, те все пак си приличат - поне в някои случаи. Светулки са, когато се влюбят. Губят се в нощта на живота като блуждаещи огньове. И са мили, трогателно мили. Особено сметливите евреи. Те, бедните, когато се влюбят, се вдетиняват дотам, че трябва просто да ги вземете на ръце, като пеленачета.

Из овощака се замярка наистина дългокосият: водеше Мичето. Иско ги отличи съвсем ясно. И съзна, че трябва да се опомни: приставът можеше да се обърне всеки миг.

Но не дотрябва - за щастие, - нищо не дотрябва. Дългокосият в овощака се отдели от Мичето. И запъпла като дебнещ звяр. А Иско се вцепени съвсем.

Миндиля, приведен до дънера на кривата круша, късно счу стъпките, които го наближаваха. Той не свари да се изправи: обърна се само. И зина ужасен. А после инстиктивно се блъсна с рамо о дънера. Бедният, даже не гъкна: вцепени се само опулен. Впрочем, с кого ли не би било същото: страшна беше цевта на пистолета в ръката на дългокосия и още по-страшни бяха вторачените му сини очи.

- Горе ръцете.

Миндиля изтърва ножа и дигна ръце като на гимнастика. И зачака - покорен на съдбата. Той е и сам хора убивал, та знае: ако викне, лошо; ако не викне, пак лошо. Прочее, трябваше да се печели време. Миндиля знаеше кое как трябва!

Обаче изведнъж положението се влоши. Мичето, което беше спряло в гъстия овощак, не издържа: полюля се и се повали като труп.

Миндиля чу, плещите му потрепераха, но не посмя и да се обърне: остана с дигнати нагоре ръце. Нападателят му обаче схвана с ъглеца на очите си станалото и прехвърли пистолета от дясната си ръка в лявата. После се наведе до ухото на Миндиля.

- Снеми ръцете!

Миндиля се подчини като автомат. А едновременно съзна, че положението му е безнадеждно: челюстите му изтракаха. Но след това той вече надали запомни нещо: върху сляпото му око отдясно се стовари тъмна вечност.

Ударът беше тежък. Миндиля - тънък, висок - се повали като покосен.

И сенките на дръвчетата се сгъстиха. Помръкна бялата нощ. Над овощака се простря зловещо гигантско крило.

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух