напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



3.


* * *

На другия ден Сила не дойде на работа. Не беше разказала на Насо нищо за себе си, не му даде обяснение за случилото се и си остана загадка. Той се щураше с мислите си във вчерашните преживявания, напрягаше се, съобразяваше и все не можеше да ги подреди в съзнанието си. Цял ден се взираше в дъното на двора към портала, шареше с поглед оградата да зърне слабата фигурка на Сила, но тя не се появи отникъде. Изпадна в луда тревога да не я загуби точно сега, когато я бе намерил и осъзнал, че Тя е скъпото нещо, което ще внесе големия смисъл на съществуването му. Насо я беше слял със значението на името й /сила!/, но това не го освобождаваше от страха, че може да й се е случило нещастие. От дълбините на съзнанието му се надигаше застрашителна картина, тази същата картина, която веднага изплувваше пред очите му, щом си помисли за Сила, а той непрекъснато мислеше за нея: малка птичка устремена към небето, попаднала в прицела на ястреб или лешояд, който я е затулил вече в сянката си. Тази картина го въртеше отвътре като свредел и сърцето му се обливаше в кръв.

Денят беше слънчев и топъл, но в очите на Насо доби черни украски, стана студен и грозен. Вместо в червени отблясъци и златна величествена светлина, слънцето се давеше в бездна от прах и дим, сякаш не залязва, а потъва, за да не изгрее никога повече. И хората - като някакви тъжни сенки, смазани от непосилната убийствена работа, оскотели, самозабравили се в неимоверната напрегнатост да издържат; да издържат въпреки мъката, въпреки постоянното страдание, защото тук друго няма. Тук е затвор. Хората са в клетка - лютива, студена и мокра. На Насо му се приплака и остави сълзите си свободно да се изливат. И без това очите му постоянно текат, никой няма да разбере, че плаче.

Цял ден му се мержелееха смътните фигури на работничките, но той не ги виждаше, бяха му безинтересни и не спираше поглед на никоя, докато накрая, как и с какво Насо не разбра, една от тях привлече вниманието му върху себе си и той я загледа очакващо. Беше Жейна, полупогражданена селянка, около тридесет и двете. Често я мяркаше с крайчеца на окото да попипва празните си рамене, за да търси наскоро отрязаните плитки и като не ги намираше, повдигаше излъганите си ръце, докосваше с пръсти ситно накъдрената коса и с насилено самочувствие тръгваше изправена, за да покаже колко много се харесва с новата прическа.

Може би, защото проникваше през дебелите пластове неискреност в черните й очи и откриваше там нещо голямо и тъжно, което тя крие, той й съчувстваше, но изпитваше и нещо неприятно; възмущаваше се от нея. Дразнеше го предизвикателното й поведение и натрапчивата показност на плътта. Във всяка дреха, дори в дочената престилка, Жейна изглеждаше гола. Човек не виждаше дрехата, а дългите й стегнати бедра, които и при стоене и при вървеж неизменно се очертаваха пред другите части на тялото и задържаха погледа с плавното си люшкане от кръста до глезена като у красиво африканско животно. Не стига бедрата, ами и гърдите й - едри, зрели, напращели от сладост, съблазняват всяка ръка да посегне към тях. Ами да ги прикрива малко, като са толкова пищни! А тя - напротив! Пуска светкавиците на очите си, полюшва се като зрял плод, обира погледите и гледа сеир.

Насо не можеше да се на чуди какво общо имаше тя със Сила, та я виждаше толкова често близо до нея да й шушне нещо загрижено на ухото - явно, съвети и наставления някакви, които изглеждаха съвсем излишни пред твърдата увереност в Силините очи, пред непоколебимата й решителност за нещо, което Насо не знаеше. Точно това, връзката й със Сила сега го привлече неудържимо към Жейна и той се улови за разбиращия й хитър поглед.

Когато фабриката блъвна живата маса от преситения си корем /а погледнати отстрани работниците наистина приличаха на безлична сива маса/ и тя потече като тъмна река по двете посоки на улицата, Насо се намери до рамото на Жейна и запрестъпя несигурно към дома й. Беше му неловко да върви до тази толкова фрапантна жена, изгаряше от срам и се гърбавеше принизен до земята ту ален, ту блед; преплиташе нозе като пиян под лепнещите погледи на присмехулниците, които се споглеждаха доволни и си подмигваха, че утре ще има един мъж повече. Насо ги виждаше, но продължаваше да върви теглен от невидимата юзда на Жейна. В огъня да го вкара, пак щеше да върви след тази жена; ни присмехи, ни срамове можеха да го спрат в момента. Заради Сила! - повтаряше си той; заради Сила! - натрапваше си все по-колебливо в съзнанието. Насо мълчеше и тя мълчеше. Пристъпяше леко, сякаш се страхуваше да не го подплаши. Усмихваше се така, както се радваме на неочаквано доближила ни мила животинка.

Вървяха дълго по главната улица, необичайно осветена за несвикналите очи на Насо. Разкошните богатски къщи, подредени в пъстър гердан и обилната светлина от тях го подтиснаха. Почувства се попаднал в чужд празник, където няма и прашинка за него. Започна да се спъва и поспира. Жейна мина напред и с един дълъг окуражителен поглед отново го поведе. Блъскаха се в тъмни пресечки, минаваха през запустели места. Бяха излезли в забравен от Бога квартал с малки паянтови къщички, строени като на шега за временно ползване, които, люляни от глъчката на многобройните си обитатели, заплашваха да се сплуят над главите им и заедно с тях да се изравнят със земята. Въпреки пълния си търбух къщите изглеждаха пусти и занемарени. Хубаво бе, че по дворовете и край тях растяха безразборно никнали дървета, които омекотяваха донякъде тягостната картина. Луната отцеждаше бяла светлина в наполовина оголените им клони и ги съживяваше с трепкащите сенки.

Духна вятър. Над главата на Насо се изрониха листа, които не.искаха да паднат на земята, а като него все търсеха висини и грееха, трептяха, сякаш не умират, а сега се раждат. Насо следеше движението им, мъчеше се да ги задържи с поглед, но те падаха все по-ниско и накрая притихваха, заровили чело в пръстта, самотни и отчуждени всяко само за себе си...

Едно листо изпърха в лицето му и падна в мръсна локва от току-що изхвърлена помия. Лъхна го нещо грозно и гнило, сякаш не листото, а той се беше пъхнал в помията и „видя“ укоризнения поглед на майка си, която го предупреждаваше за опасността да хлътне в действителната мръсна яма, към която се беше запътил; но на майчината тревога Насо отговори /все така мислено/, че не е толкоз прост и тя да не го мисли още за малък, защото откакто е в града, много неща е видял и разбрал и за много неща сам се досеща. Тя да си бъде спокойна! Първо, той отива с Жейна да намери чрез нея Сила, да открие загадките, които я забулват, за да й помага, да я закриля. Самият Насо изпитва нужда от това. Второ, съвсем не е толкова лошо да вървиш след една такава жена, когато сте сами, никой не ви гледа и можеш спокойно да се наслаждаваш на раздвижената й /тук Насо се засрами от себе си/ задница, която раздвижва нещо съответно и в тебе и то не е нито грозно, нито неприлично, а напротив - импулсира те за разни мъжки неща, вдъхва ти вяра в себе си. И трето, той умира от глад, простърган от изядените “на гладно домати. Тя е жена, а където има жена, мирише на дом и манджа. Така се оправдаваше Насо пред майка си, мислено, защото тя е далече, но и до нея да беше, пак щеше мислено да й го каже, а тя не е вълшебница да разбира мислите му и щеше да го ругае огорчена, тревожна и разстроена до припадък, безсилна да го вкара в правия път според своите селски разбирания за чест и морал. Въпреки привидната му кротост, той е най-трудното й дете; уж боязливо, а упорито в своята затвореност и неразбираемо. Насо й съчувстваше, сърцето му се свиваше за нея, но не можеше да й помогне; човек не умее да се опълчва срещу природата си. Пък и в края на краищата, тя го е родила такъв, той носи някаква нейна непозната й същност, спотайвана и носена в гените на поколенията, за да я даде нему. Той е благодарен, че го е родила такъв. Харесва му тази душевна нагласа, която има. Благодарение на вътрешните сетива, на необикновеното си въображение, сякаш е вездесъщ, а това носи живот повече от обикновеното. Изпълва се с чувство за пълнота, смисъл, своего рода наслада дори и при страдания, те също са живот, по-голям и по-пълен от равното спокойно съществуване. Ето, и сега, той е тук, крачи мълчалив до тази чужда жена, вниква в света на умиращите листа, които се сипят върху главата му и всяко от тях е жив истински микросвят, неподозиран и таен, но Насо го усеща, мисли и разсъждава върху него, обхванат от лудия порив да открие, да създаде нещо за хората, което да им остави. И едновременно с това, той е в Сетино, й любимото родно село: при козите, майка си и Караман, кучето с човешки очи. Чува неговото гальовно скимтене, усеща дъха и кучешката му преданост.

Замириса му на кози, на биберонки, а оттам по някакъв въображаем път и на прясно издоено мляко. Препи му се. Тъканите му го пожелаха като висше блаженство. Колко много го е имал - извор на скрита живителност, която надхвърля рамките на храна за стомаха - и е бил щастлив, но как не го е усетил? Пропуснал е миговете. Обикновеното козье мляко сега му се струваше свято като причастие.

Има дреболийки в живота, които ни носят толкова много. Трябва само да ги видим и усетим.

И най-лошите неща от селото, смекчени от разстоянието, сега му изглеждаха добри и желани. Всъщност, откакто беше дошъл в града, родният дом, с всичките му цветове и миризми, нито за миг не бе го напускал; близкият спомен даваше оттенък на мислите и преживяванията му.

Жейна го поведе през занемарен, разкалян от чешмата двор към стара пристройка, до която имаше разграден курник. Минаха през него и птиците се разкудкудякаха и разхвърчаха. „Нещастница! Живее наравно с кокошките!“ - помисли си Насо, потресен от мръсната кал, която миришеше на курешки. И у тях е така мизерно, но е винаги преметено и чисто.

Когато влязоха през ниската врата, Насо видя, че стаята не е чак толкова малка, колкото изглежда отвън и е чиста. На двойното пружинено легло с железни табли беше опъната домотъкана кенарена покривка, бяла като сняг, а на малкия почти до земята схлупен прозорец пъстреше глинена паница с есенни цветя. Това го очарова и задържа погледа му, докато се спъна в олющен леген поставен в средата на стаята. Навсякъде бяха пръснати съдове и той я загледа въпросително озадачен.

- Мислех, че може да вали, затова съм ги поставила; да събират течащата от покрива вода. О-о-ох, омръзнало ми е! А наема си го събират най-безцеремонно и се мислят за благодетели на всичкото отгоре!

На прозореца отвън се плъзна сянка на мъж. Жейна изскочи ядосана и след кратки реплики го избута на улицата като вещ за изхвърляне. Върна се задъхана и възмутена. Дълго му разправя, че тя не е такава, каквато я мислят, никой не знае нейната мъка, току се присламчват разни, ама тя не е кучка, да си мисли кой каквото ще... Тя е нещастница, пренебрегната от хората, забравена от Бога, орисана на самота; той да не гледа, че тя хваща око, че се навъртат около нея мъжоря, тя си е сама, защото не й трябват такива...

- Ела, душице, ела, миличко, седни тук по-удобно, отпусни се, не мисли толкова лошо за кака си Жейна; кака ти Жейна е овъргалян камък: блъскана, премятана, гладена... но има сърце, по струва от разните там кокони, живели в сянката на мухлясалите си мъже...

Насо я умиляваше, размекваше и тя говореше, говореше безспирно, разказа си цялата история:

Била от съседното село, от Силиното. Ходила някога да търси лек за майка си и у Насовото; били еднакви селата и хората; тя веднага го познала, че е оттам по шарените му с пилета и латинки вълнени чорапи; ах, нещо й се стопило под лъжичката, като ги видяла; тук няма такива. Градските парцали нищо не струват пред тяхната носия от собственоръчно изработени вълна и памук. Нея мъката я докарала в тоя затвор - фабриката; хубостта, проклета да бъде, дано, й изяла главата и я опропастила.

Расла-недорасла, отмъкнал я някакъв пижав ерген, на който тя, с извинение, и сопола не би си хвърлила, вкарал я в плевнята, обещал й, че ще се ожени за нея, за да мълчи, а на сутринта я натирил пред дома й като недостойна за него, защото той бил богат и от род, а тя бедна. Нямало кой да се застъпи за нея и така си останала, изплашена и свита със заченато дете в корема, за срам и позор на цялото село. Родила детето и го дала за осиновяване, но оттогава не намерила мир и покой в душата си; животът й бил ад и само тя си знаела как живее без сина си, който сега трябвало да бъде точно колкото Насо и точно така хубав, строен и с очи-огън като Насовите, защото още при раждането си бил най-хубавото бебе на света.

В цялата тази история само детето и страданията бяха истина. Останалото - лъжа. Премного скъпа й беше тайната, за да я споделя, с когото и да било.

Жейна се топеше в страдалческо умиление и изливаше върху Насо цялата си сподавяна с годините майчинска нежност.

Защо се е лишила от рожбата си - никога нямало да си прости. Ако синът е до нея сега, никой друг не й трябва! И без това изживяла всичките ужаси на позора: плюли я, замеряли я с камъни, бягали от нея като от прокажена - едва не умряла. Майка й получила разрив и си отишла без време. И омъжените й сестри, и те я отбягвали заради хорския срам и страдали не по-малко от нея. Хвърлила петно на целия си род и неомъжената й малка сестра не могла да се задоми, въпреки работливостта и хубостта си. Напоследък намерила спасение във фабриката, поминувала някак си, но не й било добре, чувствала се като бездомно куче на чужда врата. Като видяла Насо, нещо й трепнало, станал й мил, обикнала го така, за нищо и била готова всичко да стори, за да му е добре. А мъжете, които се въртят около нея, огън да ги гори! Тя и Сила обичала като своя, искала да й помага със съвети, подозирала, че се занимава с нещо, което можело напълно да я затрие, но непокорното момиче много-много не я слушало, „како Жейно, како Жейно“, пък си продължавало по своя път.

Нещо жегна Насо. Какъв свой път може да има Сила? Онзи лошия ли?

Жейна щяла да му разкаже всичко от игла до конец, но сега първо да си го нахрани, да си го стопли, че й е мил. Черните й очи заприличаха на озарено небе след дъжд. Нечистите примеси на притворство, съблазън и хитрост бяха отвеяни нанякъде и оголили душата й. Насо се отпусна. Беше му добре да слуша тихия й мек глас. Къде бяха останали кресливите нотки, когато говореше високо и се кискаше във фабриката за щяло и нещяло, фръцкаше се демонстративно на показ и предизвикваше възмущение у благопристойните? Защо го правеше? Явно, е маска, мимикрия някаква за оцеляване. Беше учил по биология за това, но то се отнасяше за окраската на животните. Ето го сега и при хората, усложнено, пренесено навътре към душата. Иска да прикрие действителното си положение, за да не я съжаляват. Или е озлобена /толкова много невинно е страдала!/ и предизвикваше нарочно, забавляваше се с тези жени, които със зорко око я следяха да не оплете мъжете им - оправдаваше я в себе си Насо. Господи! Колко интересна и добра можела да бъде една такава жена! Как развърза с медени пръсти стегнатата му на възел душа и я стопли като пиленце във шепите си! Сърцето му играеше с радостната възторженост на дете. Никой досега не беше му оказвал толкова специално внимание, дори и майка му; с такова доверие никой не му беше поверявал тайната си. Жейна му каза, че за пръв път я споделя, нямало достойни други за нея. Значи единствено той бе достоен. И я разбираше.

Та тя беше светица в сравнение с тези, които злословеха по неин адрес! Заплитаха интриги, давеха я в клюки, заливаха я с отровата си, а тя се отърсваше от калта и оставаше чиста. Изправяше глава с достойнството на човек, който е уверен, че по струва от тях, жалките - завистливите и злобни нищожества. Тя можеше да бъде всякаква, но не жалка, не отрепка. Имаше си своя неотразим чар на ярко присъствие, нея човек не можеше да не я забелязва и това ги вбесяваше. Тя им пречеше, „вадеше им очите“, пък все към нея ги въртяха широко отворени, завистливи. Искаха да я хванат на местопрестъплението за нещо лошо, каквото и да е, търсеха повод да я скандализират и изгонят от фабриката или да я притиснат ниско, та да не се перчи толкова...

Най-смешното беше, че при цялата си злоба и отрицание на поведението й, те се опитваха да й подражават: ходеха като нея, стояха като нея, искаха и да се смеят като нея, за да привлекат и те малко вниманието към себе си, но ставаха смешни, защото подражанието им личеше.

Ако някой можеше да проникне в чувствата на Насо, щеше да го окачестви като наивен глупак. Как може да се оставя така безкритично да го омае тази жена! Тя може да бъде опасна! Да го лъже, прелъсти и въвлече в блатото.

Но не! Насо усеща нещата. Той възприема света, колкото с ума, толкова и с чувствата и те никога не го лъжат. Тази жена не е такава, каквато изглежда. Това е маска и тя я носи с усилие.

Насо се изненада. Колко много е знаел за Жейна, без да съзнава. Та тя цялата е в него и като че ли там си е била винаги. Попиваше в дълбочината си движенията й, блясъка на очите и лицето й, озарено от доброто, което искаше да му направи и се чувстваше странно щастлив и спокоен. От всичко, което е тя, вееше упование и сигурност. Самото й присъствие го защитаваше от злините.

Полулегнал, подпрян на лакът на голия миндер, Насо се усмихваше приятно замаян, а Жейна подреждаше върху бялата амбалажна хартия на масата глинените паници. Нахрани го, напои го с ароматен сок от вишни, позавъртя се около него в изблик на неудържима нежност, свали горните си дрехи без капка кокетство и свян и остана по риза - снежнобяла, кенарена, обточена цялата с дантели. Разкопча сутиена под нея: „Ах, колко съм уморена!“ -каза и полегна на кревата. Гърдите й се лейнаха нашироко, живи и пулсиращи като животинчета. Насо се изчерви, а Жейна го погледна укорно:

- Кака ти Жейна не е умряла за мъж! Ти ще спиш тук, мой миличък - и тя показа кревата, - а аз на миндера.

Срамът се оттече от лицето на Насо и погледът му заигра по снагата й. И в този момент, както бе полегнала без стеснение, с едрите си гърди, с набъбналата си млада плът, тя му заприлича на кърмачка-първескиня; усети сякаш топло майчино мляко, видя бебе, завряло главичка в меката възглавница на гърдите й. Това беше най-милата картина, съхранена от ранното детство; образ, пазен при съкровените истини, създаващ благоговейно чувство за святост.

Вечната майка, с извадена, налята като плод гърда, която храни мъничкото късче живот, едно свято начало, олицетворение на надеждата, че ще бъдем и когато ни няма вече на този тъй лъжовен, толкова измамен в своята тленност бял свят, за да утолим ненаситната си жажда за светлината му, която все ни се изплъзва и умираме вкопчени в нея с чувството, че не сме живели, че сме преминали като сянка през нея. И ето, това пухкаво крехко създанийце ще ни продължи, за да постигне непостигнатото от нас...

Насо обичаше да се взира в гърдите на кърмачките и неведнъж ги беше рисувал с всичките им точици и петна, набъбнали жили и розови зърна, неимоверно изпъкнали, с дупчица в средата, от която изтича благословеното майчино мляко. Рисуваше ги с въглен по стените на обора и оставаше крайно учуден от недоумяващите погледи на децата, в които се прокрадваше нещо зло и мръсно, така несъответстващо на нарисуваното, а майка му го гледаше като превъплътен дявол и го подгонваше, както винаги, с хули и ругатни.

Погледът на Насо се разгоря от необуздан вътрешен огън. Мускулите на лицето му неспокойно потрепваха. Скочи от миндера и отиде до печката. Издърпа сюрмето и трескаво зарови в студената пепел. Намери заострен въглен и нарисува Жейна като мадона върху чистата бяла хартия, с която отново бе застлана масата. Оцвети картината с есенните цветя и треви във вазата на прозореца. Използва листата, цветовете и прашеца им. Смачкваше ги, търкаше ги между пръстите си и ги смесваше по особен негов си начин. Послужи си и с черупката на орехите, които му поднесе. Бръкна с малкия си пръст и в сока от вишни. Получи се невероятен портрет.

Жейна ахна от изненада, трогна се до сълзи и се задъха от щастлив смях, който се давеше в болката по неизживяното майчинство. Вечната болка, която се чудеше как да скрие, къде да я дене и я тулеше в дълбините си на тъмно, зазиждаше я, а тя я ядеше отвътре. Насо беше обърнал душата й с дъното навън и там сега, на листа, Жейна сияеше бяла и мъдра с невидимия ореол на светица. Това беше чудо. Майчинството, от което й остана само позорът, заради което едва не я пребиха в настървението си, едва не я удавиха в презрителните си плюнки, се въздигаше в достойнство и святост. И Жейна се смееше, смееше се и плачеше едновременно, а Насо за пръв път изпитваше удовлетворение и също се радваше, че е доставил с картината си другиму радост. За пръв път получаваше признание: „Ти си художник, ти си даровит, белязан си от Бога, рисувай, рисувай...“ - мълвеше тя и Насо бе на деветото небе. Жейна повярва на портрета. Веднага позна съкровената си същност от младостта, оставена някъде назад в годините. Ах, колко чиста и съвършена бе тогава! Късче от дивата природа, невероятна хармония на духа и тялото. И в този смисъл тя наистина беше светица, ако има грехове и прегрешения, сега ги има. Те й са нужни, за да заприлича на другите и да оцелее, да просъществува, защото, макар и толкова млада тогава, тя разбра, че хората не търпят живи светци сред тях; те ги унищожават физически, после може и паметник да им съградят, но докато са живи, ги гонят и подлагат на най-страшни мъчения, убиват ги по всевъзможни начини, за да няма кой да им напомня собственото несъвършенство, а понякога и нищожество. И Жейна не искаше да бъде съвършена. Отърси се от добродетелите си като от бреме, но не ги хвърли в пепелта, а ги потули там, където насетне потулваше всичко, което си е само нейно, което хората не заслужават или не разбират. Зарови ги „живи“ под дълбоките пластове на много недостатъци, насила придобити, за да бъде „в унисон“, както казваше тя; предизвикателство, хитрост, притворство и презрение... Ах, как силно можеше да презира! Вкорави сърцето си и се ожесточи. Понякога дразнеше нарочно, без нужда, ей така, за да изглежда по-силна. И наистина изглеждаше по-силна с недостатъците си, отколкото с добродетелите. Лошото бе, че се чувстваше оскотяла и това я правеше допълнително нещастна. Изравнявайки се с лошите /добрите где да ги търси?/, тя се презираше наравно с тях. Животът й губеше смисъл.

И ето, това невероятно момче изрови от изпепелената й душа живия въглен на човешкото. Извади го на показ върху листа, за да й покаже, че тя още го има и само в него е смисълът. Очите на Жейна бяха станали големи и чисти от грехове, досущ като на картината. Такова щастие беше изпитвала досега само веднъж: в дните на ужасните мигове на ненавист, стръв и отрицание срещу нея, в най-тънкото, влакънцето на скъсващия й се млад живот, когато се появи на бял свят рожбата й.

Скрита в обора при животните, натъпкала устата си с кърпа, за да не се чуват виковете й, мучеше и врещеше като тях, търкаляше се безпомощна в краката им, търсеше упование в очите им. И странно, струваше й се, че не може да роди без очите на кравата. В тях виждаше липсващото й човешко съчувствие. Те сякаш разбираха, светеха в тъмното със загрижена, неспокойна нежност. Кравата облизваше потта от челото и шията й, дъхтеше в лицето й. В промеждутъците на затишие от болките лягаше до гърба й, за да я топли. Когато се роди момченцето, го облиза като своя рожба, побутна й го с муцуната и тя видя поразена живата кукла, откъснала се от нея, за каквато бе мечтала в неудовлетвореното си детство; /пък и още почти дете си беше/ с черна косичка, тънки краченца, странно мърдащи се мънички ръчички, свити в юмручета, с пръстчета и истински ноктенца, с жива търсеща устичка и топло, сякаш окъпано телце; толкова беше чисто. Светеше като ангелче тази нейна изстрадана рожба. И в същия миг реши, че тя изкупува всякакви страдания, всичко остава назад в миналото, стопява се като кошмарен сън в нищото, а това крехко същество, което е самият неин живот е нещо, което го има и ще го има все по-осезателно в бъдещето. И си е нейно, само нейно, дар от Бога за стоицизма в страданията. Щеше да си го гледа, да работи по направата на главното шосе до селото. В този момент на пълно изтощение озарилото я щастие й вдъхна лъжливото усещане, че е доста ячка и ще се справи с всичко. Тя допря буза до рожбата си и замря от изненада: струваше й се толкова невероятно, че диша. Блажена, озарена, сияйна, продължаваше да благодари на Бога и да се врича в детето, когато вратата внезапно се отвори и светлината я заслепи. Докато се опомни и разбере какво става, едни зловещи ръце се протегнаха към рожбата й и тя не я видя повече... Оттогава -само страдания, унижения, обиди... И ето сега това момче /тя като че ли е предусещала, та предварително го обикна/ я дарява с доверие, вижда я само в светли тонове.

Беше седнала срещу Насо, надвесена над картината и все повтаряше: „Това съм аз... ето ме... същинската! - и галеше с треперещите си пръсти очите на портрета, внимавайки да не ги докосне, вторачваше се с ненаситна нежност в бебето и пак се взираше в очите. - Моите очи, ето ги, красивите, големите, фаталните...“

Насо се зачуди на думата. Той знаеше какво означава това, но защо пък очите й да са фатални? За селските ергени очите не са най-важното в хубостта на девойката, а тя продължаваше да говори за тях:

- В тези очи е възелът на съдбата ми, в тях е камъчето, което прекатури колата... - мълвеше съсредоточена, вдадена само в картината. После, като че от сън се събуди, с някакъв луд, необясним порив се спусна към стария сандък, отвори го и трескаво запремята дрехите - разни селски домотъкани кенари и вълнени плетки. Извади от дъното плосък пакет и започна благоговейно да го разтваря, сякаш свещенодействаше; спря да диша, стисна устни, разшири очи и заразвива една по една обвивките му, а те бяха безбройни - така се стори на Насо: дрехи, картони, бели хартии като тази на масата. Скъпоценности ли имаше там, единственото й имане, какво ли, та така му трепереше?! Любопитството на Насо растеше, огорчението също: как може веднага да забрави вълнението си от неговата картина, от способността му да я представи, каквато някога е била и да се спусне да му показва нещо странично! Но това, което видя, го изпълни с мистичен страх като пред необяснимо природно явление. То бе някаква повторяемост на миговете на друг човек с неговите. Стана му невероятно трудно да проумее, зави му се свят, стори му се, че ще падне от стола; за миг представите му се размазаха и се отдръпнаха назад: смалени, изчезващи, никакви, а това, което Жейна му показа, го блъсна в лицето невероятно уголемено и осезаемо.

Беше също такава картина, портрет на Жейна в същия размер, рисуван с акварелни бои на бяла хартия. Жейна в същата поза, само бебето го нямаше, със същите искрящи очи, които респектират и вълнуват; и един ореол от светлина около образа й, наситен с обичта на този, който я е рисувал.

Дишането на Насо се разреди, костите и всичките му органи омекнаха, започна да се разтопява и смалява. Рисунката беше от преди седемнадесет години. Насо не е бил роден тогава. Авторът на портрета по някакви неведоми пътища /по телепатия от небитието ли, по свръхинтуиция ли?/ бе предусетил това, което ще бъде у Насо и го беше ограбил, за да е пръв. Насо виждаше в портрета своя почерк на рисуване: линиите бяха направени като от неговата ръка: толкова изразителни, аха - и ще се раздвижат. И цветоусещането беше негово: преобладаваха дръзките багри на огъня, с които внушаваше чувство за сияние и чистота. Насо виждаше в рисунката своята вяра в действително стойностните неща.

Това го съкруши, обезсили го напълно и той продължаваше да се подпира на масата, за да не падне. Огорчи го, че и друг е надникнал /и то много преди него/ в съкровената дълбочина на Жейна...

Да, но Насо имаше едно много важно предимство. Тогава Жейна е била едносъщна и онзи я е нарисувал, каквато видимо е била; на повърхността - тя си е била само такава. А сега е друга, многопластова и Насо е измъкнал същността й от дълбокото, открил я е, прозрял е това, което другите не могат. Насо го превъзхожда в проникновението.

Той се окопити и започна да съпоставя рисунките. И още веднъж, твърдо се убеди, че превъзхожда незнайния художник. Двата портрета бяха рисувани сякаш от един автор в различни периоди. Онзи беше първи и рисунката му е по-несъвършена, Насо е втори, затова пък неговата е по-усъвършенствана, по-завършена и въздействаща. Съвзе се напълно и доби самочувствие на превъзходство. Успокои се. Погледна Жейна въпросително в очите и веднага разбра, че думите са излишни; тя стоеше втрещена от приликата, но по стиснатите й устни разбра, че няма да говори за автора на първия портрет, а Насо не е от тези, дето ще моли и настоява. Страхуваше се да не разруши светлия мост на току-що създалото се взаимно проникване един в друг. Каквато и да е загадката с еднаквите портрети, тя е минало, а настоящето е живата Жейна срещу него, която го изпълва с всички неназовими чувства, противоположни на самотата и унинието. Насо е изпълнен с присъствието й, прелива от съпричастие към всичко, което се отнася до нея; такава духовна пълнота никога не е изпитвал...

От отворения сандък в стаята се разнесе свидната миризма на лавандула. На шести май - свети Георги и двадесет и осми август - света Богородица хората от родното му село изваждаха от сандъците новия кат дрехи и цялото село замирисвате на лавандула. Това бе миризмата на празник.

Насо и Жейна не спаха. Цяла нощ говориха - оживено, доверчиво, безгрижно - забравили околния свят, сякаш бяха единствените хора на земята. Тя му разказа детството си, което беше оживяло и се изливаше от устата й като река: говореше за родителите си, за селото, дърветата, камъните, къщата, нивите, животните, кучето Сарчо, плитките, за които я скубели децата, а те се изплъзвали от ръцете им като риби и Насо „видя“ детето-Жейна по-ярко, отколкото ако наживо я гледаше.

Босо момиченце, с дълга до глезените басмяна рокличка, с огромни очи, ту разплакани, ту сияйно усмихнати - люлка на света около него. В детството на Жейна нямаше еднообразни часове. Всяка минута я изумяваше с нещо ново, неизпитано, което я задъхваше и не й даваше да се опомни. Все беше учудена, все беше възторжена, буйно възмутена или страхлива. Двуметрови смоци бяха извивали любовния си танц пред очите й. Хипнотизирваха я с изцъклените си очи и студените лъскави тела. Острият им съсък пронизваше ушите й. Тя се кръстеше и шепнеше чудодейните думи, чути от баба си. Неведнъж благоговейно беше притичвала до някой слепок на пътя да го подхвърли с пръчка в храстите, за да не го сгази някоя кола или да го настъпи животно, защото и той като смокът беше свещено влечуго. Какви ли не фантазии слушаше за чудодейната им сила. В нейното съзнание невестулките и разни други животни имаха скрити крила, можеха да летят като огнени змейове, да умъртвяват и спасяват хора.

Жейна обичаше много баща си и го оприличаваше на свети Георги: млад, силен и безсмъртен. Мършавото, изтрепано от работа конче, с което баща й свличаше трупи от планината, се превръщаше в крилат алест кон, който го понасяше над поля и планини и той заприличваше на юнак-победител от приказките.

Жейна разказваше...

Натрапваха й се босите нозе на детството, изранени от сухите храсти, натъпкани с трънчета, подбити от камъните по дългия път до най-далечното на планината, където я мъкнеха сестрите й от осемгодишна да бере малини заедно с тях. И все й се струваше, че я забравят зад себе си и тя тичаше с неимоверни усилия да ги настигне, страхливо се озърташе настрани и току й се привиждаха разни измислени чудовища; не се сещаше, че планината наистина е опасна, но не с чудовища, а с вълци, със змии-усойници, с мечки-стръвници, с отровни гъби и треви. Губеше се в мъглата на ранните утрини; босите й нозе се вкоченясваха от росата, която мокреше полите на дългата й рокля и я лепеше по бедрата. Понякога не можеше да премине горските потоци и цопваше с двата крака в ледената вода. Зъзнеше. Чакаше слънцето да я стопли и изсуши.

Много слънце имаше в детството на Жейна, много ласка и нежност от тази „твърда природа“, която й създаваше трудности. Жейна изживяваше и физическите си страдания тържествено и празнично. Винаги й беше хубаво, когато я болеше.

Нагазваше до кръста в сочната трева на ливадите и до премала се вслушваше в шептящия набъбващ живот на тревите; замайваше я пулсиращата хармония на цветове и нюанси; бъкащият в тревите кипеж на безбройните животинки: пчели, пеперуди, калинки, щурчета и буболечки туптяха като едно единствено сърце. Това беше детство, оглушало от щурчови и птичи песни, заслепено от цветя и съцветия, от блясъка на златокрилите бръмбари, които Жейна събираше в шепите си заради лъскавите им гърбове, редеше ги по дрехата си като златни брошки или ги затваряше в кутийка и ги заменяше за някое речно камъче или интересно обагрено листо, което всъщност не беше с нищо по-различно от другите листа по дърветата. Червено детство от обилните макови поляни! Жейна прекарваше с часове сред тях, забравила останалия свят.

Веднъж на една такава поляна под селото Жейна така се увлече да бере макове и да прави куклички от пъпките им - чудесни куклички ставаха: с червени роклички, зелена пелерина, бяло лице и черна коса от тичинките - че забрави напълно сестричето си в люлката. Завари го посиняло от плач и глад, полузадушено в пеленките. Горкото сестриче! Когато беше двумесечно, оставена пак сама да го гледа, Жейна така го бе носила и друскала из стаята, за да го усмири да не плаче, че то се беше изхлузило голичко от пелените и тя го държеше увиснало само за главата, докато не тупна като зряла круша на пръстения под. Друг път го люлееше в скута и се чудеше защо усилва писъците. Щастие беше, че влезе баба Анка да види, че удря главичката му в ръба на кревата. Меката кост бе хлътнала навътре, колкото пръста си да бръкнеш. И как оцеля това сестриче в детските ръце на Жейна, която беше толкова малка, че сама се нуждаеше от гледане, един Бог знае.

Някаква добра сила вървеше по стъпките на Жейна и я закриляше; спасяваше я от ужасните последици на детските й неосъзнати постъпки и от трудностите в планината сред зверове и змии. Повече от половината деца умираха през ранната възраст, а Жейна излизаше невредима и от най-тежките премеждия. И на всичко се радваше. Струваше й се, че светът е създаден специално за нея, само за нея, тя да го има, да му се радва и наслаждава.

Въодушевени, Насо и Жейна заизливаха спотаявани неща, чудатости на въображението непонятни за хората и оставаха слисани, че те се разбират без въпроси и обяснения, сякаш са били винаги един в друг.

Насо й разказа за своите видения. Неговият мрак не е като мрака на другите, защото е населен с невъобразими форми, цветове и движения, изумително красиви, богати, неописуеми с думи причудливости, несъществуващи в живота; може би - в някой друг свят или само в Насовия. Въображението му разгръща и разиграва картини, каквито си иска, а очите му сякаш ги виждат. Е, ръцете не могат да ги пипнат, но това не му и трябва. В тихите нощи той е вълшебник: може огън да разискри, звезда да свали, слънцето ярко в очите му да блесне и да го заслепи. Хвъркати алени коне да го носят над планините, а той да наказва с вълшебния си меч всичко черно и зло. Може да раздвижва предмети, да ги преобразява. От стъпка в калта, локва или сянка на растение извайва картина толкова цветна, толкова щедра и раздвижена, че изпълва простора. Птици всякакви, феерия, нежност, цветове и неназовими нюанси, тайнствено-загадъчни сияния и магични отблясъци го издигат в шеметно блаженство. Може би, затова не умееше да играе с децата, той се насищаше на много по-красиви неща нощем. Странеше от хората. Не смееше да сподели виденията си, защото не го разбираха. Беше правил опити, но те го обявяваха за луд още преди да се изкаже. Той млъкваше огорчен и отчаян не толкова за себе си, колкото за хората, че нямат усещане за неговия свят, който носи въздигаща радост, дори и в страданията; криле някакви възвисяващи над пошлото, над абсурда при смисъла; те са бедни, ощетени духом несправедливо от самото си раждане. Насо знаеше: виденията му не са лудост, нито лунатизъм; той ги извиква и направлява със собствената си воля. Те не замъгляват съзнанието му, не го плашат и правят безпомощен, както се очаква да бъде при болест, а напротив - усилват психичната му енергия и яснота, носят му най-висше блаженство, вдъхновяват го за творчество. Насо беше самотен в своя голям смислен свят. Страшно е сред хората да си самотен! И ето, Жейна го гледаше с възторг. Каза му, че е талантлив и много богат, защото вижда и чувства повече от другите. Тя говореше като мъдреца-певец, който откри дарбите му.

И Жейна имала такива видения, свързани с кукли, плод на неудовлетворените й детски мечти. Когато била на десет години, гостувала на леля си в съседното село, много по-голямо от нейното, посещавано от туристи. На витрината в магазина имало миниатюрна кукличка, колкото малкото й пръстче. Цената не била чак толкова недостъпна, но Жейна нямала никакви пари, а се срамувала да поиска от леля си. По цял ден обикаляла около витрината, а нощем кукличката оживявала и тръгвала да върви, обута с лачени обувчици и чорапки с жартиери. Рокличката й била толкова къса, че пликчетата й се виждали. Майката на Жейна все дълги рокли й шиела и късите били мечта за нея.

Говореха непрестанно: ту Жейна, ту Насо. Той се учуди на себе си, че може толкова много да приказва, така доверчиво да се разкрива и при това вместо опустошен, да се чувства по-богат, придобил нещо, което цял живот му е липсвало.

Насо продължи да й разказва без стеснение, че е по-различен от хората не само в нощите. Звуковете на човешката реч, на животните, музиката, шумовете в природата и всичко, което се възприема със слуха, в съзнанието на Насо има и цвят. Звукът И е червен например, А - бял, Е - жълт, У - черен, О - кафяв... Думите, освен значението, което носят, със звуковия си гласеж са многобагрени и всяка представлява и по една цветна картина. Понякога му се струва, че самият той е изтъкан от картини, толкова много са те в него. Може би, затова изпитва непреодолима нужда да рисува - да излее малко от себе си навън, за да не се задуши.

Точно това, за цветовете на звуковете, Жейна не разбираше и го гледаше с учудени очи, но когато той й разказа, вече със самоирония , как одухотворява природата в планината, как реката, камъните, тревите, гъбите, шишарките оживяват като хора, семейства и общества, как очовечава мечките, змиите, вълците, буболечките, хвъркатите насекоми, птиците, тя подскочи от внезапно осенилия я спомен.

По подражание на девойките, още като дете Жейна си направила цветна градинка на съвсем малко местенце. В нея посадила всякакви цветя: латинка, маргаритка, парична, ружа, здравец, богородичка, дервиш... Пренесла от гората дива теменужка и синчец. Всяка сутрин, още сънена и рошава, изтичвала в градинката да види кое стебълце е подкарало, кое с колко пъпки напъпило и цъфнало. С часове се взирала в нежните жилчици на листата, улавяла дъха на цветята, замайвала се от пъстротата на очите им. Чувала сякаш шумоленето на пръстта от протягащите се коренчета и пъпленето на сока по стебълцата. Струвало й се че са живи, че дишат, че чувстват и преживяват. Започнала в цветята да вижда хора, а в хората цветя. И всяко цвете понесло името и образа на дете или възрастен от селото.

Жейна се увлече, пренесе се изцяло в онова време и цветята-хора оживяха пред погледа й, сякаш ги виждаше в момента.

Дивата теменужка е Ана - дребосъчето на махалата, дрипаво и невзрачно като въздуха. Мъничката бедна Ана, която все надолу гледа, стиска с тънките си пръсти дупките на скъсаната рокля, за да не ги види някой. Оная Ана, която не я забелязваш, но случи ли се да повдигне големите си мигли, не можеш да откъснеш погледа си от нея. Дълбоките й теменужени очи те изпълват с уханна нежност. Стоиш на мястото си и се чудиш на магията. Посягаш към русите й коси да провериш дали е реална, а тя се дръпва страхливо и се свива недосегаема като теменужка в тръни.

Теменужката е любимката на Жейна. Ходи специално в гората да види каква точно е почвата, в която расте, какви треви, камъчета и песъчинки има около нея, за да й ги осигури в градинката си. Брои капките роса по цветчетата й. Гледа образа на слънцето в тях и се изпълва със светлина; и с дъха на теменужките, и с нежността, и с цвета им, който я сродява с небето и издига до птиците. И тя се слива с някаква неуловима красота, която се излъчва от въздуха...

Това бяха неподозирани от никого щастливи мигове за Жейна. Не бяха й подарени от човек. Тя си ги носеше у себе си - можеше да си ги изживява по този начин. Другите дали са могли? – питаше се сега Жейна - Сигурно не! Горките, колко са бедни! Каквато е тя сега... А тогава...

Ето я маргаритката. Тя е чистата спретната отличничка на класа - Боряна. Безкръвната, почти прозрачна богородичка буди съчувствие като сирачето Мара, с бледото от болести лице, с тънкото, като черешова дръжка вратле. Мъхнатата и прашна ружа, пернала се нависоко и нашироко край оградата, буди присмех у Жейна. Ружата мисли, че като е мощна и висока, е най-значителната на света. Ха-ха-ха! Не вижда ли, че е груба и нечистоплътна. А къде й е ароматът? Колко е нищожна в сравнение с теменужката. Ружата е Фота Дучина, а дервишът, жълто-оранжевото цвете с парлива неприятна миризма е Тодо Зурлев, всезнаещ дърдорко, който все намира за нещо да се кара, да бръщолеви и да ръкомаха, пръскайки слюнки на всички страни. Да се чуди човек как не пресъхва устата му. Жейна презира цветето дервиш и много-много не го полива, а то напук расте дебело и най-буйно от всички. Кърши му листата, а то пак си расте. Жейна се замисля: защо грозното е толкова натрапливо, а красивото като теменужката, толкова скромно? Това е несправедливо...

Колко несправедливости, колко жестокости имаше да види още в детството си!

Една сутрин, пробудена в ранни зори от лош сън, Жейна изтича в градината и застина на място пред разкрилото се злодеяние. Животът на цветята беше покосен - истинско поголовно убийство. Някакво чудовище, приличащо на човек само по това, че е имало ръце, обладано от тъмния бяс на унищожението, беше скубало, газило, кършило и мачкало всичко живо и красиво в градинката. Защо? Вероятно да насити алчната жажда на завистта или... не, необяснимо е по човешки стореното, невероятно е пожелаването на смъртта и грозотата от нормално човешко същество. И все пак това беше извършено от човек нормален, нямаха в селото луд, който можеше да го стори несъзнателно.

Насо се ужаси и започна да трепери. Картината на „покушението“ се разигра пред очите му, сякаш ставаше в момента.

Жейна стои бездиханна, не може да плаче, да извика - в гърдите й няма въздух, а очите и устата й са широко отворени. Мисли, че продължава да сънува; иска да се събуди... Събира сили, насочва напрежението към ръцете си, опипва прекършените стебла, мъчи се да ги изправи, но те са безвъзвратно унищожени; пречупени са, измачкани са и висят с увехналите си листа като парцали. Корените са отвън - бледи, загубили сочната си лъска-вина, изтекла е живителната им напращялост и те са сухи, оклюмали. Жейна бръква в пръстта под тях да дири живи останки, но там е празно и грозно рехаво. Зеят смълчани дупки. Няма ги корените и стеблата - те лежат мъртви отгоре и не дишат. Цветчетата нямат вече очи, уста и дъхът им е секнал. И цялата градинка е тиха. мъртво-студено тиха като нощното гробище през зимата, когато баба й я беше взела за другарче, пък нито веднъж! не я погледна и се забрави на гроба на дядо й...

Студената тишина се вмъква в ушите й, протича по вените, иска да смрази кръвта й, мозъка и тя вика, крещи: „Отскубнали са Ана, вижте Ана, тя е мъртва... Прекършили са Ленка... стъпкали са Мара...“

Първа дотича майка й, с разперени напред брашнени ръце, така както си е замесвала хляба. Жейна си спомни разширените й от тревога очи, които не виждаха нищо; краката й шеметно я носеха, сюрна се, спъна се на последното стъпало и едва не се претрепа, но продължи да тича към градината. Като видя Жейна жива и здрава пред обасаната до стръкче градинка, разбра причината за виковете й и започна да я хока: Какво се е разкрещяла като луда за нищо! Унищожили й цветята - голяма работа! За това ли ще тревожи майка си! И разгневена, се спусна да я оскубе за наказание, но като се заслуша в думите, които изскачаха от воплите на Жейна, се закова на място. Но това са несвързани думи, божке! Унищожили са градинката на детето /голяма работа!/, а то говори за смърт на Ана, Ленка била пречупена... Побъркало ли се е чедото й? Тя закърши ръце, заизвива се, шамията й падна и плитките я заудряха по гърба.

Това състояние на майката пробуди Жейна от детското й отчаяние; тя осъзна въздействието на обърканата си реч и млъкна. Мигновеното самозабравяне и неволно изтърваните думи показаха на Жейна колко е различна и неразбираема понякога за другите.

От този момент насетне тя се стараеше да премахва тези разлики, принизявайки се до тях. Обуздаваше вихрите на въображението си; с усилие на волята смачкваше своеобразното в себе си, което я издигаше над познатото, понятното и общоприетото; стараеше се във всичко да прилича на останалите, да се слива с масата. Пъдеше образите на богатия си душевен свят, крилатите си мисли-мечти и на тяхното място зейваше бездна, която тя запълваше с насилена студенина и озлобление, но се прикриваше и изглеждаше спокойна и уравновесена. Чертите й се сковаха от непроницаемост, погледът й се изостри и внасяше респект. Такава тя беше разбираема, гледаха я с явно одобрение, радваха се на умната й съсредоточеност и я уважаваха.

Пред похитената градинка, когато беше най-истинска, не я разбираха. Помислиха я за завеяна, едва ли не побъркана, гледаха я отвисоко като нещастно малко животинче и в погледа им се прокрадваше отдалечаване; в крайчето на устните на някои чужди потрепна пренебрежение. Бяха дошли деца от махалата, някой беше повикал и баба Анка-баячката, която не погледна градинката, не попита кой я е унищожил, а обърна молещ взор към небето и неистово зашепна; черните й сухи ръце описваха кръстови движения по гърдите на Жейна. Бяха дошли и сестрите й. Гледаха я с тревога, бледи и изтръпнали, виждаше се колко им е мила, взираха се в разстроеното й лице, но и те не погледнаха градинката, не осъзнаха сериозността на извършеното вероломство, късането на детската й душа, от която изтичаше най-съкровената й радост: да вярва в хората, да ги харесва и им се възхищава, да ги слива с кристално чистата нежност на цветята. Най-скъпите и обичани хора бяха до Жейна, до мъката и отчаянието й, а сякаш ги отделяше стъклена стена - невидима, уж несъществуваща, а така болезнено осезаема, която ги правеше далечни и недостъпни. На Жейна й трябваше топлина и съчувствие, а те се въртяха неразбиращи около нея като кокошки.

Точно тогава я осени грозното прозрение! Разреди кръвта й с нещо гнусно, сякаш помия потече по вените й и я омърси до последната клетка. Прозрението, че хората не са цветя, а животни. Някои мили, добри и полезни, а други хищни, кръвожадни. Жестоко прозрение! Отчайващо. Непоносимо. С груба ръка някой я смъкна от лъчезарните сияния на небето, от синята му неопетненост и я натика долу - низко, много низко - в ямата на животните. И ги възненавидя... Погледна към небето - там нямаше нищо; потърси слънцето - то изтичаше на кървави капки. После рязко се обърна, препъна се в дългата си басмяна рокля и избяга под сайванта, скри се на тъмно под стълбите, за да бъде сама - далеч от „животните“; но те бяха в съзнанието й и тя не можеше да се отърве от тях. Удряше си главата в стената и искаше да умре. Изпълни се с омраза и това чувство я спаси. Даде й сила да се окопити, по-късно сама да открие злодееца и да го накаже.

Жейна обикна това чувство. То е не само отрицание на лошото, но и борба против него, действие.

В момента, спомняйки си го, една малка сълза, почти суха, вяло пропълзя по бузата й и изчезна в примирението, че беше мразила само веднъж. Омразата е човешко чувство, нужно понякога, както обичта, а тя отпосле не можа да мрази истински, само презираше, което й причиняваше гадост, непоносима понякога дотолкова, че й се искаше самата тя - Жейна - да изчезне, да я няма; защото и тя бе животно като многото, а животът й на животно не й носеше радост, само й даваше сили /зверовете винаги са силни!/ за физическо оцеляване. А какво от това, че оцелява, щом не е безмерно щастлива, радостна всеки миг, че я има, както тогава в детството.

Боже мой, в какви ли гънки на мозъка се съхраняват тези уж отдавна пропаднали мигове, та сега като от смъртта възкръсват и я разтърсват с ново, все така силно изживяване. Жейна се чуди. Усеща нервите си стегнати над стомаха и трепери. А може би, причината е у Насо. Вперил е в нея разжарените си очи и не мига, попива в дълбочината си всяка нейна дума. Жейна губи за миг чувството си за реалност и й се струва, че той е магьосник; с невидима въдица улавя тези мигове и ги издърпва болезнено и в същото време облекчително, сякаш изважда трънчета от душата й; чувства се освободена като пролетна река, чиято ледена броня току-що се е размразила.

Насо е изумен, не може да познае Жейна, тя се е преобразила напълно. Възрастта й е изчезнала, очите й невинно светят, прилича на щастливо момиче, което сега се е докоснало до големите интимни тайни на живота. И като му разказва, разкрива му сякаш неговите мисли, неговите чувства и преживявания. Беше чувал, че има съвсем непознати хора - двойници, които си приличат като две капки вода. Сега откри, че има и духовни двойници - с еднакъв душевен строй и еднакво светоусещане. Той и Жейна са духовни двойници. Нищо че тя е жена и е по-възрастна от него. Това е висше щастие и за двамата, сполетяло ги по някаква странност на съдбата; милостива съдба, която ги превръща в избраници, издига ги над обикновеното самотно съществуване. Дава им стократно повече в този тъй жесток, еднообразен, кратък живот, в който всичко се повтаря , за да измъчва и боли все повече. Слива ги в безкрайно взаимно единение, даващи си един на друг по още един живот, по два, по сто живота повече, слива ги с безкрайността на небето, слънцето, въздуха, светлината и всичко, което е живот и безкрайност; и е само мечта, копнеж, устрем в живота на човека. В този момент и на двамата им се струва, че са вечни. И нищо че това чувство е илюзорно, те са блажени. Не на всеки е дадено да изпита чувството за вечност.

В тази необикновена радост /наричаме я радост, а всъщност няма дума за нея/, освободена от всякакви съображения, в тази пълна удовлетвореност от човешко присъствие и духовно сливане, у Насо неизменно пулсираше и една тревожна точка - Сила! Нали за нея бе дошъл в дома на Жейна? Искаше да я открие, да й помогне, самият той имаше нужда от това. Струваше му се, че ще се задуши във въздуха, в който не е дишала Сила.

А сега изведнъж - Жейна!

Тази вечер съвсем неочаквано, спонтанно, се роди необяснимата му обич към Жейна. Чувстваше, че той е изминал житейския си път досега именно, за да достигне до тази обич. Тя е част от самия него, която той несъзнателно е търсел през целия си живот; а и Сила продължаваше да го владее, той нито за миг не забрави защо е дошъл в дома на Жейна.

Щом Сила му е толкова скъпа, не е ли измамно чувството към Жейна?

Опита се да я погледне хладнокръвно, спокойно, с лека неприязън, както я беше гледал във фабриката. Стана, раздвижи се из стаята, облегна се на прозореца и плъзна по нея критични очи. Помъчи се да си внуши, че цялата тази вечер е измамна, плод на някакво особено душевно състояние; че е блажен сън, от който утре ще се събуди и ще остане само споменът, но още веднъж се убеди, че тази обич не е нито сън, нито случайност. За тази жена той би направил и невъзможното. Всичко у нея му е близко и скъпо: очите й /няма други такива!/, гласът й, който сякаш не се образува в гърлото, а като копринена нишка се източва от всяка нейна клетка н е многобагрен, обединява мелодичното на хиляди гласове; излъчването й на мир, топлина и уют. Столът, на който седи, му се струва познат и близък, сякаш той го е правил със собствените си ръце специално за нея; разскърцания под от прогнили дъски, попил стъпките й /в момента ги чува!/ и цялата бедна стая с разкапан таван - всичко излъчва Жейна и му е скъпо. Предметите, до които се е докосвала, с техните цветове и нюанси, сянката й, смехът й, излъчват магия, която го омайва. Той си спомни как го шокираше плътта й, струваше му се неприлично показна, натраплива. Сега Жейна му се виждаше изящна, прелестна и... безплътна...

Жейна и Сила! Сила и Жейна! Коя от двете обича всъщност? Коя му е нужната? Той не може да си представи да загуби нито едната, нито другата. Ще ги обича и двете. Способен е на това.

Но то е неестествено, ненормално - нашепваше му някакъв вътрешен глас. Мъжът може да има много жени едновременно, но голямото място в сърцето му заема една. Хората обичат по-нормално, по-земно и обикновено. Защо при него не е така? Насо е свикнал със силата на чувствата си по всякакъв повод, с необикновеното си въображение и проникновение, със странния понякога отзвук в душата му на неща, които хората възприемат като съвсем обикновени; и не се плаши, доволен е, че природата го е устроила така, но сега се изумява от двойния обект на своята първа любов, от двойната, нечовешка по силата си стихия, която го изпълва до такава степен, че заплашва да пропука крехката черупка - тялото му - и да го унищожи. Ха-ха-ха! - присмиваше се Насо сам на себе си, както често правеше, когато успееше да се погледне отстрани. Ако някой можеше да проникне в чувствата му, това е още един повод да го смятат за смахнат, защото състоянието му е извън нормите на възприетото. Да пожелаеш две едновременно, които не познаваш, с които току-що си проговорил, всеки ще разбере, но да ги обичаш еднакво силно, дълбоко, искрено... И то едната от тях да е Жейна! Такава жена като Жейна...

Защо? Каква е Жейна? Кой може да каже нещо повече за нея от това, което е на повърхността на поведението й? То е престорено. Не винаги видимото е същностното! - защитаваше Насо чувствата си. - Хората са непознаваеми. Никога не можем да опознаем докрая нито себе си, нито който и да било; защото са неизбродни пластовете на човешката душа, подвижни са, изменяеми. Докато преминем даден пласт, вникнем в гънките му, осветлим потайните му кътчета, предишният вече се е изменил и отново си остава загадка, тайна за нас. А понякога има дълбини, тъмни, скрити, до които не достигат обикновените ни сетива; разбираме за тях, едва когато се раздвижат, забучат и заизригват на повърхността това, което крият. Тогава ние се стъписваме: „Я-а, какъв бил!“ - и се възмущаваме или се възхищаваме... Насо знае това. Дадено му е да го разбира. Прочел го е не в книгите, а направо в природата. Е, има и елементарни хора - прозрачни като гола водица. Но Жейна не е от тях. А най-малко можеше да се каже това за него, за Атанас. Те си приличат. Те са двойници.

Стресна го смехът на Жейна. Смешен ли изглежда, когато се замисли? И Сила се беше смяла така. Но смехът на Жейна доказваше мислите му за дълбините на човешката душа, до които не винаги можем да се докоснем. Това беше нов смях, който нямаше нищо общо с предизвикателния й смях във фабриката. Тя го галеше с този смях, обгръщаше го, вмъкваше се в него с тържествуваща нежност; отдаваше му себе си. Не плътта, тя беше забравила, че има плът, а онова, най-чистото, с което хората се преливат един в друг, за да станат по-силни, да се въздигнат над животинското у себе си и оцелеят като хора. Да можеха сега да видят отнякъде одухотвореното й лице, така невероятно смекчено и озарено отвътре, не биха я познали; ще я гледат с нови очи и ще възклицават: „Я, каква била, пък ние...“

Насо едва сега се сети, че всъщност най-авторитетните работници се отнасят с уважение към нея. Значи предизвикателното й поведение не всички заблуждава.

Жейна зададе на Насо един неочакван, неясен по формата си въпрос:

- Тебе газила ли те е леля Тодора?

Очакваше почуда и много въпроси за пояснение: „Коя леля Тодора? Как да ме е газила?“, но вместо това, по лицето му се изписа абсолютно разбиране и неочакван пряк отговор:

- Да! Газила ме е леля Тодора. Ръцете й са меки и пухкави но много тежки, направо смазващи и горещи като огън.

Жейна на свой ред се зачуди.

- Кога? - запита го не вярвайки, че той я разбира.

- Когато бях на дванадесет години.

Леля Тодора! Измислено име на измислено същество, наречено Чумата. Опасно поверие, което сковаваше душите от страх изискваше сложни ритуали и вземаше жертви. Що за глупост, що за фантазия владееше съзнанието на хората в селото! И откъде-накъде пък Чума, като чумата е болест! А може би, зловещият изход от болестта я е превърнал в съзнанието на невежите същество, за да може да се омилостивява с разни действия и гальовни имена, най-често леля Тодора.

Чумата беше жена, стара, белокоса, с бели феерични одежди но можеше да се преобразява на каквото си иска; на влакно, млада булка и още на какво ли не. Чумата бе жестока, но можеше да бъде и милостива, затова хората й оставяха дарове и храна по таваните на старите къщи - любимото й място за обитаване. После естествено, не го намираха, то биваше изядено от котките плъховете и мишките или разсипано и размазани по пода.

- Това беше през лятото след един необичайно студен дъждовен ден в планината - продължи Насо разказа си. - През целия ден бях мокър до кости. Зъбите ми тракаха, крайниците ми посиняха и се вкочаниха до болка. Краката ми, и без това подбити от дългото ходене, се преплитаха от безсилие и едва ме удържаха С търкаляне по нанадолнището се озовах на широкия мек път, безкрайно дълъг, подгизнал и хлъзгав от продължителния дъжд Нощта ме притисна с плътния си мрак още по пътя. И интересно не бях се поддавал на суеверията, а мисълта за Чумата започна да човърка съзнанието ми. Омилостивявах я с името леля Тодора, все не можех да се отърва. По едно време горещият й дъх ме парна в лицето, после във врата и тежкото й безплътно тяло се стовари върху гърба ми. Знаех, че ме беше избрала и се мъчех да си спомня всички подробности за нейното омилостивяване; горчиво съжалявах, че не се бях вслушвал в безкрайните приказки, съвети и обяснения по този въпрос. Изведнъж станах религиозен и много суеверен. Кръстех се по пътя и шепнех благи думи по неин адрес. Едва се добрах до вкъщи. Легнах си веднага, без да вечерям и тя ме заопипва с горещите си пухкави ръце. Друсна се на гърдите ми с цялата си непоносима тежест. Прекръстя се и тя изчезне; задряма и ето я, пристигна отново дъхаща огън и задух. Така няколко пъти, докато пропяха петлите. Накрая се успокоих, но тя си беше свършила работата. Чувствах вътрешностите си, най-вече дробовете, накъсани на парченца и посипани с жар. На сутринта не можах да стана и близките се суетяха край мене като пред смъртник. Случайно се беше задържало в селото едно младо докторче, което преглеждаше пациентите си с отворен учебник по медицина. Извикаха го; чете в учебника, преглежда ме, пак чете и ме преглежда. Накрая установи: двойна пневмония! „Ако изкара до деветия ден, ще оцелее“. Дочаках деветия ден и оцелях, но оздравяването ми дойде много по-късно. Струва ми се, че и сега нося последици от това мое заболяване.

Жейна беше като трескава. Гледаше Насо в очите, без да примигне. За да разсее изписалата се напрегнатост по лицето й, Насо буйно се разсмя.

Сега ми е смешно, но тогава никак не ми беше леко.

На мене пък Чумата ми помогна да открия похитителката на градинката, макар че от това едва не умрях, все едно, че наистина я има. И то си е така. Щом я има в нас, в мозъка ни, все едно, че въобще си я има, защото ние, хората, се ръководим в действията си точно от това, което е вътре в нас.

Да, за съжаление, е така и понякога много грешим като сляпо се поддаваме на подтиците си, родени от някаква дивотия.

Насо си спомни трагедията на две семейства от Горната махала, когато едно дете беше заспало под големия орех на Станчовата градина. Видял го Станчо и нали беше млад бабаит, уплетен яко в суеверията, му щъкнало в ума, че бялата ризка на детето, сребреещите на лунната светлина косички и цялото то в детската си невинна поза са някакво преображение на Чумата. И докато родителите тичали като луди из селото да го търсят, Станчо решил да докаже безстрашието си, като го смазал с голямата сопа. После, естествено, последва затвор, от който не се върна, и позор на рода до века. Това Насо не каза на Жейна. И без друго лицето й беше помръкнало.

Насо стана, вдъхна дълбоко, опъна назад рамене и закрачи към прозореца. Там го посрещна мракът, разреден от лунната светлина. В студената прегръдка на вятъра изхриптя ято листа и след кратко колебание тихо се наслага в гроба си - дълбокия трап до курника, копан някога за варница. Чу се тревожен писък на птица. Насо не можа да различи каква е, но сърцето му болезнено се сви. Гласът й отекна в него като символен знак на зов за помощ, като повей на нещастие и смъртна тревога. И отново оживя пред него въображаемата картина: лешояд, разперил криле над безпомощна птица. Образът на Сила го прониза с болка. Сърцето му проплака в неизвестността, разстлала се в мрака навън. Къде ли е тя сега? Дали не е сама в най-страшната беда и той не е при нея да й помогне. И изобщо, защо е толкова повърхностен, толкова непостоянен и на всичкото отгоре - толкова чувствителен. Какъв вятър го довея и с какво е завързан, та не може да се мръдне оттука, нежели решително да си тръгне. И защо не попита за Сила, като му е толкова скъпа, нали затова е дошъл, а немее омагьосан и се омотава все повече в невидимите мрежи на Жейна. Ето! - какво безволие, каква мекушавост! - сърцето му плаче за Сила, а усеща погледа на Жейна върху гърба си, притегателната му сила: тя го зове, вика го да се обърне навътре към стаята, към нея... И той я вижда сякаш, седнала, облакътена на масата, наклонена напред, вторачена в него с хипнотизиращ поглед, бездиханна от напрежение да го зове, така алчно, така ненаситно, толкова съкровено, всеотдайно, с пълна отреченост от себе си и още по-пълна,невероятна обреченост нему... Насо рязко се обърна и зашеметен от властната й сила, се спусна в изблик на преклонение, готов да коленичи в краката й. Жейна предусети жеста му, възпря го с непринуден, очарователен смях на разбиране и нежно, щастливо снизхождение.

Що за морал, господи! Що за първо чувство и отношение към жена! Да биха могли да го усетят близките му, че е такъв, с камъни ще го прогонят „през девет села в десето“ да не позори рода им, селото им. Все така ли ще се влюбва във всяка, която срещне на пътя си, която го погледне и позове? Ако се появи сега една трета жена и свие повелително пръстчето си: „Ела тук!“ и след нея ли ще тръгне, и в нея ли ще се влюби? И то така платонично, така ялово!

Но Насо седеше вече срещу Жейна, тих и смирен, и разговорът им продължаваше все в този фантасмагоричен дух; ако някой ги чуеше, нямаше да разбере за какво си говорят или щеше да помисли, че е попаднал на хора с групови халюцинации. Важното беше, че те се разбират, проникват взаимно в някогашните си преживявания и се сливат дори и в детството си.

Сега Жейна разказваше за своята Чума, която по нищо не се различаваше от Насовата - нали селата им бяха близки, езикът и вярванията съвсем еднакви.

Както се случваше винаги при него, разказът на Жейна оживяваше в ярки цветни картини, които се движат бавно и внушително като водите на вадата в неговото село; и не се знаеше до каква степен те са отражение на разказа, т. е. на действително преживените случки от събеседницата и доколко са разкрасени от неговото собствено въображение в момента. Картини, картини...

Насо „вижда“ тихия залез в оная вечер, причудливите преображения на облаците, пернали се на запад като ято алени птици, които бавно помръкват. „Чува“ трополенето на пълните каруци по прашния селски път. Едни са натоварени със сено, други с царевица, захарна тръстика или дърва; „усеща“ мирис на окосено, прах и нещо друго, което съпровожда селяните, когато се прибират окапали от полето - мирис на умора и мечта за сън.

От сеното на една каруца подава главата си като мишле Жейна. След оная злополучна сутрин, когато похитиха градинката й и хората от цветя се превърнаха в животни, тя не може да намери покой: все нещо замисля, все нещо крои. И сега оглежда напред и назад каруците; съобразява у кои хора довечера ще има седянка. Захарната тръстика и царевицата искат белене. Седянка-беленка ще има в почти всички къщи... Жейна оглежда пътя, като че ли го вижда за първи път, проследява умирането на сенките и опипва с поглед плътността на надигащия се мрак. Тя мисли за него като за нещо голямо и важно в момента; явно, този мрак й трябва. Търси го по каменните зидове и плетищата, „опипва“ дебелите вълма на пълзящите цветя - чадърчетата, които оплитат оградите и уличните дървета. Сутрин чадърчетата пищно цъфтят, разточително ухаят на мед и събират рояци пчели, но сега са се свили в себе си и са изчезнали - няма ги. Свило се е и сърцето на Жейна. За лудорията, която е намислила да направи, трябва да преодолее преди всичко собствения си страх и да играе сполучливо ролята на балерина. Жейна е изящна и гъвкава. Когато беше в трето отделение, учителката подготви с класа един невероятен по сложност балет, в който Жейна игра централната роля и смая хората с грацията си. А може би, учителката точно за това го бе подготвила, за да покаже таланта й; но какво значение има такъв талант за селянче като Жейна.

Вечерта е топла и лунна. Селото се оглася от веселите викове и песни: „Седейки се клатят, мен ме мама не пуска“. Дворовете са пълни с щастлив млад народ и купищата необелена царевица и тръстика бързо намаляват.

Вече е полунощ. Насо „вижда“ Жейна в пренаселената от спящи хора одая: бабата в ъгъла, а децата натъркаляни едно до друго, като прасенца на майчина гръд, направо на земята върху плетената от царевична шума рогозка - също като в Насовото село. Всички спят и леко похъркват. Само Жейна е будна, опъната и трептяща под завивката. От напрегнатост почти не диша. Вторачила се е в надвисналото над отворения прозорец звездно небе - толкова обичано преди, толкова загадъчно с дълбоките си тайни, така мечтано и желано; но сега за какво й е, щом хората са лоши и най-близките й не я разбират. Дори си мисли /щом хората са лоши!/, че независимо от светлината, това е една съвсем черна нощ, с глуха и сляпа луна, със звезди, но студени и бледи, отвърнати от земята, скрити в себе си - никакви. И въздухът е рядък и сух, лишен от съдържанието си - не може да се диша. В този въздух веселата врява от седенките идва до нея силна и дразнеща, безсмислено и тъпо отеква в отчаянието й от хората.. Струва й се, че чува крясъка на разгонено гъше ято или разкрякали се самодоволни жаби. Гъски са, разбира се, щом никой не отдава значение на разочарованието и мъката й. Жаби са, щом не искат да я разберат, а снизходително я отбягват заради лошото й настроение. Те си мислят, че тя като е малка, е пън; или теле. За тях една такава градинка с цветя, която й унищожиха, няма никакво значение. Никой не разбира, че тази градинка бе нейният свят - най-голям, най-истински, дори свещен. Цветята бяха радостта й, именно те раздвижваха най-красивите й чувства и най-светлите й пориви, подтикваха я да прави само добри неща; да се труди до изнемога, да помага във всичко, да разбира тревогите и болките не само на своите, да им съчувства по детски, да ги облекчава в страданията им като възрастна, та са се чудили с това дете, облазявали са и са завиждали на майка й. И на всичкото отгоре е отлична ученичка, на което никой не обръща внимание. И защо вкусните манджи да са нещо по-добро от цветята, щом те не ни подтикват да правим добро /забравяме ги веднага, като ги изядем/, а именно цветята. Е, Жейна ги разбира за манджите; но защо те не могат да я разберат за цветята? А може би, защото е малка. Като е малка, по-малък човек ли е от тях, та никой не й оказа съчувствие за злината, която й беше сторена. Точно това я обижда, безкрайно я огорчава и озлобява.

Тя ще отмъсти тази вечер на злосторниците. Ще покаже на големите тя малък човек ли е, като е малка или е голям.

Жейна се беше самозабравила в разказа си; и колкото повече разказваше, толкова по-големи подробности си спомняше...

Нощната птица зловещо изкрещя над главите им. Беше кукумявка. Жейна се стресна и млъкна. Насо също се стресна, но не от кукумявката /той не изпитваше страх от суеверието, че тя носи нещастие/, а от внезапното млъкване и тревога на Жейна, от настъпилата рязка тишина, в която сякаш застина времето, вледени се - толкова студена, безкрайна му се видя тази тишина в неистовата жажда да „вижда“ Жейна и в детството й. Той обикваше с най-чистата обич това отминало, безвъзвратно потънало назад 12-годишно момиченце, толкова тъничко - крехка фиданка - толкова гъвкаво, плахо и страхливо, а същевременно жилаво и смело в страха си, с неизчерпаеми сили за съпротивление. Докъде са й стигнали силите? Насо искаше да я разгадае. Искаше да има и детството й в себе си.

Той дълго я убеждава, че кукумявката е птица като всички останали. Често се е радвал на своеобразната й окраска, наблюдавал е как растат малките й, разгадавал е звуците й, а за това, че гласът й звучи на хората зловещо, птицата няма и понятие. Жейна скоро се успокои, но не толкова от думите, а от излъчването на Насо. От тихия му внушителен глас, разжарените зеници и целия него я връхлиташе смътното чувство за нещо познато, отдавна преживяно, скъпо и свое; нещо свързано с големия смисъл на живота. Насо сега й го носеше и всичко друго оставаше без значение.

Жейна продължи да разказва и отново се заредиха живите картини от детството й, и отново не се знаеше, тя ли разказва толкова картинно или Насо ги доизвайва във въображението си, та са така вълнуващи и той я вижда като наживо.

Наближава полунощ. Песните са утихнали. Идва краят на седенките. Жейна предпазливо се измъква от постелята и застава в средата на стаята, изправена и твърда, прилича на окастрено дърво. Стои бездиханна и с всичките си сетива се вслушва в нощта. Зъбите й тракат, но не от хлад. От далечното небе грозно й се блещи луната. Едно щурче, скрито в шуплите на глинената стена, дрезгаво скърца, нарочно, за да я предизвиква и дразни. Жейна тихо, но решително отваря сандъка с пастрените в годините неща и припряно рови. Изважда най-новата кенарена риза на баба си, опипва с колебание богатите й дантели, пуска я на пода и продължава да рови. Изважда бели чорапи от мека вълна, със също така бели цветчета и гугутки; после с трептяща ръка издига над главата си сватбеното було на майка си. Взема венец, пендари, колан, грабва всичко и изхвръква навън. Облечена в бяло, със скрито под воала лице, тъничка и нежна, тя прилича на птица. За миг забравя лошите си намерения. Оглежда полите си, пери ги, леко се върти и размахва ръце, като че ли иска да полети. Идва й на ум, че тя е птица, родена е да лети - свободна в действията и радостта си. Сърцето й лудо пърха, но след миг замира, ръцете й като пречупени криле увисват надолу: тя е птица насила свалена от слънчевите простори и затворена в плен, в плена на самотата и неразбирането. И ето, блъска се да се освободи, но не може, не знае как. И сега е тръгнала... Какво ли ще стане, какво ли ще произлезе от лудото й намерение? Може би, нищо, само ще й се смеят и ще я смятат наистина за луда. А ако произлезе нещо трагично?

Сега й предстои най-трудното: да преодолее собствения си страх и да излезе сама на улицата в нощната доба. Да преодолее страха от самата себе си, от вида и мислите си. „Леля Тодора - блага, медена“ - шепне Жейна, за да омилостиви Чумата. Дано не падне и се вцепени от ужас някъде в пепелта! За беда, все това натрапливо си спомня как една вечер завежда сестричето си на бунището, защото отходното място е далече, то плаче и Жейна го плаши: „Мълчи, че кучето ей сега ще дойде!“, но езикът й се превърта и произнася: „Чумата ще дойде!“ От тези думи кръвта й се смразява и тя пада назад като посочена. Сега не трябва да допусне подобно нещо. Жейна събира волята си и тръгва, първо колебливо, а после решително през пречките.

Нощта е лунна, много светла и трябва тихо да се промъква през дворовете, да се снишава край оградите, за да не я види никой. Движи се по най-тъмното на сенките. С котешки стъпки прекосява малкото дворче, за да се прехвърли в градината на Иванчеви и оттам на улицата. Нагазва върху бунището и настъпва нещо лепкаво. Гнуслива е, червата й се повдигат, полазват я тръпки на отвращение и ожесточено се трие в тревата. Оградата е от тръни и пролука в нея почти няма. Промушва се през дупка голяма, колкото кокошка; повлича тръните със себе си. Ризата е скъсана, от кожата й тече кръв, но щом е тръгнала, няма да се върне. В ожесточението не чувствува болка от драскотините. Нагазва в нова градина. Във фасула прехвърчат светулки - толкова много, сякаш гори огън. Жейна ги обича заради светлината, която носят: толкова мънички, толкова безпомощни, а светят. Събира цяла шепа и ги подхвърля нагоре да заприличат на искри. Тази моментна игра я успокоява донейде и тя тръгва по-уверено. Излиза на улицата и се прилепва до каменния зид на къщите. Мисълта за Чумата сковава ченето й. Плаши се от дрехите си, от безжизнената, закована сякаш с гвоздей лунна светлина. Вслушва се в тишината на нощната доба и усеща край себе си духове. Сенките на дърветата потрепват, сърцето й силно тупти. Събира куража си и продължава. Надниква в няколко двора. Царевиците вече са обелени.

Прелита от сянка на сянка и се добира до живия плет от чадърчета по оградата на Цветини. Промъква се съвсем незабелязано под гъстите повлекла на стеблата, пъхва се в средата и потъва като в облак - никой не може да я види, а тя наблюдава отблизо. Белят тръстика. Купчината недовършени стебла е съвсем малка. Белачките са затрупани до кръста с острата шума. Вече са уморени и не им се пее, но очите им святкат и тайно кръстосват погледи с търсещите очи на момците. Тези погледи, сливайки се в самозабрава, докосват по някакъв странен начин и Жейна. Раздвижват у нея неясното чувство за родство с тези девойки и техните сладостни преживявания. Интимните им тайни загъделичкват въображението й. Несъзнателно, забравила за миг всяка предпазливост, скрита в листата, пропълзява почти до тях, за да задоволи любопитството на зараждащата се малка жена в себе си.

Най-близко, почти обърнати към нея са представителният с телосложението си Христо и обаятелната Цилка - скромна, работна, желана не само за любима, но и за снаха. Той й се кълне в любов, изрича най-нежните думи за вярност, гледа я предано в очите, а в същото време гласът му звучи увещаващо-настоятелен и неспокоен. „Като драка, която е хванала и не пуска“ - мисли си Жейна. А думите /Колко са красиви! Как омайват!/ насищат с изобилието си въздуха и създават блаженство, което попива в очите на Цилка и цъфва в грейналото й лице. Жейна се възхищава от Христо, заради тези думи е готова тя да се влюби в него. Не знае, че само след малко той ще нарани душата й и ще остави завинаги белег в сломената, но все още жива вяра в хората. Тя няма да им вярва вече и тогава, когато са истински.

По-нататък Тана н Георги, забравили целия свят, жадно се взират в очите си, в лицето, ръцете, гърдите - във всичко, което са Те и с изумление откриват нещо, което ги изпълва с луд възторг. Жейна не знае какво е, но по блесналите им в ликуваща радост очи, които светят с един и същ огън и са станали еднакви като у близнаци, разбира, че то е най-важно за тях, толкова важно, колкото и самият им живот.

Жейна се е превърнала на зрение и слух, свива тяло и опъва шия, като че ли иска да се измъкне от собствената си кожа. Трепери от смътното усещане, че тези толкова тайнствени, толкова загадъчни и неясни неща по някакъв косвен, далечен начин засягат и нея.

И се отдава на порива да ги разгадава. Самозабравя се, целта на това толкова опасно среднощно излизане се е замъглила. Приближава се все повече и е почти до тях. Ако не е скрита под гъстата зеленина на оградата, човек би помислил, че и тя е на седянката.

И сега се случва неочакваното. При последното примъкване налита на Ружа - най-опасната, най-злата кучка в махалата, лисича порода, която не прощава никому. Тя хапе тихомълком, но това бяло, раздърпано „чудовище“, което мърда заплашително сред повесмата на чадърчетата, й се сторва съвсем неправдоподобно и я стъписва. След миг се хвърля срещу Жейна и надава сърцераздирателен лай, който събужда кучетата от цялото село. Те започват в хор да й пригласят и да се дерат повече от нея. От човешкия род Жейна е единствената, най-близка приятелка на Ружа и само тя може да я укротява, когато си поиска, но сега не смее да й извика. Полужива-полуумряла успява да се прехвърли на улицата и на прибежки стига до кръстопътя. Скрива се отново във вълмата на чадърчетата по оградите, но махалата се е разбудила, хората са нащрек - ослушват се. Седенкарите са наскачали и търсят виновника за внезапната тревога. След малко притихват... Жейна плаче, кракът я боли - навехнала го е при скачането или е ухапана от Ружа. Няма време да мисли, нито да го погледне. Седянката у Цветини е свършила. Седенкарите се прибират и вече я наближават. Тя излиза от скривалището и започва да танцува насред кръстопътя - обляна в лунна светлина, сякаш прозрачно бяло видение - извива ръце нагоре като огън, размахва ги като крила, сочи с пръст, устрелва с разперена длан, която проклина, заплашва... Открила е нарочно очите си и от тях изскачат искри. Устните й шепнат заклинания и повели. Тя е Чумата и неизпълнението на повелите й носи смъртна опасност, вещае гибел. Никой не би се осмелил да ги пренебрегне, дори и наполовината.

Седенкарите наближават, ще минат на група до нея. Жейна е в стихията си. Изведнъж я забелязват, разнасят се писъци. Разпръскват се на всички страни. Някои са онемели и са паднали на земята. След като се уверява, че са разбрали повелята й, Жейна /Чумата/ ги свестява с добри думи и ги отпраща за вкъщи. Наближава втора група. Христо е прихванал Цилка през кръста и й нашепва нежности - почти е опрял устните си до ухото й. Тя е щастлива, той й обещава годеж. Зад тях са Тана и Георги, вървят на почетното разстояние от половин метър и съсредоточено мълчат, все така загледани един в друг. Всички едновременно забелязват „Чумата“. Христо блъсва Цилка от себе си и хуква в панически бяг. Жейна се смразява, толкова неочаквана е постъпката му. Не може да повярва на очите си: напряга се и примигва да разбере какво е намислил Христо, за да спаси Цилка, но той бяга, бяга все по-далеч. Обръща се, вижда, че Цилка е паднала примряла в ръцете на „Чумата“ и бяга още по-бързо: разкрачен, подгърбавен, смешен. В този миг нищо не е останало от представителното му телосложение. Изглежда жалък и смахнат в егоистичния си страх. И чудно как стройното му тяло се е смалило, станало е нищожно, паяково някак, в усилието си по-скоро да се скрие. И се скрива, изчезва в дъното на улицата, а Цилка не мърда - след срива на илюзорното си щастие е готова да умре в ръцете на Чумата. Жейна я подкрепя, нашепва й „благи думи“, предрича й щастие с бъдещия, с истинския любим и я побутва нежно към къщи. Тя бе очарована от Христо, още е омаяна от нежността на думите му към Цилка и сега не може да проумее или по-точно, не иска да вярва на коварната истина, няма сили да преживее разочарованието си. И би се оставила на произвола, би премирала от болка заедно с Цилка, ако в същия миг, когато Христо побягна, Георги не бе обгърнал с тялото си Тана в готовност да я защити от целия свят. Това е изненадващо, но е радостно, добро и компенсира донякъде удара от низостта на Христо. Георги е тих, невзрачен и прекалено мълчалив. Някои се шегуват, че е забравил да говори. Сега се изненадва от изразителността на мълчанието му. То говори повече от думите. Как е извил тялото си като дъга над Тана! И как е успял с тънките си ръце така да я скъта до гърдите и корема си, че да я скрие цялата! Останал е само той срещу опасността. Главата му е изправена и устремена напред, очите му светят, мускулите са опънати до краен предел. При най-малкото движение на Жейна ще скочи. В този момент е готов не с Чумата - а и с дявола да се бори, да умре, но да спаси Тана. Жейна отстъпва крачка назад, после две, обръща се и хуква през градините. Отново разбужда кучетата, отново увисва във въздуха неясната опасност. Уж фалшива, уж измислена от Жейна, а действителна, страшна, с всичките последици на истинските непредвидени опасности; защото това, което произлиза от дръзката й постъпка, по-късно разбунва цялото село, измъква кой знае откъде стари забравени суеверия и ги натъпква отново в главите, замъглява и без друго замъглените им мозъци. Изправя се страхът и тръгва като жив сред хората да ги мъчи. Мъжете /по-смелите/ се наострят и дебнат със сопи и брадви, за да покажат бабаитлъка си, по-умните - че няма никаква Чума и духове - хората са по-големи Чуми. Жените се свиват и кефват от болести, а децата още като залезе слънцето, се напикават от страх. Цилка се е разболяла и лежи в постелята безразлична към всичко. Дългата Грозда, подгърбавена и осукана като змия, заприличва на луда, ходи из селото да търси цветя за садене, броди в горите за дива теменужка и като не я намира, защото е лято и тя отдавна е прецъфтяла, по цяла нощ будна бълнува: „Теменужка, теменужка... трябва ми теменужка, намерете ми теменужка...“ Охка, стене, не се храни. На всички разправя, че я грози смъртна опасност; че не е болна, но скоро ще умре. Хората й вярват, защото един млад мъж, уважаван човек с благ характер, е починал вече по този тайнствен начин - здрав, прав, без болест. Връщайки се през нощта от ливадите, в зеления гъсталак под селото, обитаван от всякакви духове, се появява голяма бяла ся

нка, която тръгва след него. Той върви и сянката върви, спре се и тя се спре. Така до селото и до дома му. Влиза в къщи, извиква, че дух го преследва, пада и умира. Поглеждат през прозореца и виждат в мрака, бялата сянка вече си отива. После се установява, че това е било магаре.

По-късно много неща стават ясни, но в онзи момент хората са изтръпнали. Нощем не спят: във всеки шум, във всеки глас и повей на вятъра виждат пръст на духове. Сякаш вили, самовили, русалки, вампири, дяволи и Чума са си дали среща в селото да се гаврят с бедните им души. Със снижен глас през деня си разказват страшни истории и все повече тънат в лепкавите им мрежи. Такова чудо не е било дотогава. Всички вярват в съществуването на духове по предания - смътно и неопределено. Никой не ги е виждал. Е, някой тук-там е разказвал как е видял русалка да пилее червени коси във водата на реката; самодива, усукана в клоните на някое Дърво да се кикоти злорадо и да пляска ръце; Чумата, заиграла се като дете под бялата лунна светлина, но винаги очевидецът е бивал сам, без свидетели и не се е знаело кое от това, което разказва, е истина и кое сътворено от собственото му въображение за по-интересно или от страх. И винаги виденията са били като духове: безплътна неясна сянка, която най-често се е стопявала, преди да бъде видяна напълно и си е оставала неясна мъглявина.

Сега Чумата била ясна, плътна и осезаема като човек. Много хора са я видели и разказват едно и също за нея. Всички са чули и разбрали повелята и: „Който е похитил градинката на Жейна Стоянова, веднага да я възобнови със същите цветя на същите места!“

Още на сутринта Жейна узнава коя е злосторницата. В тъмни зори, незаспала, възбудена и тревожна от нощните похождения, простенва. Майка й скача и опипва челото й. Пали лампата и са вглежда в бледото й лице, в трескавите й разширени очи - толкова са ужасени, още малко и ще се пръснат. У Жейна се надига зло! упорство. Прави й удоволствие да гледа как майка й се суети около нея и премира от страх да не се е разболяла от някаква страшна болест. А Жейна стиска устни, пули се, нарочно я разиграва...

Селото утихва. Всички са на работа. Жейна е вкъщи. Майка й с тревога я е оставила сама. Необезпокоявана от никого, Жейна са скрива в купчината вършини до градинката. Решава да не мърда оттук, докато не види кой й е сторил злото. Предчувстваше, че а момиче и сега ще се появи. Повелята на Чумата е разпространена вече из селото и никой не би се осмелил да я пренебрегне. Това се знае. Знае се също, че ще бъде изпълнена тайно, през деня, когато селото е безлюдно.

Жейна чака с притаен дъх, вслушва се в ударите на сърцето си почти не диша. Съвсем сигурна е, че сега ще види злосторницата и трепери. Нещо в нея се разхлабва. Чувства се размекната и безсилна. Дали от нощното бдение или омразата й се е стопила? Трепери от страх, но не за себе си, а за злодейката. Сега тя ще се изложи, ще се опозори за цял живот. И добрините, и злосторствата се помнят от селяните во веки веков - предават се от поколение на поколение като светли или черни петна в рода им. Според броя на светлите и тъмни петна е и авторитетът на рода. На старите това не пречи, но за младите, които тепърва ще се задомяват, а съдбоносно. Никой не иска мома /пък и момък/ от черен род, всеки търси бялото и чистото.

Не се налага Жейна много да чака. От съседната градина, край плета, оглеждайки се страхливо на всички страни, тихо и бързо като невестулка, се промъква Гроздана. Грозната Грозда /така й казваха/, неприятната, която всички отбягват с тягостното чувство за угроза. Нея я нямаше в градинката на Жейна като цвете, а по-нататък, в копривака. Най-едрият и жилав стрък коприва е тя, защото до когото успее да се докосне, лошо го опарва. Отбягват я, а все успява да излее отровата от дългия си зъл език. Не един дом е изгорила, много близки е скарала и смразила завинаги. По-суеверните и страхливи жени се кръстят, като я срещнат, сякаш дявола са видели и се претрепват да бягат, накъдето им видят очите, по-скоро да се скрият, обзети от тревожното усещане за зла прокоба. Мъжете я псуват в очите, децата я замерят с буци пръст.

Майка й, останала вдовица, починала при раждането. Съседите отгледали Грозда по милост. Стари жени разправят, че когато била бебе, веднъж по жътва я забравили на нивата и самодиви я закърмили с лоша билка. Така си расла, образ на живата злоба и жестокост. Като малка събирала бръмбари с шепи, за да им къса крилцата. Малки кученца и котета хвърляла във въздуха, докато се превърнат в кървава топка и се кискала с някакво лудо чувство на неудовлетвореност. Вмъквала се в хорските дворове и счупвала по единия крак на всички пилета. Квачката се хвърляла върху нея, но тя прекършвала крачетата и я замеряла със собствените й рожби.

И сега - цветята на Жейна! Какво ли й се е зловидяло в тях, та ги е унищожила? Грозда вече е голяма, пропъдена заради убийствения си характер от всички и Жейна не знае от какво се препитава. Чувала е, че ходи на гарата, на четири километра под селото, където работят по моста млади мъже от съседните села. Виждала я е да влиза в схлупеното къще на една самотна старица прилична на изгнил пън, който ако го докоснеш, ще се превърне в пръст. И сега, свързвайки я с нея и злините, които прави, докато се доближава до градинката, Грозда й изглежда сродена с пръстта и всичко, което е студено, тъмно, грозно и зловещо. Жейна стиска зъби, трепери и я наблюдава как крадешком се промъква през плета. Движенията й подчертават дължината на тялото - твърдо, заоблено, с отблъскващата красота на змия. Мътносивите й очи са студени и изцъклени. От кошницата в ръцете й се подават зелени стръкове. Те се разсипват в плета и тя се връща да ги събира.

Тънките й възлести пръсти сноват като змийчета из градинката. Садят, колебаят се миг, после изскубват всичко и разменят местата. Жейна разбира затруднението й - тя не знае кое цвете къде е било, за да го посади на същото място. Все повече се убеждава, че няма да може да изпълни повелята. Пъргавите й пръсти – “змийчетата“, се отпускат върху пръстта и замират в отчаяние. Погледът й е станал по-мек, очите са сини, тъжни и малко уплашени.

Отмъщението на Жейна е осъществено, но не й донася желаното удовлетворение, не й възвръща потъпканата радост от живота. Прави я объркана и несигурна. В душата й се надига мътилка - кална и непрозирна като в стъпкано изворче. Тя не знае вече какво иска. Жадува отмъщение, а сега се плаши, че Грозда няма да може да възобнови градинката и ще й се случи нещо лошо. Може да се разболее, да полудее и Жейна ще бъде много виновна, непоправимо, престъпно виновна... Цветята оклюмват, явно е, че няма да се прихванат - не им е време за садене: лятото е в разгара си, стръковете са големи, вече в цъфтеж, а теменужка изобщо няма - къде да я намери посред лято!

На другата сутрин Грозда отново идва и като вижда легналите на земята стръкове, пребледнява и се свлича до тях. Жейна се трогва, устните й жално трепкат, едва се въздържа да не й се притече на помощ. Грозда се съвзема и още по-трескаво се опитва да засади градинката.

На следващата сутрин се появява още в ранни зори. Черна в сумрака, сянката й витае из зеленчуковите градини: снишава се между стръковете, слухти и се оглежда страхливо - едно куче да я усети, цялото село ще бъде на крак. Освен кошницата с цветя, носи и стомна с вода да ги полее - дано се прихванат.

Жейна тези нощи почти не спи, ходи като сомнамбул из къщата, по двора, надниква към улицата и градинката, слухти и дебне къде какво ще стане. Забелязва сянката на Грозда и изтичва срещу нея по риза. Тя хуква през фасула и царевицата, спъва се и пада. Стомната се счупва, кошницата отхвръква настрана, цветята се пръскат. Жейна вика шепнешком: „Не се страхувай... Не се страхувай, нищо няма да ти се случи, защото...“

Искаше да й каже, че никаква Чума не е имало, но Грозда, изплашена от разкритието, се хвърля в краката й и с хлипащ глас се оплаква от тежката си участ да търпи унижения, които гордият й дух не може да понесе.

Тя не е родена за просякиня - снизходително да й подхвърлят милости, а сама да раздава такива. Не е родена да запушва дупките в игрите на децата, а да ръководи. Не може да понесе волността на момчетата, които говорят пред нея цинизми и с вулгарни жестове изразяват събудилия се нагон. Макар че не се отнасят пряко до нея, а така, изобщо, това й действа потресаващо. Значи те не я зачитат за момиче, девойка, тя е за тях нищожество, отдушник на мръсните им помисли и желания. Грозни, гадни, отвратителни унижения, които почернят душата й, правят я зла и отмъстителна. Тя и друг път е правила такива пакости, истински злодеяния на невинни хора; но нали и тя, Гроздана, е невинна, защо така е наказана да бъде помитало, парцал на другите! Иска да лети, а я тикат в калта. Не й дават глава да повдигне. Някой /или нещо/ мачка и унищожава най-чистите й чувства, най-светлите й пориви. По-приятно й е да я мразят и да се страхуват от нея, отколкото да търпи унизителното снизхождение на недостойни хора; тя се смята за по-достойна...

Жейна се захласва от красивия и затрогващ начин, по който й говори Грозда: „Чегато е даскалица!“ Как ли се е научила така да говори? На Жейна й се. приисква и тя да може така, а Грозда продължава да я учудва и с думите, и с гласа, и със съдбата си.

Уверява Жейна, че не я мрази, напротив, дори я обича, много й е симпатична и нещо все я привличало да я наблюдава, не можела да се насити на смеха й, „Чегато е пролетно звънче!“, радостен. И точно тази радост, тази прехласнатост във всичко да открива радост, я жегвала болезнено и събуждала у нея зли сили... Но сега съжалявала, искрено се разкайвала и ако Жейна й помогне да възобнови градинката и запази всичко в тайна...

Последно кукуригане на петел кара Жейна да се огледа около себе си. Мракът е изчезнал, сгушил се е в тревата около дънерите на дърветата, а небето е светло и неопетнено като пречистено от сълза. И в очите на Жейна има сълзи. Тя не разбира всичко, което й говори Грозда, но е трогната от нейната излиятелност и доверието, което й оказва. Приятно й е да й говорят като на голяма, да споделят интимната си мъка и да търсят съчувствие и помощ от нея. Готова е цялата да се жертва, но да помогне. И с най-наивната усмивка Жейна й разказва всичко от игла до конец. Заплита се в подробностите, задъхва се припряно по-бързо да я успокои: никаква Чума и никаква повеля не е имало... Вперила е немигащи очи в разстроеното лице на Грозда и чака да просветне, да се озари от облекчение и благодарност. Вместо това, сгърченото й в умилкваща поза тяло се изпъва, от изкривената й уста блъвва съсък, нещо като „Ще те убия!“ и се совва върху Жейна с цялата си тежест. Докопва парче от счупената стомна и... остра светкавица процепва наивната глава на момичето. То окаменява и мисли, че умира, но нещо червено му се натрапва досами лицето. Осъзнава, че са венците, изскочили от озъбената уста на Грозда и потръпва от отвращение и страх. Чува познатия вик на майка си: „Жейно-о-о-о...“ и тежкото бягане на Грозда през царевицата и фасулевите градини...

Още на другата сутрин цялото село знае за „позора“ на Жейна: жестоката измама, престъпление най-голямо, нечувано; никой не е посмявал дотогава така лекомислено да дразни духовете и да вкарва в страх цялото село. Хората се чудят как да ги омилостивяват, а тя... На Жейна са приписани всички болести, несполуки и природни бедствия. Дяволът се бил вселил в крехкото й тяло нарочно, за да ги заблуди с обаятелната й външност. За пороя през пролетта, който отнесъл всички мостове, много каруци, говеда, овце и едно четиринадесетгодишно момиче тя била виновна. Тя донесла внезапната страшна болест на Ката Танчова - най-хубавата мома в селото, за да я умори, да я вкара в гроба - да я няма хубостта, защото красотата подтиква към добро, а на нея, на Жейна - Дяволицата, й се зловидяло, искала само зло и нещастия за хората. Една жена в най-горния край на селото /а Жейна живееше в най-долния/, съсекла мъжа си с брадва, когато забеля- зала, че той се опитва да блудства с малката й доведена дъщеря. Пак тя била виновна и за блудството, и за убийството. Баба Лида от Люляковата махала се подхлъзнала и си счупила ръката, на Иванчови близначките от две години не се напикавали, а сега пак започнали, по децата имало очебол, по говедата шап - все Жейна била виновна. И за всичките болни в момента пак тя била причина...

До къщата им се образува върволяк. Стари баби тичат, клатушкайки се с болните си нозе, да гонят бесовете от Жейна с билки, баяния и заклинания; жени да се карат с майка й, деца да хихикат и да любопитстват какво ще стане сега с Жейна.

Изплашена до смърт и ранена в главата от Грозда, Жейна била още веднъж пребита и затворена в тъмния зимник, който бил за нея адско свърталище; и сега, тя била хвърлена тук - дяволица сред дяволи в дяволско сборище.

Покрита със синини, със засъхнала кръв в косата - така я виждаше Насо в представата си от разказа. Лежи сред зимника върху купчина стари хасъри и ужасена се взира в тъмнината, болезнено разширява очи да види нещо нормално, но от черната като адски катран тъмнина на ъглите изскачат дяволи с рога, опашки и вили. Те я мачкат, тъпчат, блъскат и се хилят озъбени и жестоки. А тя гори, гори в катрана. И вечно ще гори, защото адът е вечен и тя ще бъде вечна в него.

Жейна се мъчи да си спомни греховете, заради които е в ада.

Веднъж през великите пости, тя си бръква пръста в паницата с масло и после го облизва. Не казва на никого. Завеждат ги от училище в църквата под строй да се причестяват. Жейна се нарежда с другите и също се причестява. Дълго я измъчва този грях, но го забравя и ето сега дяволите го изкарват с вилите от вътрешностите й и го пльосват под носа й пихтиест и вонящ на гнило.

Жейна си спомня и друг грях, който вкарва огън в жилите й, гори мозъка и гърдите й. Как е могла! Такова нещо никой не е посмявал. По време на вършитба /тя не си спомня защо е трябвало да спи у съседите/ лежи на дългата кьошка с още десетина деца като нея и гледа небето. Звездите са толкова ярки, близки и живи, като да е сред тях или те са до нея, от нейния свят. Щурците пеят омайно. Своеобразната им мелодия я разтапя и се смесва с нея, с Дъха й; лек ветрец полъхва, мирише от гората на смола. Всичко това и още безброй дребни, приятни неща се смесват в едно огромно, велико чувство на благоговение и наслада. И й се струва, че сред целия този неясен, но безкрайно приятен хаос, тя е най-важното, най-значимото нещо и всичко друго е създадено за нея. И точно в този момент /а тя е имала и преди и насетне много такива моменти/, устата й се изкривява, за да изрече най-кощунствените думи: „Има ли Бог? Сигурно няма такъв Бог, какъвто ние си представяме... И се кръстим! Колко смешно!“ Едно изтръпнало вкаменяващо хълцане се изтръгва едновременно от децата и са надигат на лакти да я видят, а най-голямата, каката, я хваща за дрехата на гърба и с възмутително блъскане я изтласква от къщата - да си иде у дома да си говори тези луди приказки. Е, тя поела пак си вярва в Бога, пости и се причестява, но тези нейни думи си остават грях, който сега изскача от тъмните глъбини, тежък и смазващ, и я притиска още по-дълбоко във врящия катран...

Ярка светлина и сред нея очите на майка й, събрали целия ужас на положението. После бавно осъзнаване: тя не е в ада на отвъдното, а в действителния, още по-пъклен ад на живота неразбиране, разочарование от хората, които са си чиста проба ЖИВОТНИ, зверове - двукраки, хрисими, коварни, по-различни от действителните зверове по пресметнатото, напълно осъзната хищничество; по-страшни, защото не унищожават тялото, а душата. Изпитва непоносима физическа болка и отвращение от всичко до което се докоснат сетивата й.

Насо газеше в тъжните Жейнини спомени заедно с нея Проникваше в душата й и я разбираше. Пред очите му на художник изплува блато и те двамата с Жейна - две небесни птици - нагазили в него, не могат да отлепят нозе, а искат да летят. И сякаш са оплетени в хиляди въжета, стегнати в хиляди възли... Да би могъл да ги разсече с един замах и да полети... Заедно с Жейна и Сила; и цялото гладно парцаливо шествие на себеподобните…

Жейна лежи цели два месеца. И тогава, когато раните са оздравели и всички болки са преминали, пак не й се иска да са вдигне от леглото. Повярвала, че е причина за нещастията на хората, не може да се освободи от смазващата я вина.

Вижда болната Ката Танчова през своя прозорец три дни преди смъртта й и оттогава й е непрекъснато пред очите, ден и нощ кошмарно я преследва.

Неделя е. Жените са насядали отсреща пред портата на приказки. Гълчавата им се чува до леглото й. Одумват булки, смеят се високо по адрес на мъжете, крещят на играещите край тях деца. Крякат, врякат, на Жейна се струва, че това е патешко сборище. За миг настъпва рязка тишина. Дърпа ушите си - мисли, че е оглушала, но чува блеенето на агнетата. Поглежда озадачена през прозореца: жените са там, но сякаш окаменели във внезапното мълчание. Децата, както са тичали, са се заковали на местата си.

Отгоре се е задала Ката Танчова, облечена в новата си розова рокля от коприна - дълга и силно набрана в кръста да наподобява селските фустанели. Очите й горят в трескав блясък и блуждаят в нещо свое. Страните й пламтят в червено, тънките й крака се преплитат и люшкат отслабналото й тяло по цялата ширина на улицата. Прилича на призрак посред бял ден. Преметнала е през рамо голяма празна торба - нова, шарена, мирише на нафталин. Жените се кръстят и споглеждат озадачени. Баба Тина се спуска към нея:

- Кате, къде, баба, си тръгнала с тая празна торба?

Ката се стряска внезапно събудена и се мъчи да се усмихне. Устата й се изкривява и разкрива белите й като цветчета зъби:

- В планината, в Джаферица отивам, път прокарваме там, аз там работя... Джаферица... път... път...

Стават и другите жени, хващат я за ръцете, опипват страните, челото й.

- Тя гори, мари! Изгаря в огън! Температурата я гони, та е тръгнала...

Отвеждат я в къщи, а образът й, сякаш остава врязан във въздуха.

На сутринта Жейна едва дочаква да остане сама. Измъква се от постелята и тича към Катини. Ще я моли за прошка, ще я прегръща, ще я целува, ще й носи плодове, билки, светена вода от параклиса на света Богородица... На стълбите се сблъсква с лелята на Ката, която носи навън легена, пълен с кръв. Зад нея непозната бабичка я хваща за лакът:

- Ти пък къде си хукнало? - и я избутва бързо навън. – Бягай оттук, по-далече бягай! - и започва да вие и нарежда, че Ката си е избълвала кръвта и утре вече няма да я има... „тая хубост, тая доброта...“

Докато Жейна разказваше, Насо като че ли неусетно се отдалечаваше от тялото си, връщаше се във времето, сливаше се с момичето, което тя е била и изживяваше живота й като свой. Само накрая, когато тя му разказа, че след погребението на Ката в душата й настъпила смъртна пустота, тялото й олекнало и заплувала в безбрежното време съвсем безпристрастно, отсъстваща и чужда на всичко, което я заобикаля, сякаш се е превърнала в нищо, той не я разбира, защото такова състояние му бе непознато.

- Как така нищо? - каза й той. Човек винаги е нещо. Може да е животно, влечуго, буболечка, но все е нещо.

- Ей така, аз бях нищо, напълно куха; дори и звуците отекваха в мене като в празна бъчва. След време, като се съвзех, бях това, което другите искаха от мене - подчинявах се на волята на всеки: послушна и кротка, толкова кротка, че ме забравяха и се стряскаха, когато някой ненадейно се сещаше, че и аз съществувам. Бях стъпкана, смачкана и унищожена като цветята в градинката ми, бях нищо.

Жейна не му разказа за някои от последвалите периоди в живота си, когато отново беше щастлива и отново удряна и притискана към земята. Насо интуитивно ги отгатваше и се радваше, че ударите не са успели да я натикат в тинята, да я обезчовечат и превърнат в животно. Тя си е останала човек и не подозира това. Жейна носи в дълбочината си недосегаем живец, който може да бъде унищожен само с физическата й смърт. Не, и тогава не може, живецът затова е живец, защото оставя следа в душите на хората, докоснали се до него и от тази следа се заражда нов живец, който продължава...

После Жейна му пя с тънък треперлив глас. Говориха за народните песни, обичаите, празниците. Смяха се със сълзи. Приличаха на току-що освободени затворници, пияни от въздуха на свободата. С искрена загриженост Жейна му разказа всичко, което знаеше за Сила. Насо отново ги сля в обичта си, толкова неправдоподобна, голяма и неразграничима към двете. Усети непоносимата й тежест и изпита страх, че няма да може да я носи: ще прелее от крехкото му младо тяло, ще се излее от неподготвената му за такова чувство душа и ще останат празнини, болки и рани, които /изпита предчувствие!/ ще го погубят. Но в момента безмълвно ликуваше и всички по-сетнешни нещастия изкупваха тези мигове.

Жейна беше замлъкнала. Гледаше го втренчено и не смееше да мръдне, за да не наруши очарованието на настъпилата тишина. Чувстваше се лека и безплътна, свято пречистена - тя, грешницата, с опашка мъже след себе си, смутителката на мъжкото спокойствие, гьделичкаща въображението и на най-благоверните. Не бяха докоснали душата й. Всъщност, тя не ги допускаше и до тялото си, защото когато стигнеше работата дотам и я лъхваше гола животинска похот, лишена от нежността на човешкото извисяване в чувствата, тя се изгавряше с мъжете и ги оставяше „на чисти понеделник“.

Насо я превземаше направо отвътре. Вмъкваше се в дълбините на душата й, за които тя не подозираше, че съществуват. Развреждаше рани и същевременно ги лекуваше.

Не изпитваше желание да го докосне. Струваше й се, че ако го направи, той магически ще изчезне и ръцете й ще останат празни. И тогава ще потъне в още по-голяма пустош отпреди. И ще загине. Няма да може да живее повече така, както досега.

Жейна опипа голия си нежен врат - непрекъснато търсеше плитките. Ръцете й направиха на Насо поразително впечатление. Прекалено бели, с дълги пръсти /малкото леко извито навън/, напукани, с оцветени от работата длани, а толкова изящни; те като че ли дишаха. Може би, живостта, тънките им фини трептения създаваха такова впечатление. Като не намериха плитките, увиснаха празни на раменете, жадно потръпващи, а на Насо се стори, че те носят нещо вътре в себе си, което му е необходимо. Пожела силно хладината им върху пламналото си чело; искаше да усети грапавината на дланите им. И посегна. За пръв път ръцете му не се сковаха от смущение. С неизказано благоговение, сякаш свещенодействаше, свали лявата ръка от рамото й и я постави на челото си, притисна дланта й, за да я усеща по-силно, а с дясната тя зарови в косите му.

В този момент нещо се срути под прозореца, вдигна се шум, кучета се разлаяха. Насо и Жейна се спогледаха озадачени и Докато разберат какво става, една тъмна сянка бързо прошари по завеската на прозореца. Мъжки стъпки крадешком се отдалечиха към пътя.

- Подслушвали са ни! Някой през цялото време се е спотайвал в дървата под прозореца, за да ни подслушва - каза Жейна и брадичката й затрепери от обида. - Не само това, той ни е и наблюдавал.

Едва сега си спомниха, че на няколко пъти бяха чули съмнителен шум, но в радостния захлас, не бяха му отдали значение. Решиха, че е някой самозабравил се от ревност обожател и веднага го забравиха.

И през ум не можеше да им мине действителната подбуда за деянието на този човек, защото тя беше толкова неочаквана, толкова невероятна и неправдоподобна, че когато Жейна я научи след два дни, премина през тайната й като през огън. Дълго боледува и когато се съвзе, беше вече друг човек...

Скоро се разсъмна. Слънцето огря жълто-оранжевите дървета в двора и те заприличаха на огромни запалени факли, които придаваха празничност на деня и пространството. Беше неделя. Жейна намери квартира на Насо близо до своята и посвети целия ден на грижата да го настани добре. Домъкнаха стари дървени касети, наредиха отгоре дъски за легло. От една стара черга му уши сламеник, намериха суха слама в полето, напълниха го, покриха го с още една новичка черга и стана чудесно легло. Накара го да легне, за да го опита. Изтощен от скорошната болест и нощното бдение, Насо веднага заспа. Жейна го приви с неизказана нежност и си отиде да види какво още може да му даде от бедната си покъщнина и с какво може да го нахрани поне през първите дни.

Насо спа през целия ден. Събуди се приятно затоплен и за пръв път, откакто беше в града, здрав и отпочинал. Последните лъчи на слънцето щедро се изливаха в прозореца и придаваха неочакван уют на голата стая. Ослуша се. Хазайката, смалена от годините старица, се носеше безшумно из стаите като пухче от топола. В къщата лежеше успокоителна тишина. Насо се поразкърши, разтвори широко прозореца и се надвеси навън. Богатата някога къща беше голяма и в оригинален стил, но олющена и стара като стопанката. Изглеждаше всеки миг ще рухне. Трябваше риск и смелост да се засели човек в нея, но на Насо това не направи никакво впечатление. И в неговото село имаше къщи в такова състояние и то пренаселени с хора и добитък, но не рухваха - изкарваха още десетки години. Важното бе, че тук има много слънце, дървета и цветя. Дворът тънеше в разноцветни хризантеми, а есенните дървета горяха в багри, които създаваха чувство за огън, мир и покой. Обстановката му хареса. Загледа се в съцветията и от светлините и сенките въображението му заизвайва картини.

През тялото му премина тръпка на тревога. Картината, която го преследваше, „Лешояд над гълъб“, му се натрапи уголемена и застрашителна. Това бе страхът за Сила. В ушите му отекнаха ударите на сърцето. Заедно с това му се мярна призракът на учебниците й, накъсани и изпогазени от онова незнайно чудовище с внушителния образ на човек излязъл от ада. Представи си как той, Насо, ги събира страница по страница и ги подвързва за себе си; как ги чете и изучава. Засрами се. Затова ли му е скъпа Сила! Това ли го привлича така неудържимо и безразсъдно към нея? Сега се сети: той беше сънувал учебниците, току-що ги разгръщаше нови-новенички, чистички и цветни. Жадуваше за тях, копнееше. Мислеше, че неговото собствено съдържание на човек е заключено в учебниците и той трябва да го отключи, за да си го вземе.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух