напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



4.


* * *

Изчака да се мръкне. Тръгна да търси Сила. Не знаеше къде и се запъти към старата й квартира. Обиколи къщата, за да намери пролука за тавана отвън, но вместо това, налетя на куче - вълча порода. Беше вързано и освирепяло. Ако откъснеше синджира, целия щеше да го разръфа. Не се изплаши. Селото му беше пълно с такива кучета, познаваше нрава им. По-страшното бе, че някой, вероятно слуга, слезе с фенер и затарашува из двора. Едва успя да му убяга. Скри се в насечените дърва под сайванта. После стоя цял час сред тръните на оголения розов храст под прозореца, от който се разнасяше непозната музика. Някой свиреше на пиано. Майсторски извайваше звуците, които се догонваха и сливаха, после внезапно отскачаха, разпръскваха се като многоцветни слънца и обвиваха нервите му с топлина и сладост. Беше му уютно в мрака с музиката, не усещаше, че се вкочанясва и настинката може отново да го сграбчи.

Музиката внезапно спря и Насо се опомни. Измъкна се тихо, едва раздвижи краката си, а ръцете го боляха от драскотините. Почти не дишаше, за да не разбуди кучето. Реши да влезе през стълбището, откъдето го беше превела Сила. Промъкна се до вратата. Оказа се отключена. Тъкмо да стъпи на първото стъпало, някой отгоре щракна електрическия ключ. Спаси го бързия рефлекс - веднага се намери в сумрака под стълбището, но така че можеше да наблюдава. Бавно и някак крадешком заслиза префърцунена бяла госпожа. „Бяла, бяла - слънце не видяла!“ - казваха селяните за такива и това включваше смисъл на безделие и паразитизъм. Беше млада и фина, но така наплескана с мазила, че Насо я оприличи на маска. Мина край него с лъх на презряла малина, от което му се подгади. Не беше свикнал жена да мирише на плод. В село жените дъхтяха на сено и борова смола, носеха лъх на естествена женствена сила. Напомняха планината, в която живееха.

Беше сигурен, че в сумрака на подстълбището не могат да го видят, но сърцето му не искаше да знае и лудо го блъскаше отвътре. Когато тя се спря пред вратата и посегна към ключа, той се задуши от вълнение. Помисли, че ще заключи и ще го прибере. Тогава няма да може да излезе, ще го заловят и обявят за крадец. Но тя не, заключи, само се вслуша в шумовете отвън и нервно се за разхожда по площадката. Роклята й от дантелена коприна /Насо не беше виждал такава/ меко се гънеше около заоблените й форми и натрапливо ги показваше. Сърцето му продължаваше все по-усилено да блъска, а очите му я събличаха и попиваха всяко нейна движение; не пропускаха нито едно полюшване на бухналите из деколтето й гърди. Загъделичка го неопределено желание: да я гледа, докосва или рисува? „Срамна, съвършена или каквато и да е, голотата ме привлича. Аз съм художник, искам да я запомня, за да я рисувам. Мога да предам и полъха на роклята й, и миризмата на тялото й...“ - оправдаваше се пред себе си Насо. Горчиво се усмихна. Прониза го болката, че му е дадено да може, а няма възможност - най-обикновената, материалната. И отново се почувства оплетен във въжета, стегнат във възли, непоносимо притиснат и несвободен... Поривът да рисува и невъзможността да го прави, го разкъсваше отвътре и го давеше в собствената му кръв.

Тази тук, явно, можеше да има, каквото пожелае. Поиска му се да излезе от скривалището и да потърси в нея спасение, да й каже нещо, да й обясни, тя ще го разбере, може би, ще му помогне... Понякога стават и неочаквани неща; но си спомни с какво презрение туристките като нея гледат селяните, напуканите, почернели ръце на селянките, босите им, загрубели като копита нозе. Как възкликваха от изумление, когато се случеше да го срещнат в гората с някаква изящна фигурка в ръце, ала още в следващия миг вдигаха високомерно глава, заменяха възхищението със снизходителен изкривен поглед и подминаваха забързано с надменна походка. „Какво разбират такива жени от изкуство!“ - си каза; но се вгледа в ръцете й. Дали беше свирила тя? Би я обожавал! Музиката, картините, песните и всичко, което е изкуство, е неговият мечтан свят и който му даде възможност да се докосне до него, е божествен.

Беше се разсеял за миг и не чу, когато вратата се отвори. През малкия й процеп предпазливо се вмъкна млад елегантен господин, от ония, които, въпреки достолепното им самочувствие, винаги му напомняха с походката и израза на лицето си пуяк с разперена опашка и точно по тази причина винаги беше изпитвал желание да ги ритне отзад, точно в центъра на опашката, за да си я приберат и заприличат на хора. Разбира се, не ги ритваше, а неволно оглеждаше дрехите си и за стотен път откриваше, че са прекалено вехти и макар че са чисти, не са така красиви, каквито му се искаше да бъдат. Сърцето му замираше от мъка при мисълта, че всички негови мечти и стремления: да учи, свири и рисува са достъпни точно за тези празногледци, а той ще си загине така неосъществен и зелен, не дал плодовете на зърното, което чувстваше, че носи у себе си. И тогава защо се е родил? Защо е живял? Скърцаше със зъби и се изпълваше с жлъч, която не знаеше как да излее. Но за щастие, не се отчайваше, а някак инстинктивно, с удвоени сили, като подгонено животно бягаше слепешката към спасителната цел. Слепешката! За да се намери сега в този чужд дом, по никое време, под това чисто, блеснало в светлина стълбище, а той в праха и сумрака, разтреперан и стаен наистина като диво животно.

Потръпна. Мъката му се разрасна. Почувства се унизен, насила прокуден от родния дом. Стана му грозно, зави му се свят и му се подгади, но веднага осъзна, че не е прилошаване, а отвращение от ненадейната картина пред очите му. Господинът и госпожата се бяха впили един в друг като блатни пиявици, виеха и усукваха телата си с ненаситната алчност на разбесувани животни: запъхтени, оскотели, със сгърчени изкривени лица, без чувство и без дух, превърнали се наистина в две слепи тела, обладани от животинския порив взаимно да се изконсумират. Не, това не е любов! Не можеше да си я представи така. Сливане на телата да, но тук отсъстваха душите. Можеше да се закълне, че това е, за което в селото казват: „Мърсуват!“ Мирише на гнилост, на блато, на тор. Как грозно се оголват едрите му космати ръце от ръкавите на костюма, за да се пъхат в пазвата й, а тя се кикоти лъстиво и размазва червилото /като кръв/ по моравото му лице. Раздърпана и разпердушинена, тя заприлича на парцал в ръцете му: грозна, недотам млада, с меки меса: как потъват ръцете му, как се бръчка плътта й! Затвори очи, поривисто извърна глава, не искаше да гледа. Не така си беше представял любовта - чаканата, жадуваната любов. През деня нямаше време да мисли за нея, но сънищата му в нощите, въпреки студа, въпреки болестите, бяха пълни с любов... Чиста, окриляща и...плътска. Непременно плътска. Какво тогава толкова го отврати? Какво значение има как го правят, щом и на двамата им е хубаво! Беше му в природата да търси обяснение на чувствата си и когато не успяваше, изпадаше в тревожно раздвоение. Защо му се видя толкова противна плътската връзка между тези двама, нали и той желаеше такава, сънуваше я? В същия миг, когато тези тръпни мисли преминаха като ток през нажежения му мозък, си спомни, че тя се хвърли на врата му с думите: „Христо излезе, детето е при мама, а слугинята ще се върне по-късно. Експедирах ги нарочно, за да сме сами“. Значи те лъжат, мамят, затова са така отвратителни. „Такива с кремък да ги дереш!“ - проговори селската му кръв.

Изведнъж му се прииска да накаже похитителите на красивата му представа, на интимната му мечта за нежност и чистота в плътското. Излезе внезапно от скривалището си и ги стъписа. Заковаха се на място. Те не разбраха откъде се взе този непознат - вратата не скръцна, тя предпазливо я бе заключила. За уверение, посегна машинално и я отключи. Заоправя косите си, роклята, започна да се бърше. Съзнавайки неизгодното им положение, Насо се изстъпи съвсем пред носа й и каза:

- Търся Сила.

Тя премигна недоумяващо и заеквайки, трудно изрече:

- Сила? Каква Сила? Тук няма Сила. Това е дом на... домът на...

- Сила, чистачката на бръснарницата - изрече твърдо той и тя още повече се разтрепери. Посочи му мълком навън към бръснарницата, но той погледна нагоре и през зъби й каза:

Тя живее тук, на тавана.

- На тавана? - и се отдръпна с готовност да го пропусне. Мъжът стоеше настрана несмутим, но за част от секундата Насо долови състоянието му на дебнещ котарак и затича нагоре по стълбите, преди да се е случило нещо непредвидено.

Вратата долу се отвори, някой влезе отвън и той чу гласа на госпожата, вече не толкова заекващ.

- О, Хите! Колко бързо се върна! Браво, току-що пристигна и господин Такев. - Заповядайте, г-н Такев, заповядайте. Тъкмо и Хитко си дойде.

Насо се спря на площадката да чуе, ще каже ли нещо за него. Тя погледна нагоре, преглътна мъчително и замълча. Свирепият израз на Такев се беше заменил със спокойната усмивка на приятел и също замълча. Насо ги остави с чувството, че се е докосна до смрад и продължи към тавана.

Пак имаше луна, както тогава, но светлината й се изцеждаше някак мъртвородена през капандурата. Таванът беше пуст. Сила я нямаше, книгите също. Не бе останала страничка дори от разпокъсаните учебници. Само вехтите вещи бяха струпани на купчина и навяваха чувство за безнадеждност. Някой беше извадил от сандъците всички вехтории. Насо не знаеше какво е търсил, но по грозотата на преобърнатото предугаждаше, че е опасно за Сила.

Побягна обратно навън. На първата площадка внезапно спря. Вратата на коридора беше широко отворена. Лъхна го топлина, но че това го задържа. Едно необикновено сияние в дъното прикова погледа му и го накара да изтръгне възклицание.

На стената висеше картина в огромен размер, която му направи поразяващо впечатление. Млада селянка, сякаш от тяхното село, със същата алена фустанела, със същата пъстра шевица, изкусно извезана, но избеляла и обезцветена от носене, интимно прилепнала на младите й гърди, подчертаваше свежестта на лицето, точно защото е вехта; същата тъмна плитка, завързана накрая с червен конец от няколко ката /червен, за да й носи здраве/. Същата селянка е захвърлила мотиката насред стръмната самотна нива и е слетяла набързо в реката да се разхлади. Огледала се а наоколо да се увери, че няма никой край нея и е вдигнала висока полите. Хиляди капчици светят по белите й бедра. Хладната тръпка, така жадувана от сгорещеното й тяло е премрежила сладостно синия й поглед. Слънцето изсипва трептящи ивици във водата и люлее върху тях образа й, който изпълва пространството със светлина.

Привлечен от възклицанието или случайно, отвътре се показа мъж, странен хибрид между измъчен селянин и изтънчен, фин господин с вратовръзка и... Насо потърси бомбето на главата му но то висеше на закачалката до това на Такев, съвсем еднакво с неговото. Веднага разбра, че това е Христо, съпругът на госпожата, жалкият рогоносец - Хитко, както го нарече благоверната му. Насо не побягна, не се засрами, че се е загледал така любопитно в чуждия дом. Защо да се притеснява от такъв зяпльо. Отрепка! Заслужава само презрение, щом се оставя така глупаво да го мамят. Пък и той е от пасмината на мамещите.

Изведнъж му мина странната мисъл, че човекът насреща макар и жив, е мъртъв. Имало го е, но сега го няма. Това е сянката му - толкова особено изглежда. Движи се призрачно и безплътно, като че ли внимава да не разплисква нещо. Този човек е сляп и глух за света наоколо. Погледът му е обърнат навътре към себе си и какво намира там, сам той си знае.

Това Насо го разбра само за един миг. Разбра също така, че именно той, Насо, е успял с присъствието си или кой знае как, да извади част от погледа му, от скритото му вътрешно „Аз“ и човекът-мъртвец сега го гледаше живо и с някакво съсредоточено участие; внезапно озарен отвътре, му говореше за селянката от стената, която била любимата му картина, защото му напомняла младежките години, когато мечтата му да стане голям художник

Току-що се зараждала, когато се къпел в розовите си илюзии и бил най-щастливият човек на земята, без да подозира, че искрата, която припламвала в него, ще бъде угасена именно от тези илюзии, които измамно го подвели по най-лесния, по кривя път, до батлака на този дом, без искрица надежда за възраждане.

Той не каза последните думи, но Насо сам ги разбра по снишаването на високата му слаба фигура и страхливото поглеждане към вратата, зад която беше жена му.

Видял в очите на Насо възторг от картината и разбиране, каквото не е виждал у тези, които го заобикалят, художникът му беше заговорил бързо и припряно, за да го задържи, но гласът му излизаше тих и приглушен, от време на време с някакви фалцетни нотки, които придаваха плахост и несигурност на движенията и думите му. Вместо да го презре, Насо го съжали, което всъщност беше едно и също. Художникът разтвори една врата и го побутна настоятелно да види и другите му картини. Това беше огромна стая, прилична на зала от художествена галерия. Стените й бяха покрити с картини в различни размери. Те всички носеха отпечатъка на несигурната ръка на художника, бяха несъвършени, сякаш недовършени или претрупани, но съдържаха живец, тънък, неуловим, и приковаваха погледа на зрителя да го търси, да го отгатва, караха го не само да се наслаждава, но и да мисли. Този човек е имал талант, но защо изглежда жалък, внушава мъртвило, сякаш е най-близък роднина на смъртта? Приказва много, дори прекалено, като човек дълго време мълчал принудително; жестикулира, ръцете му, със сини жили, възлести, се движат из въздуха, подобно вързани птици, които искат да се изскубнат. Усетили безсилието си, току се прибират до тялото и се притискат всяка сама за себе си.

Първите картини бяха изображения от селската действителност: като жива, пулсираща кръв аленееха шипки в полски пейзажи; помръкнали, изнурени селянки със светещи погледи. Птици, дървета, слънца и луни - всичко беше като с ръка откъснато от природата и поставено в платната, за да бъде по-близо до хората. Имаше и автопортрет: селски младеж с бродирана риза и развет перчем - умен, интелигентен - втурнал се с цялото си същество в нещо свое: да търси, да открива и създава с радостната прехласнатост на младеж, който знае, че очакват нещо от него, което може да даде. Насо изтръпна, кожата му под дрехите настръхна - толкова този младеж- приличаше на него по вътрешната си целеустременост. А ето го сега, жив паметник на една разруха. Нищо, което буди съжаление, внушава страх от подигравките на съдбата. Гробница на един талант. А може би, това не е талант, а „псевдо“? Природата му е дала, но не е додала достатъчно, за да устои на духовната деформация в борбата за физическо оцеляване? Ами ако и той, Насо, е като него и след време заприлича на сегашния му образ? Стоеше насред залата онемял, безсилен да се помръдне. Само очите му плуваха бавно по картините и като разцъфващ цвят се разтваряха у него нови! неподозирани сетива, които, за щастие, го водеха в друга посока, даваха му сила. Той няма да гледа автора, ще се влияе от картините му, ще се учи от тях. Дано има късмет!

Насо отгатваше съдбата на този човек. Оставил се е да го завладее една порочна жена, подмамен от богатството й, а може би и от евтината слава в гнилото й общество. Оставил се е да го натика в собствената си тиня, защото е искала да се гордее с чара и таланта му, та да компенсира по този начин собственото си нищожество, което инстинктивно е съзнавала. Това личи от последните му картини, абсолютно бездарни, бляскави и пищни по цветове и форми, но мъртви по съдържание. Рисувал ги е явно не по свой подтик и виждане, а да угоди на господата край себе си. Те са поръчвали на този податлив художник картини, каквито си искат и той се е подчинявал, вероятно заради жена си, заради богатството или дявол знае за какво. Насо не знаеше защо се е блазнел от това и онова, жалко, че се е блазнел. Искаше му се да заплаче за този наплашен, свит човек, който така безразсъдно е разпилял най-ценното у себе си. А може би, природата наистина не му е додала, та съдбата така лесно го подмамва по леките пътища и го тика сам да се сгромоляса в собственото си лековерие и съблазън. Нека се мъчи сега. Страданието му личеше от пръв поглед. Говореше до задъхване. видял в този селски младеж загубеното свое „АЗ“. Беше изключително словоизлиятелен, сякаш по този начин ще успее да си го върне. Защитаваше се с потоп от думи, а това беше най-сигурният признак, че е загубен като художник напълно.

Насо не го слушаше, следваше логиката на своите мисли и ту бледнееше от страх за собствения си талант: дали ще го съхрани, за да процъфти и даде плод или ще загине ялов, като на този тук; ту аленееше при мисълта, че щом няма плод от таланта, той изобщо не е съществувал. Насо се заричаше, клетвено се заричаше в този момент, със зъби и нокти да се брани от влияния, които ще го смъкнат надолу, ще угасят светлата му искрица, заложена от природата не току-така - той знае кой е и защо е роден, ще следва тази искрица, колкото и малка да е тя, ще я отстоява, ако се наложи и с живота си, не ще позволи да я угасят, защото той тогава ще бъде не едно нищо, като нищото от отвъдното /може би, това нищо всъщност да е най-голямото нещо, това никой не знае!/, а ще бъде едно сляпо и глухо кутре или някаква друга нищожна гадинка.

Обърна главата си към другата страна, почти с гръб към разпенения ръкомахащ Христо. Не желаеше да го види като гадинка, жал му беше, все пак той е от неговата черга, селско чедо, побратим по рождение... Стъпил е на гнило и се е удавил в блатото. Имаше ли вина? Много му се искаше да го оправдае. Но едно селско чедо с яка закалка от величието на самата дива природа не прецапва слепешката през блатото. Знае, че неминуемо ще се удави. Подава крака си внимателно, опипва твърдината на почвата и ако е здраво, тогава стъпва; ако няма опасност да затъне. Меко ли е, ще се изкаля, ще смърди на гнилоч и тиня до живот, ще бягат хората от него, ще го изолират. И земния рай да е насреща, не би стъпил; знае, че в мекото сам се погубва, а тогава за какво му е раят? Така е в живота на селяните. Съществуването им протича по законите на голямата природа и са чисти и силни като нея. Този тук /художника/ е издънка някаква; кекава и податлива на саморазпадане.

През последните месеци е рисувал само жена си и вещите около нея. За да й угоди, преднамерено ги беше разкрасявал. Трупал бои върху бои, изкривявал и дотъкмявал форми, докато се е получило нещо напълно фалшиво: бляскаво, фрапантно, което насила задържа погледа, но нищо не дава на душата.

Имаше и няколко голи женски тела. На тях Насо задържа по-дълго погледа си. Прерисува ги мислено, коригира ги, одухотвори ги. Разбра, че му се удава. Ако има кой да му позира и той ще нарисува такива. И отсега знаеше как ще ги направи, за да заживеят като истински.

На вратата се показа домакинята, преобразена в нов тоалет и прическа. Правеше се на хрисима и невинна, канеше го в хола /щом толкова е приятно на мъжа й да разговаря с него/, а усмивката й едва прикриваше презрението към, вехтите му дрехи и с усилие стаявания гняв, че в този момент е зависима от него, от тоя дрипльо и селяндур недодялан, /виждаше, че не е недодялан и това още повече я вбесяваше/, принудена е да бъде любезна, да му се усмихва през; страха си, за да си кротува, да мълчи за видяното преди малко и да се махне благополучно от къщата й, че от такива всичко може да се очаква. Как се е напъхал при тях, незабелязан и опасен като паразит! И тя разливаше усмивката си...

Насо се подчини на поканата; нямаше сили да си тръгне от този лом, в който за пръв път намираше частица от своя мечтан свят. Тук имаше бои, четки, бели платна и стативи /ето ги в ъгъла/ картини и две трептящи ръце, които са ги създавали; един човек с помръкнал поглед, който може да бъде възкресен и да му разкрие много тайни, най-желаните, най-необходимите, свързани с неговия бъдещ път на изкуството. Човек се учи не само от жизнеутвърждаващото, но и от отмиращото, изминалото своя път; то ми разкрива същите закономерни тайни. Разбира се, Насо не мислеше това в момента. Някаква дълбока интуиция му го подсказваше, без да го мисли.

Обилната електрическа светлина, с която не беше свикнал /виждаше я за пръв път в дом/, бляскавите огледала и стилните мебели, статуетките, килимите, картините и тук, лампионите, огромния стенен часовник, който в момента запя с определена мелодия, за да отбележи часа, го замаяха напълно и той се спря насред хола, като пред бездна. С картините, пианото, изящната наредба домът му приличаше на храм, но някак омърсен, изтъпкан от животи. Ще се окаляли и той в него? Да избяга или да останел

Остана. Настаниха го до Такев. Облъхваше го стаената му жизнена сила на звяр. Той сякаш дебнеше жертва: оголваше зъби, присвиваше очи и уж не обърна никакво внимание на Насо при влизането му, продължи подетия монолог за хора, които трябвало да се унищожават, а не го изпускаше от крайчеца на окото си. Насо предчувстваше, че трябва да се пази да не попадне в ноктите му. Масата беше отрупана със сладкиши и разни други несънувани деликатеси, но той не хапна нищо, побягна навън, по-скоро да се освободи от страха и тягостното впечатление, което му остави този тъмен човек.

Нощта беше напреднала, вятърът утихнал, а дърветата смълчани и скръбни като сироти майки.

Мисълта за майка му остро го прониза. Какво ли прави бедната, как ли страда за него. Зарече се, че на другия ден ще отиде на пазара да търси съселяни, за да й изпрати много поздрави и хубави вести за себе си - единствения лек за раненото й сърце.

Изронените листа от дърветата кротко лежаха на улицата и шумоляха в нозете му. Те, листата, са братя, които спират един до друг, но не се виждат, не чуват стоновете си, защото умират и всеки страда сам за себе си.

Насо знае, че въпреки грубостта, братята му го обичат и също страдат от неизвестността за него. Почти е сигурен, че са идвали в града нарочно да го търсят и са се върнали нажалени и тревожни. А сестра си Русанка беше скътал в най-дълбокото на сърцето, което не смееше да докосне, защото болезнено отекваше до всички фибри на тялото и душата. Стори му се, че я вижда, че чува смеха й - звънливо сипкав като птиче чуруликане в слънчев есенен ден. Замириса му на тиха тъга и спокойствие. Насо обичаше есента, но там, в планината, където природата заспиваше по своя най-естествен начин, за да се събуди бременна с тревога.

Много възли се заплетоха в живота на Насо. Много загадки пропълзяха в интимните му мисли и чакаха своето разрешение. В живота му като изневиделица влетяха Сила, за която нищичко не знаеше, Жейна /откъде-накъде, Господи!/, а сега и този художник, свършен, бивш, без лично достойнство и личен живот, утайка някаква на дъното на обществото, безгласна буква на една покварена жена, толкова безогледна и развратна, че и с Насо, когото виждаше за първи път, се опитваше последните минути да флиртува. Търсеше погледа му и многообещаващо се вмъкваше в него с цялата си наглост и мърсотия. Дали го подкупваше, за да мълчи “ли наистина го желаеше, Насо не можеше да разбере, но му беше гадно и много мъчно за художника. Как го разиграваше жена му, Докато седяха на масата! Като истинско дресирано пуделче: „Пуфи, Дай ми пантофа; Пуфи, стой, Пуфи, седни, дай си лапичката за здрасти, ха така, ще получиш бонбонче“. И „Пуфито“ подскача, върти опашка и гледа с неизразима преданост своята благодетелка.

Всичко това се беше забило в съзнанието на Насо и го терзаеше, страдаше като за близък човек, връщаше се в мислите си към него, преплиташе го със своя изминал и бъдещ живот и все му се струваше, че те пак ще се видят и това ще има някакво особено значение.

Особеното значение се състоеше в това, че Христо му предаде знанията си за живописта, даде му книги с биографиите на велики художници м албуми с репродукции на произведенията им, дълго му обяснява на теория кое как се прави; запозна го с методите, принципите и теченията в изобразителното изкуство, на които Насо много се учуди. Нали човек рисува това, което се оформя я собственото му въображение и другояче не може да бъде; той имаше някакво вродено познание за тези неща, свое собствено познание, дошло по неведоми пътища. Защо са му знания за рисуването, тоя си има свои. И им остана чужд. Обогатиха го само репродукциите. С часове се взираше и вживяваше в тях, достигаше до тайната на магията им, после изведнъж му се струваше, че именно тайната му се изплъзва и продължаваше да търси...

При срещите художникът говореше неспирно, имаше нужда от това. Насо не го слушаше, възприемаше го като шумолене на дъжд - тих, упоителен, благодатен дъжд. Въпреки всичко, след запознаването с този интересен човек Насо се чувстваше обогатен, особено когато го заведе в художествената галерия.

Това беше за него поредното чудо.

Пристъпи плахо като в храм, с чувството, че се докосва до нещо свише. Затаи дъх, замря във върховно вълнение. Стори му се, че се превръща в едно единствено огромно сетиво, което попива възвишения свят на картините и го издига до мечтаното, така непостижимо съвършенство на човека. И сякаш расте, уголемява се, изпълва се със смисъл и сила, може невъзможното - лети! Лети, изцяло погълнат от тази своя способност, забравил напълно реалния свят. Не забелязва, че с искрената си прехласна се превръща в зрелище и хората го гледат като най-интересния експонат и се побутват: „Тоя пък селянин как е попаднал тук! Вижте го как е зяпнал и как искри погледът му! Ха-ха, още малко и пожар ще запали...“

Една префърцунена особа изкриви устни и разпери презрително длан: „Такива пък как ги пускат тук? Какво ли разбира той! Гледа от мъжко любопитство голите женски тела...“

И наистина, Насо се беше прехласнал пред три големи платна с голи женски тела и жадно поглъщаше ефирните ям движения, прасковения жив цвят на кожата, която сякаш излъчваше естествена човешка топлина. Струваше му се, че гърдите им ритмично се повдигат от дишането, а устните трептят от скрита, едва сдържана усмивка. Ако ги докосне, ще прихнат в смях и ще се разхвърчат като птици. Не разбра кой е авторът или го е разбрал и в момента забравил - в съзнанието му останаха тези дишащи женски тела, които се свързваха в подсъзнанието му със затаената сила на планината: на елите, реките, бърлогите на зверовете и всичко онова, което е за него извор на живот. Той се пристрасти към тях. По-късно, когато имаше възможност да рисува, ненаситно ги изобразяваше и с дива ярост разкъсваше на хиляди парчета, съзнавайки, че не е достигнал живото им дихание. Картините сякаш оставаха чужди. После започна да се заглежда в жените /случайни и познати/, с жаден поглед да лови движенията им, мислено да ги съблича и да търси формите им под дрехите, мекотата на кожата и очите, най-вече очите като извор на човешкото у тях. И постигаше резултати - картините му оживяваха, внушаваха чувство, че се докосваш до нещо пречистено и извисено, но той все беше недоволен, все търсеше какво още не достига и го откриваше. И пак търсеше, усъвършенстваше до безкрайност и си оставаше недоволен... С нови, неназовими нюанси и съчетания на тоновете изобразяваше скритото съвършенство и на най-грозното тяло. Нямаше представа за цената на това, което създава.

С простодушната наивност на човек от с. Сетино /те не умееха Да прикриват чувствата си, дори когато са обидни/, понякога си навличаше неприятности. Природната интелигентност и вроденото познание за някои неща не му помагаха да овладее мимиката си и често погледите към някоя жена биваха погрешно считани за нагло, безцеремонно предизвикателство. Много укорни думи, много презрителни погледи беше принуден да търпи, да се свива пред заплахата на някоя важна особа, да се срами от девойките, които го вземат за нахалник с мръсни помисли.

Само веднъж, когато отиваше на пазара да се осведоми я своите в селото, една жена му се усмихна. Подлуден от самотата в студената зимна привечер, прие усмивката й като сгряващ лъч върху вкочанената си душа. Тези дни се бе получил разрив в дружбата им с Христо художника. За първи път изпитваше толкова непоносимо разочарование от човек. Чувстваше се съкрушен, ходеше като замаян и все за това мислеше.

Нищо не пречеше на Христо да бъде поне човек, да обменят мнения за изкуството. Можеше да го занимава, с каквото си иска както досега: с живописта, с великите и посредствени художници да хленчи, ако ще, да се просълзява и вайка за пропадналия си млад талант /беше умен и го съзнаваше/, да се сили, че един ден той ще покаже на всички какво може и с кого си имат работа.

Но не би...

Христо се бе хванал за Насо като удавник, за да си доказва посредством него, че все още струва нещо за някого: знае много и може да теоретизира безкрайно. Мислеше, че Насо попива всяка негова дума, възхищава му се и се прекланя като пред Бог Мълчаливото Наново внимание сгряваше мъртвилото в Христо и той се силеше да цъфти в добри дела: заемаше на Насо книги, услужи му на драго сърце с материали /и без това щяха.да се развалят не/, запозна го с някои технически подробности за трайно запазване на създадените вече картини.

Така беше, докато мислеше, че Насо е един обикновен любител на изобразителното изкуство като хиляди други и той, Христо, изявеният вече художник, може да се отнася към него със снизходително покровителство за свое собствено удоволствие. Ще извади даровитото селско чедо от калта, така да се каже, ще го изчисти от наслоените ,,заблуди“, че човек трябва да отстоява себе си, трябва да остане близко в усещанията си до своите извори; ще го освободи от предразсъдъци, един вид, които го теглят назад: ще го понаучи на нещичко, ще го шлифовам и извае по свое подобие, за да се гордее и хвали с него, да се бие в гърдите, че е негово творение. А може би... /в такава злонамереност Насо се усъмни много по-късно/ да се успокоява в края на краищата, че не е само той такъв; ето, има и друг като него: отскубнал корените си от собствената земя, за да ги посади по-благоприятно, но сбъркал почвата и изсъхнал. Христо знаеше, че е изсъхнал и тази мисъл го разяждаше отвътре като болест...

Преди няколко дни Насо занесе у дома му две картини, които смяташе за най-сполучливи. Досега не беше му показвал нищо свое и мислеше, че ще го зарадва. Тичаше по улиците, не усещаше пронизващия студ, заледения дъх под носа си, два пъти се подхлъзна и едва задържа картините нависоко, без да ги изцапа в мръсния сняг. Блъсна се в някакъв дебелак, явно луд, защото го изгледа свирепо и като видя, че Насо продължи да тича, го гони до следващата пресечка. За първи път изкачи стълбището тичешком, без унизителното чувство на подтиснатост, че се рови в тиня да търси нещо хубаво, което, трябва да е много наивен, за да вярва, че все още го има и ще го намери. Надяваше се да заинтригува художника, да изрови от дълбоката пепел на фалшивия му живот някоя скрита искрица и да я разпали в творчески огън. Представяше си колко хубаво би било взаимно да се вдъхновяват от сполуките и другарски да се подкрепят в неизбежните временни пропадания на безверието. Скоро щеше да разбере /всъщност винаги го беше разбирал, но не искаше да го приеме/, че това са химери.

Спря пред вратата задъхан. Звънна уверено и зачака да види грейналото от радост лице на художника. Като в сън. Беше забравил, че при няколкото му посещения го посрещаше само слугинчето: черничко, много слабо, като Сила и макар че нямаха нищо общо в чертите, всеки път трепваше от появата му. Нещо неуловимо свързваше двете момичета - като живия човек и сянката му. Сила си беше сила и по цвят, и по мирис, и по внушение, а слугинчето - сянка, бездиханно мъртво цвете. Обичаше да гледа тънките му треперливи ръце /да се чуди човек как бързо успешно сервира!/ и да си го представя на картина точно така: стъпкано, напълно смачкано мъртво цвете, което повече няма никога да се изправи. Като погинала красива мечта. Всеки път възторгът и съжалението се блъскаха в гърдите му, напираха да се изместят едно друго, докато го задушат напълно и той се чудеше къде да дене погледа си, за да прикрие мъката.

И сега му отвори слугинчето; заля го с белотата на широките си кенарени ръкави и ефирни дантели, които вероятно само е изплело; толкова са сръчни тези малки селски момиченца, сякаш магическа сила си играе с тънките им пръстчета! - първо това си помисли, като го видя. Усмихна му се и, винаги мълчалив, сега припряно му заговори нещо много мило, много топло и сърдечно: за село, за работата, за близките му, които не познаваше, но така добре си представяше, че то примигна учудено и Насо видя как из вътрешния му мир се надигна нещо също така топло и доверчиво и жадно се впи в очите му. Но това беше само за миг, после отново потъна в непроницаемата студена безизразност; като удавник, който вика за последен път „помощ“ и изтощен напълно, в същия миг се отпуска и потъва в дълбокото. А именно там, в дълбокото на хората, не винаги може човек да проникне, колкото и да е проницателен. Само след няколко месеца по-късно Насо щеше да разбере, че съществуват и скрити форми на живот и сила, за които хората не подозират. Едва когато настъпи моментът, те се развихрят и ни смайват с необикновената си устойчивост.

Щеше да види как жестоки насилници тъпчат това крехко цвете - момиче и се запъхтяват от ярост, че не могат да го унищожат. Всеки път, когато мислеха, че напълно е смазано и се отдръпваха назад, потни и разгърдени, то вирваше глава като из земята поникнало, като един единствен кървящ ален цвят и те окаменяваха в зловещите си пози от страх, не видели друг път такова чудо: вълшебните приказки да се превръщат в действителност. Разбира се, насилниците не го възприемаха като приказка, а Насо, който сетне създаде много картини на тази тема и те бяха толкова силни и очарователни, че и обикновените хора ги възприемаха като приказка, по-скоро като мечта, й никой не подозираше, че това е действителност... Действителност, по-силна от всяка мечта и въображение. Във въображението може всичко, а в действителността и това, което не се побира в ничие въображение; това, за което хората не подозират, че съществува, за което те не могат да имат представа, защото е тайна на природата, а тя е огромна и недостъпна.

Слугинчето опъна голата си ръка /в този момент тя му заприлича на скършено крило на птица/ и непохватно посочи вратата, където Насо трябваше да почака художника. Миришеше на боя, на терпентин и друга някаква специфична миризма, която говореше за прясно нарисувани картини. Насо огледа внимателно хаоса край себе си и преди да осъзнае какво вижда, нещо трепна в него и задържа погледа му само на една картина: остри скали и гнездо на орел. Младо голошиесто орле е опряло гърди о скалата и с разперени криле оглежда висината над себе си. Тя е огромна и синя, синя и страшна, но неудържимо го привлича. Ще издържат ли младите му криле? Това е въпросът, който внушава картината и човек, гледайки я, търси отговорите; а те са много и все различни, но главният си остава пак като въпрос - Какво е нужно, за да издържи? Защото това, което е нарисувал Христо на тази картина е Юношеска мечта. Насо не се приближи и не потърси заглавие, но не му и трябваше. Той го определи сам за себе си. И по вълнението, което изпитваше, и търсенето на отговора: какво е нужно на човек, за да осъществи най-светлата от всички - юношеската мечта - разбираше, че картината е сполучлива и се зарадва за своя приятел. Осмели се да го нарече в себе си свой приятел, забравяйки всички подробности от живота му. Картината, сътворена от него, е жива, вълнуваща и това е важно. Другото са ненужни подробности. Накрая, когато все пак се приближи, за да разбере как е предал висината, та е толкова истинска, остана изумен, че картината е стара, много стара, от юношеските години на автора.

Тогава видя и останалите картини. Те бяха наистина нови, с незасъхнала още боя и много на брой, наредени само на едната стена. Като ги огледа, погледът му за миг се замъгли, не можеше да разбере какво вижда; примигна, разтвори очи, взря се с усилие и остана смаян от безобразния хаос върху платната. Оттам прозираше необузданият вътрешен напън на автора да сътвори нещо оригинално, но колкото повече се е старал, /а усилията му са били на живот и смърт!/, толкова повече е затъвал в пошлостта и безвкусицата, преливаща на места в порнография. Една и съща жена, неговата, опъваше тяло в различни пози и мрежеше поглед с недотам чисти помисли. Зелени поляни, млади кончета, изцапани сякаш с кал - мъртви, студени, нищожни върху платното -действащи потискащо, сковаващи мисълта и въображението. Мътнозелената боя, натрупана без мяра, жълтеникава и гадна, се е изливала сякаш като отрова от нечия жлъчка, за да затули и най-малката пролука за топлината, която е нужна да придаде живот на картините. Изпита болезненото, така познато от детството му чувство на мъка и горчиво съжаление, сякаш някой е бръкнал в него, в Насо, а не в Христо, и е ограбил оттам най-скъпото на сърцето му. Често като малък съзираше в пепелта на улицата нещо блестящо, което с магическа сила го привличаше към себе си и за няколко секунди, докато го доближаваше, си мислеше, че слънцето е забравило някой свой лъч или звезда от нощта нарочно се е гмурнала в пепелта и е останала там, за да го зарадва, защото го обича. Когато го доближаваше и наведен вече над него съзираше най-обикновено парченце стъкло, краката му омекваха, земята се разлюляваше и той искаше да падне върху стъклото, да ридае с глас и да търси частицата слънце... звездата, защото беше повярвал в тях. Знаеше, че ги няма и не могат да бъдат там, но пак ги търсеше, така силно ги желаеше! Такова му беше сега чувството към Христо.

Потърси упование в картината, която му хареса и я нарече „Юношеска мечка“, но с ново разочарование забеляза, че не е създадена талантливо. Предимствата, на които се възхищаваше преди малко, бяха в неговото собствено въображение. Насо беше доизваял картината му мислено и й се радваше като на своя.

Сега се чувстваше стиснат в шепа - смачкан, малък, нищожен. Беше се вмъкнал в съществото на Христо и страдаше заради него, изживяваше несполуката му в голямото изкуство като свое лично нещастие. Колко свята и непостижима е огромната тайна, наречена Изкуство! Какво се беше случило, та отворената врата към него се беше затръшнала с трясък под носа на Христо? От кого, защо, как? Кое е нещото по-силно от таланта, което може да го унищожи? Житейските несгоди ли? Продажничеството ли? Или и тук имаше някаква недостижима тайна? Въпросите се сипеха като остриета върху Насо и той не можеше да им отговори, но знаеше, усещаше го чрез някакво неясно и за самия себе си сетиво, че Христо не е пренебрегнат, а изхвърлен на боклука и никога, никога не е достигал голямото изкуство, пълзял е само към широките му вълшебни двери, които в началото са били открехнати за него, но сега са плътно затворени и заключени завинаги...

Насо се изплаши /не за първи път!/, сърцето му лудо заби. Ами ако и с него стане същото? Ако и той не бъде допуснат? Къде е ключът, кое е заклинанието пред тези свещени двери, за да се разтворят и го пропуснат оттатък, където е неговият живот. Отсам той е нищо, мъртъв, нероден... Но нали той се чувства жив? Къде е сега, отсам или оттатък? А може би, той се е родил оттатък и не е нужно да бъде пропускан, той е там по рождение; там, където трябва, където е изкуството, където е истинският негов живот...

Сърцето му приглуши ударите си. Отвън се чу припряното шляпане на чехли, което се приближаваше. В този момент Насо нямаше желание да покаже картините си и ги обърна към стената да не се виждат. Христо влезе избръснат до синьо, парфюмиран и силно пригладен с брилянтин. Устните му бяха разтегнати в усмивка и над тях като пиявици се огъваха отскоро пуснати тънки мустачки. Още от вратата заръкомаха, заговори припряно и насечено, подчертавайки смисъла на всяка своя дума, а Насо с учудване се загледа в шарения му копринен халат, какъвто никога не беше виждал и недоумяваше защо се е облякъл в такава смешна женска дреха и на всичкото отгоре току я подръпва суетно и се пъчи като кокона. Думите му никнеха от устата бързо-бързо подобно лепкави гъби и пълнеха стаята с дъх на плесен и запустялост, които Насо усещаше с кожата, косите и всичко друго, но не и със слуха. Не искаше да го слуша - той говореше за картините си. Размазваше с думи плесенната им боя и я изливаше в стаята. Говореше нелепости, философстваше нещо, ръкомахаше широко, бърчеше чело нагоре и оголваше белите си зъби. Сякаш беше сам и говореше на призраци. Не усещаше настроението на Насо, не се интересуваше от него - съществуваше само той - Христо Янков - „големият художник и великите му картини“, всичко друго беше изчезнало в мъглата на собственото му опиянение.

И така, докато погледът му се спря на обърнатите картини. Веднага разбра, че са Насови. С жест на снизходително покровителство, ласкаво усмихнат, внимателно ги обърна към себе си. Отдалечи се няколко крачки, огледа ги отвисоко и... сякаш се вкамени. Усмивката му мигновено се изхлузи, зъбите скръцнаха зад стиснатите до синьо устни. Жилите на шията му и всички мускулчета по лицето се опънаха до скъсване.

- Лошо ли ти е? - пристъпи Насо към него, но Христо не отговори, не го и погледна, само очите му щяха всеки миг да изскочат и полетят към картините да ги унищожат. Насо изведнъж Усети полъха на ледената стена, която го съпътстваше често още от най-ранното му детство. Огромна и студена, тя се появяваше в най-щастливите му мигове, когато показваше рисунките или сътворените от дърво фигурки. Хората се радваха, но често се спускаше тази страшна стена и ги зазиждаше в сковаващия лед, а той, Насо, оставаше сам, самотен и нещастен. Много самотен и безкрайно нещастен, защото сътвореното от него с толкова любов и старание оставаше ненужно без хората. Когато стана по-голям, научи името на стената - Завист! -и разбра същността й: една малка смърт, посестрима на смъртта, защото умъртвява човешкото не само у завистника, но парализира и жертвата. Насо се боеше от нея и я избягваше. Преструваше се на тъп и нищожен, несъзнаващ какво е направил. Играеше на криеница с нея и почти се спасяваше. Знаеше как - често бе виждал инстинкта на някои животни да се преструват на мъртви при опасност и това ги спасяваше.

Сега не можа да я избегне. Завистта го свари неподготвен, Не беше я очаквал и го връхлетя изневиделица. Облъхна го с мъртвешкия си студ, угаси порива му, който го носеше на крилете си дотук и с един замах го захвърли в пустошта на безсмислието. Безсмислието! Ето я малката смърт, която шестваше в живота и умъртвяваше хората, преди да умрат.

Насо стоеше парализиран сред стаята, почти бездиханен и усещаше само Безсмислието - своето и на съществуването на целия свят. Искаше му се той, светът, да се сгромоляса с гръм и трясък; този свят, притаил толкова злоба, толкова завист, толкова отровна смрад, която задушава всичко добро... да излети във въздуха на хиляди парченца, на милиони и милиарди частици, да се разбие на още толкова и още толкова по-малки прашинки и бавно, тържествено, фантастично да се утаи в земята, за да изчезне всичкото зло - завинаги. И нека дойдат тогава нови хора, по-чисти, по-светли, които няма да си завеждат и много ще са щастливи, защото ще се обичат.

Минаха минути, часове или вечност - времето беше спряло. През вратата проникнаха звуци на музика и както бе ставало много пъти, когато чуеше кавал или моми да се надпяват по баирите, те го извадиха от бездната на отчаянието и злите мисли. Обгърнаха го с жизнените си алени цветове. От тях изплуваха очите на Сила и грейналото в обич лице на Жейна, преплете се сиянието и на майка му, мярнаха се братята, сестричката Русанка, животните и планината - всичко, което беше за него Смисълът. Усети пак чудото на живота... А някой бе врътнал само едно копче на радио, каквото Насо изобщо не беше виждал. Пое си дъх, окопити се и погледна въпросително Христо, но той продължаваше да стои като вкаменено чудовище насред стаята и нямаше никакво намерение да проговаря. Всичко беше свършено между тях. Този човек, от когото очакваше хубаво приятелство, можеше отсега нататък да му бъде само враг. Това, което рисува Насо, ще му се зловиди. Край! Но как да прогони огорчението? Преди да му се подкосят краката, Насо си взе картините и бавно си тръгна с надежда да си кажат поне довиждане, но устните на Христо не се отлепиха. В този момент Насо го видя като злокобна нощна птица, която не иска да й свети - щом тя живее в мрак, всички трябва да бъдат в мрак! И на такива хора никой нищо не може да направи. Те си шестват по света и заливат с мръсната си помия всичко чисто. И човек трябва да плува в тази помия, за да просъществува. Беше му гнусно. Да плува, който иска, той не може да се мърси...

Почувства се безкрайно уморен. Едва влачеше меките си колене, но не искаше да се прибира. Изпитваше страх от самотата, от студа и зейналия чужд прозорец без перде, който прогонваше виденията му и го правеше още по-самотен. Всъщност, причината беше друга. Нея Насо не искаше да си признае, захвърли я някъде в подмолите на съзнанието и я потискаше с разни залъгалки: че е грозно в квартирата, студено, че в края на краищата, така му се иска - да се поразходи малко безцелно из града и да се поуспокои от постигналото го разочарование. Работата беше там, че когато доближи къщата, видя г-н Такев и някакъв друг, подобен нему господин, да се въртят под прозореца като вълци пред кошара. Видя ги отдалеч и инстинктивно побягна в обратна посока. Вървя дълго през някакви далечни, непознати улици. Струваше му се, че тъмнината по ъглите излъчва оскърбителна жалост към него, прозорците на къщите примижават от смях, а дърветата го сочат с черните си клони и той забързваше в друга посока, докато се озова.в големия градски парк. Мракът се беше сгъстил, снегът блестеше по-ярко и го примамваше с белотата си. Създаваше му илюзия за чистота. Избягваше алеите, хрупаше направо през преспите, блъскаше се в дърветата като пиян, задъхваше се и побягваше от тях. В черното си вцепенение му заприличваха на завистници и злодеи.

Не помнеше колко е вървял. Усети, че крайниците му са измръзнали до болка, на мястото на ушите сякаш горяха въглени и се вдълбаваха в главата. Изпита непреодолимо безсилие. Спря се на десетина крачки от широката отъпкана алея до една тънка брезичка, която се открояваше с белотата си сред черните столетници. Остави картините на заледения сняг и прегърна стеблото й. Мина му през ум, че и тя е като него: бяла, зъзнеща душа, злощастно попаднала сред черни гиганти. Допря буза до измръзналата й кора и усети приятно сливане със стеблото, със снега и въздуха, сякаш го залюля топла майчина люлка. Сладка дрямка спусна гъстите му мигли. Небето изсветля и се разтвори към рая... Беше му хубаво, хубаво... Не му се помръдваше, искаше така да си остане завинаги. На няколко пъти чу гласове, но не си направи труд да си вдигне клепките.

- Виж, там до брезата има някой, какво ли прави?

- Не. Не отивай, сигурно някой пиян се е отбил по някаква своя нужда - каза другият и се захили дрезгаво-свойски, показвайки, че го разбира.

Ама виж, бе, той е седнал и главата му е клюмнала на гърдите. Ако не подпира гърба си на брезата, ще падне. Може да е болен. Пък и пиян да е, той ще замръзне тук и смъртта му е сигурна.

Я си върви по пътя и не си усложнявай живота! Къде да го мъкнем сега, нали бързаме. Да се оправя сам! Хайде де! Върви ти казвам!

И стъпките им отекнаха по заледената алея. После минаха и други хора. Други и други, всички го виждаха, поспорваха защо ли е там и отминаваха. Стъпките и думите им достигаха до Насо глухи, далечни и съвсем безразлични, сякаш не се отнасяха до него. Накрая, някой събу продънените му обувки, чорапите, от които беше останало само горнището и започна енергично да разтрива краката му със сняг, после ръцете, ушите, гърдите. Уж не усещаше тялото си, а сякаш го посипаха с жар.

Разболя се тежко от пневмония и миналото му изчезна в помътеното от температурата съзнание. За да се спаси от черната пустота, в която пропадаше, непозната досега и толкова страшна с грозотата си, напрягаше воля и всичките си останали психически сили, зовеше светлите видения, които му даваха усещането за още един и още няколко живота, но този свещен дар беше изчезнал заедно със здравето му.

Сега идваха призраците, неканени и болезнено натрапливи, да го мъчат: въртяха свредел в гърдите, палеха огън по кожата, давеха го в мътни води; но той се бореше, не се предаваше; викаше, крещеше и ги прогонваше. Изправяше се на лакти с широко отворени очи и се взираше напрегнато в непрогледния мрак на душата си. Внезапно се пробуждаше и уплашеното чукане на кръвта му заплашваше да пробие вените.

Виждаше Жейна до себе си, усещаше хладната й ръка върху челото си и се чувстваше защитен от всяко зло, но минаваха мигове, докато се опомни напълно, не само поради размътеното от температурата съзнание, но и поради невероятната промяна у Жейна вследствие някаква недостъпна за него тайна. Объркваше го странното несъответствие между окаяното й физическо състояние и гордата радост на духа.

Едното й око беше подуто и почти затворено, с малка червена цепка, от която като че ли всеки момент щеше да потече кръв. Бузите, носа и челото й бяха дълбоко издрани, а от шията й липсваше парче кожа и раната зееше открита. По ръцете й се виждаха следи от зъби. Беше смазана физически: костите, кожата, всичко я болеше. Тя ставаше с неимоверно усилие и сподавено охкаше; за няколко дни буквално се беше стопила. Слаботата я правеше неузнаваема - изглеждаше по-млада, почти връстница на Насо. Сред червените и сини белези по лицето очите й светеха огромни, въпреки притвореното посинено око. Струваше му се, че и те са открити рани и през тях изтича мъка като кървава мъгла: по него ли - затова, че е болен, от собствените си физически болки или от нещо съвсем друго, Насо не знаеше и се напрягаше да разбере точно по очите й, взираше се в дълбокото им, забравяйки собствената си болест; и би плакал за Жейна /поне наум, както само той умееше/, защото му е много свидна и сърцето му се късаше от жал, но проникнеше ли през мъглата на мъката й, го спираше неочакваното й душевно равновесие, някаква твърда решителност, озарена от червена светлина, от огъня на скрито щастие, потулено някъде вдън душата, за да остане скрито и недосегаемо. Това го озадачаваше и объркваше: страдание и щастие едновременно; и като че ли страданието й е донесло щастието. Щастие от постига- нето на най-съкровеното желание. Беше нетърпелив да узнае какво се е случило с Жейна и настойчиво я питаше с поглед, но тя не му отговаряше и от това му ставаше още по-зле. Падаше възнак на възглавницата и отново потъваше в кошмарните бездни...

Пробуди се плувнал в пот, изтощен и се повдигна на лакти. Искаше да преодолее чувството, че е впримчен за леглото, че главата му е буца олово и не може да я вдигне. Седна и се заслуша в затишието край себе си. Изпъна мършавото си тяло като струна до скъсване, напрегна притъпените си сетива и заприлича на призрак с разширените си огнени очи. Долавяше тътнежа на глуха далечна буря, борба на виелици или нещо подобно. Извърна очи към прозореца и видя, че е ясно, слънцето беше пробило дебелите облачни пластове и денят белееше с двойна светлина - с лъчи и сняг. Бурята си беше в него. Нещо тежеше, чукаше и бучеше в ушите му като мътна река, която го носеше нанякъде. Реши да й се съпротивлява и стана. Трябваше да се движи, да събира разпилените си от болестта сили. Това го знаят и най-малките в село. На болестта човек трябва да се съпротивлява.

В стаята беше топло. Старото кюмбе тлееше червено до разтопяване. Голямата щайга до него, отмъкната вероятно от фабриката, беше пълна с едри лъскави въглища. На единия от прозорците имаше бяло плетено перде, съвсем ново и доста красиво за бедната му обстановка. Окачено е явно като израз на естетически вкус и обич. И въздухът беше наситен с тази обич. Сега забеляза козинявата черга за завивка и новата писана възглавница с шарки като от неговото село. До леглото му имаше стол, застлан с бяла хартия, а на него паница с кисело мляко и хляб, лекарства и шише с билки - някаква тъмна течност с мирис на усое. Най-дивите, най-странни и близки миризми бяха събрани в тази течност и те разбуниха мислите му по планината... Единствено тя е неговият истински живот: с майка му, селото, животните и всичко останало.

Отсъствието й зейна в съзнанието му като паст, която ще го погълне, ще го стопи ей сега, в момента. Нямаше я и Жейна. Само тя го разбираше тук, в този далечен град, където всичко носи отпечатъка на нещо мръсно и трябва да си подъл, за да просъществуваш. Само тя отгатваше мислите му, предусещаше нуждите и желанията му и бързаше да ги изпълни, но не винаги успяваше. Тя, милата, му носеше бои и други материали за рисуване, но все нещо объркваше, не улучваше това, което му трябва.

Напоследък го избягваше. Стараеше се, грижите й да останат анонимни. Почти не разговаряше. Избягваше всякакви въпроси. Някакъв непрекъснат страх я караше да се ослушва, да поглежда през прозореца и дълго да се взира в тъмнината, а в същото време, едва овладяваше щастливите изблици, че е при него. Да, щастието й беше свързано с него, с Насо и с никой друг. Тогава защо го отбягва, защо се страхува, тя е толкова открита, смела, независима по характер. Това не можеше да бъде свързано с ревност от друг мъж, тя би се изсмяла на такова нещо. Тук имаше нещо по-сериозно, много по-голямо от способността на Насо да го разбира. Тя беше странна, това го сломяваше, караше го да се чувства несигурен и самотен. И сега беше оставила присъствието си във въздуха, във всяка вещ, в необичайно топлата обстановка създадена от грижливата й ръка, но нея я нямаше - нямаше я живата, нужната Жейна да му вдъхне упование. Нямаше я и червената болка в главата му, там сега зееше черна безпомощна пустота. Нищо не го болеше и така, както стоеше изправен до леглото, му се стори, че е безплътен, семенце някакво отдухано от вятъра. Семенце, попаднало далеч от корена върху студена безпочвена скала; напразно пуска пипалца да се залови и да поникне; вятърът го отнася все по-далеч н все по-безнадежден става поривът му да просъществува и цъфти. Не може да учи, колкото и силна да е жаждата му за знания; това е привилегия отредена другиму. Няма я и Сила. Мисълта за нея болезнено отекна в изтерзаното му същество и се смеси със страха, че може наистина да загине като художник, като личност, предопределена за нещо по-голямо от празното преминаване през живота.

Седна на леглото и потърси с поглед картините си. Двете най-хубави, които беше носил при Христо, ги нямаше. Това го обезпокои и трескаво зарови в паметта си. Спомни си ясно къде бяха изчезнали. Когато се беше унесъл под брезата в блажената смъртоносна дрямка и всички бездушно го подминаваха от страх да не се обезпокоят с някоя допълнителна грижа, някой все пак са приближи до него и с тих, развълнуван глас повика друг:

- Ела, ела да видиш чудо!

Острата светлина на фенерче притисна по-силно затворените му очи, а когато ги отвори, с изненада видя, че обекта на вниманието им беше не той, а картините му. Докато едно пуделче елегантно препикаваше гърба му, те разглеждаха картините с тържествуващата изненада на хора, които току-що са открили съкровище. Това бяха най-щастливите мигове на Насо. Спомни си как изхлипа от радост и му се стори, че се понася високо на криле. Клепачите му бяха отново затворени, но с цялото си същество се; вслушваше във възторжените думи на непознатите. Това не бяха възхитените ахкания на Жейна и някои нейни другарки. Единият от тези двама господа проникваше и в най-тънките подробности на картините и ги превеждаше с думи на приятеля си. Той говореше за тях точно така, както Насо сам ги разбираше; откриваше и нови незнайни тънкости в изображението, предадени интуитивно, неосъзнати от него. Този монолог беше явно на творец или компетентен ценител на изобразителното изкуство, защото за няколко мига Насо чу най-верните и точни думи за картините си. Едната беше своеобразен кон, пригоден да лети, разкъсващ с яките си мускули огромните стягащи въжета, а другата - Жейна като мадона. Ценителят каза, че не е виждал досега такова чудо: от всеки щрих да блика неудържимо живият живот и нито една четка, нито една мазка да не е положена погрешно. Внушението на картините му бе огромно, замайващо. Топ чу думите: страстен, гневен, борещ се, търсещ. Спомни си как всичко у него неистово затрептя и поиска да извика: „Да, така е, вие единствен познахте... това е...“, но тук нишката на паметта му се губеше.

В този момент му се струваше, че никога повече няма да има импулс да нарисува такава картина и го обхвана див страх. Той трябваше да се махне оттук, незабавно, веднага, веднага трябва да излезе да търси Сила, да отиде при картините в галерията, вече знаеше къде, или да си замине - най-добрата, сигурна почва за зрънцето е при корена му. Събра останалите картини, намъкна всички възможни парцали под дрехите си. На облегалката на стола имаше чист, сух пешкир, напъха го на голо в гърба да попива потта и се изправи с подкосените си крака пред вратата. Знаеше, че прави лудост, но да остане тук, където загива, не е ли по-голяма лудост!

В този момент влезе Жейна с някакви пакети в ръцете и се озова точно пред лицето му. Изпусна ги и повелително му заповяда:

- Никъде няма да ходиш! Мястото ти е тук!

Насо понечи да я попита защо пък мястото му да е тук, но тя се затвори в себе си и стана непроницаема. Спря да говори и стисна устни; властната сила да го задържи на всяка цена гореше в очите й категорично и непреклонно.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух