напред назад Обратно към: [Палтото ме събуди][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



Безкръвен геноцид


От пет дни не беше слагал нищо в уста. Имаше усещанео, че е разтворен и хищник пие кръвта му. Потъваше в чернилка, която заплашваше да го смъкне в безсъзнанието или още по-лошо - в безнадежност и отчаяние, от което Филип Лирков най-много се боеше. Тридесет и пет години като преподавател по история бе възпитавал учениците си в дух на издържливост и воля, а сега да се остави на един глад да го сломи! Не! Не искаше да го допусне. Докато последната клетка на тялото живее, духът трябва да бъде непокътнат, за да остане човек. Така знаеше той, така беше възпитаван от родителите си, също учители, които живееха щастливо, независимо от болести и житейски несгоди.

За по-пряко до пощата, Филип мина през кварталната градинка. Краката му се преплитаха от безсилие, но той се вслушваше в затаения дъх на есенните дървета и сгрян от предсмъртния огън на листата, все по-бодро размахваше празната мрежа. Мисълта, че след малко ще получи пенсията и ще се нахрани до насита, събуждаше живот в гладната му кръв. Под топлите лъчи на слънцето звярът на глада сякаш бе леко задрямал. Надеждата за близкия хляб бистреше синилката в очите му и оцелялата коса, макар и снежнобяла, му придаваше по-млад вид.

Лек бриз изрони листа, красиви в огнената окраска, но обречени на смърт. Тленни, а какво спокойствие създават с феерията на бавното си падане. Навяваха му мисли за извечното, което доведе образа на Веселка. Покойната му от десет години съпруга не успя да потъне, където се утаяват отминалите неща, а си остана там - в най-горния пласт на душата - и по всеки повод заставаше пред него като жива с неповторимия си изумруден поглед. Лирков забравяше, че е умряла. И сега, притисната сякаш до рамото му, усети дъха на косите й, смолисто черни, попили мирис на предчувствие за любов. Често си мислеше, че предопределяйки му я, съдбата го бе дарила с безкрайна незаслужена милост.

Ателието на Веселка му бе любимо място. Картините, покрили стените до сантиметър, разкриваха глъбините на душата й. В платната, в които изобразяваше разрушение и смърт, с таланта на четката си Веселка извличаше и живот. Затова омагьосваха и ги купуваха още незасъхнали.

Филип обичаше, докато тя рисува, да застава до нея изправен и да свири на цигулка шедьоврите на Моцарт. Светът се преобразяваше, в кръвта му потичаше блаженство, породено не само от музиката, не само от раждащата се в момента картина, но и от висшия дар да обича. После се шегуваше:

- Аз те вдъхнових да нарисуваш такава хубава картина.

Тя му отговаряше в същия тон:

- Аз, аз те вдъхновявам всеки ден и всеки час така ревностно да се трудиш, да омайваш на празници учениците си с цигулката и да те молят:

- Още, още, учителю, ни свирете...

Както се беше замислил, Филип се спъна, залитна в насрещната пейка, удари си лакътя и го заболя. Отрезвя от скъпия спомен и закрачи към пощата с чувството, че скоро ще яде. Уви!...Гишето за пенсиите беше затворено. Залата се завъртя и едва успя да прочете табелката: „Пари ще има на 10-ти октомври, понеделник.“ Главата му увисна над празната мрежа. Стоеше мисловен и не се сещаше, че трябва да си тръгне. От опашката на съседното гише, където чакаха за плащане на телефона, се обадиха:

- Днес няма пари, господине, не раздават пенсиите.

Филип се смути и тръгна вяло към изхода. Шумният въртоп от коли и хора го тласна напред. Изправи глава и си каза: „Хайде сега, на един глад ли ще се дам! Лекарите препоръчват понякога целебно гладуване. Тъкмо ще си пречистя организма. - Опита да се внуши, че гладува по желание и обнадежден закрачи към къщи. - Ще чета, ще свиря, ще се наслаждавам на есенната природа, която създава толкова спокойно равновесие в душата ми и няма да обръщам внимание нито на глад, нито на болести.“

- Г-н Лирков, г-н Лирков...- някой викаше след него и прекъсна оптимистичните му мисли.

Опомни се и погледна назад. Учителката на малкия му внук, второкласника Петърчо, тичаше да го настигне. С натежалата фигура и оранжевите коси тя му заприлича на есен. Усмихна се. Очакваше да чуе нещо хубаво, защото внукът му беше пръв в класа и рисуваше изключително добре за възрастта си, но г-жа Делева го погледна тъжно със светлите си очи и заеквайки от неудобство, му каза:

- Г-н Лирков, знаете ли, че Петърчо рови в боклукчийската кофа до павилиона със закуски и каквото намери, яде.

- Как така ще яде от боклука?!...-стресна се смаян Филип. Долепи се до Рашко, синът на магазинера до вас, следва го до павилиона и докато бузанкото дъвчеше обилните закуски, внукът ви жадно го гледаше в устата. Звънецът би. Рашко хвърли недоядените сладкиши в кофата и затича към стаята. Петърчо изчака да се приберат всички ученици, огледа се и зарови с ръце в боклука. Излапа остатъците от шоколадов кроасан с такава бързина, че се задави и закашля. Накрая, намери кутия от натурален сок, изцеди го в устата, като се облизваше доволно и тръгна бавно към класната стая. По тази причина след всяко голямо междучасие той закъснява. Аз не го питам, нито забележки му правя. Учениците ме гледат въпросително, а на мене ми се приплаква, защото зная положението му вкъщи. Нали и моето семейство страда по същия начин.

Филип изхълца задавено, пребледня и залитна. Учителката се изплаши. С разкайващ глас го молеше за извинение:

- Г-н Лирков, моля ви, простете ми, простете... Елате да седнем в градинката.

Очите му се изцъклиха като на умиращ и тя го положи на пейката.

- Ей сега ще изтичам за лекар...

Стана му неудобно, събра воля и се надигна:

- Не, не... Добре съм вече - излъга той и учителката си тръгна.

Филип се залюшка към дома на сина си. Когато отключи и влезе, изпита странното чувство, че се е озовал пред вкаменелостите на гр. Помпей - така бездейни, замрели в безнадеждна неподвижност бяха децата му. Присъствието на бащата не промени нищо в позите им. Въздухът, мебелите, дори и книгите, които обграждаха двете стени, излъчваха трагедия. Леглото биваше винаги застлано с красива дантелена покривка, изплетена на една кука от Зара, снахата, която не позволяваше на никой да се докосва до нея, за да бъде чиста и нова. Тази покривка, завесата, изплетена в същия модел, старинният скрин и гардеробът с модерна релефна окраса, липсваха. Ясно. Бяха продадени. Стаята зееше широка и някак пуста, въпреки присъствието на обитателите.

Филип се окашля, но никой не помръдна.

Данаил, синът му, с тяло на атлет и поглед на орел, който дори и с външността си внушаваше сила, сега седеше оклюмал като младо поломено дръвче. Непосилна вътрешна борба преобразяваше лицето му всяка минута. Измъчваше се, че е известен учител с рядката дарба да отключва таланти у подрасващите, а не знае как да спаси семейството си от гладна смърт. Уверен бе, че ще дойде краят на безизходицата, но човекът е крехък, не може да чака без храна за тялото. А дори и да оживеят, какво ще стане с духа на децата, ще съхранят ли човешкото или ще се превърнат в зверове - се питаше той, стискаше шепи до болка и нямаше намерение да говори с баща си.

Когато Данаил се ожени за Зара, хората казаха: „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“ и Филип много се радваше. Снахата беше забележителна като сина му. Висока блондинка, толкова светла и с такова излъчване на чистота, че човек неволно я оприличаваше на сияние от високопланинска преспа. Беше завършила икономически институт с отличен, знаеше три чужди езика и благодарение на това си намери хубава работа в една току-що създадена банка. Колежката й Дина, чието бюро беше до нейното, я въведе в тънкостите на работата и при всички случаи изразяваше доброжелателството си.

През една обедна почивка отскочиха до съседното заведение. Обядваха, приказваха по женски и се посмяха.

- Виж, виж един „герест петел“ - пошепна Дина и посочи с поглед към вратата...

С тежка стъпка на новоизлюпен богаташ към тях приближаваше шефът.

- Най-чаровни от чаровните - отправи дежурния си комплимент и обгърна Зара с поглед, от който душата й се сгърчи. Предусети нещо гнило и страшно. Той си купи цигари и тръгна навън. Мръсната вълна от погледа му отново се докосна. Това не убегна от Дина.

- Е-е, я по-спокойно! Ти загуби ума и дума. Шефът си е такъв, мисли, че парите му дават право да има всички жени, които пожелае и да прави далавери от всякакъв род. Трябва да свикнеш, не се стряскай толкова. И...ако нещо подписваш, внимавай. Така ще те забърка в мръсните си дела, че после няма да се отървеш.

Шефът даваше на Зара допълнителна работа, за да я задържа вечер до късно. Навеждаше охраненото си лице над нея и дишаше в ухото й. Една вечер се навря в лицето й и зашепна: „Ти си най-прелестната, най-привлекателната, но не искам насила. Обичам жените сами да се хвърлят в прегръдките ми...“ Зара хвърли папката в лицето му, блъсна се в бодигардове и се видя навън. Озова се тичешком до пристанището, което се намираше зад сградата на банката. През тясна пролука се вмъкна вътре, за да се наплаче на тъмно и да успокои сърцето си.

Чу се топуркане, суматоха и на три крачки от нея, където беше светло, видя как двама мъже гонят трети. Той се скри някъде в тъмното сред железопътни линии и вагони. Гонителите се спряха точно пред нея, но не я виждаха - беше прикрита.

- Този трябва да изчезне тук и сега. Той ни видя, свидетел е, а на мен не ми се лежи отново в пандиза - каза единият.

- Може и да не е разбрал какво направихме, да го оставим - възпротиви се другият.

Зара замря. Наскоро беше чула по телевизията, че удушили младеж на пристанището, защото станал неволен свидетел на трафик на наркотици. Ако я открият, жива няма да излезе оттук. Промуши се навън.

Една от колежките й вчера плака. Обичната й леля, която работела на тоалетните в ресторант „България“, получила инфаркт и починала. Веднага се струпали млади и стари жени за мястото й. Зара повлече крака нататък. Може пък още да не е заето. И там, казват, изкарвали добри пари - ресторантът е луксозен и се посещава от богаташи. Пред тоалетните завари Стела, съкурсничка от икономическия институт.

- Изпреварих те - й каза тя още като я видя и диво се разсмя, а в очите й се появиха сълзи. - България няма как да не просперира, щом развиваме с отличните си дипломи икономиката и на тоалетните...

Разговаряха, смяха се, плакаха...

Сега Зара седеше на незастланото легло занемарена и гледаше с омерзение.

- Данаиле, какво е станало, защо мълчите? - запита Филип, макар че много добре преценяваше ситуацията.

Внукът, кръстен на негово име, беше на бюрото с гръб към тях и при въпроса се обърна с такава нагла физиономия, че сърцето на Лирков отново замря, както преди малко, когато узна, че Петърчо рови в мръсните кофи за храна. Филип учеше в горните класове на гимназията и преди няколко дни баща му се оплака:

- Тате, какво да правим, изпускаме го. Не се прибира по цели нощи, а поведението му стана странно. Когато го питаме къде ходи, той ни гледа с ирония, която така изкривява лицето му, че заприличва на престъпник.

Лирков се ужаси. Всеки ден чуваше по радиото за бума на наркоманията в училищата, за ширещата се проституция и необуздана престъпност сред младите. Понякога „виждаше“ и внука си там, но бързо отхвърляше тази представа. Та той беше отличник, с широки интереси и много изяви в конкурси. А тази физиономия сега...

В този момент Лирков изпадна сякаш в друга действителност. Самият той се видя друг и не можа да се познае. В окото му се бе появила сълза. Тя не съответстваше на представата, която имаше за себе си като за значим и силен. Презря се и в същото време се ужаси от гадостта на това ново непознато чувство.

Тръгна си смазан.

Завладя го огромна вина. Стори му се, че дърветата, сградите, небето го сочат с пръст: „Ти, ти си виновен за кризата, за глада, за престъпността... И като си толкова умен и морален защо не спасиш децата си от този страшен ад!“ Лошите чувства го поведоха по наклона на срам и разкаяние. За първи път подложи на преценка професионалната си ориентация и се усъмни в ползата от двете си висши образования: „Защо ми трябваше да се извисявам духом? Ръцете ми бяха бързи и сръчни, не можех ли да изуча някакъв занаят и да се задоволявам с поддръжка само на тялото, ами полетях високо в духовните сфери и се чувствах щастлив, за да бъда сега още по-нещастен. На всичкото отгоре, подхранвах духовните щения и на сина си, без да говоря за нуждите на тялото. Защо го оставих да стане учител и то по най-хуманната идеологическа дисциплина - литературата. Сега идеите ли ще яде семейството му! Гладното изнемощяло тяло ще държи ли духа високо? Ето, на учителите вече няколко месеца не са плащали, а синът ми няма спестявания и едва ли някой би имал при такова малко заплащане...“

В съзнанието на историка Филип Лирков се явиха картини от историята на България, които беше преживял в представата си, сякаш у присъствал: предателства, разруха, унищожение на хора, пожари, реки от кръв... И отново възраждане, отново живот. Но...сега всичко е спокойно - няма война, няма бунтове и революции. НО ИМА ГЕНОЦИД! - сряза го ненадейната мисъл. Да. БЕЗКРЪВЕН ГЕНОЦИД. Натрапи му се въпросът: „Ако така продължава, след години ще има ли българи по нашите земи? Възрастните ще умрат, а младите ще забегнат на Запад.“

Пред погледа му полетяха есенни листа. Стори му се, че горят и стенат, а той е сред тях.

Две ученички любопитно го изгледаха, сбутаха се и Лирков ги чу да си шушукат:

- Я пък този дядка! Елегантен, хубавичък, а как се е натряскал, не му прилича. Виж, виж как залита. Още малко и ще падне...

- Ха, ха, ха - закискаха се момичетата.

- Чакай, чакай, този не е ли дядото на Филип от 11 „б“ клас?

- Кой Филип?

- Как кой, той е най-готиният от цялата гимназия. Не може да не го знаеш: висок, със сини очи и черни коси. Всички момичета бяха влюбени в него, включително и аз, но сега... Видели го в тоалетната със спринцовка... Нали се сещаш?

Лирков не чу по-нататък. Строполи се на пейката до една ограда. Колко беше седял, не съзнаваше, когато видя в краката си окапалата орехова шума и в нея два ореха. Счупи ги. Единият беше кух, а другият с лъскава сочна ядка. Не бързаше да я изяде, гладът му беше преминал. Започна да я съзерцава. Прониза го простата и толкова обикновена мисъл за огромното значение на ядката. Но не затова, че той ще я изяде и тя ще му даде сила, а за необятната космическа енергия, скрита в същността й. „Тази ядка е живот и вечност в безкрая на съзиданието, защото носи енергията на продължението. От нея може да поникне и да се развие дърво с хиляди такива ядки и всяка една от своя страна носи живот на нови дървета и така безкрай.“ Лирков обели черупката и я изхвърли. „Тя не носи нищо - каза си той - има само спомагателна роля, като тялото на човека, което носи духа. Духът може да лети и да се домогва до необятни измерения, духът е носителят на вечния живот. Но може ли без черупката, без тялото? Не, но когато са в съчетание, духът е важният за съзиданието. Ето, другият орех е с почерняла, изсъхнала ядка и черупката остава боклук. Аз не приличам на него, а на този с ядката.“ - определи се Лирков.

Волята вдигна глава и с трескави пръсти зарови в замрялата му душа да търси обнадеждаващи мисли, че тяло без дух е равно на нищо, а той не желае да бъде такова, нито децата му.

Смачканото му чувство за значимост леко се надигна. „Да, правилно съм живял. Възпитах у учениците си високи морални добродетели, създавах дух и това ме даряваше с радост и усет за смислен живот. Бях щастлив и ще бъда, защото те са спасителите, те са орехите с ядката.“ Дори си помисли, че новобогаташите, въпреки милионите, са нещастници, тъй като изпитват мъчителна, неутолима жажда за още. Пари, пари, пари..., зелено..., гущери..., мъни... Това обсебва ума и живота им, това е тяхната гибелна страст, която ги поглъща и дави, прави нощите им кошмарни от страх да не загубят заграбеното.

Като в просъница забеляза мъжете, които разговаряха пред входа на кооперацията. Най-едрият от тях размахваше ръце над главата си, подклякаше и се изпъчваше назад, сякаш играе ръченица. Изглеждаше смешен, но никой не се смееше. Страхуваха се. Беше съседът от петия етаж, Жеко Мързев, бивш сътрудник на партията, а сега ревностен, бързо забогатяващ демократ. Незнайна сила го бе дарила с умението да се преобразява до неузнаваемост. Прекрачеше ли прага на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия и седнеше на стола да пази първия секретар от случайни посетители, които не можеха по друг начин да разрешат проблемите си, породени от несправедливост, освен да потърсят помощ от „първия“, Жеко Мързев ставаше тежък и непоклатим. Гледаше посетителите право в очите и ги отпращаше обратно: „Секретарят замина за София...“, „Има гости от Централния комитет, не може да ви приеме...“, „В заседание е...“ И така, докато хората разберат, че няма да ги пусне. Помежду си го наричаха Цербер. Той знаеше, но не се безпокоеше. Нали за това беше назначен - да пази времето и спокойствието на секретаря.

Навън ставаше друг. Беше общителен и разговорлив. Обичаше да дава обяснения за всякакви събития и политически ситуации, по-рано за социализма, а сега за демокрацията. „Виж сега...“ - казваше на събеседника си и заставаше на половин метър от него, вторачвайки поглед в очите му, сякаш е психиатър и ще хипнотизира. Накрая замахваше отвесно едрата си ръка и отсичаше като с брадва: „Така е!“

Никой не спореше с Мързев. Не го обичаха и пазеха учтива дистанция, но имаше и такива, които нарочно търсеха близостта му; смятаха го за умен, щом може да изплува до върха на вълната във всякакви политически води. Ето и сега, след промяната към пазарна икономика за късо време натрупа огромни богатства. Всъщност, фирмите на Жеко Мързев бяха на сина му, който от някакви свои съображения ги прехвърли на майка си и баща си.

 

Филип Лирков мина край мъжете до входа, поздрави, но не се спря, Изкачи се, с трепереща ръка отключи вратата и си легна. Изтощен от глада, веднага се унесе, но не в сън, а в нещо като пропадане в бездна. Пробуждаше се, рееше поглед из стаята и все не можеше дасе ориентира във времето. Заслушваше се напрегнато в радио-точката. Предизборната кампания за народни представители беше започнала. Не можеше да разбере мръсният поток от лъжи на демагозите или кошмарите стапят волята, та силите му чезнат.

На Филип се стори, че някой с лъжица изгребва слънчевия му сплит до гърба. През него задуха леденият вятър на смъртта. Уж е умрял, а продължава да чува радиото. Думите на различните кандидат-депутати, еднакви по звук и съдържание, танцуваха из въздуха като сапунени балончета, пълни с отрова. Подскачаха игриво, доближаваха се със ситен гъделичкащ смях и се смесваха с опасност да се пукнат и залеят вселената с гибел... После пораснаха, превърнаха се в плъхове, които заровиха муцунки в лицето и загризаха ушите му. Филип извика и се пробуди от смъртния унес. Отново трябваше да напряга сили, за да се осъзнае. Възглавницата бе мокра от пот, а сърцето напираше да изскочи от гърдите. По радиото сега се изливаше словесен потоп за броя на кражбите, убийствата, изнасилванията през последната седмица и ненаказаните престъпници. Броят им беше толкова голям, че Филип не повярва, помисли, че отново сънува. Говориха за лудата инфлация и безкръвния геноцид: „Народът загива. След трийсет години няма да има българи по нашите земи - насаждаше се нихилизъм и се парализираше волята за борба. - Народът загива...“ Филип започна да брои колко пъти се повтарят тези ужасяващи думи и историкът в него се надигна: „Няма да загине, няма да загине!... - със злоба и стръв заповтаря. - Колкото и много да се иска на някои да няма българска нация ще има. Ще има, докато светът съществува... Ах, защо не съм млад! - възропта Филип против възрастта и болестите си.

- Разбирам всичко и знам как да се боря.“

Скочи рязко от леглото, но нещо го преряза силно в гърдите и се свлече до масичката с телефона. Ръката му машинално посегна към слушалката. Подържа я малко и вяло я отпусна. Защо да тревожи децата. „Не! Няма да умра!“ - си каза повелително и легна отново на леглото.

 

Филип беше загубил представа за дните, когато на вратата силно се почука. Беше Мързев. Връхлетя с калните си обувки в стаята, преди да го поканят и разнесе дъх на алкохол. Вероятно идваше от близкото кафене, където играеше карти и пиеше любимия си коняк. Блажената усмивка, белег на винаги приповдигнатото му настроение, подхранвано толкова години от чувството за превъзходство, когато той решаваше кого да пусне при секретаря на партията, се разля от стена до стена. Колко горд беше тогава, че е властен над талантливи творци, защото бяха на пиедестал, до който мислеше, че се издига и той - нали трябваше да минат през него, за да решават проблемите си при първия секретар! И сега обичаше да го виждат с авторитети като Филип, с когото бяха израснали в една махала и учили в едно училище.

- Хайде, хайде, стига си спал. Да се разходим малко до пощата да получим пенсиите, часът е вече един - изкрещя Жеко и гласът му се вряза като ледена висулка в гладната унесеност на Филип, от което му стана студено и се ободри.

- Заповядай, седни.

- Няма да сядам, а ти ставай бързо. И какво си наредил тези картини! Те хляб няма да ти дадат. Я се хванете със сина ти за нещо сериозно! Търговия например. Виж моя син, виж и Рашков; този де, дето синът му учи с твоя Петърчо. От нищо направиха милиарди.

Филип го гледаше и мълчеше. Излишно бе да доказва, че не е от нищо. На членовете от партията бяха отпуснати огромни безлихвени заеми. Насочи вниманието му пак към картините:

- Приятно ми е да ги гледам. Доставят ми наслада, както на някои яденето и пиенето.

Жеко гръмко се изсмя и не скриваше иронията си, че Филип изпитва наслада от такива „фантасмагорични“ неща като картини.

- От небето ли си паднал? Учудваш ме с наивността си. Толкова образован човек, а не разбираш важното в живота за истинските наслади.

Тръгнаха към пощата. Жеко вървеше гордо изправен, усмихваше се пренебрежително и разкриваше идеално наредените си изкуствени зъби.

Налетяха ги циганчета с протегнати шепи: „Дай...Дай...“ - и кривяха образа си в тъжно-умолителна гримаса. Понеже не им обърнаха внимание, те започнаха съвсем да се навират и да докосват двамата мъже.

- Суз бе! Сега ще ви разстрелям! - и Жеко се бръкна в пазвата уж за пистолет.

Циганчетата се пръснаха и моментално изчезнаха.

По-надолу върху парцалива дреха седеше около двегодишно детенце с руси къдрици и кротки сини очи. Пред краката му имаше кутия и надпис: „Моля, помогнете...“ Майката вероятно го наблюдаваше от крайпътните декоративни храсти.

- Мамка им и просяци, няма ли власт да ги измете. Из целия град са плъзнали...

Филип мълчеше. Какво да отговори на това бездушие.

Ненадейно, от един заслон пред тях се изпречи млада, елегантно спретната жена с дете-пеленаче на ръце. То спеше, но изглеждаше толкова бледо и безжизнено, че приличаше на умряло. Клепачите, с оформени извити мигли, плътно затваряха огромни очи. Жената стоеше пред тях с мъчително вътрешно напрежение и се силеше нещо да каже, но от устата й не излизаше звук. Жеко я измерваше от глава до пети и смучеше с поглед очертаното под тънката рокля гъвкаво тяло. Смолисточерните коси, покрили раменете й и дълбоките очи с мъченически блясък й придаваха вид на жрица от друго измерение. Тя стоеше все така неподвижна, стискайки до сърцето рожбата си, сякаш я брани, а вятърът развяваше косите и роклята й назад и я превръщаше в своеобразна статуя на майката.

Жеко загуби търпение и я попита:

- Какво?

- Аз... - заекна жената и преглътна мъчително. - Ако можете да дадете нещо, че детето ми от два дни не е яло...

- Ти защо просиш, ма! - сряза я Жеко и я изгледа презрително.

Жената се освободи от стеснителното заекване и започна бързо да говори:

- От далече съм и си нямам никого. Мъжът ми е лекар, достоен човек, но замина за Щатите. Като се оправи, ще вземе и нас, но сега... Очите й се напълниха със сълзи, но тя не ги пусна да текнат. - Аз...за детето, да сложа нещо в устата му...

- Хайде де! Виж каква си хубава. И роклята ти е като на принцеса - каза й Жеко, погледна Филип и цинично подмина. - Лесно ще намериш изход.

Тя разбра намека му и почти извика:

- Не, не! Няма да ровя по казаните, няма да се продавам на мъже. Има и добри хора. Все някой ще ми помогне, докато намеря изход. Заради детето... - отдръпна се и сякаш се смали.

Филип я усети като дъщеря. Душата му проплака. Тя беше на неговия хал, но много по-страшен заради младостта и малката рожба. Погледът й излъчваше интелигентност, а явно бе и добродетелна. „Тя е скъпоценна, колко много има да даде от себе си.“ - помисли си Филип и се опита да бърза. Надяваше се веднага да получи пенсията, да напазари и да се върне при жената да помогне, но не й каза. Това желание му даде радост и сили. След пет-шест крачки се обърна.

Тя гледаше след тях, но не ги виждаше. В погледа й светеше някакво диво решение. В позата и цялата й осанка личеше трагична освободеност от глада, униженията и всички земни грижи...

Филип не разбра злощастното й намерение и забърза още повече.

- Ще се справи, достойно ще се справи - каза тихо на себе си, а Жеко се ухили някак несъответно и отвърна:

- И още как! Такава красавица... Не само главата, видя ли тялото й? Плътска мечта на всеки мъж. Тя и да не иска, мъжете няма да я оставят. Такава наслада не се подминава. Е-е-ех! Защо не съм по-млад! Щях да си го гушна това котенце... М-м-мък-мък...- и той заопипва и зацелува въздуха пред себе си, мляскайки.

На Филип му стана грозно, сякаш някой му лепна пачавра в лицето.

- И аз обичам хубавото, но в тези неща има морал.

- Морал, морал! Вие даскалята само за морал мислите, а и вашите деца умират от глад.

Филип си представи как Петърчо рови в мръсните кофи за храна и краката му се подкосиха. Тъкмо да се облегне на Жеко, той каза:

- Тук имам малко работа - и се загуби в пресечката, а Лирков седна на пейката пред един блок да се съвземе. По някое време погледна назад в улицата и това, което видя, отново го залепи за пейката. Жеко увещаваше и дърпаше жената с бебето. В стремежа да се освободи, тя изпусна детето върху подстриганите храсти край пътя и той си тръгна, като й се заканваше с показалец.

 

В празното място до пощата беше изникнало луксозно кафене със стъклени стени. Уютът в него и посетителите отново го размекнаха и той не можа да продължи без почивка. Спря се и отвътре го лъхна чуждият свят на самодоволни лица и дебели вратове, на които лъщяха златни верижки. Блясъкът им, дебнещите очи и хитри усмивки на тези господа и позьорският жест на дамите, навирили театрално цигари, насищаха въздуха с нещо отровно, миришещо на престъпление.

Извън кафенето, настрана от стената, направо на земята седеше светилото на града Светлов. Главата му се отмяташе настрани, а ръцете, положени в скута, силно трепереха. Филип го доближи и видя усилието да прибере езика си, който напираше между зъбите да изскочи навън. Бяха приятели. Беше го придружавал с цигулката на литературни четения и двамата се сливаха в поезия и музика.

- Какво ти е, приятелю, защо седиш на земята? - попита го Филип. Знаеше, че е болен, но за първи път го виждаше толкова зле.

- А! - стресна се Светлов. Нищо, тръгнал съм за пенсията. Много съм болен, Филчо... Докато даваха лекарствата за паркинсон безплатно, се държах, но спряха, а с пенсията не мога да ги купувам, защото и цялата да я дам, не стига. Такива като нас, творци, мрат по улиците... А не съм още стар...

Филип му помогна да стане, при което едва не паднаха един върху друг. Светлов ситнеше като бебе- прощъпулниче и на пет-шест крачки спираше да си почине.

Пред външната врата на пощата отново усети отровния дъх на унижението. Пенсионери седяха направо на циментовите стълби в различни окаяни пози: полулегнали, с увиснали глави и невиждащи очи. Филип познаваше някои от тези хора. Повечето бяха интелектуалци и те изглеждаха най-зле.

- Петко, защо сте накацали като гларуси тук? Защо не сте на опашката?

- Чакаме касиерката, която отиде в банката за пари.

Филип също седна и се заслуша в разговорите. Те си припомняха трудовите години и се срамуваха от бедственото си положение. Някои ругаеха и презрително плюеха по адрес на виновниците. Наричаха ги крадци и екзекутори.

Касиерката се зададе и седящите се оживиха, раздвижиха се. Опитваха се да станат, но това не им се удаваше лесно. Изправили се вече, някои отново падаха на цимента. Препъваха се в патерици и бастуни. Вътре седяха жените и по същия начин ставаха с усилие. Получи се огромна, развълнувана опашка. Чуха се крясъци кой е по-напред. Блъскаха се. Някои паднаха, но правите продължаваха да напират. Всички се страхуваха парите да не свършат, преди да им дойде редът. Възникнаха кавги и разправии. Касиерката каза, че има достатъчно и опашката се укроти. При мисълта, че скоро ще се нахранят, гладните живнаха: поизправиха гръб и лицето им се поразведри. Филип бързаше, за да помогне на жената с бебето. Беше нетърпелив и едва се удържаше да не помоли първите да му отстъпят.

 

Отвън дойде възрастна жена, която клатушкаше изкривеното си тяло, залиташе и се спъваше от припряност, по-скоро да се приближи. Очите й бяха ужасени, ръцете й махаха във въздуха, за да привлекат вниманието на всички. Загледаха я въпросително. Грозната вест, която се изтръгна от устата й, отново раздвижи опашката.

„Смърт, смърт видях! - давеше се жената от вълнение. - Аз живея до морето, а то бучи, вълните плющят! Тръгнах насам и го гледам. Плажът пуст, само чайки крещят. На пясъка, досами пътя, нещо се чернее и мърда. Не е нито куче, нито чайка. Приближих - бебе. Посиняло от плач. Под него натрупана суха шума. Това ме озадачи, но помислих, че майката го е оставила за малко и се е скрила някъде по някаква своя нужда. Постоях, поогледах, никой не се вижда. Взех бебето да го усмиря и от пеленките изпадна бележка със сведения за името, рождена дата, произход... Ужасих се и не я дочетох. Огледах наоколо. По-нататък вълните подхвърляха нещо голямо. Взрях се, доближих го и не издържах. Закрещях и седнах на пясъка. Жена. Удавена... Синя, подута, с набъбнали гърди на кърмачка. Съвършеното тяло издаваше младостта й. Няколко души я наближаваха вече, когато се загледах в детето. Стори ми се, че и то е на път да умре, от глад, от простуда, от знам ли какво. Затичах с болните си крака към полицията, поне детето да спасят. Явно, и други се бяха обадили вече, защото след прегледа на паспорта ми веднага ме освободиха. Щели да ме викат допълнително.“

Лошата вест пропълзя през дългата опашка и хората се отдръпваха, сякаш се бранеха от напаст. Предусещаха гибелта и до себе си, до децата и внуците. Някои се разплакаха, други се кръстеха и призоваваха бог на помощ, трети /мъже/ псуваха. Филип, обзет от порива да помогне на своите и на жената с бебето, не чуваше и не виждаше нищо. Броеше само хората пред себе си и се притесняваше, че се бави, когато възклицанията: „Ах, нещастната...“, „Горкото бебе“... „Дали не е умряло!“...достигнаха до него и се заслуша...

Неочаквано стъклото на гишето хлопна. Касиерката обяви края на работния ден.

- Но как, часът е още шестнайсет. И нали в петък вие си отидохте по-рано, защото парите свършиха?!

- Но ние сме гладни. Гладни сме... Не се издържа повече... - и размахваха празните мрежички пред очите й, но тя каза, че е объркала нещо и седна на другата маса да си оправя сметките. Удариха го на молба - без резултат, но не си тръгваха. Едни окупираха гишето, други насядаха край стената. Чуха се ругатни, пустосвания, но никой не смееше да изрече закани по адрес на определени хора и партии. Страхът се беше настанил в душите наравно с глада на тялото.

Филип стоеше втрещен и усещаше как заедно с надеждата, че ще помогне, изтичаха и последните му сили. Затича се навън, запрепъва се в хората, заблъска се и се свлече на външните стълби до някаква жена, която го погледна като хипнотизирана, но веднага сведе погледа си от страх да не й заговори. Това, което прозираше под пергаментната й кожа и скръбни очи, му напомни нещо близко и много познато. Изведнъж му просветна. Беше Ана - неговата първа любов от детската градина, а след това и в началния курс на училището, докато се преместиха в друг квартал. Седяха на един чин, а в междучасията, когато се нареждаха за закуска, все за ръка я държеше и не се насищаше да я мирише и крадешком да я целува по бузата, докато му се сопнеше:

- Е-е, стига де!

А той отвръщаше:

- Само още един цун - и продължаваше по същия начин.

Беше най-умното и най-красивото момиче. Сега се срамуваше от бедственото си положение и с цялото си същество се молеше да не я познае и заговори. Стана с усилие и си тръгна. Филип простря ръка. Искаше му се да се затича след нея и да се развика: „Ани, Ани!“, но вместо това в мозъка му се натрапи: „Безкръвен геноцид... Безкръвен геноцид... Унищожение, загиване.“- и ръката му падна до тялото като мъртва. Поиска да се раздвижи - не можа. Отпусна се съвсем. Обви го сладостна мъгла, в която хората заприличаха на танцуващи феерични сенки. Видя се в извънземен свят. Той нямаше нищо общо със страданията в земния. Болки и грижи бяха отлетели нанякъде. В помътеното му съзнание се появиха картини от далечното минало: детство, Веселка, децата... Тържествена музика извика на екран картини от историята на България. Бунтове, въстания, царе и вождове и всепождаващият български народ - неизтребим, вкоренен здраво в земята и битието на вечното съществуване. Нещо необяснимо го люлееше далеко и все по-далеко, а тялото му лежеше вече в съвсем необичайна поза на стъпалата, но никой от забързаните хора не спираше да го попита какво му е и той го съзнаваше.

До стълбите спря голяма група младежи. Разговаряха за нещо свое и го гледаха безучастно. Само един от тях, който беше с гръб към него досега, се обърна и веднага го доближи:

- Дядо, лошо ли ти е? Лошо ли ти е, дядо?

В гласа му Филип усети съпричастие. Успя да си помисли: „Има ги, все още ги има спасителите и няма да загине България. Историята й ще продължи все така изключителна, славна, вечна... Да... Да...“

И Филип Лирков, атеистът, усети някакъв божествен полъх, който озари лицето му с усмивка. Неземна лекота го издигна сред нови непознати пространства, без страх, без грижи и болка...

 


напред горе назад Обратно към: [Палтото ме събуди][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© 2002 Мария Дубарова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух