напред назад Обратно към: [Палтото ме събуди][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



Палтото ме събуди


Часовникът иззвъня. Събудих се с чувството на блаженство. Дръпнах завесата и отправих жаден взор в небето да търся слънцето. То бе там и понеже вкъщи всичко ми беше в жълточервено, за да създава илюзия за слънце, лъчите му запалиха в стаята огнена светлина. Затворих очи и чу се отдадох. Аз бях като растенията - слънцето раздвижваше кръвта ми, вливаше ми своята сила. За него имах втори сетива и можех да получа това, което никой друг не може.

Бях свикнала да получавам не само от слънцето. Само да получавам! Навсякъде, от всеки, всичко...

Съпругът и любимите ми синчета, два буйни палавника, скъпите ми целувачи, както на шега ги наричах, ме даряваха с най-силната обич, която ръсеше с пудра захар и без това подсладения ми доволен живот. Мъжът ми ме разбираше, не ми се сърдеше за нищо. Той знаеше за моето желание непременно да бъда харесвана, търсена, едва ли не обожавана от всички и да ми оказват изключително внимание. Често ми казваше:

- Това е незараснала душевна рана от тежкото ти детство, мила - и разбиращо се усмихваше, а приятелката ми Дончето завистливо подхвърляше:

- Е, обикновена суетна радост на жена, която е в центъра на мъжкия интерес.

Тя говореше така, защото сред близките и познатите минавах за голяма кокетка. Това беше вярно. Обичах красиви, оригинални неща, продукт на собственото ми въображение и изобретателност. И ги имах. Можех да отида при най-добрия фризьор, но не ми липсваха сръчности да си направя прическа сама, каквато искам. Косата много ме слушаше, макар че беше буйна и дълга. Мъжът ми обичаше да си играе с ней. Когато се прибирах от работа и той беше вкъщи, ме посрещаше на вратата. След целувката ме отвеждаше на леглото, провираше пръсти в кока и разваляше буклите. Решеше я с пръсти и си обвиваше лицето.

- Мирише ми на прясно сено от нашите ливади - и вдъхваше дълбоко.

Аз не му се сърдех, че ми разваля прическата. Щастлива бях, че и моята коса може да се харесва такава, каквато е - смолисто черна - от което страдах в детството...

С часове се прехласваше в зелените ми очи:

- Искам да се гмурна в тях и да се слея завинаги с теб. Те са моята спасителна зеленина, очистителният извор на тинестото в живота ми - шепнеше ми тривиално приповдигнато ката на шега, но аз знаех, че е искрен.

Очите, които ми се е искало да избода, затова че са зелени, на всичкото отгоре, големи и с черни подвити мигли, сега бяха придобили значение, играеха благодатната роля на чист извор за някого.

Скъпите ми душици се събудиха и настъпи веселата олелия. Докато не ме събориха на пода върху губера и не се нацелувахме до насита, не мирясаха. Под форма на игра се приготвихме бързо за училище и работа.

В службата на Електронно-изчислителния център, където работех, ме очакваха. Шефът ми стана на крака.

- Другарко Тарева, възлагам ти най-трудната програма. Знам, че захванеш ли се с нещо, го свършваш изрядно - и разтяга устни, а очите му се наливат с мазнина. Високият ръст му е неудобен. Гуши се да го смали. Аз напротив! Вдигам глава, дробовете ми се изпълват с въздух и заприличвам на балон, който ей сега ще полети. И как не, като непрекъснато ми се внушаваше, че работя най-добре, хвалеха ме, награждаваха ме, изпращаха ме в чужбина, а колежките се надпреварваха да ми правят блестящи характеристики. Казваха, че имам благороден характер, че излъчвам морална мощ. Наричаха ме добра, уравновесена, силна...

Каква Заблуда!

Лицемерие, породено от страх!

Но аз вярвах. Въобразявах си, че ме харесват и обичат. Изпитвах наслада и пълно удовлетворение от себе си. Животът ми се превърна в тържество, забрава някаква, която хората наричат щастие.

Сладкият живот ме омайваше и аз все по-дълбоко потъвах в блажения си сън, докато един ден стреснато отворих очи, за да видя, че на света има и други хора освен мене, с друг морал и съдба.

На мъжа ми работата е повече в движение и през почивните дни с удоволствие прекарваше вкъщи с децата. Аз ходех по магазините. Обикалях пеша по три-четири часа за удоволствие, понякога отскачах и до приятелката ми Дончето, уж все за нещо важно и неотложно, а всъщност да се наприказваме по женски.

Този ден излязох по-рано, за да имам време да я посетя. Слънцето ослепително блестеше и аз се разтварях цялата като цвят да го поемам. Минавах през градините, за да вдъхвам свежия мирис, който се излъчваше от прясната зеленина на дърветата. Вече бе май, декоративните храсти преливаха от цъфтеж. Гугутките страстно се зовяха, гълъби кацаха пред пейките и въртяха грациозно глави. Охранени бебета переха пухкави ръчички към тях.

Озовах са на бул. „Витоша“. Потъвах в пъстрото гъмжило от цветове и се чувствах като рожба в майчин скут. Хилядите звуци се сплитаха в един и ме люлееха. Не ме дразнеха, не ме изнервяха, както другите хора. Създаваха ми чувство на сигурност, че съм частица от цялото на човешкия поток - не съм изолирана и низвергната като в далечния ми детски свят.

Слънцето напече, стана горещо, хората се разкопчаваха и пъхтяха изпотени, а аз се чувствах чудесно в леката си дантелена рокля, която скоро си бях изплела от скъпа резидава коприна. Гънех се в плавни движения. Вървях като крилата и ту ми се струваше, че гледам всичко от птичи полет, ту че плувам в множеството като в пъстроцветно морско дъно. Оглеждах се в отрупаните красиви витрини и се виждах в очите на хората. Две момичета се върнаха нарочно, за да ме огледат. Група хулигани безцеремонно опулиха очи и с изкривени от наглост физиономии подхвърлиха право в лицето ми: „Ех, че напраскана бамбина!“ Това ми смъкна усмивката, но един разсеян господин, който видимо трепна, като ме видя, ми я възвърна. Срещнаха ме две колежки и отдалеч се провикнаха: „Красива и елегантна, както винаги...“ Поогледаха ме, поопипаха косата и роклята ми и подминаха.

Не мислех да се возя - беше вече към единадесет часа, когато оживлението е най-голямо. Хората изпълваха трамваите наблъскани един до друг и висяха по вратите, плувнали в пот. Горещината стана непоносима. Така беше от три дни. Към десет часа се сгорещяваше като в пъкъл. Такъв пек през май казваха, че не е имало от тридесет години. Това не ме притесняваше. Винаги съм предпочитала топлината и никога не се потях. Бях сигурна, че мириша на хубаво.

По едно време несъзнателно се пообърнах към трамвая и видях как двама младежи се сбутаха и благовъзпитано се усмихнаха, като сочеха към мен. Това ми се видя съвсем естествено и бях готова веднага да ги забравя, но след няколко секунди те вече се хилеха, ръкомахаха и се превиваха от смях. Плъзнах поглед отново и с ужас видух, че всички хора гледат към мене и неудържимо се смеят. Почувствах се внезапно оголена и ужасена се свих. Огледах около себе си, трескаво опипах роклята и косата, но нищо не открих. Всичко си беше на мястото, както преди малко, когато се отразявах във възхитените погледи на хората. Но какво има?! С какво предизвиквам техния смях? Роклята ми не е скъсана, нито мръсна. Огледах я още веднъж, беше изрядна. Бях обута в красиви нови сандали. Заопипвах косите си да видя да не е полепнало нещо по тях. Чисти. Извадих кърпичка и затрих лицето си - и то чисто, аз гримове не нося. По това време се показа трамвай от обратната посока - същата картина: ухилени, присмехулни физиономии, залепени по всички стъкла на трамвая, сочещи ме с ръце. Едно момче, което стоеше на стъпалата, така се преви от смях и се хвана за корема, че щеше да падне. Възрастен човек го хвана за свободната ръка и го издърпа нагоре, но и той не смееше. Група невъзпитани ученици чукаха по последното стъкло и ревяха като животни. Изпаднах в ужас и ми се струваше, че ще умра... Ей сега ще се строполя насред улицата.

Сега преценявам, че силното преживяване тогава е било бележ от нараненото ми детство, което е изкривило характера ми: самоизхвърлила се нависоко, самозабравила се, а в същото време мнителна и уязвима.

Зад гърба ми изгромоля поредният трамвай и аз забелязах, че погледите на хората се приковават не в мене, а малко по-напред. Надигнах глава и затърсих в навалицата какво има там. Нищо. Хора. Всякакви - бързащи и небързащи. И изведнъж го видях.

По тротоара, близо до бордюра вървеше около тринайсет-четиринайсетгодишно момиче в износено зимно палто от дебел кафяв плат. Не стига че беше закопчано, ами и шал имаше на врата. На краката му - дебели вълнени чорапи. Сред разголените, пъхтящи от жега хора то наистина будеше смях. Не се стърпях и го настигнах. Две едри плитки неподвижно лежаха на слабите му изпъкнали плещи. Минах пред него и обърнах леко глава. Широките му клепачи вяло се повдигнаха и аз изтръпнах от размазания блясък в очите му на обречен човек. Под мургавия цвят на кожата напираше болезнена жълтина. Сега видях, че и от тротоара всички се обръщаха, но го сподиряха повече със съжалание, отколкото с присмехулен поглед.

Забелязах, че копчатата на палтото му бяха изпокъсани и се крепеше затворено с коланче. Нещо бодна в зъснанието ми. Боже мой! Палто посред лято. Кафяво и без копчета. Като мене в далечната четиридесет и трета година в моето гладно родопско село... Вървя сред шпалир от празнично облечени хора. Военната музика, наета специално за деня, гърми в моя чест, а аз тупам босите си напукани пети, сякаш марширувам под присмехулните викове на съучениците ми и имам една единствена грижа: да стискам палтото, за да не се разтвори, защото е без копчета, завързано с връв, а отдолу съм гола... съвсем... Проклето палто! Ако не беше умряла тази, на която бе принадлежало, щях да я прокълна: „Да пукне дано, задето нося сега палтото й посред лято!“ Аз имах и рокля от богаташката, но беше прозрачна - не ставаше за носене без бельо, палтото си беше по-сигурно. Освен това жената е била закръглена, аз много слаба и ми стоеше помотана като осукана на прът, сякаш съм бостанско плашило.

Чудесно ми стоеше моята си кълчищена рокля, която и сега би съперничела на най-красивата и оригинална дреха. Влакната на кълчищата са дебели, но дълги и мама ми предеше равно като фабрично. Боядисваше преждата с естествени багрила от треви - трайно и ефектно, в най-различни цветове. Аз харесвах алено и си изплетох рокля в този цвят: полата на канони“, т.е. на едри плисета, а елека на гъста дантела - цветче и пчелица, цветче и листенце... Греех в нея като мак в житна нива. Чувствах се сред тревите почти като естествен цвят. Лошото беше, че не ми топлеше, лесно се овлажняваше и увисваше около тялото ми тежка и непрактична. Носех я наголо, бельо нямах и влагата попиваше в тялото ми. Тя стана причина за едно тежко заболяване, от което едва ме спасиха. Тази моя единствена дреха биваше влажна така от само себе си, но най-често я мокрех във вадата, която течеше широко по цялата улица от ранна пролет до късна есен. Взимаха я от голямата река, за да поливат градините. Напролет, когато за първи път отбиеха водата, тя пропълзяваше като огромно безформено влечуго, което омиташе с големите си пипала боклуците, разтваряше засъхнаата кал и я отнасяше в градините, а отдолу оставяше камъните и пясъка, който крадеше от реката или задържаше от разтворената пръст. От кафява ставаше бистра и бълбукаше като горски поток. Не ни пречеше; изобщо не ни правеше впечатление, че е заела цялата улица. Газехме си в нея като по сухо. Не само животните и каруците; и хората цамбурката във водата, за да отидат, където са тръгнали. Понякога скачахме по камъните и оставахме сухи, но аз бях винаги мокра, същинско водно животно. Още като ме видеха, децата цялата ме изпръскваха или насилствено ме окъпваха с дрехата, защото бях напълно беззащитна. Нямах си нито татко, нито батко.

Семействата в селото бяха многодетни. Жените раждаха, докато могат - до дванайсет-тринайсет деца. От тях по пет-шест или по десетина оставаха живи. Колкото по-голямо беше семейството, на толкова по-голяма почит биваше. Жена, родила само едно дете, я наричаха яловица, а дядо ми бил единствен. След това и двамата му сина - татко и чичо - починали в млада възраст и не успели да оставят многолюдно поколение. Мана не можеше да ме защити. Беше другоселка и нямаше роднини. Работеше по направата на мостове и шосета и по цял ден отсъстваше, а децата ме биеха. Нещо лошо да направя - лошо. Нещо хубаво да направя - пак лошо. Особено в училище. След всяка и най-снизходителна похвала от учителите, върху мене се изливаше ураган от нападки, подигравки и обиди, които неизменно минаваха във физическо насилие. Това ме правеше плаха, свита и несигурна. Не смеех да вдигна ръка да изкажа свое мнение, а още по-малко да си прочета работата.

Веднъж учителката ни постави тема: „Моето любимо дърво“. Не допусках, че ще ме вдигне и се увлякох да пиша искрено. Дотогава внимателно бях подминавала по-художествените изрази в съчиненията си, за да бъдат като на другите и малко по-лоши, а сега се отпуснах и заредих свободно:

„МОЕТО ЛЮБИМО ДЪРВО“

Точно срещу нас, до оградата на съседите Юванкини има голямо акациево дърво. Тое е един от моите малки светове. Когато децата ме отпъждат от мястото на веселите игри и аз не мога дори да ги гледам, заставам до прозореца и с часове наблюдавам трептящите му клони. Толкова силно и дърго се взирам, че дървото оживява като човек. Струва ми се, че в клоните му пулсира кръв като моята, че чувам как диша и само си движи вейките. Мисля, че то на мене маха за привет, че ме обича, усмихва ми се и ми се радва, както аз на него, по-точно, желая така да бъде и вярвам... Дори си смигваме приятелски: можем си и без другите, нали? Хубаво ни е двете, нали? Вечер, като си легна, си мисля: „Защо акацията да не ми е приятелка. И тя обича най-много слънцето, и тя се къпе в дъжда, както аз във датата и тя си играе с вятъра, и тя може да пее, да прегръща и гали птиците и още толкова много неща... Изобщо, жива е по човешки.“ Аз зная и най-малките особености на всяка нейна вейчица, зная пъпчиците и още през зимата, преди да се родят, по колко и как капят листата й. Там гледам обичта на птиците. Приятно ми е да си въобразявам, че съм вълшебница и мога да виждам несъществуващи на пръв поглед неща. През есента в пъстротата на багрите откривам фигури и картини, като току-що нарисувани от невидим художник и после дълго и с увлечение ги рисувам с водни бои. В училище не ги показвам, за да не ми се смеят. Зная, че няма да ме разберат. Независимо от сезона в картината, в единия от горните ъгли на листа неизменно рисувам слънце с обилни лъчи. Ще кажат: „Къде се е чуло и видяло през есен толкова слънце!“

Особено внимание отделям на последните листа. Не ги изпускам от очи, докато не се откъснат и жадно проследявам последния им полет. Веднъж едно листенце остана и през зимата. То се люлееше от вятъра, алено и сърповидно, извито като малка луна. Осветено от слънцето, наистина грееше и с треперливото си движение представляваше нещо много различно от околната картина; като някакъв непознат, самостоятелен живот в себе си. А може би, то бе една малка вселена. И какво ли имаше в нея? Всяко нещо около нас е вселена, в която има други, по-малки, и така до безкрайност... Акацията също е вселена.

През зимата тя се отдръпва, свива се в себе си и се стаява. Заживява свой вътрешен живот, с който ми е недостъпна. А вечер в полумрака на лунната светлина се възправя със загадките си още по-тайнствена и интересна...

През пролетта се сепвам от чудото на разпукващите се пъпки, от ненадейната красота на белите цветове, увиснали като гирлянди. Акацията се топи в собствената си нежности и полудява от щастие, маха ми с всеки цвят и клонка. Цялата улица се ароматизира напръскана от нейния парфюм. Животинските миризми се отдръпват в кошарите и сладкомеденият мирис залива цялата улица.“

Като прочетох на ум съчинението си, изтръпнах. Започнах да се гуша и да се крия зад гърбовете на съучениците от страх да не ме вдигнат. Учителката ме забеляза и гласът й ме прикова за чина: „Надежда Милова, прочети съчинението си.“ Станах с усилие и започнах да мънкам, да съкращавам някои изрази, за да не прозвучи така добре. Зинчето Писева разширяваше тъмносините си очи и святкаше мълнии по мой адрес към всички посоки. Избухнаха сподавени смехове, аз още повече се запънах и никой нищо не разбра от съчинението ми. Учителката ме погледна недоволно и духовете се успокоиха, но Зинчето продължаваше да ме сочи с пръст и да надува бузи, уж се смее.

Това дребосъче беше страшен деспот в класа, което се дължеше на бащата - Дино Писев - безскруполен, бързо забогатяващ властник от търговия на черно. Той притежаваше всички душевни уродства на този тип хора, като се започне от мошеничеството и се стигне до насилието. Зинчето се опитваше да му подражава.

Често се гмурвах в акацията и оставах в клоните й с часове. Децата, дори и най-катерливите, я отбягваха, защото беше много трънлива, но аз познавах всяко трънче и се пазех. В края на селото имаше други акации, по-малки и не толкова красиви, почти без тръни. В тях се катерех, за да ям цвят.

Селото е планинско, неплодородно. Бушуваше Втората световна война и стопанството на страната беше разстроено. Хората умираха от глад. С месеци нямаше хляб и ядяхме само боб и картофи. Когато свършеха, ни спасяваха дивите плодове и треви като първобитните хора. От киселеца ми изтръпваха зъбите и ме болеше коремът. Най-вкусен ми бе акациевият цвят - хем сладък, хем ароматен.

От моята акация не бях късала, но един ден, когато премирах от глад, а вкъщи беше пусто и пометено, без трошица от нещо, което можеше да се яде, тя ми помаха и аз се намерих в клоните й. Опипах с шепи белите гроздове около мене, вдъхнах дълбоко упойващия аромат и налапах един грозд, без да го откъсна. Нещо ме опари по устната и една пчела избръмча изпод носа ми. Изпитах луда болка и охнах: „Мамо-о-о...“

В това време Зинчето цопаше във водата с вдигната предница, в която събираше волски и конски подкови. Това беше едно от любимите занимания на всички деца. Събирахме ги навсякъде, но във вадата се намираха най-много. Криехме ги вкъщи на тайно място и с гордост се надхвалвахме кой има най-много и най-хубави. Аз също събирах подкови, но моите колекционерски страсти се простираха по-нашироко: събирах и обли камъчета - бели и цветни - но никога нямах вкъщи, защото все се намираше някой да ми ги вземе и аз много страдах; повече, отколкото когато ме биеха. И мама ме наказваше заради тях - събирах ги в роклята и я похабявах. Зинчето се стресна от моя вик и пусна предницата, от която паднаха толкова много подкови, че се учудих как ги е носила. Веднага разбрах хитрината: взела е и тези от къщи, за да се похвали, че сега ги е намерила. Много обичаше да бъде център на внимание. Тя погледна към акацията и се усмихна, но като видя, че съм аз, диво се разкрещя, че съм я изплашила. Аз търках устната си и полудявах от болка, а тя клатеше показалец и ме заплашваше:

- Кожата ще ти одера, така да знаеш! Заради тебе си разполях подковите. Ти си виновна!

Е, тя не можеше да ме одере, но като събере бандата, никой няма да ме пита виновна ли съм или не. Лицето ми се поду, усещах устната си като краставица, а Зинчето продължаваше да крещи заплахи. Както беше разкрачена, изпъчена и с вдигната глава, с неестествено гневния си глас, ми заприлича на малка царкиня от приказките, която живее само за да сторва зло. Русите й коси бяха разпуснати и се люлееха на вълни по раменете. Не можах да разбера от тези вълни или от течащата вода във вадата, ми се зави свят и ръцете ми инстинктивно стиснаха клона; или защото бях много гладна и не успях да си хапна цвят. Не зная колко съм стискала дървото, но като се опомних, Зинчето я нямаше. Подковите й проблясваха във водата неприбрани и аз предусетих нещо лошо. Трябваше моментално да се махна. Спуснах внимателно десния крак, но преди да стъпя на избраното място без тръни, Зинчето пристигна с един голям прът. Размаха го с усилие (той беше по-голям от възможността й да носи) и извика:

- Сега ще ти дадем да разбереш !

След нея вървеше братовчед й Тодо с вършина, а зад него Мито Пашов с пълни джобове камъни. И двамата бяха в нашия клас, Тодо - отличник, а Мито последен в класа. Замлатиха по мене с всички сили, захвърчаха камъни, но големите удари не ме достигаха, защото бях в средата. Клоните се раздвижиха и тръните им безмилостно ме деряха. Пред опасността да ме пребият, голямата болка от ужилването почти не я усещах. О, ако бяха само ударите ! Аз чувах думи, толкова вулгарни и обидни, че не могат да се кажат. Усетих, че ако умра, ще бъде от тях, а не от камъните. В дървото не можех да остана повече, чувствах, че ще падна; не можех и да сляза - ще ме пребият, преди да сляза на земята. Тогава се преместих на най-дългия клон над вадата. Изненадани от непредпазливото ми движение да се покатеря по най-трънливото и открито място, те се спряха и докато усетят намерението ми, се спуснах върху тръните във водата. Паднах от доста високо и не можех да стана. Лежах по гръб във вадата с надигната глава и ритах. Те хвърлиха прътите и се затичаха към мене, но като ме видяха по-отблизо, изведнъж спряха. Помислих, че кървите, които потекоха от издрасканата ми кожа, са ги трогнали, но се излъгах. Подутата ми физиономия ги е изненадала. Веднага след това пристъпиха с ухилени лица, явно с намерението да се позабавляват.

- О, какъв е този караконджор, бе?!

- Хайде да му опитаме тъмната сила - извика Мито и се надвеси над мене. Хвана ме за плитките и ме повдигна.

През това време мина престарялата баба Стефания.

- Поразеници проклети, защо мъчите момичето! - и те избягаха не от страх; те не се страхуваха от бабички; сигурно наситиха алчната си жестокост.

Добрата жена ме хвана за ръката и ме заведе у тях. Намаза ме с мехлем от смрадликова билка и ми поднесе да си похапна...кюспе.

- Яж, баба, яж. Сега така е дошло, едни да живеят, а други да мрат. Зер, ако беше жив баща ти, така ли щеше да е? Той бе най-арният човек у селото. Ама бащите на тия, дека сега тебе бият, едно време него биеха по време на изборите. Те да властват, те да живеят, па народът нека да мре... Ама той не им се даваше...

И докато си къртех зъбите с коравото кюспе и залъгвах глада, тя ми разказа целия живот на татко, от което болките съвсем ми минаха.

Зина правеше трудни часовете ми и по рисуване, защото изобразеното не можеше да се скрие. Веднъж, бях направила с водни бои една единствена декоративна птица с разперени криле върху целия лист. Изпъстрих я с фантастични цветове и тя сякаш оживя. Зинчето я зърна. Докато се усетя да я прикрия, викна всички да я чуят:

- Да ти пикая на пилето! - и плисна мръсната вода от четките върху нея.

Потекоха вади; изцапаха чина и пода. От рисунката не остана нищо. Учителката, госпожица Фъкова, дойде до мене и мълчаливо задърпа плитката ми. Тя беше от града. Живееше до Зинчето и явно й угодничеше. Сигурно е гладувала не по-малко от мене, защото аз видях как в междучасието Зина ядеше голяма филия, намазана с масло и сливов мармалад, а госпожица Фъкова беше застанала до прозореца и с вперени в хляба очи, мъчително преглъщаше. По едно време тя така заопъва шия, сякаш се задушаваше. Не зная дали Зинчето се нахрани или я видя как ще припадне от глад, та й подаде недоядената филия. Госпожицата с треперещи пръсти я набута в устата и очите й трагично светнаха...

Сега ме скубеше и поглеждаше към дарителката, сякаш й се отплащаше.

- Ха-ха-ха...- се надигнаха злоради крясъци.

Зинчето самодоволно се хилеше и ме сочеше с пръст.

В този момент я мразех. Ах, как я мразех! Но не само не смеех да го изразя, но и да заплача. Тови ги поощряваше и те преминаваха в изстъпление. Звънецът удари и около мене се разрази необуздана врява. Пулене, блещене, плезене, диви ревове... Претръпнах на болката и в съзнанието ми се залюля тъжният спомен за баща ми - като във вода - ту светъл и бистър, ту размътен и неясен. И аз страдах. Не толкова за трагичната му съдба, колкото от липсата на присъствието му в моя живот. Една сълза разпъна окото ми, но не посмя да се отрони, за да не помислят, че те са ме разплакали. Стоях вдървена, нищо не изразявах и те се настървяваха още повече.

Сега често се чудя как се е побирала тази жестокост под красивите им миловидни лица. Аз много харесвах тъмносините очи на Зинчето. Понякога така се заплесвах в скритото си наблюдение, че тя ме забелязваше и мигом ми бутваше чантата си да я нося или шишенцето с мръсна вода от четките по рисуване да го измия и да й донеса чиста. Посягах, но преди да ги докосна, ги пуснах безмълвно на земята и тя се вбесяваше. Като развилняла се вещица събираше деца, които, за да й угодят, се надпреварваха да ме унижават. Лесно им беше - за мене нямаше кой да се застъпи.

Василка от нашия клас беше бедна като мен, но нея никога не я биеха, защото имаше големи братя - побойници и защото изпълняваше безропотно прищевките на тайфата: носеше чантите им, когато ни извеждаха на разходка из ливадите, донасяше топката, когато отскачаше надалече, подаваше чилика, отхвръкнал настрана. Аз предпочитах болката... Василка беше мургава, аз не бях, но на нея не викаха „черно-о-о“. Този упрек се отправяше към мен. Аз съм била грозна, аз съм била циганката на класа. И очите ми били едни такива...никакви - никой друг нямал толкова големи, зелени и живи, „Гаче са гущери“ и миглите - „Ти двора ли метеш с тях?“- ми викаха. Гледах очите на другите - тъмни, кафяви /как не се случи един в класа със зелени!/ и ужасно страдах, че съм различна. С удоволствие бих изгорила зеленината им, ако можеше, за да не ме питат какви бурени има в тях, бих ги изрязала и зашила отново, за да станат малки и да не блестят така силно. Исках да бъда като Ленка Лазарова, нея много я харесваха децата. Тя имаше малки тесни очички с неопределен тъмен цвят и като се засмееше, те съвсем се скриваха под подутите й клепачи; оставаха само две цепки.

Един неделен ден свалих от стената очуканото огледало и се скрих в плевнята да рисувам. Цапах, мазах, късах листове до обях и накрая от рисунката ме погледна желаното момиче - Аз! В понеделник внимателно и уж случайно я поставих на чина, за да видят, че съм бяла, очите ми не са големи и с късите ми прави мигли не може „да се мете двора“, но децата ахнаха неочаквано:

- Ха! Вижте! Тя е нарисувала Ленка Лазарова. Хе-е-е...

Сякаш в огън ме хвърлиха. Скъсах рисунката на малки парчета и отривисто я хвърлих в кошчето, за да не я видят и други. Свих се в очакване на неизбежното озлобление, че съм рисувала Ленка - откъде-накъде, коя съм аз, та си позволявам да я рисувам. На всичкото отгоре, съм искала да бъда аз. Заро Миневски, едно слабо, винаги мръсно момче, което обикновено не ми обръщаше внимание ни за хубаво, ни за лошо, този път взе листчетата и ми ги натри в лицето. Мито Пашов събираше падналите на пода и ми ги мушеше въ врата, като опъваше шията напред и оголваше стиснатите си зъби, сякаш се бореше с нещо силно и от него се изискваха свръх усилия, за да го победи. През това време пред мен се изстъпи Ленка и със заканителен вид изпули малките си очички:

- Ти защо си ме рисувала, ма? Пита ли ме, та да ме рисуваш!

Обстановката се изостри още повече, нещо тъмно надвисна над главата ми и кой знае какво щеше да се разрази, ако не беше минал учителят Ванчов. Всички за секунда се намериха по местата си. Стоях само аз, раздърпана и разрошена. Учителят ме изгледа с възмущение. Мълчаливо е побутна с върха на пръчката да събера листата в кошчето, но аз ги набутах в торбата с учебниците. Жал ми беше пак да ги хвърля... Толкова труд вложих, толкова надежди, че ще направя на децата хубаво впечатление и ще ги омилостивя... Седях вцепенена на чина. Думите от урока ме отбягваха. По едно време името ми, повторено от учителя няколко пъти, ме удари като чук по главата, но преди да се опомня, звънецът ме спаси. Грабнах торбата и хукнах първа, за да избегна децата.

Още като наближих вадата и чух звънливия й ромон, усетих свежа хлад. Нагазих във водата и в миг светът се преобрази. Стори ми се, че небето се изчисти, наля се с повече синьо, а слънцето заблестя по-силно. Дърветата и всичко зелено, което се виждаше през оградите, се изпъна, разпери се подобно увяхнало цвете, когато го сложим във вода. Къщите станаха по-чисти, по-светли, по-нови; звуците и шумовете се сляха в необичайна хармония. Въздухът се раздвижи и светът около мене нежно потрепна, сля се с мен и аз с него... Помислих, че всичко на този свят се щастливо изравнява, че това, което усещам ми е дар от Бога, за да ми замени топлото човешко общуване.

 

Зад гърба ме стресна гласът на братчето ми. Четиригодишно, то вече само се гледаше. По цял ден се валяше из пепелищата по дворовете, но нагазеше ли във вадата, ставаше чистичко като къпано дяволче. То протегна тънката си ръчичка към гърба ми. Извъртя дяволито черните си очички и по подражание на възрастните, когато видят скъсано, каза, че имам дантела. Инстинктивно се опипах с ръка и пръстите ми подскочиха по броеницата на гръбнака съвсем наголо. На единствената ми рокля, плетена от калчища, алена, красива, се бяха пуснали дълги бримки и образуваха голяма мрежеста дупка. „А-ах, проклетниците! Като ме дърпаха, са ми скъсали роклята... Мито е направил тази работа, когато ми мушеше листчетата в гърба.“ Затичах се вкъщи да я оправям. Дори не се отбих в плевнята да скрия торбата под гредите, което правех всеки ден и тетрадките ми бяха чисти, като с ръка непипнати. Хвърлих я на пода и трескаво затърсих из кошниците подходящи конци. Намерих едно малко кълбенце, но преждата беше небоядисана, не исках да си грозя красивата рокля. Аз можех с всичко да се облека, парцали да висят от мене, в старешка вехтория да се омотая, на чучело да заприличам, но тази рокля поддържах в изряден вид. Тя си беше моята рокля и трябваше да бъде красива. Седнах безпомощна на стълбите и се разревах с глас. Така горко плачех, че сърцето ми се изскубваше. Имах чувството, че изкупвам греховете на целия свят. Колко съм седяла така, не зная. Вятърът прошумоля в листата на асмата и по лицето ми заиграха слънчеви петна. Отнякъде дойде котката. Провря се в краката ми, клекна и ме загледа проницателно със светещите си очи. Тогава си мислех, че тя разбира моята мъка и изпитва съчувствие към мен. Спрях да плача и я погалих по главата, а тя се отърка в ръката ми и замижа от удоволствие. Трептящата й топлина се разля по цялото ми тяло. Усмихнах се, успокоих се напълно. „Ще накарам мама да боядиса кълбото в същия цвят като роклята и ще я направя почти нова. А дотогава? Какво да облека? Ех, да можех да ходя гола...“

Планината беше прибрала утринния си хлад. Слънцето прижуряше. Жегата проникваше безпрепятсвено през паянтовите стени и стаята приличаше на фурна. Само пръстеният под хладенееше на босите ми нозе.

Съблякох внимателно роклята. Боязливо я докоснах като любимо, ранено животинче. Прибрах я сгъната под възглавницата. Ами сега? Повъртях се гола из стаята, понадникнах тук и там, то какво ли имаше за гледане - една празна стая с навит на руло хасър, изправен зад вртата и един голям миндер с грубо тъкани възглавници. Погледът ми се спря на миндера. Поотместих го, разрових скътаните под него парцали... Сърцето ми лудо подскочи. Спасена съм! Ето една дреха без нито една дупка. Едно кафяво зимно палто, доста вехто и дебело.

Потънах в него и се скрих като в черга. Каквато бях слаба, можеше три пъти да ме обгърне. Ръкавите висяха под върха на пръстите ми цяла педя, но с няколко сръчни движения ги навих над китките и те заприличаха на гарнирани с черния сатен на подплатата. За да заместя липсващите копчета и да го повдигна да не се влачи по земята, се превързах през кръста с някогашен колан на басмяна рокла. Нагодих крилото на прозореца така, че да мога да се огледам в цял ръст и като се зърнах, изхълцах ужасена. Сякаш бях омагьосана от зла вещица да бъда п а л т о. Палто, защото съвсе лях изчезнала в широките му поли, а плавните ми движения бяха грозно поклащане на палто. Грозно и неизразително беше станало и лицето ми. Кафявият цвят, за разлика от червения на роклята, подчертаваше бледостта на моята кожа и й придаваше допълнителен жълт отенък. Отново ми се приплака, но нямах време за това; сгорещих се ужасно. Трябваше веднага да изляза, за да се разхладя във вадата. Взех стомните и тръгнах за чешмата. Стъпвах нарочно отвисоко, за да се мокря, но палтото натежа от водата, запреплита се в краката и започна да ме спъва. Спрях се, оставих съдовете и го издърпах в кръста още нагоре. Горницата се изду и имаше опасност да се разтвори. Отново оставих стомните и тревожно се заоправях. Жива мъка!

 

От пейката при портата на Ристо Вучев ме съгледа жена му, Трендафила, и кипна в неудържим смях. До нея се спряха две жени от махалата с кобилица на рамо и тя, като се тресеше до изнемога, ме сочеше с опънатия показалец и посиняваше чак от задушаващия я кикот. После изкриви уста и ме устрели с разперената си длан:

- Е, те затва нема що да облече, щото не знае да пази. Не знае кога що требе да облече. Вижте го как се е намъкнало в тая горещина с палто, а като свирне зимата, нема да има...

Жените не се засмяха, не се и усмихнаха дори. Явно се досещаха, че не съм го облякла от кокетство, а някаква нужда ме е принудила. Гледаха ме озадачено и очите им се пълнеха от съчувствие.

Мене възрастните ме обичаха. Е, имаше две-три жени, които ме забелязваха само когато им трябвах за някаква услуга. Но и тогава като че ли не ме виждаха, а нареждаха на дърво: „Тичай да купиш един кибрит.“, „Ела да вкараме козата в двора, че е много мъчна пущината.“ И аз отивах. Безропотна животинка, толкова удобна за помощница, която безспирно може да тича нагоре-надолу, без звук да отрони. И при това безплатна! Децата им свободни, вдадени в играта, огласят с веселите си смехове цялата улица, а аз се блъскам насам-натам с родителите им до премала... Караха ме и да им плета. На стрина Трендафила, чиито мъж се занимаваше с някакви търговии и тя се гражданееше, за да се харесва на гостите им от града, изплетох красива рокля на една кука от специална коприна. Изпипах я трудно и бавно, защото преждата беше тънка, а моделът сложен и през цялото време мечтаех за новите гумени галоши, които щях да си купя със спечелените пари, но тя, като я облече, ахна от удоволствие и моментално забрави кой я е плел. Забрави! Напълно забрави. Възненавидях я и започнах да злорадствам: Пристегнатата в скъпата си феерична дреха, тя се фръцкаше като царкиня, но приближиш ли се до нея, трябваше да си бездиханен, за да издържиш, защото - направо казано - смърдеше на гнилоч и тиня като под задните прозорци на къщите, където винаги биваше мокро от изхвърлената набързо помия. И други имаше с изпочупени и изпадали зъби /в селото това беше нещо обикновено/, но не воняха така. А може и моето обоняние да е било прекомерно изострено, та е улавяло миризмите на недоброкачествените й помади за избелване; защото другите не се гнусяха, напротив, въртяха се като занесени около нея:

- Тренде, колко си убава, мари, умирам за карпузените ти бузки - й казваха жените.

- Глей, глей, да гледаш, да се ненагледаш! - и се заплесваха умилно в нея, а тя премираше от радост. Кипреше се и се издуваше от горделивост.

Веднъж видях как двама старци, седнали на пейката, я сподириха с учуден поглед и оголиха беззъбите си усти в ехиден смях.

- Ако не е толкова дебела в кръста, ще се счупи, както се кълчи.

- Калдъръм кокона - каза другият и присмехулните пламъчета в очите му угаснаха. Свъси вежди и аз видях как изведнъж му стана тъжно.

- Мъжът й... - и започнаха дълъг разговор за гешефтите на съпруга й и паразитния живот на семейството...

Децата се редяха на опашка да й целуват ръка, за да им пусне стотинка, което всъщност ставаше много рядко, вероятно на някакъв нейн празник, задушница или нещо подобно. Тогава устата й цъфваше в блажена усмивка, като на преблага Богородица, призвана да раздава милости и да бъде въздигана до Бога. Само аз - не! Стоях си настрана, едва прикрила гнусливото чувство зад спокойното изражение. Минавах зад охранената й задница, хем да бъда близо и да гледам какво става, хем да се спася от натрапливото неприятно усещане. Тогава забравях стрина Тренда. На мястото й се размърдваше огромна, в нейния човешки ръст смърдулкя. Така наричахме онова кораво, широко, колкото двестотинкова монета насекомо в кафеникав цвят, което излъчваше невъобразимо отвратителна миризма и ни тровеше удоволтвието от сочните черници, тъй като се намираше най-често по дърветата. Понякога влизаше през отворените прозорци и в стаите. Тренда раздвижваше роклята си, за да търси джоб със стотинки, а на мене се струваше, че смърдулкята ей сега ще разтвори черупчестите си крилца и ще хвръкне в насрещната черница. Намереше ли джоба и бръкнеше ли в него, мислех, че си чисти коремчето. Веднъж, когато се бях загледала в помръдването на главичката й /пристегната в кафява шамия/ и ми се стори, че се готви за дълго пълзене около мястото си, тя рязко се обърна към мен и каза:

- На и на тебе.

Аз се отдръпнах като жегната и стотинката издрънча в камъка на земята. Съседчето Ана схвана правилно жеста ми, защото я взе и ми я забута убедително в ръцете:

- Земи ма, у-у-у, щуро-о-о! - но аз пак се отдръпнах и стотинката падна със звън.

Стрина Тренда се втрещи от почуда, сви устните си и на тяхно място се появи еднасиня черта... В погледа й светна обидена злост:

- Остави я! Е затова си немат нищо, нека пука от глад! Виж го как е жлътясало!

А аз тайничко злорадствах: Пък ти си бяла и червена като ябълка. Само че червива и скапана... Недей Боже, човек да захапе такава ябълка - устата ще му се изприщи и коремът ще го заболи, а душата му ще се потресе от отвращение... Ха-ха-ха!“ - неистово се смеех под каменното си изражение. Вкъщи изядох по някой шамар за изпуснатата възможност да получа паричка.

 

Мама не можа да ми боядиса конците в цвета на роклята - станаха по-тъмни - и аз не се решавах да я кърпя с тях; надявах се, че ще намеря кълчища, ще я изпреда и при втори опит ще се боядиса в желания цвят. Заносих палтото всеки ден. По-мъчителна дреха не съм имала! Запарвах се в него и се потях. Спъвах се в дългите му помотани поли - една крачка не можех да направя свободно. Изгубих гъвкавата си котешка походка, не смеех да раздвижа раменете, за да не се разтворят предниците и да ме оголят. Да не се усуче долницата и да ме препъне или да открие тънките ми бедра, бях принудена да правя ситни сковани крачки. Направих парцалени копчета и ги заших, но то стана още по-непрактично. Издуваше се в цялата си ширина. Имаше опасност да се изхули от раменете и да падне в краката ми. Като ме гледаше, мама се измъчваше заедно с мене и се нисилваше да ми се усмихва за кураж:

- Трай, чедо, трай! Временно потрай.

Но това „временно“ стана доста дълго и аз истински страдах, но не толкова физически от неудобното сковаващо палто, колкото душевно от гнетящата му грозота. Не можех да го забравя нито за миг. То ме обгръщаше като черен октопод с многобройните си пипала; изсмукваше жизнените ми сокове под форма на пот и стенещи въздишки. Откакто го сложих, се решех без огледало. Отворех ли прозореца, гледах право напред, за да не го зърна в стъклото. Но аз и така усещах грозотата му и си представях, че съм горчив, дрипав придатък към света, създаден нарочно от зла сила, за да грози... Чувствах се унизена, непотребна, изхвърлена на боклука... и се чудех къде да се дяна. Криенето ми стана една от големите грижи. Когато трябваше да изляза за нещо, притичвах като призрак край дуварите на къщите. Срещнех ли все пак някого, усещах погледа му като нож. Затичвах се да избягам, препъвах се смешно и залитах. Знаех, че изглеждам „улава“. Беше ме срам, дъхът ми сякаш се запалваше от смущение и ми вливаше отрова, която ме правеше несвястна.

Заради ужасното палто не можах да завърша учебната година. Напуснах преждевременно занятията, но това не направи впечатление на никого; Учителите не ме потърсиха и не ме попитаха защо не ходя на училище. Беше обичайно за мене, аз често отсъствах по цели седмици все по подобни причини. Бедните са родени да страдат, не да се учат. Изглежда тази мисъл беше проникнала и в съзнанието на някои недобросъвестни учители, защото по един особено безсърдечен начин ме откъсваха от учебните занятия, за да ме използват за услуги, понякога съвсем непосилни за крехкото ми тяло...

 

 

В един зимен ден с остър пронизващ вятър и сковани ледени улици, в най-интересния момент от самостоятелната работа в часа, класната ми наставница, госпожата Сика, властно ме повика с показалец и тихичко, за да не наруши потока на мислите у учениците, ме изпрати у тях. Не ми каза за какво и аз предварително тръпнех. Боязливо спрях пред голямата желязна врата на розовата къща и ръката ми залепна в заледената дръжка. Притичах през двора свита на две, за да се защитя от пронизващите шишове на вятъра и със сила хлътнах във вътрешното стълбище, постлано с топла черга. До ноздрите ми достигна миризма на ястие, облъхна ме замайващ непознат уют, който размекна премръзналото ми тяло и, необяснимо защо, ми се приплака. Преди да усмиря разтуптяното си сърце, някой рязко отвори горната врата и дъщерята на класната ми наставница, по-голяма с три-четири години от мене, едро, охранено чедо, с черни блестящи очи и очертани мустачки като на майка си, изпълни цялата рамка. Погледна ме с погнуса, може би, от прекалената ми слабота и посинялата от студа кожа и по лицето й се разля нескрито съжаление, но след миг погледът й се вкорави. Безцеремонно тикна в ръцете ми една огромна тава с три самуна хляб, завити поотделно с пъстър месал:

- Занеси ги на селската фурна да се опекат! - и със замах затръшна вратата да не ме гледа повече.

Извих се под непосилната тежест, огънах се. Приличах на единствена трева под напора на силен вятър; всеки миг ми се струваше, че ще се прекърша и тавата ще издрънчи в помръзналата земя. При тази мисъл леденеех отвътре и не усещах вледеняващия вятър отвън, само пръстите ми посиняха и болезнено изтръпнаха, а по лицето и шията ми бодяха нажежени иглици. Натрапваше ми се представата за изпечените хлябове. Въображаемият аромат на червената корица ме влудяваше; потисканият глад досега се разрази в необуздани пристъпи... Но в помътненото ми съзнание едни черни мустачки заплашително се мърдаха и ми внушаваха неподозирана сила да нося...

Стигнах нанадолнището. Децата нарочно го поливаха вечер с вода да стане пързалка и то беше излъскано като стъкло. С тази голяма тежест и хлъзгави галоши беше невъзможно да го премина благополучно. Повъртях се, поогледах наоколо, пък седнах на леда. Стиснах здраво тавата в скута и се хързулнах. Тя отскочи настрани, завъртя се около себе си и със светкавична бързина полетя надолу. Последвах я по корем с разперени крайници подобно на жаба и се спрях в краката на бате Мони, който чиракуваше за обущар в града и си пристигаше с празната бохча.

Той ме вдигна мълчаливо, изтри поледицата от ожулените ми ръце и се разтърси във весел добродушен смях. Каза, че много обичал да ходи на цирк, по няколко пъти гледал представленията, но по-хубав номер от този не е виждал. Тепсията бе направила няколко валсови кръга в края на стръмнината и се спряла непокътната, с неразгънат месал. Да се чуди човек как така не изхвърчаха хлябовете...за мой късмет. До фурната беше още далече, аз треперех от болка и студ. Бате Мони грабна тавата и я понесе с лекота. Подтичвах след него облекчена, ликувах от топлото му човешко внимание и благодарно се усмихвах, а той продължаваше да ме облива с жизнения си смях, който ме галеше в глъбините на душата.

- Много ти е бял хлябът ма, Наде! Да ми падне, един самун изяждам. Оха-а-а! - и се поглади с празната бохча по корема. Аз се облизах, коремът ми се сви на топка и тръгна към гърлото, като скубеше вътрешностите ми. През гладните години - бял, топъл хляб!...

 

Нямаше хляб. През лятото често се щурах из градината пред къщи и знаех разположението на всеки плод на доматите. Като откриех някой позачервен на път да узрее, надавах радостен вик, мигом го слагах в устата и го смучех с наслада, сякаш е бонбон. Преди да се стопи напълно, съвестта ме сгризваше и аз неохотно изваждах разлигавеното парченце, оглеждах го със съжаление и го бутвах в устата на братчето ми. Когато нямаше домати, нападах крадешком чуждата слива в съседния двор. Стрина Марикя, стара самотна жена, ме допускае в сливата по всяко време, но аз злоупотребявах с добрината й и ме беше срам; затова се криех, предпочитах да не ме види как с часове вися в дървото и още щом прецъфти и се оформят плодчетата, ги изхрупвах кажи-речи всичките.

Беше неделя. Събудих се с лъжливото предчувствие за щастлив ден. Може би, някаква сила нарочно ми го вдъхваше, за да мога да преживея след малко най-ужасните си часове. Разтворих широко малкия прозорец, потънал в саксийни цветя и протегнах шия към чистото небе - ослепително синьо, без нито едно облаче. Слънцето, отскочило от хълма, се беше спряло и впръскваше благодатните си лъчи във всичко живо и неживо. Гледах го примижала как трепти и се люлее като жив огън, докато ми се стори, че наистина оживя и ми се усмихва. Представих си, че съм слънчоглед и усещах жизнените си сокове раздвижени от обилната му светлина.

Разлюляха се църковните камбани, разляха алените си звуци по цялата светеща далнина и тържествено отекнаха в жадната ми за празник душа. Гугутките и безбройните малки птици в дърветата ме люлееха в страстното си надпяване.

Чуваха се петли, кокошки, агнета, човешки говор, но аз бях осенена да възприемам само празничните звуци и цветове. Слънцето отразяваше лик във вадата и придаваше на земята небесно сияние.

Реших да се кача в сливата. Слетях по стръмните стълби безпрепятствено. Все пак, след толкова носене, бях придобила почти автоматични сръчности да управлявам досадното палто: да го повдигам, отпускам, загръщам и отмятам точно в миговете, когато трябва и както трябва. Пропита от празничния въздух, машинално, със сръчно грациозно движение, сякаш повдигам бална рокля, го прихванах за полите и поетях по стъпалата на пръсти, сякаш съм балерина. В двора ги пуснах да се веят - тук нямаше кой да ме види - и те се размахаха като крила на птица. Тънките ми бедра и коремът се оголиха, повя ме хлад, беше ми приятно. Покатерих се в сливата крадешком. Седнах удобно на най-подвижния клон и се залюлях. Краищата на палтото увиснаха под мене и от кръста надолу останах гола. Тръснах рамене назад и то се изхули - оголих се и до кръста. Не се страхувах, че ще падне. Беше завързано здраво в талията с басмяната връзка. Ако усетех някого, щях мигновено да го намъкна. Волно протегнах ръце към зелените сливки. Хрусках ги сладко, сякаш са захар. Като ми изтръпнаха зъбите и не можех повече да ям, се опънах по гръб на широкия полегат клон и замрях от наслада. Вятърът нежно галеше кожата на освободеното ми тяло... Вейките плавно се виеха, листата играеха всяко само за себе си със свое неповторимо трептене. Гледах с изумление колко са различни жилчиците на всяко листо. Като неповторимите линии на човешките ръце. Колко различно са нарязани ръбчетата и неповторим блясъкът им. Учудвах се, че ги мислим за еднакви само защото са на едно дърво, а всяко листо си живее своя единствен, своеобразен живот, както хората в света. И все пак, ръководени от едно общо начало, те се сливат в единство. Разбира се, в момента не разсъждавах за нищо, нещата ми се разкриваха интуитивно, чрез чувствата. Зеленината ме омайваше и я виждах в представата си като мек, фееричен плат, който обгръща тялото ми и се разстила край мен в излишек. „Гладна кокошка, просо сънува!“ - би казала майка ми, но аз го прекроявах мислено и си ушивах най-фантастични рокли. Мъчех се да потисна мисълта, че това е фантазия, глупава, неосъществима мечта, за да й се наслаждавам по-дълго.

През клоните прозираше ослепителна чиста висина. Слънцето си играеше с мене - шареше голите ми гърди със светли танцуващи петна. Вятърът или просто въздухът ме докосваше като жива ръка и аз с изумление усетих, че имам кръв, нерви и нещо друго - незнайно и тръпно, скрито наистина, но осезателно съществуващо в момента - неясна сладостна топлина, която ненадейно ме сети за бате Мони... За топлия дъх на устните му, когато ми говори и за светлия блясък на очите, като ме гледа. Пред мен заиграха светулките, които се излъчват от горещата дълбочина на погледа му, винаги когато се видим. Вляха се в очите ми със странна, непозната досега тръпка. Дъхът ми спря от изненада! Отворих устни и замрях. Защо не съм усетила магийната сила на присъствието му, когато явно нарочно ме пресрещаше само за да ми се усмихне, да се вгледа с весела закачливост в очите ми и да ми каже „козичке непослушна„, ако държех клонче от дърво или подскачах смешно на един крак, въпреки тежестта на палтото, а го усетих точно сега, в сливата, без повод, когато не съм го видяла цяла седмица и изобщо не съм се сетила за неговото съществуване... Чудна работа! Дали не съм се упоила от някоя стъпкана билка, та тръпна цялата и в гърдите ми напира неистов радостен смях? И какъв бате ми е той, като е по-голям от мене само с три-четири години... Предусетих бъдещо щастие. Залюлях се, загуках и се разчуроликах. Запърхах към най-високия клон, за да зърна къщата на бате Мони. Хм! Бате! Знаех, че вече не ми е бате, но продължавах да си го наричам така...

- Надо-о-о-о! Надо, ма-а-а-а! - стресна ме изневиделица силният дрезгав глас на съученика ми Ангел и едва не ме събори. С треперещи ръце нахлузих ръкавите на палтото, сгърнах го криво-ляво и видях момчето да тича направо през градината на стрина Марикя към нашата къща - ален като пипер. Хързулнах се мигновено на земята, за да не ме види горе - беше неудобно да слизам в негово присъствие. Клоните, за които се хващах, отскачаха с плясък при пускането и той скоро ме забеляза.

- Госпожата Сика каза веднага да дойдеш в училището...ама веднага...бързо...няма време...хайде! - крещеше на пресекулки от тежкото дишане и размахваше неспокойно ръка в знаци, за да засили сериозността на заповедта. Приближи се и се опита да ме подръпне, но аз тичах вече през градината по най-пряката посока към училището, така, както си бях - боса, рошава... Косата ми беше много гъста и трудно удържаше конците, с които я връзвах. Едната ми плитка се бе разплела в сливата и се вееше свободно разпиляна по рамото. Нямаше време да я сплета. Госпожата Сика беше казала „бързо“ и аз тичах бързо, като стъпвах безогледно, където сваря: по насаждения, бурени, тръни... Препънах се в един остър камък, поставен за някакъв знак в градината и си разкървих палеца. /Той и без това си беше в рана, защото аз все на него се спъвах/. Бях си ожулила при слизането корема от грапавата кора на сливата и ме болеше, но сега не можеше да се мисли за това. Госпожата Сика бе моята зла богиня и никакви болки, никакви особени положения не важеха пред страха от нея. Думата й бе закон. Докато тичах, можех да мисля само за едно: как ще се явя пред нея в този летен пек с това зимно палто. Ами тя ще се пукне от смях и аз няма да издържа... И с тази разпиляна коса! Като самовила дошла от гората. Прекосих калдъръмената улица. До ушите ми достигна тежкото думкане на военната музика, която се появявяше в селото от време на време за тържествата на големи празници. Озадачих се малко, но после щях да мисля, сега тичах при госпожата Сика. Стигнах училището. Не чувах вече музика и мигновено я забравих. За по-бързо, се промъкнах крадешком през главния вход, откъдето минаваха само учителите. Светкавично профучах през големия „мозаечен“ салон, блъснах се в каменната колона до стълбите, но преди да стъпя на тях, Ангел ме настигна и с груби ръце ме отправи към вратата за двора. Тикна ме през нея и аз отскочих като топка сред тълпа от народ. Вкамених се на място!

Думна тъпанът на музиката и като че ли ме разтърси от сън. Резна ме мисълта, че това е годишното тържество за края на учебната година. Раздаваха свидетелствата. Люлееха се чисти коси, пъстрееха изпраните дрешки на учениците. По встрани лъщяха цветните шамии на майките. От няколко гърла се изтръгна вик на изумление. Опитах се да побегна, но нечии силни ръце ме завъртяха към трибуната и отпратиха с тласък напред. Аз отново се обърнах, ала там стените от хора се бяха слели и нямаше вече изход. Блъснах се в най-тънкото, за да пробия, но живата стена разпери ръце и ми препречи пътя: „Ей, ей, къде?“ Подкараха ме като животно, побутвайки ме ту от едната, ту от другата страна. И аз наистина, съвсем като животно се блъсках обезумяла в хората...

Музиката гръмна по-силно. Аз трепнах още по-безпомощна и съзнала най-сетне безизходното си положение, тръгнах праволинейно към учителите на трибуната. Стиснах с все сила предниците на палтото, за да не се разтворят от вятъра и тупнах, без да искам, босите си пети в такта на музиката. През учителите премина тих шепот, размениха си недоумяващи погледи, с които се питаха : „Как?“, „Защо?“, „Кой я допусна?“, но беше вече късно; аз бях по средата и бързо напредвах, подгонена от дивите подвиквания.

Във вцепененото ми съзнание като предупредителна лампа просветваше една единствена грижа: да опазя палтото да не се разтвори. Стисках го до посиняване, а вятърът, напук, си играеше с предниците, сякаш са знамена. Подхвана десния край, разлюля го леко, сетне с плясък го лепна на острия ми хълбок. Превих се ниско, за да го оправя, но краят упорито лепнеше нагоре и бедрото ми оставаше открито. После вятърът рязко го отпусна, промуши се под палтото и го изду. Заприличах на балон. Едно нескончаемо „у-а-а-а...“, както друг път „ура-а-а...“ при такива тържествени случаи, се понесе от всички страни и болезнено отекна в разранената ми душа. Аз бягах и ми се струваше, че стоя на едно място... В ушите се набиваше свисъкът на запъхтяното ми дишане.

За миг ми се мярнаха определени лица: Мито ехидно ревеше и удряше длани по бедрата си. Зинчето надаваше крясъци и скачаше в дива възбуда, а госпожица Денка така беше раззинала огромната си жабешка уста, та чак вътрешностите й се виждаха. Не случайно прякорът й беше Джямба. Погледът ми като ранена птица подхвръквае от човек на човек и търсеше помощ в някаква спасителна топлинка, но срещаше само студени очи, светнали в луди присмехулни блясъци...Сега зная, че е имало и съчувстващи, но тогава виждах само лошите.

Музиката пронизваше мозъка ми и ме разтърсваше. Отправих се с цялото си същество към учителите, скупчени на трибуната. Мислех, че са спасителният остров сред разлюляното човешко море, но и там стена. Ето, госпожата Сика е най-отпред. Тя не се смее. Устните й са така притиснати, че приличат на суха клечка, по която мустачките се прибират и разтягат подобно черно пълзящо насекомо; очите й - изпулени - ей сега ще изкочат срещу мене. А хубавата госпожица Офелия от Пловдив е облечена в жабункява феерична рокля, вероятно, защото и очите й са в такъв жълтозелен цвят. Вятърът развява диплите й и ги лепи по стройните бедра, а гърдите й така се тресат от смях, че ще се изтърколят от дълбокото деколте. Усетих я като онези нежни цветенца, които с часове наблюдавах сред жабунячните дрипи в блатата, но щом го докоснех, помамена от красотата, се размазваха по ръцете ми и заприличваха на зелени тлъсти гъсеници, излъчващи миризма на разложение.

Повдигна ми се, земята под мене се залюля. Бее се изправила зад гърба ми и ме изхвърляше, сякаш съм боклук. Всичко се смеси: носове, рокли, шамии, цветя, знамена, викове и музика станаха едно, изравниха се и стиснаха. Миг и вечност се сляха. Сякаш попаднах в друг свят, в някаква долна земя, където не съществува никой и нищо. Изчезнах... Умрях. Може би, това бе една малка мигновена смърт като защитна реакция, за да оцелея от непоносимата душевна болка, да се съхраня. Последните пет-шест крачки до трибуната извървях хвърчейки с главата напред.

- Надежда Иванова Милова! - резна ме нечии респектиращ глас от трибуната. - Награждава се...

Боже мой, произнасят тържествено името ми в съпровод на музика и ме награждават. Та аз никога не съм била отличничка и не са ме награждавали дори с поглед или дума!

-...най-много...с изключително трудолюбие... - долавях отделни думи.

Да! Пред очите ми изникнаха чувалите с буков желъд. Имаше такава акция. Другите едва се натичаха и наиграха по поляните; щуряха, бесняха и се биха, а аз не изправих гръб. Нали затова ни бяха извели - да съберем желъд, не на разходка. Казаха, че е важно и аз съсредоточих цялото си внимание и сили. Вечерта, при отчитането на работата, всички се изненадаха от голямото количество желъд, който бях събрала, пък аз се втрещих от почуда, че и те не са събрали толкова.

Мярна ми се благото лице на учителя Гошев, целият вдаден в това, което става в душата ми. Обзет от моята мъка, беше разширил големите си добри очи, сякаш е дете и ей сега ще ревне. Вероятно наградата беше негово дело и сега се упрекваше за мъката, която ми е причинил, без да иска.

Видях се с голяма цветна книга под лакътя, с който продължавах да стискам палтото. На корицата й - „Хвъркатата чета на Бенковски“. Учителят Гошев преглътна мъчително и се опита да се усмихне за кураж. И нещо сигурно ми е просветнало, защото от непоносимия ад, в който умирах в момента, изскочи картината на конниците и ме съживи. Избягах с достойнство - с вдигната глава и твърда стъпка.

Озовах се пред лявото крило на училището - до църковния двор. Шумотевицата остана зад гърба ми. Ниско пред мене се стрелна лястовица и издигна погледа ми нависоко, в оживения лястовичи свят, който гъсто населяваше стрехоте на училището. Дивата всевечна съзидателна заетост на тези мънички трошици природа ме очароваше като малка до такава степен, че забравях понякога да се прибера след училище. С часове можех да наблюдавам трогателното упорство, с което превъзмогваха разрушението на гнездата - резултат от нехайната жестокост на лоши момчета. С невероятна настойчивост градяха отново и отново, излюпваха и изхранваха млади лястовици по-красиви и по-съвършени от самите тях.

Това не беше прозрение в мига. Винаги съм усещала, от най-ранно детство, тайнството на обновителната им сила, всецялата отдаденост на съзиданието, а не на изживяване на разрушението - знаех, че лястовиците не могат да изживяват, за да се пречистват, самото им същество е съвършенство и спасение на доброто. Те бяха моите малки приятели и някаква неведома сила ми беше дала знание за тях. Стремях се да ги докосна, за да ми влеят чудодейната си сила. Не успявах, разбира се; те се изплъзваха изпод ръката ми, преди да ги докосна и аз оставах с неудовлетворения порив да чакам следващата възможност.

Сега ме посрещна живителният им цвъркот, който надмогваше шумотевицата зад гърба ми. Тръснах глава, рейнах буйните си коси, запристъпвах гордо - невероятна дрипава царкиня. Не се чувствах омърсена, а пречистена в страданието, силна, дори свята, с някакво ново неподозирано достойнство. Добих чувство за вродена, изначална способност да оцелявам: в глада, в оскърбленията, във физическите страдания и в...смъртта... Слях се с всечовечното в природата, добих свобода. Повече няма да се срамувам от вида си: от дрипите, от косите, очите. Няма да мечтая за преображение, за да бъда като другите, да ме харесват. Ха! Та те не заслужават. Ще си бъда такава, каквато ме е създала природата и ми налага животът. Озовах се до външната стена на училищното крило, срещу задния двор на църквата, който тънеше в хланата застоялост на отдавна изоставени дървета и храсти. Тук имаше два буренясали гроба на някакви светии. Те придаваха на мястото нещо отвъдно, извън живота и хората го отбягваха. Дори децата не го предпочитаха. Не се виждаше жива душа, защото богомолците минаваха по пътеката на предния двор.

Усетих безсилие и опрях гръб о напечената стена. Някаква необичайна, лепкава тишина се вмъкна в ушите ми и ме оглуши. Като в ням филм се поклащаха дърветата в църковния двор. Бях сама. Болезнената шумотевица, смесена с гърма на тържествената музика и тъжната усмивка на учителя Гошев, баха останали отвъд, във вътрешния двор. Долових някакво бухане. Наистина нещо шумеше, но веднага съзнах, че то е в мене. Кръвта ми се движеше с бясна сила, напираше да изтече навън и затрудняваше дишането ми. Стисках палтото, сякаш с това щях да я усмиря. Стисках и книгата под мишница, за нищо на света не бих я пуснала; предусещах в нея един нов, обичан свят, който винаги ми е липсвал. Спомних си как с часове обикалях бунищата на богатските къщи, в които знаех, че има книги, за да намеря някое парче от страничка и после губех още толкова време, за да се крия, докато го отнеса на клечка вкъщи. Скривах се в някой ъгъл на двора и го четях под лъчите на слънцето хиляди пъти, до премала, а нощем извайвах от всяка дума по една нова история, в която героите са живи: ходят, смеят се, плачат и все добрите и красивите побеждават. А сега си имах истинска, цяла, само моя книга с любими герои, илюстрации в чудесни цветове и ще мога да си я чета вкъщи: в леглото, на двора, където си поискам, необезпокоявана от никого. Цветната корица с изящно изобразения устрем на конницата с развети гриви, знамена и коси ме подлудяваше от нетърпение, а тялото ми, тежко като олово, ме държеше закована на напечената от слънцето стена. Мястото беше на припек и не се чувстваше никакъв полъх на вятър. Завирах в дебелото палто. Можех да получа топлинен удар.

Поослушах се - тишина. Не думкаше вече нито тъпанът на музиката, нито сърцето ми. Любопитството да разгърна книгата стана нетърпимо. Прииска ми се веднага да седна. Отлепих се инстинктивно от стената и прошарих църковната ограда с ръце. Поувиснах тук и там, натисках и дърпах с тънките си жилави ръце, ала дъските си стояха непокътнати. Мушнах книгата в колана /т.е. във връзката на кръста/ и се метнах отгоре, готова да скоча оттатък, но някой неочаквано изписка и аз се пуснах обратно. Погледнах през процепа на дъските и видях млада изплашена кърмачка. Бебето ревна от прекъснатото доволство на храненето, въртеше дирещо устнички, а тя държеше безцелно гърдата, без да му я подава. Беше замръзнала с вторачени очи в оградата и не без основание; ако не без основание; ако не бе извикала навреме, щях да налетя право на рожбата й. Аз бях много доволна, че не ме видя, защото това беше кака Лица Зашкова, с която се падахме някакви далечни роднини и когато ме срещнеше, не пропускаше да ми се усмихва и хвали характера ми. Бе се скрила на това притулено място да накърми бебето на спокойствие и да се върне отново в църквата, а щеше да й се случи най-страшното. Спомних си как мама разказваше на жените в махалата, че при една внезапна уплаха от нещо, кърмата й секнала и едва не съм умряла от глад и болести, докато пак й се възвърнала от някакви билки. Почувствах се до немай къде гузна и реших да се обадя на кака Лица, да й се извиня и я успокоя, да й кажа нещо топло и ласкаво, както тя правеше с мене:

- Како Лице, аз съм...аз...- и в същия миг нечия сянка като смок пропълзя до краката ми. Отскочих настрана и онемях. Тумбата от жестоките мои мъчители беше пристигнала.

 

 

Една огромна “змия“ от деца се беше проточила от ъгъла на училището до мене с изцъклените смразяващи очи на Мито, с острия език на Тодо, който крещеше: “Дай книгата или те смазваме!“, с хихикащата Зина и другите край нея, които не ме заплашваха, но бутаха предните да ми сторят злото и накрая опашка от безучастни сеирджии, дошли да видят какво ще стане.

Не се изплаших. Гледах как се гъне “змията“, как се совва заплашително към мене и нито трепвах, нито мигвах. Незнайна сила се вля в тялото ми и потече с кръвта до всички клетки. Слабостта и умората изчезнаха мигновено. Докато стоях тук с книгата, не бях помислила нито веднъж за опасност. Не я усещах и сега, когато пряко ме заплашваше. Унизителното зрелище, което току-що бях предоставила на толкова народ, явно е било най-лошото, което можеше да ми се случи и вече нищо не ме засягаше. Чувствах се напълно свободна от всякакъв род неприятности, смела и волна. В този момент исках само да разгледам книгата. Изпитвах лудо нетърпение да я разгърна и когато Мито посегна да я сграбчи, инстинктивно го ритнах в корема. Той се претъркули в краката ми и изрева като бик. Не се изплаших от стореното, изправих глава и се изпънах. С изпулени очи и зяпнала уста, от която се проточиха лиги, Мито се гърчеше на земята. Заприлича ми на огромна отровна гъсеница, съборена от дървото в пепелта. Видя ми се толкова жалък, че ми се прииска да го стъпча и бих го сторила, ако си нямах по-важна грижа в момента. Те бяха дошли за книгата, но аз и на парчета да станех, нямаше да им я дам. Съобразих, че с двете си ръце не можех да отстоявам на десетките. Прилепих се плътно до оградата и докато ония се стъписваха от наперения ми вид, бутнах книгата през процепа към краката на кака Лица. Знаех, че ще я прибере, че се е досетила вече за всичко - умничката ми, добричката ми кака Лица. Сетне се изсмях тържествуващо и докато онези се окопитят, хвръкнах по прашната улица към дома. Тупах в меката пепел и вдигах облак след себе си, в който се давеха гонителите, но не се отказваха от преследването. Мислеха, може би, че крия книгата в пазвата си. Издърпах палтото нагоре в кръста, за да освободя краката, разперих ръце и полетях с най-свободните движения. Че бях смешна, нямаше вече никакво значение. Не изпитвах и страх. Бягах единствено от отвращение - не ми се гледаха оскотелите от жестокост физиономии. Когато се отбих по калдъръмената улица, бях набрала преднина. Обърнах се за миг и погледът ми зафиксира преследвачите в неестествени гърчови движения, подобни на пиявици в блато. Подгади ми се и както преди малко Мито, ми се прииска да ги стъпча. И странното беше не в желанието да го сторя, а във вътрешната убеденост, че аз наистина мога да го сторя, а във вътрешната убеденост, че аз наистина мога да го направя, че това е реално и напълно в моите възможности.

Заизбирах терен. Устремих се към вадата - моята благодатна приятелка, закрилница и спасителка. Тя ме разхлаждаше, за да не завра под палтото и да получа топлинен удар. Стъпех ли в нея, промиваше душата ми от наслоените мъки и горчивини, вливаше ми своя чист живот и движение, вечната си устременост към нещо свое. А вечер, преди да заспя, ми разкриваше на своя нежен език чародейните си тайни, на които се отдавах с въображението си до късни нощи. Отдаваше ми слънцето, попило във водите й, предоставяше дъното си с всички камъни и камъчета - обли, бели и цветни. Аз я познавах до най-малките подробности. Никой не можеше да ме настигне в нейните води, знаех на кое камъче може да се стъпи и кое да се отбегне. Бих могла да натръшкам цялата банда в нея; не бях го правила, но знаех, че мога, защото физическите страдания не ме плашеха, а към душевните бях станала вече неуязвима - най-лошото, което можеше да ми се случи, беше станало преди малко в училищния двор. Аз бях нова и тичах, тичах все по-силно, толкова силно, че въздухът свистеше край мене, а цялата огряна от слънцето улица - с хора, животни, камъни, дървета и огради - като светкавица се блъскаше в очите ми и изтичаше през мен зад гърба ми.

Внезапно се зададе нещо ярко, уголеми се неимоверно, блъсна ме, но не изтече зад мене, а ме вклещи хищно с човешки ръце, кръстоса моите отпред и ги издърпа назад. Мека, разгорещена плът подпря гърба ми да не мърдам. Лъхна ме позната вон на смърдулкя. Тренда беше раззинала пълната си с гнили зъби уста и крещеше в истерично помрачение:

- Ето я вещицата! Дръжте я дриплата! Дръж! Дръ-ъ-ъж!

Бандата скъсяваше разстоянието, а аз се блъсках подобно уловена пчела, но не толкова безпомощно - в кръвта ми продължаваше да се пробужда някаква дива сила, закодирана и забравена в най-дълбокото на съществото ми, затрупана с много страх и примирение. Обидата, събирана с години, се надигна и ме втвърди. Усетих се звяр срещу зверове. Не мислех в момента, но знаех, че съм готова за победа на всяка цена. Рязко се извърнах и захапах меката ръка на Тренда. Тя изпищя пронизително и кой знае защо, се тръшна с фината си рокля в най-мръсната помиена локва. Беше изпулила очи, изумена до немай къде от неочаквания обрат в поведението ми. Лицето й се изкриви от страх. С неочаквано бързи движения скочи и побегна към къщи. Нямах време да оправя полусмъкналото се по раменете ми палто - онези ме настигнаха и обградиха.

- Дай книгата! - и стесняват кръга. Ей сега ще ме разпердушинят.

Настъпи тишина и всичко замря, вцепени се. Мозъкът ми се замъгли и остана да свети с натраплива настойчивост само една точка:

ТОВА Е МИГЪТ! Моят единствен миг, който ще извърти живота ми в нова посока, към нещо, което винаги съм жадувала - победа и свобода. Дотогава бях смятала страданията за даденост и се примирявах. Сега като от вулкан изригваше болката от всички стари унижения. Червена, гореща болка, която се превръщаше в решителност и сила. Мито прибра изплезения си език и белна зъби в лицето ми, сякаш е хищник и се готви да ме разкъса. В жълтите му очи гореше бесовски огън. Инстинктивно ги пернах с изхлузилия се под пръстите ми ръкав и отскочих до разградения съседски двор. Измъкнах един дълъг прът и го размахах. Нагазих във вадата и уж се отбранявах, ги подмамвах в дълбокото под акацията. Стъпих на широкия подводен камък, на който хиляди пъти бях стояла. Тук вадата поспирваше бързия си бяг и се лейваше нашироко и дълбоко. Камъните бяха хлъзгави.

Акацията ме обгърна с прозирната си сянка. Моята акация! Водата мина през мен, за да ме пречисти и обнови. Моята вода! Моята вада! Усетих се в люлката на нещо свое, толкова свое, че съм частица от него. И притежавам безмерната му магийна сила. Тодо беше извъртял момичешкия си задник и се опитваше да се промуши под пръта, който все така здраво размахвах, а Зинчето бе вече зад мен. Преминах в настъпление: заудрях, заблъсках, развъртях се безогледно. Съборих няколко души по хлъзгавото дъно на вадата и не им позволявах да станат. Опашката на бандата - сеирджиите - се откъсна и побягна. Палтото ме почти разголена, което ме изпълваше с решимост за всякакви крайности. Противно на характера ми, закрещях неистово закани и ги стъписах още повече.

Неочаквано Зина ме хвана отзад за косата и падналите се надигнаха... Не можаха да ме налетят - извърнах се рязко и ударих Зинчето с дръжката на пръта по главата. Текна кръв, тя запищя и я заразмазва демонстративно по лицето. Настана страхотна олелия. Отново размахах пръта и заудрях безогледно по всички глави. Заковаха се изумени за миг и побягнаха кой накъдето види.

След малко стоях на прозореца вкъщи, тиха и спокойна. Чудото беше станало. Бях вече по-силната. Гледах поновому света и хората. Пет пари не давах, че не се побирам в представите им за нормално момичешко поведение. Сякаш хиляди дяволи бяха обсебили душата ми, за да ги смущават, а в мене си беше чисто и светло като с Бог. Чисто и необикновено синьо беше и небето, а слънцето златееше във вадата.

И на този блестящ фон по улицата пропълзя черна заплашителна сянка. Дино - Зининият баща - тичаше право към мене. Възмущение и жажда да ме смаже начаса бяха изписани във всяко негово движение, а аз се смеех, като го гледах как смешно подскача по камъните, за да не намокри купешките си сандали. На погледа ми се натрапиха ръцете му. Бяха едри и червени, приличаха на кървави. Като светкавица проблесна в съзнанието ми скорошен спомен.

Беше ден като този - светъл, блестящ от слънце. Бях се прилепила до оградата на голямата му градина зад къщата, за да наблюдавам бялата зайкиня на стрина Юванкини, която се провря под скъсаната мрежа и тежко се заклати по фасулевата бразда. Тъкмо си представях малките топчици живот, които щяха да излязат от този корем, когато внезапно изскочи Дино. Хвана я за краката и я удари с все сила по гръб в земята. Изохках болезнено, но той не ме чу. Продължаваше да я мъчи и тогава, когато се обля в кръв и вече не помръдваше. Разкрачваше й краката, извиваше, осукваше й главата в някакъв луд бяс. Никой селянин не се отнасяше така с животно и ми се стори, че сънувам изверг. Толкова потресно ми подейства начинът, по който я умъртви, че се разболях. Щом задрямвах, Дино ми се явяваше като таласъм-кръвопиец.

Сега свиваше пръстите, нетърпелив да ме хване за гушата. Като наближи и изправи плешивата си глава срещу мене, го посипах със студената пепел от кюмбето. Напълних му очите и той изрева от болка ли, от гняв ли и отскочи назад. Под прозореца играеха няколко хлапета, а по улицата минаваха по-големи, които веднага се скупчиха да видят какво става. Докато се държеше с едната ръка за очите и премигваше, а с другата бясно ми се заканваше, децата злорадо се кискаха и ме поглеждаха благодарствено.

Мразех го, защото беше дерибей. От десетгодишна възраст ставахме в два часа през нощта, вървяхме с часове, за да стигнем горите в планината, където зрееха малините, после още толкова време се катерехме по непристъпни скали, слитахме в пропасти, налетявахме на усойници и мечки и едва се спасявахме; гладни, изтощени, не смеехме една малина да похапнем, за да ги продадем и вземем някой лев, а Дино, който беше изкупвач, ни удряше в кантара, колкото си иска. После при изплащането отново ни режеше. Ако някой се опиташе да се защити: “Ама, чичо Дино...“ „Млък, мари! Ако много знаеш, марш оттука!“ - и ние се свивахме в черупката си и не смеехме да му възразяваме. Нямаше кой да ни защити, родителите ни зависеха от него.

Сега за първи път получаваше възмездие и то от мене.

Надойдоха и други хора. Дино се окопити и прекрачи към прозореца, който беше достатъчно нисък, та ако се покатереше, можеше с една ръка да ме смъкне. Децата ме поощряваха с възторжени викове и когато главата му щръкна до мене, аз вдигнах голия си крак и го катурнах на земята. Нещо нечувано, невиждано. На всичкото отгоре, бях оголила кльощавия си лакът и се тупах по него “На-а-а, на-а-а, ще ми хванеш цървулите!“ Дино се надигна и разярен, отново се покатери към мене. Аз го наплюх и продължавах да го плюя демонстративно, със звуци: “Пу-у-у-у, пу-у-у-у, пу-у-у-у...“, сякаш пропъждах някаква нечиста сила. Така правеха бабите, когато баеха на някого, за да прогонят болестта. Баха се събрали и възрастни.

- Побесняло е момичето! На Фана момичето е побесняло... В селото пак са се появили бесни кучета. Прихванало е.

Баба Анка мина напред и тревожно се прекръсти:

- Ах, горката Фана! И това ли трябваше да я сполети! Не стига ли й другата мъка... Трябва да повикаме докторчето, но преди да дойде, ще побая на момичето да се успокои - и се запъти към стълбата, но аз изкрещях:

- Бабо Анко, ти си гледай работата!

Тя се закова на място от неочакваната дързост. Аз, кротката, тихата, послушната, възразявах на най-почитаната жена в селото. Та тя бе светица. Лекува с билки, бабува, бае, съвети дава. Колко хора направо от ноктите на смъртта беше измъкнала. Тя и на мене е бабувала, и на братчето ми, и на всички деца от селото. Знаех, че ме обича и ми стана жал за нея, че я тревожа, затова й се усмихнах, а тя се разтревожи още повече:

- Света Богородице, майко милостива...

Видях как устните й се раздвижиха в безгласна молитва за мене, а аз продължавах да бушувам подобно отприщен бент и да смайвам хората отсреща. Кой как минеше, се спираше да гледа. И никой не се сещаше, че това е моето болезнено отрицание на всичко, което ме бе потискало и мъчило... Бясна, та бясна! Знаех, че не съм и още повече се настървявах...

Този път обаче, аз си играех с тях. С утроено внимание се взирах в лицата им и се забавлявах; тъжно забавление, наистина...

Тъкмо щях да извикам, да изкрещя нещо необичайно, съзрях някъде там отзад лъчезарния образ на бате Мони и звукът замря в гърлото ми. Обля ме мека вълна, която приятно раздвижи цялото ми същество. Русата му глава приличаше на слънце след тежка зима. Може би така ми се видя, защото на фона на мрачно озадачените и възмутени лица, неговото цъфтеше в най-топлата одобрителна усмивка, а от очите му получих ням поздрав за поведението си. Той ме разбра и това ми стигаше. После рязко се обърна и с бързи крачки си тръгна. Тогава аз, най-неочаквано за тълпата, се дръпнах от прозореца и затичах през градината да пресрещна бате Мони. Защо? Не знаех...

 

Мина месец, а сякаш години се бяха изнизали, така се беше променил животът ми. Кака Лица ми предаде книгата и аз заживях с нейния богат свят. Току притичвах до тях да й разказвам, да й обяснявам и...по малко си фантазирах за по-интересно. Заправиха си къща, а малката й рожба по цял ден се дереше почти забравена под сянката на лозата в градината. Започнах да я гледам. Това топло пулсиращо живаче ми вдъхваше неподозирана радост. Още разсъмнало-неразсъмнало тичах нетърпелива да видя щърбавата му усмивчица, да вдъхна миризма от нежната му кожа. Започнах да го подсушавам, да го пера, да го храня с такава грижовност, сякаш аз му бях майката. Обичах да го мия и преповивам, понякога и без нужда и по цял ден разговарях с него: “Аг-гу-у, аг-гу-у-у...“

Кака Лица беше много доволна и ми подари една малка фустанела от момичешките си години, малиненочервена, обшита по воланите с бял ширит. Чудесно ми прилегна. Като се огледах в прозореца, изхълцах от изумление. Една лека и много красива дреха по мярка обгръщаше тялото ми, което не можех да повярвам, че е моето. Докато се варях и спъвах в голямото дебело палто, чудесно се бях наляла и загладила тънките си кокали. В малиновото й лицето ми придоби друг цвят - изсветля и се одухотвори. Косата ми, катраненочерна, пък свети като златна. Устата ми цъфна в усмивка, зъбите ми се белнаха. Тръгнах безцелно по улицата, ей така, да се насладя на хладната мекота на памучната дреха, да усетя нежнината по тялото си. Бях стройна и се огъвах като тръстика, донякъде нарочно - да се отмята и вее фестанелата, която ми създаваше чувство за празничност. Отново бях живо, алено пламъче.

Хората се поспираха и докато осъзнаят какво всъщност е станало, попремигваха няколко пъти, а мен краката сами ме поведоха по Таровата улица, за да ме види Мони колко съм хубава. Заничах отдалеч към къщата им, но той не се появи. Беше заминал отново за града. Как можа точно сега! Седнах на един камък и сълзите ми покапаха по „новата“ дрешка.

Хората започнаха да ми оказват внимание като на надеждна евтина работничка. Търсеха ме ту за копан, ту за жътва. И тук неочаквано ми потръгна - хвърках все пред другите и качествено работех - класец не оставях след себе си, тревичка никаква. Харесваха ме за нивата, доволни бяха и ме даряваха, ако не толкова с пари, поне с усмивки, а аз разцъфтявах от тях още повече. Томно усмивки ми бяха нужни цял живот, одобрение, признание ми е трябвало. И аз се усмихвах. Живило някакво запърха в мене, сякаш слънцето влитна в душата ми. Добих чувство за значимост. То ли беше изразено на лицето ми или се страхуваха, че може отново да се развилнея, като ме гледаха така необикновено преобразена, но никой вече не ме пренебрегваше. Децата ме канеха в игрите си, по-големите на хоро, на разходка, тук и там - навсякъде. Някои дори ми се умилкваха. От глупост, от нищожност или от страх?

С Дино Писев се справих лесно. Когато ме издебна веднъж край тяхната градина и се засили освирепял към мене, сякаш животно ще убива, аз се изправих непоклатима и змийски го прострелях с очи. Вероятно не е бил толкова глупав, колкото алчен и жесток, защото мигновено схвана, че няма да му се дам - не се страхувам и ще се съпротивлявам. Спря се неуверено. Спусна клепачи над мижавите си очи и подмина.

Тренда беше повярвала, че съм луда, т.е. ухапана от бясно куче и ме омилостивяваше с мазни боязливи усмивки. Веднъж се опита да ми подаде паница мътеница. Това събуди всичките ми стари погнуси, всичките ми скрити възмущения от жестокостта и моралното й падение. Неволно я бях виждала да се търкаля с разни гости и приятели на мъжа й. Това за мене беше грях; срам и позор за цялото село, а се правеше на светица, кипреше се пред децата с благородство и им раздаваше стотинки, които мъжът й смъкваше от нашите гърбове. Възрастните слепи ли бяха, глухи ли, та не чуваха мръсния й хохот из плевните. Как можеха да търпят такава гадост! Тренда излъчваше зловоние не само от тялото, но и от душата си. Не го ли усещаха? До дъно бях накърнена в най-светлото ми чувство за морал и се изпълвах с отмъстителност. Ето защо взех мътеницата, която ми подаде, и я плиснах в избеленото, та чак простъргано от помади лице. Тя изпули очи и се вкамени, сякаш се бе озовала пред чудовище, изпищя пронизително и побягна.

Как исках някой да види с моите очи тази грозота, това опустошено човешко същество, разкапано от поквара, вероятно и от срамни болести, които разнасяше из селото на чистите хора.

По-късно се упреквах за моята гневна ненавист, но нали бях закърмена с моралните устои на селяните, с тяхното любопитство и съпричастност към всичко, което става с хората. Те бяха един организъм и една душа, със свой начин на живот, със свои закони и порядки. Вероятно са виждали какво прави Тренда, но не са могли нищо да направят. Мъжът й беше властник с влияние извън селото и ако някой се опиташе да им се намеси, щеше веднага да бъде обявен за комунист и да се озове в затвора. Тренда бе раната, циреят на селото, който трябаше да се изстиска от гнойта, да се чисти и лекува, но никой не смееше да го докосне. И както омилостивяваха шарката с прясна питка, намазана с мед, раздаваха я по махалата с думите: „Блага, медена... Блага, медена...“, така омилостивяваха Тренда, като се въртяха около нея и я обсипваха с комплименти: „Тренде, колко си убава, мари! Но-о-о... - не се доизказваха. - Е, ние всички трябва да бъдем честни, верни на съпрузите си, добри, за да заслужим Божията благодат, да сме си хора, а не животни...“ - дано я стреснат думите и откажат от разврата, но тя се фръцкаше още повече и нехаеше за порока.

Това и всичко, което ми бяха направили децата, продължаваше да стяга душата ми. Обхващаше ме съмнение, че промяната към мен е временна, че всеки момент може отново да ми се стовари беда като по-раншните, че връхлетялата ме радост е сън, от който ще се събудя. Станах подозрителна. Заприличах на озлобено силно зверче. Плашех се от лика си в огледалото. Очите ми светеха със заплашителния блясък на млад хищник. Чаках само някой да ме закачи, за да се озъбя и забия нокти. Това не се случваше, но душата ми оставаше стегната и тялото напрегнато за бой, докато не започнаха срещите ми с Мони.

 

Всяка вечер се озовавахме под църковните кипариси при двата гроба, където растяха бурени до пояс. Заставахме на крачка разстояние и мълчаливо впивахме зеници в очите си. Стояхме неподвижни, гледахме се и все по-дълбоко потъвахме един в друг.

Една вечер, омагьосана от омайващата топлина, която се излъчваше от дъха и тялото му, аз се устремих към неговата прегръдка, но той, треперещ, ми хвана ръцете и ме постави на същото разстояние, ала не се удържа - грабна главата ми и ме обсипа с целувки. Тъкмо да му отвърна със същото, ненадейно ме пусна и затича през градините, а аз останах с протегнати празни ръце. Постоях минута зашеметена и си тръгнах бавно. Нямаше кой да ме види. Кучетата ме познаваха, а близките, изтрепани от работа, похъркваха в дълбокия си сън. На следващата вечер седнахме в бурените, говорехме си закачки и се кикотехме като малки деца.

Принуден да се бори от малък сам с живота, сираче като мен, но в многодетно семейство, Мони бързо възмъжаваше. И по вид, и по ум изглеждаше по-голям за годините си. Дружеше с единствения студент от селото - Павел Начев - с пет години по-голям от него, а сякаш бяха връсници. Понеже неусетно се озовавах все там, където можеше да бъде и моят любим, веднъж ги видях в ливадите да четат някаква книжка и сериозно да обсъждат. Притулих се зад един храст, уж сега пристигам, ако ме забележат и тайно ги наблюдавах. Павел - припрян, необуздан, започва да спори, преди да изслуша докрай, подскача и през зелените му очи преминават тъмни сенки на раздразнение. Мони се усмихва и изчаква. Речта му е изискана, жестът отмерен и смислен. То бе резултат от средата в града, сред която е попаднал: самооразовали се комунисти - идеолози, но аз не знаех за това нищо тогава. Той бе моят идол - единствен и неповторим - толкова красив, толкова умен, работлив, честен, сериозен. В младото ми съзнание нямаше достатъчно достойни думи, за да го окачествявам. Това чувство се допълваше и от отношението на възрастните към него. Те разговаряха с моя кумир като с всезнаещ.

- Монко, ела сега тук... Кажи...

Аз не слушах какво си говорят, съзнавах само че му вярват и се гордеят с него, а на мене дъхът ми излиташе от дробовете, ставах лека и ароматна като листенце от цвят и поемах нагоре във висините на нашата любов. Откакто знаех, че Мони ме обича, аз все там се реех, далеч от земната действителност. Ето защо, когато ми каза:

- Наде, хайде да те водя в София - аз не дочаках да се доизкаже, а изкрещях:

- Да! Да! Води ме, където искаш хайде!

Той така бурно се разсмя, че от небесните глъбини, където летях, тупнах в миг на земята и от обида страшно ме заболя.

- Чакай, Наде, не бързай толкова, не сме говорили още с майка ти. Може да не те пусне.

- Ще ме пусне, ще ме пусне...- заповтарях механично. - Аз ще избягам...

- А-а, не може така. Нали не искаш да тревожиш майка си?

Задърпах го да отиваме веднага при нея. Тя не се изненада от посещението, в селото всеки човек можеше да влезе, в която и да е къща, по всякакъв повод. Остави хурката, завърза по-здраво шамията, поприбра къдриците от челото и сложи софра с „що дал Господ“ да го посреща, а той така сладкодумно й обясни колко много ме обича, как ще ме пази и ще се грижи за мен, че тя попремига няколко пъти в колебание и се съгласи.

- Пускам я само защото е с теб. Знам, че няма да злоупотребиш. Тук и без това хляб няма. Съгласна съм, но да се учи, не да се жени. Та тя е още дете.

- Бъди спокойна стрино Фано. Ние с Надето ще се изчакаме да се изучим и тогава ще се женим.

На лицето й грейна горда, щастлива усмивка, но отдолу пропълзя майчината тревога и я затри.

- Да я пазиш, много да я пазиш, Монко, че тя е още с детски акъл. Тук нема късмет със сирашкото си детство, дано поне там да има.

Тръгнахме за столицата със сутрешния влак. Искаше ми се пътуването да е безкрайно, заради вълнението от новите впечатления, възхитата, любовните погледи на Мони. Струваше ми се, че моят любим е слънцето, а аз съм единствена в света толкова силно обичана и желана.

 

Мони ми намери работа, общежитие, записа ме във вечерна гимназия и замина за Съветския съюз да учи в партийна школа, но престоя много повече години. Когато се върна, аз бях завършила университета и се оженихме. Животът ми навлезе в най-красивата приказка: деца, любим съпруг от висшите ешелони на властта, който изпълняваше всеки мой каприз, луксозно обзаведено жилище в най-озеленената част на града. Разкошна вила - замък в Драгалевци, кола, взета без ред, карана от брат ми, защото ние се возехме на държавна, стилни мебели, фини предмети с валута, услуги на близки и приятели за най-невероятни неща и всичко, каквото пожелаем, без ограничения.

Самочувствието за господство над другите, лукса и закрилата на Мони изтикаха болката от бедното ми детство в подмолите на амнезията. Заживях без никаква цел. Топлите вълни на доволството сладко ме полюшваха до заобленото коремче на любимия и аз заспивах все по-дълбоко в своя свят, сляпа и глуха за околните, докато не зърнах момичето с дебелото грозно палто в непоносимия пек. В него видях себе си.

“Да! Това съм аз! Аз съм! Със същото такова палто в жегата през военната 1943 година.“

Задълба ме натрапчиво споменът. Надигнаха се забравените ми страдания, обсебиха ме в миг и като с юлар ме поведоха след нещастното момиче.

 

Озовахме се в малка градина, с онемели от задуха вековни дървета, момичето се огледа безпомощно, прекрачи до близката пейка да седне, но не му стигнаха силите и се свлече на колене до нея. Пребели очи и положи глава на седалката. Стори ми се, че умира. Огледах за помощ, но в обедния час градината беше опустяла.

- Лошо ли ти е, девойче?

Погледна ме вяло и в очите му изплува вик за спасение.

- От жегата е - казах.- Сега ще те разгърна да са разхладиш.

- О, не, не... - окопити се то и се задърпа. - Отдолу съм дрипава и почти гола, а и сега ще ме втресе.

Въпреки окаяния вид, момичето излъчваше интелигентност, а аз все повече се откривах в него.

В онези години гладувах и бях в безкрайна беда, която надигаше противоборството ми, но сега бе друго. „Строим социализъм; по фабрики, заводи, Трудово кооперативни земеделски стопанства кипи бурно съревнование. Родината ни е в икономически подем, хората се замогват и са щастливи.“ Ей това нещо се замота в подсъзнанието ми ни в клин, ни в ръкав и изведнъж съзнах, че в центъра на градината беше инсталиран високоговорител, който го прогласяваше с тържествен, внушителен с патоса тон. Момичето продължаваше да стиска палтото да не го разгърна. Видят му разкриваше недопустима бедност, а във въздуха като топовни гърмежи ечаха думите: „Героичните строители на новия живот ликвидираха бедността, в България няма вече неграмотни, няма бедни, няма...“

Болното простена, затрепери и пламна в температура.

- Но къде си тръгнала в този пек? Хайде да те заведа у вас - казах почти разплакана и се учудих на себе си, че изпитвам състрадание. Отдавна не бе ми се случвало.

- Аз съм отдалече. Идвам от планинското село Сетино. Докторът не можа да ме излекува и ме изпрати с тази бележка в болница - и то бръкна в джоба на палтото да я търси, но ръцете му трепереха от треската и дълго не можа да я намери. - Казаха ми, че няма места... Пък аз се загубих.

Момичето се задъха от говоренето и отново примря. Огледах се за телефон, такъв нямаше. Излязох на улицата, спрях такси и го заведох в същата болница. Щом споменах името на мъжа ми, сестри и лекари веднага се разтичаха. Настаниха го в най-хубавата стая. Санитарката окачи дрипите му толкова внимателно, сякаш бяха скъпи дрехи на големец, от когото зависи бъдещето на всички. Палтото, което събираше присмехите, сего го докосваха като вълшебен предмет, който носи щастие. Задавах си въпроса „Защо?“. Каква беше магията в името на мъжа ми, та раздвижи целия персонал. И как се намери място, като такова нямало. Пъдех отговора. Инстинктивно усещах, че разклаща помпозната сграда на щастието ми, построена върху пясък от себелюбие и фалш.

 

Обещах на момичето, че ще идвам да го виждам и си тръгнах. Тежкото запарващо палто вървеше неотклонно пред вътрешния ми взор, ровеше в душата ми и будеше неясна тревога. Минах по болничната алея, зеленината да ме успокои, но напрежението все повече се нагнетяваше. Усетих безсилие и се отпуснах на близката пейка. Седях объркана и гледах неподвижно в краката си. Тук някой беше ял кифла и се събираха мравки. Няколко от тях мъкнеха едра троха, но дойде една голяма, охранена тяхна посестрима и грабна трохата, а те се разбягаха на различни посоки. Същото ставаше и с врабчетата. Щом някое се устремяваше към трошица, идваше едно много нахално, много бързо врабче и светкавично я измъкваше от човчицата му. Заставаше настрана и изчакваше следващата жертва, която ще ограби... Не исках да ги гледам. Вдигнах поглед към алеята. Там съзрях сочнозелена тревичка, която пиеше сока на друга и тя почти загиваше в сянката й, бледа и хилава. Накъдето и да се обърнех, грубата сила властваше. Паразитизъм при растенията, паразитизъм при животните. Кой от когото може, смуче. Граби. А при хората? Мисълта ме отведе при Дино преди девети септември 1944 година - изкупчика на малини в Сетино, при Тренда и мъжа й. Те крадяха залъка на селяните като врабчето и тревичката. А днес? Пламъците на прозрението за фалшивото ми глуповато щастие и паразитен живот опариха душата ми. Не живеехме ли в жилище на цял етаж, който побираше три големи апартамента, а бившият му собственик, обявен за народен враг, гаснеше в разкапаната барака. Той пък вероятно го е ограбил от други. Аз не тънех ли все по-дълбоко в незаслужени материални излишества, докато равнодушно гледах как съседските деца изнемогват в недоимък.

Мони отрано беше въвлечен в „борбата против фашизма“ и след 9.09.1944 година компенсираше преживените лишения и рискове с материални блага. Аз обаче никога не се запитах защо ни се предоставяше всичко безплатно, сякаш това ни принадлежеше по рождение. Откъде идват щайгите с отбрани плодове и зеленчуци за зимата. Мазето се изпълваше с продукти, хладилникът с прясно месо и най-хубавата риба. Преди два дни отново ни бяха заредили. Хората, които ни ги донесоха, бяха мъже с дебели вратове и доволни лица.

- Другарят Тарев ни изпрати да докараме тези ягоди и череши. Къде да ги оставим? - и разливаха угодническа усмивка, сякаш прекрачването на нашия праг е сбъдване на най-висшата им мечта.

- Гана, оправи се с другарите - викнах на домашната помощница и се върнах отново в леглото с лековатото романче. Тя се затича, залитайки от изнемога да отключва и заключва, да разтоварва заедно с тях, без да смее да сложи нещо в устата, а аз не се сетих да я почерпя или изпратя малко на момченцата й, които вероятно не виждаха подобни лакомства.

Гана беше вдовица. Заплатата й като работничка не стигаше да осигури на децата си сносно съществуване и идваше след работа у нас да прислугва за допълнителни средства. Понякога я зървах по стълбите. С какво усилие влачеше пребитото си тяло, но видеше ли ме, лицето й моментално се изопваше в изкуствено бодра усмивка. Переше, чистеше, готвеше; гладаше перфектно ризите на Мони и ги сгъваше. Красивото й лице съвсем побледняваше и русите й, свободно разпилени къдри, се оросяваха с пот. Накрая поливаше цветята, на които много държах и си тръгваше полужива от премала с празни ръце. С празни ръце! А колко много храна се изхвърляше. Къщата ни беше пълна с излишъци от всичко, но аз не се сещах да я подканя да ги вземе, а тя беше горда, никога не поиска нещо, само очите й се насълзяваха, когато изхвърляше годна храна, за която семейството й жадуваше. Веднъж, как ми беше дошло на ума, не зная, й подхвърлих недоизносени дрешки от децата, чорапи с пуснати бримки и рокля от мен. Как светнаха очите й, как нетърпеливо посегна, а на мене ми се досвидя, макар че бяха за изхвърляне.

Тя би могла да ме кълне, както аз в детството, че е принудена да носи чужди дрехи, не по мярка и вкус, но нейните преживявания не докосваха сърцето ми. Вероятно ме е мразела. Може би в очите й не бях човек, а някакво чудовище, всяващо страх и ужас, както у просяка, който сядаше в тунела на отсрещната кооперация и окачваше на гърдите си табела: „Децата са гладни! Милост!“

Случайно минах край него. Гнойните дупки на месото на протегнатия крак и трагичната гордост в очите на нещастника не ме трогнаха. Погнусих се и подминах с възмущение. Как смее да грози картината на блестящите витрини край себе си, да нарушава психическия ми комфорт! Просията беше забранена. Огледах се за милиционер и му посочих просяка. Видях как нещастника се повлече назад и се залепи за стената, но представителят на властта го хвана под мищница и го захвърли настрани. Аз се качих в таксито и мигновено го забравих. Бях сита, здрава и доволна. Гледах през стъклата и си повтарях: „О, колко е красива земята и колко са щастливи хората!“ - без да съзнавам, че цитирам любимия си поет Смирненски. Бях влюбена в това мъртво момче, чиято жива поезия изпълваше душата ми до последната фибра и ме зареждаше с духовна енергия, която ми носеше най-висша наслада, но го бях забравила.

Съвестта ми се надигна, хвана ме за гушата. Аз, надареното момиче, на което в гимназията казваха Огънчето, устояло на всякакви житейски бури: злоба, обиди и най-вече бедност, бях се оставила на материалното благополучие да погуби душата ми. Красива и разкошна отвън, бях станала плоска и пометена отвътре - един празен хамбар, в който танцуваха мишки. Аз ли бях това? Аз ли, която се вживях в съвършенството на природата, разбирах езика на акацията, на водата във вадата и птиците, усещах душите на хората - добри ли са или лоши. Обичах да рисувам и пея. Изпитвах болезнена нужда да чета, да потъвам в нови светове, да фантазирам? Къде е момичето, което гледаше чуждото дете /на кака Лица/, а своите бе предоставяла на гледачки и бавачки; което едва не умря от съчувствие към една зайкиня, жестоко убита от Дино, а сега не виждаше страдания, не ги допускаше до сърцето си и как да съчувства!

Гледах надолу и сълзите ми капеха в пепелта, но не ме пречистваха, а вдигаха все нови завеси от заблудения ми живот.

На вратата ни често звъняха нуждаещи се. Окаяници, които молеха за лекарства от чужбина за ефикасно лечение на дете, за жилище или работа.

В съзнанието ми се натрапи измъченото лице на майката със сляпото момиченце, вкопчено в ръката й, преподавателка в университета, която оставяше студентите, за да ни звъни на вратата с молба да уредим лечение на детето й в чужбина. Мони не беше на нормиран работен ден, а аз често бивах вкъщи и първа се отзовавах на страхливото позвъняване, присъщо на човек, който ще проси милост. Такова позвъняване будеше себелюбието ми и ме изпълваше с гордост от властта, която притежавахме. Отварях рязко, изпъвах шия и се провиквах с глас, преливащ от високомерие:

- Мони!

И той се понасяше тежко към вратата, смръщил важно вежди. Самодоволната гордост, родена от самочувствието за власт над художници и учени прозираше и под най-сериозната му маска.

Жената беше психолог, проникваше зад нея и се смущаваше.

- Аз..., ако не беше за детето, не бих ви безпокоила...

Риеше с крак, загладена в пода и заекваше от унижение, че трябва да проси милост от човек, по чието лице не трепва нито едно мускулче на съчувствие.

- Да, да. Ще видя какво мога да направя - отговаряше й Мони нетърпеливо. - Обадете ми се другата седмица. Или не. Тогава ще пътувам в чужбина. За по-сигурно, обадете ми се след двайсетина дни.

След определеното време жената отново звънеше на вратата.

- Знаете ли... Тези дни имах много работа - и се почесва по главата. - Но до една седмица ще видя какво мога да направя и ще ви се обадя... Да, да. Ще ви се обадя... - и тръгваше да се прибира, без да попита за телефона, а тя се провикваше зад гърба му през сълзи:

- Телефонът ми е 45 32... - и оставаше да чака, чувствайки, че разговорът не е завършен и обещанието е несериозно. След малко бавно си тръгваше по стълбите и пускаше сълзите на воля.

- Отиде си - казвах на Мони, а той, зачел се вече във вестника, ми отвръщаше:

- Подсети ме, когато съм по-свободен да разговарям с Министерството на здравеопазването и „Червен кръст“ - но аз все забравях. Моите деца бяха здрави и не можех да почувствам сериозността на тази молба.

Господи, що за чудовище съм била! Каква духовна слепота, каква безчовечност! - усещах мислите си като змии в сърцето и се свих отдве, но по стар навик веднага затърсих оправдания:

Може би, това бяха душевните белези от нараненото ми детство. Пренебрегвана - пренебрегвах. Живяла в бедност - отрупвах се с излишества. Изпитала страшна самота - стремях се всички да ме забелязват и обичат. И...аз не знаех, че зрението на детето е в толкова критично състояние.

Съвестта ми не се примиряваше с никакви доводи и оправдания. Спала толкова време, сега беше възправила ръст, бодеше с показалец душата ми и повеляваше:

- Спомняй си, спомняй си, за да се видиш! - и аз започнах да си спомням за хората, които бездушно бях подминавала, дори и майка ми, която бяхме уредили с жилище, но оставили в самота, защото рядко се сещах за нея и не я посещавах. Леля ми, бездетна вдовица, гаснеше забравена в старчески дом, а колегите, които си споделяха проблеми и нещастия възприемах като упоителен дъждец и се прозявах.

Всичко в мен се движеше, кипеше и аз търсех начин да го усмиря и поставя на място. Станах от пейката и се запътих към старопиталището да посетя леля с тайната надежда да успокоя съвестта си.

Фасадата на старческия дом създаваше илюзия за малка едноетажна постройка. Отворих вратата и се озовах в тесен, безкрайно дълъг коридор. Дали от бедния ковчег, изправен отвън до стената, от мрака или от мъртвешката хладна тишина, изпитах чувството, че се намирам в предсмъртния тунел и неволно потърсих светлинката в дъното, но такава нямаше и сърцето ми неприятно притупка. Добре че се белна престилката на медицинската сестра. Милосърдието беше изписано на младото й лице и веднага ми стана симпатична.

Хлътнахме в една от стаите. Задуших се от смрад на урина и болно. Под всяко легло имаше гърне. Явно, никой не излизаше навън, което обясняваше тъмнината в коридора. Спаружените старици бяха застинали в различни пози. Очите им, разводнени от неописуемата мъка на самотници, се рееха някъде из въздуха, примирени със страданието, но ушите им продължаваха да се вслушват в нещо свое, което очакват. „Умиралня!“ - мина ми като светкавица през ума. Какво остава от живота? Той преминава като река: през палавия звън на ручея в детството, през благодатното пълноводие на зрелостта и ето сега кроткият край на вливането в отвъдното. Какво остава? - Това, което е напоила със себе си, което е дала на хората. Но какво давам аз?! - Нищо. Дори децата си не гледам, мога само да им се радвам. Врялата вода, която ме попари от тази мисъл, се превърна в студена пот.

Докато стоях закована до вратата, сестрата беше отишла до леглото в ъгъла и ми направи знак да отида при нея... Там беше леля ми.

- Бабо Анастасийо, имаш посещение - каза тя и си отиде.

Леля ми лежеше по гръб с вперени в тавана тъжни очи и не помръдна.

- Лельо, аз съм, Надето, не ме ли позна?

Единственият знак, че ме е чула, бяха очите, които се напълниха със сълзи.

- Имаш ли нужда от нещо, лельо?

- Имам нужда да умра... - и все не ме поглеждаше.

Устните й недоверчиво се изкривиха, а аз закърших ръце край нея и не знаех какво да й кажа. Изплаших се, че след толкова време на самота, може наистина да е е забравила.

- Стани да поизлезем навън - и посегнах да я повдигна.

- Не мога, болна съм. В тази стая всички сме много болни. Тук не се живее, а се умира. Хубаво ни гледат, но... Пък и навън само ковчези и носилки се виждат.

Хванах я под мишница и я помъкнах, но тя едва влачеше краката си. Поставих я на пейката до вратата и седнах до нея.

В коридора се чу препирня на висок глас, която премина в караница. Млада жена търсеше своя сродница, но никой не можеше или не искаше да й каже къде е и тя си тръгна разгневена, като ги заплашваше, че пак ще дойде, но тогава... Един старец, който почистваше розите пред фасадата, я посъветва да отиде в общината и да потърси смъртен акт. След малко жената се върна разплакана и силно възмутена. Крещеше на всеослушание, че в дома периодично се извършвала чистка - това личало по датите на смъртните актове. Уморявали тежко болните с маркуча в банята. Уж да ги почистват, през най-студените зимни дни ги поливали с ледена вода.

По лицето на леля се изписа страх и доверително ми прошепна:

- Аз нали ти казвам... Това всички го знаем. Прави го една от санитарките, Дуда се казва. Тя е страшилището на дома. Чудя се мен защо още не ме е поляла.

- Как! Но защо не я уволнят?

- Никой не смее, защото била роднина на някой си другаря Василев, голяма клечка, от който и главният се страхува.

Струваше ми се доста невероятно. Та това беше безчовечно, ужасно, но като съзнавах какво представлявам аз със своето бездушие, защо и това да не е вярно.

Стоях доста при леля ми. Тя първо млъкна, но после се оживи и ми разказа много неща за дома. Явно се гордееше, че има посещение. Обещах й често да я навестявам и очите й светнаха от надежда. Когато я хванах под мишница да я прибера, ми се стори, че стъпваше вече по-уверено. Тръгнах си пеша.

За първи път от толкова години имах истинска душевна болка и изпитах нужда веднага да я споделя. Отидох у приятелката ми Дончето с намерение да излея преживяванията си докрай, но тя се смути от изненадата и веднага разля престорено радостна усмивка.

- О-о-о, влез, влез... - и ме прегърна много силно, но моите очи бяха вече отворени и аз видях тревогата, която пробяга през лицето й. Вероятно обърквах някакви нейни планове. Никога по-рано не се бях замисляла, нито я питах дали има ангажимент, когато ми се приискаше да я посетя и тя винаги беше на мое разположение. Пристъпих неуверено. От гарсониерата, придобита благодарение на моята намеса пред мъжа ми, скромно, но изящно подредена, вееше уютът на чистата Донкина душа, в която мислех, че намирам съпричастие на вълненията ми, винаги когато пожелаех.

- Ей сега ще ти направя кафенце, зная как го обичаш, ей сега, ей сега - повтаряше без нужда и като невестулка притичваше до кухнята да ми подрежда масата. Тревожната й припряност достигаше връхната си точка. С крайчеца на окото непрекъснато поглеждаше часовника си. Едва днес забелязах, че тя е красива, с неотразимо сексапилно излъчване. Сигурно имаше много обожатели, но аз никак не се бях интересувала от нея. При срещите център на вниманието ни бях аз. Беше готова безкрайно да ме слуша колко много ме обича мъжът ми, колко съм щастлива с децата, как ме обожават в службата... Тя ми бе връстница, познавахме се от университета. Още не бе се омъжила, а мечтаеше за деца. Как не съм се сещала, че може да я наранявам с моите хвалби. Не бях забелязала също, че не идваше у нас и не ме търсеше, само на празници носеше подаръци на децата.

Казах, че ме чакат и скочих от масата, без да се докосна до почерпките. Дона не можа да скрие облекчението си. Излязох на улицата с чувството, че току-що съм загубила близък човек. Обляха ме студените вълни на самотата. Пъстроцветната река от хора течеше пред погледа ми безразлична към моята особа. Никой не ме погледна дори.

Ето една дама като мене преди, на която погледът крещеше: “Вижте, вижте колко съм хубава...“ и хората наистина я гледаха, но Боже мой, тя приличаше на проститутка, която търси клиенти. Заля ме вълна от срам. И аз бях като нея.

В истинска треска изпадах, когато придружавах Мони на приеми и коктейли. Събудената памет сипеше тръни в сърцето ми от много такива случаи, когато с часове се гледах в огледалото и захвърлях около себе си купища рокли, обувки, аксесоари, докато се наглася, а Гана после трябваше петдесет пъти да се навежда и изправя, за да ги прибере по местата им. Дори и сега, след толкова години, сетя ли се за един прием, леден обръч ме стяга от срам, а устата ми изтръгва стон на ужас от унизителното ми поведение. Аз влязох на крачка пред Мони с високо вдигната глава и стъпвах като малоумна принцеса сред придворни, въртейки наоколо очи да схвана ефекта, а той беше поразителен. Разговорите секнаха, очите се впиха в мен и ми се струваше, че усещам с гърба си стрелите на завистта и злословието, което ме задъхваше от суета, че съм център и ме харесват. Сред съпругите имаше важни, делови дами, но те не ме интересуваха, а тези взети направо от полето или фабриките, завършили набързо съмнително образование в разни курсове и школи по комунизъм или в най-добрия случай, рабфак, между които се разгаряше истинско съревнование по снобизъм и парвенющина. Облечени в пресилено разкошни тоалети, без оглед на коя какво отива, нацапотени с грим и маникюри, за каквито наскоро изпращаха в концлагер, те се скупчваха в средата да се надхвалват и надуват за положението си толкова много, че заприличваха на детски балон, а аз държах първенството. Бях образована, красива, облечена с подчертан естетически вкус и се надувах с опасност да се пукна.

Мони обикновено ме оставяше сама и аз почти го забравях, но на последния коктейл случайно го зърнах, когато прекосяваше залата и - Боже, прости ми! - едва го познах. Той плуваше в някакви въображаеми висини, сякаш е небесно тяло, което създава законите на битието. В този миг отсреща се зададе спижурясано старче и Мони мигновено се смали: коленете му се подгънаха, шията изчезна и главата му потъна в раменете. Като се изравниха, кръстоса крак, наведе плешивото си теме и с балетна стъпка преви наедрялото си тяло в дълбок реверанс. Зачудих се на способността му да се преобразява, но повече не се замислих, нали през нощта отново ще ме дарява с ласките си, а аз ще се гуша в уютното му коремче и ще ми бъде спокойно, спокойно... Но не стана така тази вечер.

Старикът се запъти към мен и започна упорито да ме ухажва, докато накрая ми предложи да излезем малко на въздух. Обичах ухажването и сама го предизвиках, но старчето беше грозно и прекрачваше рамките на обикновеното мъжко възхищение. Това ме дразнеше и аз демонстративно му обърнах гръб.

Вечерта Мони едва не ме изгони със скандала, който ми направи.

- Как можа да откажеш! Ти знаеш ли кой е той? Благодарение на него имаш този дом, този шофьор с луксозна кола, който може да те откара, където искаш. И парцалът на гърба ти, и всичко, всичко, което имаш, приеми, че е подарък от него.

- Подарък ли? - недоумявах уж аз. - Ами той откъде има тези неща?

Е, не бях чак толкова глупава, досещах се за всичко, но понеже държах да не наруша мнимото си щастие, изтласках случая в забравата, както всичко, което го застрашаваше.

 

Сега вървях объркана по улиците, блъсках се в хората като сляпа и редом с чувството на срам от себе си, се надигна и погнусата. От мен, от Мони и всички подобни.

Върнах се вкъщи съкрушена. За пръв път се зарадвах, че няма никой. Мони ми беше оставил бележка, че се наложило да лети за Москва. Децата били при майка му. Залязващото слънце проникваше през стъклената стена на огромната зала, която наричахме хол и палеше огньове от жълтите губери и завеси, но те ми чуждееха и създаваха тягостното чувство за мъртвило. Хвърлих се по корем на леглото с елегантната рокля и се отдадох на мътните си чувства, които поведоха мисълта ми към други забравени грехове.

За първи път започнах да премислям отношенията ми с колегите. Когато култът към личността на Сталин беше достигнал връхната си точка, въздухът навсякъде бе напоен с непоносимо напрежение. Всеки шпионираше всеки, слухтеше, дебнеше другите и много внимаваше да не изтърве нещо необмислено, за което веднага следваше затвор, дори лагер и смърт. В службата подгонваха ту един, ту друг. Непрекъснато се говореше, че ще уволняват някого. Днес този, утре онзи. Цареше парализиращ страх. Едва сега осъзнавах, че като съпруга на властник и аз съм носела частица от този страх. Прекрачех ли прага на службата, винаги последна, сякаш се задвижваше механизъм. Жените угоднически ахнаха от тоалета и прическата ми, а мъжете се надпреварваха да ми правят комплименти. Аз премирах от щастие: колко съм красива, обаятелна, желана за приятелка и за... Видах се като пауница, която пери опашка и се надува. Очите ми подгизнаха от сълзи на разкаяние. Главата ми бучеше като товарен влак, от който ме сочеха старите грехове и саркастично се смееха.

Не можех да заспя. И не исках. Едва дочаках да съмне, за да отида на работа и покажа новото си лице.

Когато пристигнах в службата, колегите, скупчени прави в средата на залата, бурно се смееха, вероятно на най-новия виц. Като ме видяха, моментално добиха делово изражение и се пръснаха по местата си, сякаш съм шефът и съм ги сварила в нарушение, а работното време още не беше започнало. Случвало се е и друг път такова нещо, но ме е изпълвало с гордост, че съм важна. Сега се спаружих като попарена от зла вест.

- Другарко Тарева, ето ти заданието за днес. Трудничко е, но ти ще се справиш.

Всъщност, програмата бе изпълнена от Славова, оставаше само да я запиша. И така е било всеки път. Шефовете ми бяха давали все подработени задачи, а твърдяха на всеослушание, че ми възлагат най-трудното. Та аз не съм свършила нищо самостоятелно досега. Дали съм се заблуждавала или съзнателно, тайничко съм го подминавала? Ужасих се от мисълта, че винаги съм го знаела, а едва сега се обидих и ме заболя.

Станах от мястото и също на всеослушание, както правеше шефът, извиках:

- Славова, това е програмата, върху която ти работеше. Ето, тя е твоя, запиши си я. Моята е тази в ръцете ти, новата, която аз трябва да изпълня. Дай ми я.

Всички се вковаха от учудване, а шефът изтълкува това като неизвестна заплаха и се сви от страх. Аз се усмихнах доброжелателно и казах:

- Няма нищо особено, искам да видя сама какво мога да направя.

До края на работното време цареше необичайно настроение. Разменяха се недоумяващи погледи и неми въпроси. Не се справих със задачата, но какво от това - нека да видят истинския ми лик. Не съм толкова тъпа, знаех, че ще се науча. Сега важното беше да се отърся от фалша и вече го постигах.

Чувствах нужда да споделя преживяванията си с някого и след работа отново затичах към Дончето. Надявах се да я спечеля за искрено приятелство. Влетях в жилището й и от вратата изстенах:

- Донче, аз съм лош човек, фалшив човек.

Очаквах да събудя силен интерес и на свой ред да изкрещи:

- Казвай! Разказвай бързо защо мислиш така.

Вместо това, тя ме изгледа недоверчиво и се отдръпна. започнах да й разказвам за палтото в детството - тя го обръща на шега. Заговорих за сегашното палто на болното момиче - отвлича въпроса и в очите й се стаява страх.

- Но, Донче, в мен се извършва преображение благодарение на това палто. То ми върна спомена за истинския живот, живот в борба за запазване на човешкото достойнство. Аз вече виждам страданията на хората, съчувствам и ми се иска да помагам.

В крайчето на устните й трепна едва прикрита ирония, но надигналото се подозрение бързо я стопи. Дона пребледня и аз усетих как дъхът й секна.

Страх! Внушавах само страх!

Когато се връщах, видях отново просяка. Затичах към него да му кажа, че ще му помогна, но той така се ужаси и повлече назад, че падна в шахтата на кооперацията. Извиках „Бърза помощ“ и се повлякох към дома с чувство на полудяващ палач. Аз бях за клетника природно бедствие, невъзвратимо нещастие. Бях страшилище. Болеше ме от това прозрение и ми идеше да вия. Греховете ме смазваха. Защото аз бях и шпионка, предателка на честни хора и смятах това за най-висш патриотизъм. На комунистическите празници: Девети септември, Седми ноември, Първи май, когато се поздравявахме, специални хора и аз първа между тях, дебнехме за настроението на всеки. Всички трябваше не само да са бодри, но и да сияят от щастие. Усмивки, начин на ръкуване, махане към трибуната на манифестациите зорко се следяха. Който не се усмихваше достатъчно, който не размахваше ръката си за поздрав към трибуната, го обявяваха за политически незрял и от това имаше последствия... Ваня, на която брат й загина в концлагер, трябваше също да се усмихва щастливо...

Зави ми се свят, сърцето ме заболя и ми се подгади. Стори ми се, че умирам. Изведнъж съзнах, че ако падна и издъхна сега на улицата, никой не ще се просълзи, ще изпитат облекчение - един злодей, един паразит по-малко.

Но Мони ме обича! - бранех се аз от лошите изводи. Закълваха ме въпроси. Какво обича Мони в мен? Наистина, какво? - Косите, очите, тялото ми обича. Аз бях придатък към условията да съществува удобно. Как ме обича? - Егоистично - отговарях си с болка. Осланяйки се на безрезервното ми доверие, майсторски извая душата ми, каквато той я желае. Да принадлежа само на него. Да не мисля за проблеми, за духовно извисяване и свой живот. И аз не мислех. Мони мислеше вместо мен. Станах кукла на конци в ръцете му: майсторка в леглото, звездата на приеми и банкети. Ухажвана от мъжете, предизвикваща завист у жените. А може би, на Мони това му е било необходимо за бързото изкачване по стълбата на властта.

Почувствах се безкрайно унизена, сама, в смъртно отчаяние, а нямаше кой да ми подаде ръка. Едва се добрах до дома. Тръшнах се на дивана и замрях в неистово желание да изчезна без следа.

 

Моят възлюбен се прибра и ме погледна, без да ме вижда. За първи път забелязах колко много се е променил. Усмивката, която му придаваше лъчезарен вид, я нямаше; вместо това, едно смръщено чело и ириси, играещи като у подплашено животно. Сега се сетих, че на приемите не прекарваше добре. Измъчваше го непрекъснато безпокойство кой как му стиснал ръката, как го погледнал. Във всяка групировка откриваше заговор срещу себе си.

Гледах го и все повече добивах чувството, че това не е моят Мони, любимият ми човек - лъчезарния, светлия и много щастлив Мони, който ме обичаше повече от всичко на света и смехът му се лееше като кристален поток. Сега целият бе заприличал на пресъхваща мръсна локва. Изпълни ме с жал, завладя ме чувството на тежка загуба и се разридах с глас.

- Но какво ти е, Друже? Какво се е случило? - погледна ме озадачено той, но не особено разтревожено.

Ние така си казвахме вкъщи: „Друже“. Изведнъж съзнах, че наистина сме „Друже“ - другарчета в играта, всеки по своя начин.

Не знаех какво да му кажа и глупаво изтърсих:

- Ние с тебе не сме същите...

- Разбира се, миличка, и какво от това!

- Но ние сме лоши, лоши, много лоши...

Той ме погледна втрещен и след пауза така се разсмя, че усетих пирони в ушите си.

- Защо да сме лоши? Нито убиваме, нито крадем.

- Убиваме и крадем!

Изгледа ме много озадачен, вероятно помисли, че се побърквам и аз поясних:

- Убиваме с бездушието си, с подозрението си, във всеки търсим враг и го унищожаваме, крадем от залъка на народа, за да се обогатяваме.

Той скочи и ми запуши устата, като страхливо се огледа наоколо, сякаш бяхме на обществено място. Отмахнах ръката му със злоба и продължих:

- Сърцата ни са потънали в лой. Слепи и глухи сме за страданията на хората. Загубили сме чувството за реалност. Само буржоазни елементи ни се привиждат и ги преследваме, а те са хора като нас.

- А когато мен преследваха, сякаш съм див звяр, когато ме стреляха и изпочупиха костите ми в полицията!?

- Да. В полицията. А сега има Държавна сигурност. Борба на хора срещу хора.

- Но тя, борбата е необходима като въздуха и водата. Задоволява потребности от свобода, храна, територия. Създава развитието.

- И за сметка на това се руши и убива. Борбата би могла да бъде не агресия към човека, а стремеж към опознаване на природата, към любов и творчество.

- Това е невъзможно. Борбата, такава, каквато е, се налага от ирационални сили - изстреля той злорадо, като се навря в лицето ми, а аз се разкрещях:

- Но на мен не ми харесва, не ми харесва да живея със злото - и усетих, че последната ми капка сили ме напуска, но като видях победната му физиономия, отново се съвзех.

- Да, хубаво са те научили в школите по комунизъм - и бутнах в ръцете му листа, на който бях записвала молби, докато го нямаше.

- Ето, виж какво искат тези хора и им помогни.

- Ти се побъркваш!

- Не! Оздравявам!

- Но светът е пълен с нуждаещи се. Аз ли ще ги оправим? Дори и да искам, не мога да удовлетворя всички. И защо аз?

- Можеш! Ти затова си там - на върха на властта - за да помагаш на хората, а не да смучеш от тях.

- Да смуча ли? Каква грозна дума - и физиономията му се изкриви като зашлевен от коприва.

Укротих гласа си и продължих:

- Бях в старческия дом при леля ми. Там има една санитарка - убийца - и му казах какво прави. - Искам да бъде уволнена.

- Но как? Това не е моя работа.

- Отсега нататък, след като вече знаеш, убитите старци ще тежат и на твоята съвест, затова се залавяй.

- Добре. Залавям се - и тръгна неохотно към телефона, но ме погледна с такава ирония, че изпитах злоба към него и демонстративно се прибрах в стаята си. След малко дойде да ми съобщи, че въпросната Дуда е непоклатима, защото ако той заповяда да я уволнят, ще го сполети голямо нещастие - другарят Василев ще го съсипе по всички линии.

Настръхнах. Скочих срещу него разтреперана и му се озъбих:

- Ще я уволниш! Тя е убийца!

- А ти си луда! - просъска за пръв път в лицето ми обидни думи и излезе с трясък от стаята.

Не спахме цяла нощ.Чувах как ту се разхожда оттатък от стена до стена, ту влиза в банята да се плиска с вода и си представих, че очите му се наливат с кръв. Дали от ярост или от разкаяние, не исках да гадая. Аз мислех за себе си, за загубата на човешката си душа. Защото се чувствах като бездомно куче, изритано и много тъжно, което хората заобикалят, за да не ги омърси, да не ги зарази или ухапе. Причината си бях аз. Изхвърлих се нависоко, скъсах връзката с човешкото и забих главата в пръстта. Но се надигнах, не позволих на болката да ме стопи. Знаех, че отново ще бъда човек, както когато победих тайфата начело със Зинчето, когато всички ме уважаваха и търсеха моето присъствие, когато знаех коя съм и пазех достойнството си, а в школата по рисуване в гимназията ме обявяваха за най-талантлива и очакваха много от мен. Моята истинска същност бе жива.

Изпитах силно желание да рисувам. Изкуството казва всичко и това, което не се изразява с думи.

Едва дочаках сутринта. Мони, след безсънната нощ, гръмовно хъркаше. Купих бои, платна, измъкнах статива и застанах пред него, тръпна, трескава. Заработих като в сън, движена сякаш от външна сила. И странно, изпод ръцете ми излизаха страданията на хората, въплътени в определени образи. Нещастниците долу се гърчат в мизерия, обвити в чернилка от грижи, а горе, в облаците, на пищна трапеза - черните лица на охранени господа.

Мони не издържа на отчуждението и един ден влезе в стаята ми. Като видя стените покрити с картини, вероятно не осъзна къде се намира и изпусна кафето, което беше приготвил специално за мен, за да се сдобрим. Загледа се в листа, на който с флумастер бях обединила картините под заглавие „Строим социализъм“ и се свлече на близкия фотьойл.

- Ти ме унищожаваш! - извика тревожно.

- Не! Спасявам те. Ще направя изложба с тези картини.

- Не затривай семейството, помисли за децата. С такива картини озаглавени за социализма всички ще се озовем в концлагер.

Никаква изложба нямаше да правя. Искаше ми се да го накажа, а за какво и аз не знаех.

Той скочи, задраска „Строим социализъм“ и написа „Живот при капитализма“. Аз изтрих „...при капитализма“ и написах „...през всички времена“. Усетих как тъканите в тялото му се отпуснаха, кръвта потече спокойно и от забравената му същност избликна някогашният мой Мони. Загледахме се отблизо в очите. От неговите зеници надничах аз.

В този миг разбрах, че за тези двадесет години брачна и предбрачна близост ние се бяхме сраснали и можехме да живеем най-пълноценно като едно цяло. Това не беше само любов, не беше само приятелство, привързаност или навик. То бе вливане на душа в душа и омесване в сплав с всичките ни сегашни несъвършенства и някогашните пориви за чист светъл живот.

Мечтата за взаимно духовно издигане заизвира от очите ни и ни понесе в единния поток на сладостното чувство, което бяхме имали от близостта и щяхме отново да имаме, докато смъртта ни раздели.

 


напред горе назад Обратно към: [Палтото ме събуди][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© 2002 Мария Дубарова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух