напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



2.


* * *

Атанас Лисаветин скъта новите дрехи /които всъщност не бяха нови, а преотстъпени от по-големите му братя/, отряза един краешник хляб, метна торбата и се измъкна тихо от селото по първи петли. След час и половина по преките пътища беше до железопътната линия. Повървя още малко и стигна до баира, където товарните влакове се движеха със скоростта на конска каруца.

Метна се на опашката на един и рано сутринта пристигна в града.

Още от гарата го лъхна мръсен задушлив въздух. Облаци от чернилка витаеха над главата му и всичко край него: сгради, дървета, треви, дори и цветята в градинката бяха покрити със сажди и вехнеха. Слънцето, една бездушна кървава топка, без лъчи, проби мътилката на изток и всичко наоколо му се видя още по-мръсно. В миг се усети като пропаднал в помийна яма, но не позволи на чувството да го завладее докрай: „От смяната на климата е“ - си каза и закрачи пеша към града.

Представи си утрото в село: кристално чисто, уханно, огласяно от тропот на волски коли и набъбнали от любов птичи песни. Хлопките на селските кози сега немееха в напразно очакване. Блеенето ставаше все по-нетърпеливо. Озадачени селяни заничаха към стадото и отминаваха в недоумение от необичайното закъснение на козаря. Близките му се тревожеха и го търсеха по ъглите на двора да не се е сврял някъде да рисува. Сърцето им се свиваше от разни догадки. Майчиното му въображение ги изобретяваше коя от коя по-страшни и нелепи. Познаваше я добре. Представяше си как тича като луда из селото да пита и разпитва и като не го намираше, идеше й да вие. Насо се просълзи. Стана му съвестно и почти затича към пазара да уведоми по някой съселянин близките си. И най-важното - да ги моли за прошка.

Започна работа в консервната фабрика. Под един огромен, винаги влажен сайвант с пръстен под, белеше кромид-лук с около петдесетина момчета и момичета и още толкова по-възрастни. Нормата беше почти непостижима. Често се чуваха кавги и разправии за по-здрави щайги и по-едър лук, особено между момичетата. Хванат се две за една и съща щайга и всяка дърпа към себе си, докато в ръцете им останат само парчета и в краката им се изсипят едрите глави лук, за които са се скарали. Съществуваха измами при записване на готовата продукция н безбожно надмогване над по-слабите от по-силните.

За голяма своя изненада, Насо прояви необикновени сръчности в беленето на лука и се изпълни с надежди. Ще спечели малко пари, колкото да се застои в града, а после ще види; важното е началото. Желанието да учи ставаше непреодолимо и го въоръжаваше с търпение за всякакви изпитания. Най-тежкото, почти непоносимо, беше лютивата миризма, която изпълваше целия двор на фабриката. Още от портала се вмъкваше в дробовете му, изпълваше ги с огън и не даваше достъп на въздуха. Насо кашляше и се давеше до изнемога, а очите му горяха в люта болка и изтичаха заедно със сълзите. На третия ден му се струваше, че е сляп и вместо очи има две живи рани. Работеше със стиснати клепки, почти слепешком и броеше не само часовете, но и минутите до края на работния ден. Момчетата около него , като го гледаха как страда, го уверяваха, че в началото и те били така, но после свикнали и сега им било поносимо. Де да можели и те като него бързо да белят! Накрая, когато престанеше да се усеща като човек, а му се струваше, че се е превърнал целият - заедно с очите, дробовете, мускулите и костите - в една лютива боляща пихтия, се чуваше гонгът за края на работния ден и чаканият вик на спасението: „Пайдо-о-о-с!“. Тълпата изскачаше от портала като изплюта от мръсната уста на фабриката.

Насо потъваше в хладния сумрак на улицата и въздухът, който го беше изненадал при пристигането с прахоляка и гъстата пушилка, сега му се струваше свеж и благодатен. Дишаше дълбоко и се отдаваше на хладината с упойващо удоволствие, представяйки си, че се намира в горски кът. Прибираше се в наетата без предплата „стая“, която зееше без врата и прозорци в нова, недоправена още къща в края на града и се свираше като животинче в ъгъла да се предпази от течението. Увиваше се в парцалите от някогашни черги и изпадаше в особеното състояние, когато човек не знае спи ли, буден ли е или сънува кошмари.

Хазаите бяха млади, от неговата черга. Изскубнати от селото, не хванали още корен в града, те се бъхтеха по фабриките, но бяха успели да стегнат само една стая, колкото да подслонят глава. Бебето дошло и се простили с надеждата да направят с едни ръце това, което не могли с две.

Запознаха се на пазара. Казаха му, че нямат нищо против да го приберат и без пари, но къщата им е по-опасна и от откритото поле, защото освен течението има и влага, невъзможно е да оцелее здрав, но той настоя /къде можеше да отиде другаде?/ и те се съгласиха.

Замириса на есен. Заваляха ситни продължителни дъждове и всичко наоколо подгизна. Парцалите от леговището на Насо се напоиха с влага, която проникваше в мускулите и костите му. Ветровете с вой се срещаха в средата на стаята, изстудяваха я и вкоченясваха слабите му крайници. Бебето ревеше по цяла нощ. Той се вслушваше в жаловития му плач /и без това не можеше да спи от студ/ и се изпълваше с тъга по близките.

Сутрин се будеше схванат. Цялото тяло го болеше, а главата му бе като топка олово - люлееше се на раменете без мисъл и мозък. Докато отидеше във фабриката на три-четири километра, се раздвижваше и му минаваше. Вечер се връщаше отново да се бори със студа и ветровете.

О, той обичаше ветровете! Какви по-силни стихии беше посрещал с открити гърди и уши, с предизвикателно вдигната глава и усмивка на върховно удоволствие. Те го пречистваха и душата му зазвъняваше от тях. Но тези ветрове тук бяха други. Те добиха за него някакво предметно значение - шишове, ножове или нещо подобно, което заплашваше да го погуби. Той се боеше от тях. Те минаваха безпрепятствено през крехката му плът и го караха да се чувства уязвим като новоизлюпено пиле. И да можеше, не смееше да заспи истински, за да не позволи да го заледят. Тези ветрове - остри, ледени, режещи, пробождащи... На всичкото отгоре -влажни, направо мокри и смрадливи.. , Смрадливи на киша, студ и лук... Те бяха отровни ветрове. Събуждаха го от дрямката и той се свиваше и присвиваше хиляди пъти на кълбо, за да не пропусне отровната им влага през тялото си, но отново задрямваше и те нахълтваха с нова сила.

В тези нощи изчезваха светлите му видения. Оставаха само студа и ветровете. Струваше му се, че ако може да ги нарисува, ще ги победи, но откъде толкова черна боя.

Започна да задрямва по време на работа. Надзирателят идваше до него и му подвикваше на ухото: „Е-е ей!“ - и го хакваше с коляно в гърба. Насо падаше стреснат, изправяше се с мъка и започваше бързо да бели, но веднага отново заспиваше. Касетите пред него стояха пълни с необелен лук.

Една сутрин не можа да стане. Струваше му се, че ветровете го пробождат с шишове, а студът се е превърнал в камъни и го затиска.

Събуди се в мека топла постеля. Хазайката го бе прибрала в единствената им стая и налагаше челото му с мокра кърпа. Плитките й докосваха лицето му, кафявите й очи го омайваха с доброта и го отнасяха при цветните видения от детството.

Един капчук до прозореца - кап, кап, кап... - кълвеше мозъка му и го болеше; почерняше аленото на светлината и го смъкваше в бездна. Но докоснеха ли го ръцете на хазайката, той излизаше от чернилката и - кап, кап, кап... - чуваше копитца на ярета, хлопки и звънчета на кози. Можеше да нарисува тези звуци: червено, оранжево, жълто; жълто, оранжево, червено - вихрят се в танц около него... И му е светло, и му е добре.

Насо оздравя, но хазаите го предупредиха да си намери квартира, защото не могат повече „да му берат греха“.

Празничните дни за Насо бяха още по-мъчителни от работните. Гладен и измръзнал, чудеше се къде да се дене. Сутрин не ставаше. Свиваше се в ъгъла, увит в парцалите и зъзнеше. Опитваше се да не мисли за нищо и да дреме. Успееше ли да се унесе, сънуваше змии; сплитат се на топка в празния му стомах, после се разплитат, разпълзяват и. гладни, хищно се впиват във вътрешностите му.

 

* * *

Беше неделя. Тази сутрин Насо се събуди по тъмно от кошмари и го обхвана лудо желание да бяга нанякъде, да търси нещо да хапне, за да усмири змиите в стомаха. В делнични дни се хранеше с плодове и зеленчуци във фабриката - намираха се всякакви по двора - но в празник нямаше какво.

В първия момент му се стори, че навън е по-топло, отколкото вътре, но като направи няколко крачки през калта на двора, мъглата го стегна в студения си повой и зъбите му затракаха по-силно. Спря се пред голям орех. Огледа се безнадеждно наоколо. На изток полето тъмнееше и му заприлича на пустош. Луната пропълзяваше през дърветата тънка и зла. Вятърът люлееше клоните и си играеше с тъмните им сенки, плетеше и разплиташе студени мрежи по къщата и земята.

Листата прошумоляха над главата му. Насо си спомни родната къща в селото, прегърната от също такъв орех. Стените й бяха разкривени; севернякът свободно минаваше през плета, където мазилката бе паднала, а колко топло беше сред братята и зачервеното, сладко пърпорещо кюмбе. Прииска му се пеша да тръгне в студената нощ и да се прибере в селото, но там нямаше живот за него.

Никой не го разбираше.

Той не можеше да живее без песен и музика, не можеше да не майстори и рисува. Не можеше да изскубне същността си и да я захвърли на боклука. Не можеше да смачка душата си, да унищожи светлото в себе си, да се принизи до другите, за да го разбират; не можеше да потули възвишения си дар, да го скрие, защото беше премного голям и бе смисълът на живота му. Можеше само да го излива в картини, музика и песен, а там, където бе израснал, го смятат за смахнат и близките му го хокат за това. Тук, в града трябваше да намери своя път, своя истински живот и щастие. Но докато се научи как да го постигне, ще умре от глад и студ.

Стори му се, че загива. Разплака се - по мъжки, без глас и сълзи.

Наблизо пропя петел и го стресна. Насо се засрами от себе си. Изправи глава и закрачи към града, сякаш отиваше някъде по работа. Озова се в центъра между високите богатски къщи. Тук-там светваха прозорци. Той се вглеждаше в сънните сенки зад пердетата и със завист гадаеше уюта и топлината при тях. Помота се безцелно нагоре-надолу, поспря се тук-там, докато съмна и се озова пред ниска продълговата постройка, залепена за масивна сграда, в която започнаха да влизат мъже. Залепи чело до стъклото на вратата и огледа. Беше бръснарница, доста голяма и добре подредена. По миндерите седяха загладени, добре облечени господа, които чакаха реда си.Отвътре лъхаше примамлива топлина. Насо се повъртя отвън, поколеба се и накрая престраши. Промъкна се плахо като котарак; застана неподвижен до вратата. Озова се точно срещу огледалото и се стъписа. В къщи имаха на стената едно квадратно, малко като дланта му огледалце, наплюто от мухите и замъглено от прах /кон ще се сети огледалото да чисти!/. При нужда го изтриваха с длан, но можеха да видят само очите или брадата си. За първи път се видя в цял ръст. Остана много изненадан от вида си. Винаги беше страдал, че е висок и стърчи над всички. „Като прът за брулене на орехи!“ - мислеше си и се свиваше стеснително, гърбавеше се да се смали, но от това изглеждаше още по-висок и ужасно страдаше.

Сега видя в огледалото едно мечтано тяло на мъж: здраво, стегнато и никак не тънко, както си представяше. Плещите му бяха широки и опънати, мускулите красиво се очертаваха под домашна-та вълнена фанела. Той не приличаше на своите и по дрехите, макар че са от същия груб шаячен плат.'Те му стояха някак по градски, може би заради формата и безупречната чистота, която в село рядко се спазва. И косите му бяха не като на селянин. Те не ги чакаха да пораснат, грабваха голямата ножица и се подстригваха на стълбици много ниско. Насовите се вееха идеално чисти над бялото му лице, гъсти и черни като катран. Той стоеше омагьосан, хипнотизираше се от собствения си поглед. Видя в очите си замайваща дълбочина, от която бликаше несъответна на страданията му жизненост. Това много го изненада. Стори му се, че друго момче го гледа от огледалото - някакъв непознат, надарен от природата щастливец.

Насо се поизправи, опъна се, затвори зяпналата си от учудване уста и придоби горда осанка. Един охранен господин с големи мустаци го изгледа косо отдолу нагоре, но като стигна погледа му, пълен с достойнство, изсумтя важно и каза с приличен тон:

- Не ми стой на главата, момче. Ето тук има място, седни и чакай.

Бръснарят погледна Насо с обиграния си професионален поглед и без да спира играта на бръснача, му оказа мимоходом нужното внимание.

За подстригване ли, момче, седни и чакай.

Аз... не... ами... - но бръснарят се беше съсредоточил вече в мустаците на клиента и само с ням жест му посочи къде да седне.

Сядай, сядай тук! - обадиха се и другите и Насо се подчини на подканите, като мънкаше нещо, но те явно не го слушаха, само разсеяно го оглеждаха.

Май късничко ще правиш сефтето!

Като гледаше посинелите им от бръснене лъскави лица, Насо се досети, че става дума за наболия вече доста плътен мъх по страните. И на ум не би му дошло, че е време да се бръсне. Младежите в селото го правеха за пръв път на сватбата, а мъжете от празник на празник. И той сега нито ще се подстригва, нито ще се бръсне. Хубаво би било, но няма пари. Обзе го непреодолимо смущение. Ей сега ще му дойде редът и какво ще каже? Трябва да си тръгне веднага, бързо да стане от стола и да излезе, но приятната топлина го размекваше, залепяше го сякаш за стола и той не помръдваше, само тревожно въртеше очи.

В този миг видя картината. Гола жена бе опънала пищното си тяло в пленителна поза. Безсрамната показност на голотата го вкова от изумление. Такава греховност в неговото село се наказва със смърт по най-ужасния начин. Пребиват я с камъни и я хвърлят на кучетата.

Веднъж в селото беше дошъл някакъв рижав гражданин с кариран панталон и ослепително ярка риза. Приличаше на циркаджия и успя да примами в големия салон на училището не само децата, но и възрастното население. - Дами и господа!

При тези думи селяните се кискаха високо, оголваха проядените си зъби и ги прикриваха с шепа, а от очите им потичаха сълзи. Дами и господа! Те били дами и господа! Умираха от смях.

- Сега ще ви покажа с ей тази машинка тук чудо невиждано. Ще ви пренеса в джунглата и вие ще видите невероятни хора и животни: тигри, слонове, маймуни... Това е кино, господа.

Думите „джунгла“, „кино“, „невероятни“ не им говореха нищо и те шушукаха в очакване направо на „чудото“. Машинката се завъртя и на стената се появиха смайващи картини: огромни змии. птици, зверове - разни непознати животни извикваха у селяните луд възторг. Живи маймуни се люлееха на растителните въжета, подскачаха по клоните, пощеха малките си и се плезеха. Хората цвилеха от смях: от зейналите им усти излизаха крясъци на животинска радост и те съвсем заприличваха на маймуните от стената. Появиха се черни голи човеци. Телата на мъжете лъщяха от гъвкавост и сила, а жените бяха диви и естествени в движенията см като животните и тревите край тях. Една млада жена опъна ръцете си над ниската колиба направена от огромни зелени листа и гърдите м предизвикателно се люшнаха.

Тълпата онемя. И дишане не се чуваше във внезапната тишина.

Нагнети се буря и само след миг избухна с взрив. Зона Перущина - дребна като шушулка, предварително сбръчкана от постоянна грижа да оправя света по своите разбирания - сви злобно уста и светкавици изскочиха от очите й:

- Резил! Резил! Тоя тук е дошъл да разтуря народа ни, бре!

От всички страни се чуха викове на съгласие още по-силни и разярени:

- Да го убие господ! Циркаджия! Пропаднал развратник!

- Голи жени му се прищяло! У-у-у-у, безбожнико разтурен! Що чиниш тук при нас! Дошъл си да ни разваляш с мръсните си картини!

Устите крещяха, ръцете се размахваха в юмруци и хората се скупчиха около него като хищни животни, когато разкъсват жертвата си. Гражданинът не се виждаше. Във въздуха хвърчаха карирани парцали, а в пода подрънваха части от машината. Учителят Тошев напразно се опитваше да ги усмири:

- Спрете! Спрете! - викаше, но гласът му потъваше в крясъците на тълпата и едва когато изсвири с физкултурната си свирка, те млъкнаха и отправиха поглед към него.

- Какво правите! Ще убиете човека! Той е дошъл тук да ви покаже джунглата, джунгла ви показва и хора от диво племе, затова са голи. Дошъл е да ви просвещава, да ви покаже, че има н други неща на този свят, не само тези, които знаете, а вие пребихте човека. Ами сега! Кой ще отговаря?

Щом чуха думата „отговаря“, хората се спогледаха като от небето паднали, разстьпиха се настрана и в средата се видя човекът. Лежеше на пода примрял и разпердушинен - кървава купчинка, размесена с парцали.

Насо го видя и сам се почувства стъпкан. Сякаш неговата душа разнищиха. Беше дете тогава и плака неудържимо. Не можеше да см обясни откъде идва разликата във виждането на този знаещ човек и селяните - близките негови души, от които се е пръкнал м той на белия свят. Защо той. Насо. усети красотата, а те не? Никога няма да забрави радостната тръпка от откритието, че съществуват и други светове, които тепърва ще открива. И никога “яма да си обясни какво толкова раздразни селяните, та оскотяха изведнъж и заприличаха на вълци, които разкъсват. Те не допускат нищо ново, което не е свързано с бедното им животинско съществуване. Коя е тази сила, която ги натиска и собствения им живот и не им дава друго да видят? За Насо остана въпрос. И неудовлетвореност, и болка.

И ето сега в тази уютна бръснарница той гледа това голо женско тяло /„жив дявол!“ - биха казали селяните/ и немее с учудена зяпнала уста.

Един млад мъж, с тънки донжуановски мустаци, сбута съседа си и цинично му подмигна. Насо го усети и сконфузено погледна надолу. Изчерви се до мозъка на костите, сякаш беше извършил нещо срамно. Старецът до него обаче премести бастуна в лявата си ръка и с двата пръста на дясната повдигна отново главата му към картината.

- Като жива е, нали? И дъхът й сякаш е нарисуван!

Старецът заговори за автора на рисунката, за пречистващата сила на изкуството и очовечаването на хората чрез него.

Насо не можеше да откъсне поглед от картината. Стори му се, че жената се раздвижва и ей сега ще излезе от рамката - толкова истински бяха формите й. Усещаше излъчването на топлото й тяло, виждаше в погледа душата й. От картината се изливаше нежност, която го държеше във властта си.

Гладните змии в корема на Насо се укротиха. Забрави несгодите. Обхвана го приятна напрегнатост, запърха неудържимо желание сам да рисува голо женско тяло. Толкова е красиво в нежните си извивки, в меките си движения, в сиянието на собствената си кожа.

Да рисува! Как иска да рисува! Усети желанието си силно като болка, която извира от сърцето и като жив огън тече по цялото му тяло.

 

* * *

Една врата срещу Насо, която водеше навътре към двора, се! отвори и в рамката й застана момиче с кофа и парцал в ръце. Огледа! бръснарницата, явно търсеше някого и като не го намери, понечи да си тръгне. В този момент погледът му се сля с Насовия и двамата едновременно потръпнаха от приятна изненада.

Момичето работеше във фабриката точно срещу него и колкото гледаше в ръцете си, толкова гледаше и Насо. „Като че ли ще го купува!“ - сбутваха се работниците. „Чегато е лук и иска да го бели...“ - хихикаха други.

Насо усещаше погледите, но не вдигаше глава. И без това не виждаше нищо от разяждащата го лютевина. Само понякога, когато момичето изнасяше пълните щайги с обеления лук и преплиташе нозе с насилена увереност, му се струваше, че то ще се счупи в кръста и ще остане на място. Беше му грозно да гледа тази прекомерна слабота, която натрапливо се подчертаваше от тежкия товар. Изпълваше се с жал и се успокояваше, едва когато го видеше обратно с празните щайги.

Сега момичето му хареса. Дали под впечатлението от картината, която така дълбоко разтърси девствената му душа, или заради пъстрата бархетна рокля по мярка, толкова различна от посурнатата престилка във фабриката, то му се видя леко и ефирно. Беше бяло, а го озаряваше някакъв златист оттенък, който идеше от правите му коси, разпръснати като лъчи по гърба и раменете. Заприлича му на малко бедно слънчице - земно и достъпно.

Усещането, че то е слънчице с ограбена светлина, не го напусна и вечерта, когато момичето с открит жест го поведе по стълбите на масивната сграда до бръснарницата.

Девойката се казваше Васила. Работниците съкращаваха името й и я наричаха Сила с уважение, сякаш наистина бе знак на това име.

Насо вървеше на крачка след нея и погледът му се плъзна по краката й. Бяха съвършени, но толкова тънки, че го напуши смях. Как може такава телесна слабота да носи името Сила!

Стори му се, че се изкачват безкрайно дълго. Къде го води тази бедна посестрима по това толкова уютно, скъпо застлано стълбище? Докато се чудеше, преди да загуби чувството си за реалност и да помисли, че е герой на приказка, стълбището свърши и двамата хлътнаха в студения мрак на огромен таван. Ветровете сплитаха гласове в средата на помещението, виеха и се давеха като глутница вълци; навяваха зловещо чувство и без да иска, Насо се дръпна към вратата, но нема време да изтръпне в лошо предчувствие или да го пресече лоша мисъл, та да изпадне в догадки.

- Аз живея тук! - каза девойката и Насо се стресна от металната сила на плътния й глас, така несъответстващ на телесната й слабота.

По-късно щеше да види, че в привидно тихите подводия на езерните й очи се крие също такава хладна сила, в която като в скала се разбива илюзията за момичешка безпомощност.

- Дай си ръката и скачай по гредореда.

Тя хвана дланта му с тънките си пръсти и властно го поведе към лунния зрак в другия край на тавана.

- Представяш ли си, ако продъним пода, как ще се озовем като небесни ангелчета в гнезденцето на господарите. Ще помислят, че Бог им ги праща да стресне разкапаните им души.

Насо се спря. Пообърна се леко назад.и се опъна. Смехът на Сила отекна остро и продължително звъня от стена до стена, докато се сля с воя на вятъра.

- Не се бой, глупчо! И хоро да играем, няма да го продъним. Хазаите са богати, тук всичко е здраво и стабилно.

Насо се замота в стари провесени черги. С тях и други вехтории: сандъци, кашони, етажерки, стари легла и столове момичето си беше оградило нещо като стая. Имаше си и креват с два изтърбушени дюшека, и счупена маса с покривка, и дрипави черги на неравния под - едно пълно обзавеждане, невъобразим разкош от партушини, фантастично подновени и бляскави от лунната светлина, която благосклонно се изливаше през стъклената капандура до всички парцалчета и счупени вещи.

Застанаха прави един срещу друг. Луната ги обливаше. Момичето засвети така. както го бе видял - като малко бедно слънчице. М Насо светлееше. От сутрешното преживяване с картината ли, от момичето или луната беше пропит със светлина; от тялото с грубите му инстинкти и усещания: глад, студ, болка, не бе останало нищо. Само едни устни, които непрекъснато се усмихваха, разтегнаха се и го заболяха, рискуваме да стане смешен, но все не можеше да ги прибере.

Насо съзнаваше, че това е миг, само един светъл миг. Разбираше го по напора на лудото си желание да го задържи. Сила клекна пред старото кюмбе да го пали. Насо седна на леглото. Гледаше я и рисуваше картина след картина. В светлия си миг, нарисува най-тъмното слънце. То бе с образа на Сила и с толкова петна и лунички по лицето, с толкова кал и мътилка по целия образ, че то изчезваше като слънце. И едни силни, живи ръце, пулсиращи от чистота, които ще изтрият мътилката от образа на слънцето и то ще проблесне в цялата си мощ. И един огромен вехтошарски таван, обвеян от червени ветрове, ярко червени, слънчеви, които изчистват мръсното от него и го превръщат в гнездо на светлината.

Сила се обърна и металният й смях прокънтя като от наковалня; събори и смлати набързо всичките му светлини и картини, защото те бяха само във развихреното му въображение. Усмивката се отдръпна от устните на Насо и в тавана отекнаха нови пристъпи на смеха й, този път омекотени - въртопи със загадъчния цвят на река под водопад. Би могъл да нарисува и смеха й, но съзна, че ще предизвика нови смехове и с малко воля и събран кураж я погледна право в очите. Разбра, че докато е рисувал въображаемите си картини, е изглеждал смешен с отнесения си поглед ту в момичето, ту в надвисналата над капандурата луна.

- Искам да рисувам! - каза той сериозно.

- Ами че рисувай! - отвърна му Сила по най-несериозния начин и обидата студено премина през тялото му. - Аз пък искам да уча и уча. Кой може да ми забрани?

И вече съвсем сериозно, повдигна басмяната завеска в ъгъла, зад която се откри етажерка пълна с учебници и стари книги. Насо изхълца от удивление. Докосна плахо книгите, заопипва ги, заразгръща ги трескаво с луда надежда, сякаш открива лекарства срещу тежка болест.

- Докато разглеждаш книгите, ще сляза да открадна още малко дръвца. Аз живея тук срещу почистването на двора, бръснарницата и стълбището, но узнаят ли ме хазаите, че паля огън на тавана, не само ще ме изхвърлят, но и в затвора ще ме натикат. Те са специалисти по тези неща. Добре че не се качват никога тук - каза Сила и изчезна зад провесената черга, която служеше за врата на вехтошарската „стая“.

Насо продължи да разгръща книгите. Вторачваше се неестествено в илюстрациите, не можеше да овладее вълнението си и целият трепереше. Всичко в този момент му се струваше важно и решаващо за по-нататъшната му съдба. Видя се лице в лице с мечтата си да учи, да задоволи любопитството си към живота и света, което така много го измъчва. Тогава ще се издигне над невежеството на съселяните, ще се отърси от мрака, в който тънат и ще им помогнела прогледнат. Нали затова беше напуснал селото, затова се беше лишил от свободата сред дивата природа и бе дошъл тук, в прашния, спечен от жега и сажди град. Дойде да работи, за да учи. И ето ги сега на куп всичките гимназиални учебници - вехти, но цели-целинички и така добре подредени. Сила ще му ги предостави, беше сигурен в това. Човек не трябва да се отчайва. Никога! Мъка и болка - да! Отчаяние - не! Болката невидимо носи и радост. Радостта, че я преодоляваме и оцеляваме, че продължаваме напред, макар че всичко се повтаря отначало. „След тъгата иде радост, след радостта тъга...“ - припомни си Насо песента. Доброто и Злото, Силата и Слабостта, Мъката и Радостта са двойки близначки - едната бяла, а другата черна. И нали Насо мислеше в образи, ги виждаше като жени в плавен въздушен танц, бавно да се приближават към него. Черната властва пред бялата, докато бялата не мине пред нея и не я затули със светлината си; но чудно, надмогнала я напълно, тя пак я държи за ръка и те пак са заедно. Насо „вижда“ сиянията и сенките на телата им, лудите трептения на разпуснатите им коси. И пак в кръвта му лумва неутолимата сладка жажда да има това чудо, да го задържи, да му се насити. Той знае, че е невъзможно, но е щастлив, защото в кръвта му потичат хиляди цветове: смразяващите - на мрака и живителните - жълто, червено, оранжево - на слънцето; и в клетките му се размърдват хиляди ръце с ловки пръсти, които посягат към четката и хиляди, безброй очи, които проникват и в най-тънките, неуловими за човешката природа нюанси на тези цветове и сенки, на най-нежните трептения и извивки. И пак се явява подемащата го към висините жажда да рисува. Да хване тези чудеса, да ги впримчи здраво, да ги влее в кръвта си завинаги: или по-точно, да ги извади от кръвта си, защото той ги има в нея; да ги предостави на хората, за да преживее своята радост хилядократно повече, пък нека го смаже, нека го стопи силата й - той тогава ще се слее с Бога...И Насо е щастлив. Не, това не е точната дума, защото То- неопределеното, неназовимото, което той носи като дар свише е много по-силно, необикновено и голямо от представата на хората за щастие. На Насо не му трябват обстоятелства, за да го има, той го носи у себе си. За един миг само изживява цял един живот. Това го прави ликуващо щастлив и блажен. Дали за един миг и дали един живот не знае точно. Понякога е неподвластен на времето, попада в други измерения - миг, век и безкрайност се сливат... А може би, това е благодатта, с която го е дарила природата, дала му е в повече, хилядократно. Случайно ли? Насо знае, че не, той също трябва да даде. Той е един проводник, по който природата диктува някакви свои, неясни за хората закони. Нека ги разгадават, нека се облагородяват - тези закони са светлина за душите им, те са добро. Усеща го по задушаващата стихия, която носи като същност у себе си, по неудържимия порив да я излее. Насо ще загине, ще се взриви, ако не намери пролука за изблик на тази стихия, защото тя е по-голяма и по-тежка, отколкото може да носи...

И сега тези учебници! И това внезапно момиче, спуснато му като ангел-спасител от небето. То ще му предостави всичките си книги - предчувства го.

В този момент видя на ламаринената поставка под кюмбето смачкан фас от изпушена до сантиметър цигара. Сякаш мишка пропълзя в душата му. Прецапа с мръсните си лапички през чистото и пометено на светналата му надежда. Тя не пуши. Значи тук идват и други мъже, подмамени от привидната й невинност или... достъпност. Може наистина да е леснодостъпна, Насо не е опитал. Дали не е от „ония“? Какви ли не гнусотии е слушал в селото за тях! „Такива с кремък да ги дереш и да не кандисаш!“ - казваха възмутени селските жени. Но „ония“, отдадени на мръсния си занаят нито работят, нито учат. Насо беше виждал вече такива... Те имат друг маниер на поведение и въздухът край тях мирише на поквара и гнило, на вкисната пудра и гранясали мазила, а тази тук, Сила, /убеждаваше се сам/ е от неговата черга, от неговото тесто е замесена; цвета и миризмата й събуждат асоциации за пчели, цвят, трева. Тя е от неговия край, никой не му е казвал, но Насо веднага я усети - как и по какво, не може да каже, но още от първия поглед, я възприе като сродна душа; тя събужда само нежност и мъчително съчувствие у него; нищо, че не й е говорил, че не е търсил начин да се запознае с нея; той няма сили за това, притиснат от собственото си страдание; тя и от разстояние му вдъхва нещо от изначално скъпото, което беше напуснал в селото. Във фабриката му напомняше любимата сестричка Русанка.

Мислеше си колко е крехка, нежна и уязвима - като зряло глухарче, да не смее човек да го докосне, ще се разпилее на вятъра и ще остане голата грозна дръжка.

Сила се върна с наръч дърва. Изсипа ги до кюмбето, напълни го и то се разгоря до зачервяване. През дупката на вратичката пламъците осветиха стъкмената „стаичка“.

Сила седна на пода, прегърна коленете си до брадичката, опъна роклята до долу и изчезна цялата в нея. Останаха само очите. Пламъците от кюмбето играеха в тях и им придаваха необикновена красота и сила. Само те да бяха - стигат! В този момент Насо разбра, че единствено тези очи имат значение за него; загадката в бездънната им дълбочина /с разните там подводни скали, мълнии, сенки, остриета и тем подобни/ го влече неудържимо и силно го завладява. Всичко друго: съмнения, догадки, страхове, се отдръпна назад и изчезна. Каква беше Сила, нямаше вече никакво значение. Блудница или светица - той бе вече ней обречен.

Сила се изправи и го загледа. В този момент му се стори, че тя засвети и той като мушица малка понечи да се гмурне, за да се стопли и окъпе блажен в светлината й, но... противно на порива, ръцете му останаха неподвижни до тялото. И видя сякаш дългите си вдървени ръце в онова време, когато децата разплакваха Русанка, а той стоеше като мумия срещу тях и немееше. Ах, тези посукани, неподвижни ръце! Каква сила ги завързва, точно когато трябва да се развихрят, за да накажат злото или като птици да изпърхат и да посегнат, когато се зададе нещо добро и желано! Насо почти се разстрои. Видя се жалък н смешен в очите на Сила: с тези дълги, дълги, посурнати едри ръце - като мъртви; с това смахнато прегърбено тяло; и очи, които не смеят да погледнат това, що най-желаят. Колко е безпомощен! Малодушен! А днес в огледалото на бръснарницата се видя чудесен. Не е ли смахнат наистина, не е ли побъркан?

Но Сила явно не го виждаше по този начин, защото го гледаше право в очите с такава женска преданост и възхищение, че Насо се задъха от сладостната тръпка, която пробяга през погледа й. Краката му се подкосиха. Почувства се гальовно разлюлян, прииска му се да й каже нещо много мило, много нежно и думите затанцуваха по езика му, блъскаха се и напираха възбудени, но заключената му уста не ги пропусна навън. Тогава те пропъплиха през мускулите на лицето му и избиха в очите. И освободени, сияйни и възторжени полетяха неудържимо към очите на замаяното момиче. Започна един ням диалог - нечовешки по необикновената си сила, по възможността да слива душите и телата от разстояние...

Неочаквано луната се плъзна по ръба на облака и хлътна в гъстата му чернилка. Блесна светкавица и замириса на дъжд. Стъклото на капандурата зазвъня от едрите капки. Ветровете, които се бяха спотаили за известно време и Насо ги бе забравил, с крясък се совнаха от всички страни. Чергите-стена на Силината “стая“ се заогьваха като пране на въже. Някъде наблизо падна гръм. Чу се как разцепи голямо дърво в градината.

Сила се ослуша тревожно. Сграбчи Насо за ръка и в миг се намериха в голям стар сандък, който по-скоро приличаше на клетка. Гръмотевицата ли я изплаши? Преди да си отговори, в кратките промеждутъци на затишие долови стъпки - потайни и крадливи. Би си помислил, че я посещава мъж и още какво ли не, но по мъртвото вцепенение на Сила разбра, че я грози опасност. Дланта на ръката й се измокри от студена пот. Насо се опита да я поразтрие в своята, но пръстите й се вковаха в неговите до болезненост - знак да остане неподвижен. С другата ръка му запуши устата да мълчи.

Стъпките продължиха по-уверено, но бяха редки и тежки, а между тях се чуваше някакво тътрузене, придружено от потраква-не на дърво. Сгромолясваха се едри предмети, сякаш говедо се блъска в тъмницата и събаря всичко по пътя си. Насови имаха такъв вол, който побесняваше от светкавиците и намушваше с рогата си, де ще види, но тук е град, откъде вол?

Примитивното съзнание на селските жени населяваха таваните на старите къщи с най-чудновати духове, които вилнееха в потайните доби, за да плашат грешниците. Но тук не е село, таванът е нов и добата не е потайна. Пък и духовете обикновено не говорят, а този тук наближи и от устата му се чуваше нещо като “Мъ-мр-мъ...“ - съвсем човешко мърморене през зъби, което само приличаше на злобно животинско ръмжене. Дочуха се и определени думи на мръсни закани към Сила, изречени с ярост и сляпа животинска злоба. Започна тършуване, завиране в ъглите и шумолене на книги; ритане, блъскане, събаряне, придружено от все същото яростно сумтене. Събори етажерката с учебниците и се чуваше как те шумолят като в устата на животно, как се пилеят, мачкат и късат.

Насо изтръпна. Понечи да излезе, но се вкова от страх, че няма да може нищо да направи, ще се изложи пред момичето и после ще умре от срам и разкаяние, хиляди пъти ще съжалява и ще се гнуси от себе си. Добре че Сила се беше вкопчила в него и не го пускаше.

Дъждът плющеше, ветровете виеха и се блъскаха в препятствията. Провесената черга пред сандъка падна и откри жива картина, която Насо никога не би искал да нарисува. Най-мрачните, черните, мъртвешките цветове се бяха събрали тук като в гроб. В осветената от разпаленото кюмбе “стая“ се открояваше фигура на човек-великан. Очите му - сякаш палач ги е гасил с нажежено желязо, така зловещо тъмнееха дупките им на голия череп, който се белееше в сумрака, като току-що изваден от пръстта. Озъбената уста и несъразмерно продълговатото лице с хлътнали бузи завършваха картината на мъртвец, от която повяваше смразяващ хлад. Още малко и на Насо щеше да му замирише на тамян, на свещи и босилек. Щеше да изпита предчувствие за разложение и тлен. Изпълни се с отвращение и почуда, че в живота могат да съществуват такива хора. В селото биха казали: „Е, човек като човек!“ или „Има ги и такива“, но Насо не можеше да си представи, че в живия живот сред живите хора може да има мъртъвци. Той съзнаваше обаче, че чувството за мъртвило не идваше толкова от вида на човека. Този зловещ великан излъчваше страшна духовна пустота, която насищаше въздуха около него с отсъствие и празнота, разграничаваше го рязко от околния свят, сякаш някой го беше хванал за парцала /всъщност елегантен костюм с модна кройка/ и го беше измъкнал от гроба, за да плаши живите с ада. Никой жив - мислеше си Насо - не може да изпитва такава садистична злоба към човек, да къса книги и учебници, да ги гази самозабравил се като свиня в бостан, а после да ги рови и подхвърли с бастуна, освен ако е луд, но този тук съзнаваше какво върши. Търсеше нещо и за да го намери, беше готов не само да руши! и унищожава, но и да убива. Насо потръпна. Нормални ли му бяха възприятията? Той виждаше за първи път този човек и то неясно в сумрака. Как може да го възприема по такъв отвратителен начин: като мъртвец, злодей, а сега и като убиец? Започна да трепери.

Да! Възприятията му са точни и нормални. Светкавично минаха през ума му много такива случаи, когато, незнайно как, е прозирал от пръв поглед в дъното на човешката душа, в утайките, в най-грозното, което и самият човек не подозира, че съществува или не признава пред себе си.

Преди години бе съзрял в засмените сини очи на един ловец, който сладкодумно разказваше на селяните весели ловни истории, че е на крачка от убийството. И сега не можеше да си отговори как предусети това. Дали по насладата, с която говореше за смъртта на животните или възхищението му от оръжието, което можело всичко да убива? А може би, по живите му очи, които се смееха, но за част от секундата се обръщаха в ледени топчета? Насо не можеше да си отговори точно, но на другия ден този веселяк застреля съседа си, че кокошката му влязла в неговия двор.

В бебето на съседите, необикновено красиво и живичко, на което всички се радваха, Насо съзря душевно уродство и след две-три години то наистина пролича.

Насо вярваше на предчувствията и проникновенията си, колкото и невероятни да изглеждаха понякога. Беше надарен да прозира по-дълбоко в същността на нещата, но трябваше и да действа, а точно това не можеше; съзнаваше го и страдаше. Сега трябваше да не се спотайва като закован в този сандък и само да гледа през процепа, а да излезе срещу това чудовище /въпреки съпротивата на Сила/ и да го пита какво иска. Не го направи. Докато се канеше и набираше кураж, онзи обходи още веднъж с фенерчето, за малко не ги откри и се затьтрузи с куция си крак обратно към изхода...

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух