напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



1.


ПОСВЕЩАВАМ НА НЕПРЕЖАЛИМАТА МИ ДЪЩЕРЯ
ПЕТЯ ДУБАРОВА
МАЛКА СВЕТЛИНКА ПО ПЪТЯ НА ХОРАТА

 

 

“Талантът е искра Божия, с която обикновено човек запалва себе си, осветявайки със собствения си пожар пътя на другите“.
В. О. Ключевски

 

 

 

Насо остави брадвата, натовари се с насечените дърва да ги занесе в къщи, но ненаправил и крачка, разтвори ръце и с трясък ги изсипа на земята. Взря се в аленото петно върху чистия сняг до дръвника и изстина на мястото си. Кръв! От собствените му дробове. Не посмя да прекрачи, за да разгледа петното отблизо. Снежната белота, която допреди малко очистваше утайките от душата му, се полюшна към него и с метална твърдост го удари в лицето.

В този миг съзна, че светът му се изплъзва цял-целиничък и той не може да задържи нито прашинка от него - ни цвят, ни дъх, ни звук.

Петното трептеше в ослепителните отблясъци на снега и друг път би го оприличил на незнайно цвете, поразяващо с въздействието си или на частица от слънцето, слязла в снега да създаде неочаквана форма и цвят; би го оприличил още на какво ли не, защото е художник, надарен с очи за много повече неща от другите хора. Той може от петно на стената, от мъглявина някаква или чвор на дървото да извайва във въображението си неподозирани образи и картини.

Сега петното аленееше със знака на КРАЯ; то бе кървавата роза, която отвежда в гроба. И никой с нищо не можеше да го спаси. Той знаеше, имаше вече опит и беше сигурен в това. Такива алени, кървави рози избликваха от устата на любимата му сестричка Русанка. Първо беше една, после две, три и накрая се сляха в огромен смъртоносен букет на дъното на легена. Не можеше да я прежали, раната му зееше незараснала и сега.

 

* * *

Русанка бе най-важното нещо в детството му. С необикновено русата си косица, с огромните сини очи и тънко като клечка бяло телце, тя му приличаше на спусната направо от небето. Възторжено чиста, божествена, Русанка раздвижваше въображението му в най-приятната насока: той се виждаше силен, преборваше се с не един змей, вампир и зъл дух да я спасява.

Беше по-голям от нея с пет години и все за ръка я държеше.

През улицата им течеше широка вада като истинска малка река. Насо пренасяше Русанка на гръб да не се намокри, а друг път без нужда я натикваше в най-дълбокото да я къпе.

Той беше затворено дете, трудно се включваше в игрите на махленските деца, а когато успееше, неизменно се връщаше в къщи бит. Не го болеше толкова от раните - чувстваше се унизен и изкалян до мозъка на костите, изгаряше от срам и това му личеше. Селските деца бяха особено жестоки към такива малодушни, страхливи на пръв поглед деца и усетеха ли някое, го превръщаха в мишена на жестоките си игри.

Понякога и Русанка пострадваше. Макар че не привличаше вниманието им с бялата си глава, все се намираше някой да я бутне и безогледно да я стъпче, а брат й стоеше като пън с увиснали ръце и не казваше нищо. Кротко я хващаше за ръка, отвеждаше я до вадата, клякаше пред нея и се вглеждаше с нежност в очите й. Оправяше меките й косици, изчистваше лицето и я гушваше като бебе да я пренесе на другия бряг. Когато децата биваха особено жестоки към Насо и все повече се настървяваха, той бягаше по-скоро да се скрие от очите им. Тогава я зарязваше пред вадата и тя плачеше, докато минеше някой възрастен да я пренесе.

Вечер Насо се взираше в звездното късче небе през малкото прозорче на стаята и лудо се разфантазирваше как с няколко юмручни удара размахани на всички страни разпръсква освирепялата детска тълпа, с дясната ръка вдига Русанка на лявото рамо, прескача вадата с една единствена кралимарковска стъпка и се озовава у дома. Децата го гледат смаяни. От устните им излизат буйни възторжени викове. Такава сила и смелост никога не са виждали, нито пък могат да си представят.

Насо знаеше, че точно това му липсва. Не че беше страхлив -той не се боеше от нищо - нито от животни и хора, нито от духове. Когато трябваше да се свърши някаква работа навън по нощите, близките му все него пращаха. Изпитваше удоволствие да се намира нощем в планината и да се вслушва в гласовете й. И сили имаше повече от другите деца. Стърчеше с цяла глава над тях. От малък растеше як, с дълги мускулести ръце, но те увисваха усукани край тялото, точно когато трябваше да се размахат. Често се питаше каква е тази магия, която ги завързва и не им позволява да бият, за да го спасят от унижението. И си отговаряше. Това бе по-голямото унижение, най-голямото за човешкото достойнство: да упражняваш насилие! Да бъдеш груб, жесток, безчовечен! Той не искаше да го допусне. Предпочиташе унижението да бъде бит, вместо да бие. Откъде се е взел такъв сред дивите нрави на селяните, Насо не можеше да си отговори. За един удар те отвръщаха не с два, а с десет.

Той бе „вързан“, но затова пък надарен с най-вихреното въображение. Откакто се помнеше, освен в реалния, живееше и в други светове и те му носеха безмерни радости. Обичаше да се вглежда в неща, които другите подминаваха като дребни и съвсем незначителни. Беше му добре да съзерцава тъжния прощален полет на есенните листа, да се взира в светлите им жилки и да търси в тях непознат, втори живот, който може би е важен и съществен за някого или за нещо, както нашия за нас; да гледа вечер небето с едрите трепкащи звезди и тъмните петна на луната, да гадае какво ли е там и да си представя картини, каквито желае. Можеше да открива красота навсякъде: в схлупените глинени къщички, в тъмните нощи, във вадата, която се разливаше по цялата улица и през бистрите й води се провиждаха ситни като бисер камъчета; дори и в кокошка можеше да открие красота: ще се вгледа в багрите на гребена й, в интересните му зъбчати извивки, в нежната прозрачност на някое от перата покрили опашката й. Ако е мръсна кокошката, мислено ще я изкъпе, ако е проскубана, ще я облече в най-чудните пера.

Да, но това светоусещане го отделяше от хората; той им чуждееше, защото им бе непонятен. Ако кажеше на някого, че есенните листа светят с особена своя светлина, че е щастие да усещаш изблика на предсмъртната им песен, щеше да му отговори, че е луд, ненормален. Листата увяхват и падат - това е, друго няма. И близките му не го разбираха. Когато копаеха на нивата, майка му все по него стрелкаше гневния си зелен поглед: „Заплес! Заплесио, гледай си в краката! Стъпка най-хубавия стрък! На, гледай, три царевици щеше да роди това стебълце!“ На нея все така й се струваше: неговите пакости най-големи, щетите от тях неизмерими. И братята му грешат. Ето, в реда на Иван три едри стръка са прекопани по невнимание, но майка им нищо не казва; защото е съсредоточен и вдаден в това, което прави. А Насо е отнесен. Чаткането на мотиките отеква в него като музика, като кастанети на жива циганска мелодия. Слънцето жари, но той не се сеща, че му е горещо. Светлината раздвижва стаения живот в растенията, те набъбват пред очите му, люлеят лъскавозеления си цвят като езеро. Земята мирише на сокове. Сетивата на Насо са се разтворили, сляли са се и той се е превърнал в едно огромно всеобхватно сетиво, което поглъща околния свят до дълбините. И ще остане този свят да го вълнува с дни и седмици, да измъчва вътрешните му сетива, докато не намери форма да се излее навън в музика, слово или картина. Тогава се чувстваше поосвободен, но не съвсем, защото нещо друго се настаняваше в душата му и търсеше необходимата форма отново да се излее навън.

Понякога Насо рисуваше на коляно с молив на бели листи от тетрадка. Предпочиташе блокче и водни бои, но когато ги разтвореше и лягаше на пода, защото в къщата им маса, ниска и кръгла, наречена паралия, се слагаше само когато се яде, през останалото време седеше изправена до стената и никой не трябваше да я пипа, братята му надникваха в рисунката с ококорени очи и като задоволеха напълно любопитството си, надаваха такъв подигравателен крясък, че майка им тутакси довтасваше и го подгонваше с машата по стълбите: „Поразенико проклети, за теб нямали работа, та си седнал с щуротии да се занимаваш!... Стоката от глад ще умре, той седнал да си играе. Омръзнаха ми твоите залисии... За смях ни правиш пред съседите. Виж какъв дангалак си станал, кога най-после ще станеш като хората?“

Като хората... Но какво е виновен, да не би сам да се е зачевал и по своя поръчка точно такъв! Не може да не рисува, не може вечер да не си съчини песен от това, което през деня го е развълнувало и да не си я пее, както му дойде. Струваше му се, че ще умре, ако не го прави... Защо да не е като хората? Ако се съди по резултатите от работата, той е по-сръчен, по-бърз, по-добре прави всичко, удава му се с по-малко движения да постига повече. Винаги личи кога той е почиствал обора, кога е подреждал дървата или лехите в градината. В прекопаните от него редове, с рохкава пръст около корените, тревичка не се виждаше. Той правеше най-хубави копни от сено и слама. Никога не подвикваше демонстративно „Ге-е-е-е, е-е-е...“, не псуваше, не биеше и не ругаеше животните, а с един само жест успяваше да ги скупчи около себе си. Когато ги пасеше, вечер ги връщаше у дома с издути кореми, с натежали вимета от дъхаво мляко, сякаш с вълшебни билки ги беше пасъл...

Кое тогава не му е като хората?

Може би, скромният чист вид и,впечатляващата осанка. Той не се цапаше, когато работи, а ръцете му си оставаха нежни и след най-тежката работа. Мазолите му някак бяха скрити и на окото се натрапваха пръстите - дълги и необикновено живи, сякаш всеки от тях водеше свой самостоятелен живот. Дебелият шаячен панталон изглеждаше специално изгладен, като на гражданите, които идваха на курорт в планината. Беше видял един братовчед, войник - отпускар, как си сгъва клина и спи върху него. Това му хареса и го възприе завинаги - хем му беше по-меко, хем се гладеше панталонът. „Чегато е гражданин!“ - казваха за него съседите, а майка му се дразнеше и го хокаше без нужда.

Хората, дори и най-близките, не го разбираха. Беше им непонятен този стремеж на всяка цена да рисува, да пее и свири свои песни, да вае от глина, да дялка фигурки на животни. Налагаха му своя начин на живот: от сутрин до вечер да праска мотиката, в планината дърва да сече, да ги товари на магарето и да ги кара вкъщи; обора да чисти, градината да полива: да не мисли много-много за ядене, защото човек може и с малко храна - не е тя, която поддържа силите на организма, а волята и стоицизма; да не се разсейва и отвлича с някакви си там играчки от дърво, да не си играе с глината - има я достатъчно на нивата, около корените на царевиците, нея да оправя, да я разчуква и рехави с мотиката; да не се цапоти с боички, въглен и тебешир, а да си гледа работата като другите момчета от махалата и братята му; защото е срамота!

Добре! Той беше съгласен и си гледаше работата, която изискват, но да го оставят и те да си гледа своята - тази, която е вътре в него, в клетките и кръвта му. Да не го навиква майка му, да не го подиграват чуждите.

Най-добре му беше нощем. Поне във въображението действителността можеше да бъде такава, каквато я желае. От черня мрак на ъглите пропълзяваха форми, цветове и движение; смесваха се, преливаха се, допълваха се и взаимно се видоизменяха. И всичко това в едно невъобразимо своеобразие, толкова нереално, но толкова силно и завладяващо с красотата си, че той го възприемаше като най-възвишен желан човешки свят, който с думи не се изразява, той може само да се сътворява с кавала, с четките, с въглените, глината и винаги да си остава несътворим, защото е съвършен.

Ето, това отделяше Насо от хората и той им се виждаше отнесен.

Преди пет-шест години бяха с едно махленско момче, Личко, в планината. Беше обяд, а от надвисналите облаци стана тъмно като нощ. Едри капки зачукаха по главите им и те се скриха под навеса на една скала да се предпазят. Обичайните горски звуци притихнаха под шумоленето на силните струи, които удряха листата на дърветата и ги караха с шум да подскачат и да се извиват, сякаш ги боли. Дървесата заскърцаха, заизвиваха клоните си и завиха. Остри светкавици деряха тъмнилката с ослепителна червена светлина. После тя избледня: стана оранжева, разреди се със сиво и накрая пробелваше облаците като с пушилка от главня.

Личко зъзнеше неприятно изненадан от бурята, отегчен от принудата да стоят на едно място, а Насо ликуваше от величието и красотата на грандиозните картини, които се разгръщаха пред очите им и се мъчеше да привлече вниманието му към гигантската ръка на природата.

Гръмотевиците заглъхнаха, дъждът спря. Бурята се отнесе нататък зад баира. Облаците над главите им просветнаха в сребристи оттенъци, закълбиха се в причудливи гигантски фигури на хора и животни, на невъобразими фантастични картини от мечтите. Появи се сребърно цвете, което бавно се превърна в сестра му Русанка: с огромните сини очи, с пухкавата бяла глава, като зряло глухарче, с дъх да я докоснеш, ще се разпилее. Насо потрепери от неясно приятно вълнение. Прииска му се да нарисува това, което вижда в момента, да задържи картините, които обогатяват душата му по такъв благороден начин, но бе невъзможно. Те бяха мимолетни и сякаш от дъха му се стопяваха и преобразяваха във все нови и нови чудеса. Образът на Русанка се разтегна и разпиля, но приятното усещане за духовно обогатяване остана. Личко му се стори доброжелателен и безкрайно близък, както цялата природа в момента и Насо открехна душата си:

- Ти можеш ли да извикваш желани образи и картини в тъмното, за да си ги гледаш?

Не... Неправилно го попита. Личко го гледаше недоумяващо, отворената му уста в почуда отрезви Насо, но разговорът не биваше да спре, щеше да бъде по-лошо и той продължи:

Ей така, да си представяш, да гледаш в тъмното и да си представяш? Да извикваш желани неща.

Не... Как?... В тъмнината е тъмно... Ти да не си-и...? Какви неща да извиквам? Ти можеш ли?

Да! Различни картини... Например...

Ами ти тогава си луд! - извика Личко и го погледна с иронично изкривено лице.

Насо се отдръпна, сви се от болка, почувства се самотен и тъжен като единствена птица в безкрайното небе, която не може да сподели душата си с друга. Опиташе ли се да разкрие виденията си, го обявяваха за луд. Той знаеше, че не е, по-скоро те бяха бедни духом и Насо ги съжаляваше: каква ли пустота цари в душата им без това, което той носи като дар божи, като благодат, която прави живота му човешки и благ.

Брат му Васил беше селски козар. Когато биваше зает с по-важна работа, Насо го заместваше и се чувстваше щастлив насаме с планината. По цял ден надуваше кавала и се носеше с мелодиите в кристалните висини над върховете, а вечер се връщаше с нависнали от колана дървени фигурки, които се люлееха на кръста му като гердан. Бели, червени и черни коне в галоп, боядисани с билки, с развети гриви, направени сякаш от пяна - да се чуди човек как ги майстори с това толкова обикновено ножче-чекийче. Кози, бебета, русалки и вампири - всичко имаше на този гердан и хората се спираха смаяни да ги гледат. С трепетни ръце посягаха да ги пипнат, затаили дъх пред чудото. Устните им сами се разтягаха в усмивка, а очите заблестяваха като на празник. Но тъкмо да се възрадваше и Насо на тяхната радост, те в миг се сепваха засрамени, сякаш бяха извадили на показ някаква своя скрита слабост и бързаха да я потулят, като смръщваха лице и кривяха устни, с което искаха да кажат: „Аз нямам нищо общо с такива работи... На мене ми дай мотика, която ни храни, а това... какво? - Празни работи...“ Така си казваха и тръгваха, но главите им оставаха обърнати назад и очите им все там - в ръцете и пояса на Насо. Когато се прибираше от планината, притичваха да го пресрещат уж случайно и ако не носеше фигурки, не можеха да скрият разочарованието си; но се прикриваха, за да не ги обвини някой, че са заплеси. Е, имаше и такива, които открито се наслаждаваха на фигурките: пипаха ги, гледаха ги, радостно се смееха, но такива селяни не бяха на уважение. „Вятър ги вее на бяла кобила“ - казваха за тях.

Чуждите хора са си все пак чужди. Важни са близките, роднините, а майката на Насо така се тревожеше от неговите увлечения, така се боеше от дяволската омая, в която изпадаше сина й, когато рисува и дялка, че без да разсъждава, тутакси грабваше точилката и го подгонваше стремглаво по стълбите с неизменните лоши думи и съмнения: „Поразенико проклети, ти не си гледал козите, не си ги напасъл добре!... Може и зян да направиш някоя, тогава как ще отговаряме пред хората!...“ - и тя размахваше едрото си тяло по тясната дървена стълба, шляпаше босите си нозе и я люлееше, докато не й дойдеше на ум, че може да я събори и се спираше закована на мястото си с устремено напред озъбено лице като вкаменена вещица, но ако я погледнеше човек отблизо, щеше да види в изумените й очи не толкова гняв, колкото страх, мъка и преливаща майчина обич.

В такива случаи Насо спираше насред двора и с още по-голяма мъка се опитваше д,а я успокои: „Не ма, мамо, докато ги гледам, докато ги паса, правя тези фигурки... Ма ръцете ми сами ги правят ма, мамо, аз не се разсейвам с тях... Броя козите и никога не ги губя, връщам ги издути от пресита. Виж, ма мамо, виж ги и нашите. Гладни ли са, а?...“

Тогава тя отпускаше дългите си ръце с точилката и се повличаше нагоре подвита отдве... Отместваше миндера, вземаше някоя от захвърлените фигурки: някое мече, лисиче или вълче, държеше го внимателно с два пръста и благоговейно го гледаше, докато някой тропнеше вратата зад гърба й.

 

* * *

Беше неделя - пречистена от нощен дъжд утрин, залята от слънце и свежест, разлюляна от звъна на тържествените камбани. Празнично облечени селяни - млади, стари и деца - на тумби прииждаха на мегдана пред църквата и окаменяваха в някакво свое върховно вълнение, сякаш са се докоснали до великата тайна на битието. Чуваха се въздишки и приглушени вопли на най-дълбоко съчувствие: „Ех, завалията... ах, горкичката...“ - и сълзи в очите се виждаха; сълзи, изтръгнати от най-човешкото в душите им.

В центъра на тълпата свиреше на гъдулка и припяваше дошъл отнякъде певец. Той беше стар, с восъчно лице и хлътнали очи. Дългата му до пояс бяла брада и треперливият глас създаваха илюзия за божественост и хората едва не се кръстеха пред живия му образ на светец. Те вярваха на всяка дума отронила се от бледите му устни. /И как да не вярват, като това беше пречистено народно творчество, което действаше с внушителната сила на свята истина!/ Слушаха прехласнати, забравили останалия свят и обливаха лицата си в сълзи за млад Стоян и булчето му, които легнали невинни в гроба, жертва на злата свекърва-клеветница, жалеха и въздишаха за погиналите в тежкия наемен труд Янини девет братя-жетвари... Възторгваха се от момината хубост и чистата любов на младите, смееха се през сълзи на самозабравилия се суетен дядо, който мери ръст с младите на хорото...

Насо видя отдалеч тълпата и забърза да види какво се е случило. Идеше от планината. Беше изкарал козите по тъмно, но брат му Васил го смени сутринта и той се прибираше в селото, подсвирквайки си безгрижно. Около дясната си ръка носеше увита змия-пепелянка. Така добре я беше измайсторил в естествен размер и толкова сполучливо я беше оцветил /с треви ли, с обгаряне ли - той си знаеше как!/, че хората я възприемаха като истинска. Тълпата се раздвижи, разшумя се, хората се заобръщаха назад и отскачаха с писък настрани. По-хитрите мъже се шегуваха:

- Защо си ни донесъл тази отрова бе, Насе! Ще се изплъзне от ръцете ти и ще ни изпохапе!...

А някои стари жени приеха станалото като кощунство, изпулиха страшно очи и запроклетисваха, както си знаеха, по селски:

- Насо, Насо-о-о... Ега ти опустее главата, ега!

Певецът'го видя и за учудване на всички млъкна по средата на думата. Взря се с късогледите си очи в „змията“ и всички усетиха тръпката на благоговение, която премина през изнемощялото му тяло. Застана чинно пред Насо и посегна да го докосне. Той се наведе и старецът положи ръка на главата му.

- Дарен си с Божията благодат, синко! Пази и развивай дарбата си, за да облекчаваш страданията на хората. Ти си им дар от Бога и дано той им помогне да те разберат и пазят! - и се кръстеше, и мърдаше устни: - Бог да те пази. ,. Бог да те пази...

Оттогава Насо знаеше, че това, което го прави луд и заплес в очите на хората, всъщност са дарбите му от Бога. Даденото му в повече го правеше непонятен за тях. Той трябваше да премине бездната и да ги доближи, но как?

 

* * *

У Насо назряваше желание да учи в града. Знаеше, че е невъзможно и по цяла нощ се измъчваше. Никой от селото не се съгласяваше да отделя от оскъдния си залък за „някакво си там учение, което не е рало и мотика да дава хляб“. Не смееше да каже на майка си, която щеше веднага да го подгони, че му минават такива безумни мисли. Сподели с баща си. Той беше най-маловажният в семейството. Голям шегаджия и смешник, интересен събеседник и желан гост от всеки, в собствения си дом не бе на особена почит поради неспорната и нескопосна работа. Обичаше повече да си поседва и да философства, да разиграва театро и да привлича вниманието върху себе си, вместо да се залови яко за работа. И видът му беше един такъв... неугледен, смачкан, но очите му се виеха като жив огън и това му придаваше нещо тайнствено - караконджурско или светийско, което будеше чувства. Човек не можеше току-така да го подмине, без да се спре и да му се усмихне. За разлика от майка му, която изпитваше пълно пренебрежение към мъжа си, Насо усещаше, че се докосва в него до нещо съществено, някакъв живец, който все не можеше да определи какъв е.

Баща му поливаше градината зад къщата. Беше седнал под големия орех и си свиваше цигара, пустосвайки влажния тютюн. Насо приближи плахо, запристъпва от крак на крак, изчерви се от срам, че иска нещо невъзможно, което ще прозвучи като глупост, и едва отрони от устните си:

- Тате, искам да уча в града... аз... такова... трябва да уча.

Баща му го погледна смаяно. В синилката на очите му проиграха тъмни пламъци. Стиснатите му устни се свиха още повече и изчезнаха в неравната четина на брадата. След дълга пауза, през която мигаше учестено и се почесваше по главата, промлясна, просумтя болезнено и каза:

- Е, то арно, ама с въшки ли бре, сине? Майка ти чисти, че и въшки няма.

Изведнъж баща му така се разсмя и затресе, та чак мъжецът в гърлото си разкри. На Насо му стана противно, поиска му се да избяга, но напрегна волята си и остана.

- Тате, но аз... ти виждаш... хубаво е да уча, защото...

- А камене ли да ядем? - погледна го с укор баща му. – Кой ще помага, кой ще пасе козите, когато братята ти орат, жънат и прибират, а? Ти как си я мислиш тая работа?

Насо разбра, че ако остане повече при баща си, той ще се нервира, ще го избие на кавга, ще се самонавива все повече и ще изкара цялата си мъка от недоимъка върху него. Тръгна си бавно, с наведена глава и повече на никого не проговори за учене. Затаи мъката и желанието си дълбоко и трескаво си заблъска мозъка за изход.

В Долната махала имало едно момченце, сирак. То растяло от подаянията на хората. На десетина години се качило скришом на селска каруца, която отивала в града и там се загубило. Работило като чираче тук-там, после във фабрика и сега го срещали като истински господин, елегантен и учен - постигнал го сам, без ничия помощ. Насо се блазнеше от тези слухове. Реши и той да опита.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух