напред назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



5.


* * *

Преди няколко дни Жейна научи съдбоносната тайна. Животът и цялото й поведение отсега нататък щяха да бъдат подчинени изцяло на Насо: да му е добре, да бъде щастлив, да развива дарбите си, защото тя единствена знаеше какво представлява и какво носи в себе си той.

Беше ходила в аптеките да търси лекарство за едно свое роднинско дете от селото и намери човек в ханчето край града да го изпрати. Отдавна се беше стъмнило, но имаше луна и снегът светеше като ден. По някое време, когато навлезе вече в крайния квартал и се озова на своята улица, чу хрупането на стъпки по пресния сняг и се обърна. На двайсетина крачки се прокрадваха две човешки сенки, които явно дебнеха, защото се спираха, щом тя се обърнеше. Бяха жени. Жейна реши, че са закъснели да се приберат навреме и сега се оглеждат от страх. Продължи пътя си спокойно. От един двор се разлая куче и тя се обърна. Какво беше нейното учудване, като забеляза, че жените са селянки. Заприличаха й на хайван чета, изпуснати до грешка на градски площад. Направи й впечатление, че се снишават по особен начин, когато се обръщаше да ги погледне. Нещо й подсказа, че имат връзка с нея и се спря да ги изчака. Жените също се спряха, сговориха се бързо и потънаха някъде. Повече не се видяха и мигновено ги забрави. Близо до квартирата, Жейна минаваше през едно запуснато място за по-напряко.

Селянките изскочиха изневиделица и я хванаха за косата. Засипаха се удари, ритници, започна диво драскане, хапане; влачене и размятане за дрехата, косата, дори за ушите. Не я болеше. Внезапното смайване беше блокирало нервите й и те не допускаха болката. Усети само как един жесток удар в главата, разцепи мозъка й с ослепителна светкавица и веднага го удави в непрогледен мрак. Един ритник в пищяла отново я извади от мрака. Опита да се съпротивлява, но това ги настървяваше още повече в яростта. Светкавица - мрак, мрак - светкавица... Тъкмо да потъне единствено в мрака и да умре в ръцете им, съскащите думи при последните удари я въздигнаха над физическата болка:

- Кучко проклета! Чие дете ще подмамваш! Насо не е твой, не е твой... Какво като си го родила! Всяка кучка може да роди. Той си има майка; тази, която го е отгледала, има си и баща... Не като при тебе - незнаен. Кучка! - сипеха се задъхани най-грозните думи в такт с ударите.

„Насо... си го родила...“ Думите пропълзяха през светкавиците в мозъка й... Жейна ги проумя и се отпусна в ръцете им като умряла. Селянките се уплашиха и побягнаха, а тя остана неподвижна на снега да смесва сълзите с кръвта си. „Боже мой, Господи помилуй... - силеше се тя да се кръсти, отдавна отвикнала от този жест на покаяние. - Насо... съм го родила... Моето дете... моето... душата ми изгоря... от ръцете ми го грабнаха проклетите... Ах! Ах!“ - и тя хлипаше, давеше се в сълзи, кръв, мъка и радост. Уплаши се сърцето й да не спре и се размърда.

Снегът чернееше под нея окървавен, луната се зъбеше на нещастието й: „Ха-ха, ха-ха!“, но точно сега тя няма да се остави, никакви зли сили няма да я победят. Напук на кървищата и болките, звънчета пееха в душата й, зашеметяваше я неистово ликуване. Радваше се на побоя, благославяше жените, които й го нанесоха, защото я дариха със сина й.

„Но как? Той си има братя и сестра. Защо са го взели? Защо им е била моята рожба, като те са си имали деца“?

Загадката не я разколеба. С кръвта си усещаше, че Насо е нейният син. Още от първия миг, когато го видя във фабриката, очите й все бяха в него и сърцето й се обливаше в сладка мъчителна нежност, толкова различна от нежността към мъжете. Тя и без друго го сливаше с порасналия си вече незнаен син, а сега се оказва, че е той, същият - нейният, скъпият, жадуваният търсен син.

Студеният вятър прониза размекнатото й тяло. Трябваше веднага да стане, за да не я обсеби завинаги ледената му прегръдка, да не заспи с вечния си сън точно сега, когато е намерила сина си. Опря се на лакти и се обърна по корем. Отърка лицето си в снега. Бялата му хладина й подейства отрезвително. Лудото ликуване спадна. Появи се най-страшният въпрос. За близките му не й е жал, но какво ще стане в неговата душа, когато узнае. Той е силно привързан към семейството си, не само към родителите /които не са го родили/, но и към братята, а сестричката - не можеше да я прежали. Привързан е към мястото, където е израснал - за него планината и селото са символ на най-истинския живот; и изведнъж някой се изстъпва пред него и му казва: „Ти не си техен и планината не е твоя. Ти си мой!“ Това означава като вейка да го прекърши, като цвете да го откъсне, за да си го има. Всеки знае: откъснато цвете умира, няма начин, който да го съхрани. Ако тя направи това, каква майка е тогава! Нали ще му причини най-голямото зло? Той ще я намрази, ще я презре от дъното на душата си, няма да й прости, че му е обърнала живота с главата надолу. Тогава тя ще бъде още по-нещастна, отколкото е била досега.

Балтаеше се обезумяла в мислите си. Реши да не му казва, да си го има така, тайно да му помага.

Но това е неестествено, неправдоподобно поведение и рано или късно, щеше да направи впечатление. Хората ще се озадачат, ще любопитстват, ще я проследят и узнаят тайната. Тогава „вълчиците“, тазвечершните, ще я убият, няма да й простят. Те и сега хубаво са я наредили.

Опита се да стане, но не можа от първия път, бяха й нужни много усилия; залиташе, падаше, въргаляше се в снега, едва се добра до квартирата. Строполи се в студеното легло и заскимтя като куче. Бяха се разтворили старите душевни рани, които отцеждаха капки отровена кръв; кръвта на изминалия й млад живот, който сега й се струваше абсолютно непоносим и се чудеше как не е умряла. Спомни си камъните по нея, презрението, храчките, но най-мъчително й се струваше тичането след бебетата. Желанието й да ги зърне граничеше с лудост. Тъкмо ги настигаше, майките спускаха пелената над лицето им и й обръщаха гръб. С молещ, трескав поглед се заглеждаше и в по-големичките, искаше да докосне пухкавите им ръчички, но ги пазеха от нея като от вещица, оглеждаха я с презрение, а някои дори я заплюваха. Нощем сънуваше бебета и сред тях едно единствено, най-хубавото, с бяло личице и черни очи; посягаше и тъкмо да го докосне, то изчезваше, стопяваше се в някаква червена мъгла, която тя в съня си усещаше като болка. На мястото на бебетата се появяваха хиляди ръце с насочени към нея показалци, които искаха да я прободат и едно ужасяващо „ха-ха“ разтърсваше въздуха и земята. Събуждаше се с болка в сърцето и изстинали крайници. Нямаше на кого да се оплаче, стореше ли го, сънят щеше да се превърне в действителност.

След два часа раните й се запалиха, сякаш я печаха на огън. Влачейки се, счука лук и наложи синините, намаза раните с благ мехлем. Знаеше сама да си го прави и го имаше отпреди, за да лекува хората. Идеше й отръки, баба й я беше научила още като дете. Колко птици и големи животни излекува с тънките си пръстчета! Ще излекува и себе си. Волята й за живот се надигна упорита като повален силен звяр. Няма да се даде на никакви болки, сега трябва да живее заради сина си. Той е най-прекрасното момче в света: красив, умен и много талантлив, художник като баща си...

Това, което каза на Насо за бащата на нейния изгубен син, не беше вярно. Не му разказа за щастливата си любов, за да запази святата й тайна ненакърнена...

Жейна като че ли се бе преродила: смазаното й тяло гореше в болка, а духът се откъсваше от него и политаше в някакви нови, пленителни пространства, където човек достига божественото в себе си и всичко може.

Не изчака да минат поне синините. Отиде на работа в лудо опиянение час по-скоро да научи кои са нейните похитителки, от кое село, кой им е донесъл за едно-единственото посещение на Насо при нея, защото знаеше, че това са хора от фабриката, любопитни и склонни към сплетни, които така много се вълнуват от всяка нейна стъпка, ненавиждат я заради открития й дързък характер и с наслада й сторват зло. Сега тя искаше да ги открие, да им се усмихне благодарствено, защото в злосторството й донесоха щастие - показаха сина й. Надяваше се да й открият и други подробности около него. Ще ги изгледа всички един по един с най-изпитателния си поглед, ще ги смути с настойчивия си въпрос и все нещо ще трепне у тях, а тя умее да улавя и най-малкия признак на смут, дори когато е прикрит с ледено самообладание.

Влезе във фабриката като всякога с опъната шия. Беше наметнала на главата вълнения шал, без да го завърже и раните й се виждаха отдалеч. Работниците онемяха. Изумлението, че е обезобразена и отново предизвикателна, ги вкамени с отворена уста. Трябваше да минат мигове, за да отронят по едно „Ах!“ и да се отдръпнат да й сторят път, а тя вървеше демонстративно сред тях, забиваше поглед в очите им, ровеше в душите, търсеше, преобръщаше ги, за да намери това, което й трябва. И го намери; не в един, а в трима. Погледът им гузно проблесна и мигновено потъна в сянка. Отдръпнаха се назад и се спотаиха. Скриха се зад някаква своя упорита мисъл предизвикана от страх. Жейна потръпна, загуби надежда, че ще й кажат за Насо, но само за миг. Отново продължи с вдигната глава самоуверено да търси в очите. Подмина множеството и зави надясно към работното си място. Там, над една от чешмите се беше навел Сульо от Долно Мишище, полско село, далеч от тяхното. Тъкмо се изправяше и я видя. Замръзна в позата си, изкривен на едната страна. Преструваше се, че не я вижда, а в същото време я наблюдаваше под мишницата. В позата му имаше толкова много гузна преднамереност, че Жейна, без да се колебае, го хвана за перчема. Изправи го бавно и погледна отблизо в очите му. Зелените ириси потъваха ту в единия, ту в другия им ъгъл, за да се скрият. Устата му се изкриви в нещо като усмивка, с която искаше да каже, че разбира шегата й. Отскубна се леко и без да се обръща, закрачи бързо, едва прикривайки желанието си да хукне. В слабата му фигура, дългата шия и въртелива глава имаше нещо познато, което й напомни скорошно, но смътно и неопределено преживяване. Познаваше го отдавна, но никога не му беше обръщала внимание. Подминаваше го така, както се прескача помийна локва: със сдържана погнуса и стремеж да не диша, в мига да го забрави. И успяваше; мръсните му погледи и циничното хилене оставаха някъде зад гърба й и не я досягаха; но сега, както го гледаше в гръб, изведнъж усети, че той е вътре в живота й, в най-святото и скъпото й. Цялата се разлюля и едва не седна на пода с подкосените си крака. Спомни си, че в оная изключителна нощ с Насо, когато й се струваше, че най-светлото от живота й е събрано в тези именно часове, имаше и едно тъмно петно. Някой ги беше следил покачен на дървата. Беше ги наблюдавал през прозореца цялата вечер. После, когато нещо се срути и издаде шум, той побягна по-скоро да се скрие. Тя го видя тогава в гръб, но не се обезпокои, само се озадачи за момент и побърза да го отпъди от съзнанието си, за да не помрачава радостта й. Беше го забравила. Ето сега същият гръб. Жалко, че трябва да се мърси с такава отрепка. Тъкмо закрачи към него, сирената изсвири за започване на работния ден.

Преди да седне, някакви добри очи се мярнаха отпреде й; пошепнаха й нещо за Насо и тя хукна към квартирата му. Тичаше задъхана, обезумяла, краката й сами я носеха, кръвта зашипя в ушите и все й се струваше, че някой я преследва, гони я и ей сега ще я дръпне с повелителната закана: „Не! Няма да отидеш!“

Насо бълнуваше в студената стая без трошица хляб, без вода дори, изпънат под тънката черга. Стаята беше ледница, лъхна я като предварителен гроб за сина й. Жейна в миг забрави и побоя, и болките, и притесненията, остана само Той и повелята да го спаси.

Неведома сила сама я понесе към гарата, на три километра от града, при чичо й Васил, който работеше като помощник-машинист на товарните влакове. Падаше, ставаше, хриптеше, пъшкаше високо, но летеше. Като на сън, тежко и мъчително, но постижимо. Мина по преки пътища и на няколко пъти пропада в преспи. По едно време, на равното й се стори, че вижда в далечината вълци. Сърцето й се вкамени, но краката й продължиха да я носят шеметно напред. Шалът й се закачи и остана на една шипка. Не се върна да го вземе. Ушите й замръзнаха, не усещаше нищо, само гласът на сърцето с вик я пришпорваше: „Скоро, по-скоро, по-скоро!“ Намери чичо си и без много да му обяснява, го помоли, когато минава с влака край реката, да й пуска от машината на определено място във върбалака по някоя едра буца въглища, тя ще ходи нощно време да ги събира и ще ги пренася в квартирата си. Дори още сега да й сложи в някоя стара торба и да й ги даде. Като я видя такава насинена и изслуша молбата й, чичо й я помисли за трескава или сомнабулна, която не се е събудила още от нощния си сън и не знае какво прави. Изгледа я с огромно съжаление и рече:

- Жейно, много си ми мила, чичовото, но това няма да направя. Въглищата тежат като камъни, как ще ги носиш, не виждаш ли, че си болна и знаеш ли колко е далече оттам до вас?

Но тя го прекъсна:

- Моля те, моля те! Въглища ми трябват. Като се зареди печката, цял ден да е топло. Моля те! И билки ми дай!

И тя му заобяснява какви билки й трябват, а той я изгледа още веднъж, като побъркало се свое дете, на което не трябва да възразява, за да не се усложни болестта. Направиха уговорка за разписанието на влаковете, каза й за успокоение, че въглищата, с които зареждат машината, напоследък са едри и много горят, даде й каквото искаше и я изпрати с поръката да си легне и да се лекува. Не я попита от какво са раните й - виждаше се ясно, пък знаеше и острия й език, с който се отбраняваше от любопитството и нападките на хората. Ако можеше човек да види Жейна с изтощеното до краен предел тяло натоварено с въглища как се бори с преспите сняг, с разстоянието по-скоро да стигне до квартирата на Насо, щеше да разбере, че човекът всъщност това е неговият дух.

 

* * *

Насо наближи пазара. До стълба на уличния фенер нещо синьо просветна през завесата на снежинките и го придърпа към себе си. Очите на жена го оплетоха в мрежа от погледи, настойчиво се усмихваха, искаха нещо да му кажат. Спря се възрадван, но като видя, че е непозната, понечи да подмине. На лицето й се изписа такава отчайваща молба, така се напрегна от страх да не го изпусне, че Насо отново спря. Погледна я прямо в очите и попита какво желае. Тя заекна и почти изкрещя:

- Ела, ела с мене да видиш какво ще ти покажа.

Помисли, че е наблизо, някъде на пазара или на улицата и тръгна след нея. С изненада забеляза, че не беше жена, а момиче, около четиринадесетгодишно, с кръгло личице и крехко тяло. Силно начервените устни го бяха заблудили. Зъбите й съперничеха на кокичета, а златистите къдри под забрадката - на горска иглика. Тя цялата миришеше на пролет. Под неугледните дрехи - Насо ги оприличи на зимна черна гора - се подаваха първите пролетни цветя. Очите й светеха като синчец сред снежната пряспа на лицето. В сърцето му трепна радост. Той се усмихна, заговори й:

- Коя си ти? Откъде си? - и вече не я питаше накъде го води, следваше я прехласнат с любопитството на любознателно дете, което тича след пеперудата сляпо за околния свят. Тази страст да узнае, да вникне в непознатите неща, го вълнуваше още от детството. Газеше с часове в хладната трева на ливадите, замайваше го гъмжилото от скакалци, пчели и цветя. Тичаше до премала след някоя пеперуда или пчела, дълго съзерцаваше как се гмурва в цветята и изгаряше от въпросите: къпе ли се в цветеца, пие ли от него или го целува, защото го обича. Нямаше кой да му каже. В село не обръщат внимание на детските въпроси. Ако много питаше, можеше н бой да отнесе. Като по-голям изпитваше почти болезнено желание да се слее с някой звяр или птица, да се вмъкне в кожата им, за да усети как възприемат света, да узнае тайната на съществуването им. Знаеше, че е непостижимо, но го жадуваше. Струваше му се, че светът е изплетен единствено от тайни и се измъчваше, че не може да ги узнае. Дори в тревите, гъбите и дърветата се вслушваше. Бе желал поне за миг да се преобрази в някое от тях.

Със същото огромно любопитство сега следваше момичето. Но към него се прибавяше и нещо ново, по-различно, което сливаше душата и тялото му в тръпнещо непознато желание. Не беше забравил Сила, но тя се превръщаше все повече в една потулена в дълбокото болка, а момичето беше живо и реално пред него, усмихваше му се и го мамеше със загадката си. Спря да си задава въпроси. Искаше му се да върви така безкрайно.

Девойката бърбореше непрекъснато от страх да не го изпусне. Разказваше му как веднъж била на цирк и видяла човек да лети във въздуха, да се раздвоява на половини от трион и да остава жив. Тази есен била за пръв път на кино и гледала някакви много весели истории. Имитираше артистите, жестикулираше, подскачаше на един крак, изтичваше напред, обръщаше се и тръгваше заднешком. Той я настигаше, а тя му показваше как се топят снежинките на дланта й:

- Виж, като живи са. Трептящи.

- Като трапчинките на бузите ти - мислено й отговаряше.

Гледаше я като омагьосан. Не беше виждал такова момиче. Всичко, което разказваше и правеше тя, беше ново за него, толкова различно от това, което правят познатите селски момичета. И името й - Лина - звучи в любимия му слънчев цвят. Смехът й се ронеше като чуруликане на врабче и го отнасяше при черницата им на двора, когато в някое слънчево пладне през зимата врабците го проглушаваха с радостното си цвърчене и той затваряше очи, за да си представяме е пролет, че всичко пее и цъфти. Грабваше устната хармоничка и се опитваше да им подражава в мелодията. Тогава песента им секваше внезапно и му се струваше, че са млъкнали, за да го слушат. Щастливи мигове останали в детството, като този сега тук с незнайната. Слушаше смеха й и улавяше мелодията му. Така ясно, така осезателно чуваше тази мелодия! Не можеше да различи от собствените му сетива ли извира или някой прочут свирец я излива за пръв път пред него. Това беше нова, нечувана музика, от която затрептяха всички струни на душата му. Пръстите му нежно потръпнаха, като при докосване на мандолина, устните се окръглиха, сякаш ще засвири на кавал. Прииска му се да си я изтананика, но не идеше някак да се разпее пред момичето и със съжаление я потули, скри я някъде в дълбините си, както много пъти, когато това, което се раждаше в него, биваше притискано от нещо външно. Засега не му оставаше друго, освен да се наслаждава на радостта от момичето. Наистина, не така възвишена, но реална, земна радост, осезаема и за тялото.

При едно подхлъзване се озоваха в прегръдките си. Тръпката, която изпита, му замени всичко в момента: и мъчителното чувство, когато поривът му да твори, срещнеше преграда, и тревогите, и самотните вечери в гъмжилото на града, с което все не можеше да свикне, сякаш те, многото хора му носеха самотата, и умората, и мизерията, и всичко лошо в живота. Отново прозря, че животът трябва да се измерва в мигове, а не в дни и изминали без следа години.

Влязоха в двора на застрашаваща съборетина, явно достолепен някогашен дом, който можеше да събере двадесет къщи, като неговата. Единият й ъгъл беше рухнал и откриваше разкошна, все още запазена вътрешна украса, която закова вниманието му и той забрави за момичето. Най-много му харесаха златистите плетеници на син фон по стените. Вълнуваха го с нещо познато, отдавна забравено, може би някогашен детски сън. И като по чудо, облъхна го диханието на майстора, докосна го нещо живо от плетениците. Представи си ръцете, очите и порива на човека, който ги е направил. Той не е бил обикновен занаятчия, защото, ето: гипсовите фигурки от бордюра на тавана например, са правени от занаятчия по калъп, без душа и сърце и не вълнуват; те са само фигурки и на човека нищо не му трепва от тях, а плетениците... плетениците са хармония, от която сърцето сладостно потръпва. С плахо докосване, напомнящо страхливо животинче, момичето го извади от унеса и поведе по мрачен, дълъг коридор в сутерена на същата къща, но се спираше нерешително на всяка крачка. Устните му, цъфтящи в смях допреди малко, бяха увиснали в страдалческа дъга и потрепваха като на малко дете, преди да заплаче.

- Защо се натъжи, Лина? Нали идвам с теб! Дори не те питам къде ме водиш - и той посегна да погали къдриците й, но тя се отдръпна и поруменя от срам.

- По-добре да не беше идвал! Защо дойде? Защо, защо? - готова беше да се разридае, но някакъв страх пробяга по лицето й и тя го поведе решително край потъмнялата от времето олющена стена, на чийто фон приличаше на безпомощна светлинка, която ей сега ще се стопи в мрака.

Една врата изщрака под носа му като капан. Усети дъх на влага и внезапна тревожна самота. Момичето го нямаше. Спусна се с вик към вратата, но тя се оказа заключена.

- Лина!

- Остави Лина! Ти нея не я пипай. Тя е още малка. Ето ме мене. Ела, ела, гълъбчето ми, ела при мен!

От сумрака на ъгъла изплува железен креват с жена по средата. Седеше в позата на булчинска кукла. Силно разперената феерична рокля аленееше като мак и закриваше изцяло нозете й. Тя го подмамваше с оголената си до половината гръд, протягаше ръце, разтърсваше букли и щедро му се усмихваше.

Едва сега го обхвана подозрение за нещо нечисто. Първоначалният страх отстъпи място на отвращението. Огледа стаята за изход, но такъв нямаше. Прозорците наравно със земята и доста високо от пода бяха с решетка. Стаята приличаше на вехтошарски пазар. Стари стилни мебели с изтърбушени дъна се въргаляха в безреда.

Загубили цвета си завеси се мъчеха да скрият захабени тенджери и легени. Като тавана на Сила. Но там човек имаше небето, можеше да общува с луната и звездите. Там ветровете пееха химни, а тук е като гроб: мирише на мухъл и разложение. Едва сега видя запушения омивалник, който люлееше угарки от цигари и разнасяше тази отвратителна миризма на гнило. Блъсна с юмрук по вратата и тъкмо се засили да стовари тялото си върху нея, за да я изкърти, жената изохка високо и тупна назад върху възглавницата. Изглеждаше примряла, с обърнати нагоре очи. Но не беше в безсъзнание. Насо видя как го погледна крадешком под спуснатите си клепки. Остана доволна от реакцията му и продължи играта.

- Много ми е лошо. Подай ми от масата ей ония капки, безцветните.

Насо се спусна да й помага. Усещаше преструвката, но я отхвърляше, искаше му се да й вярва. Най-после в този чужд град някой имаше нужда от него. Някаква топлинка, прилична на радост успокои желанието му да се махне. Каквато и да е тази жена, той искаше да й помогне. Може пък наистина да е болна и точно в този момент да има нужда от него. Дори животните понякога изискват внимание. А това е човек, жена!

Ръката му трепереше и на няколко пъти разля капките върху роклята й. Това не я смущаваше, усмихваше му се благодарствено, правеше се на интересна със заучени пози и мимики, обхваната от лудо нетърпение по-скоро да го покори. Безстрастните потръпвания на тялото, тъмните сенки в очите и наглостта в движенията й издаваха жена от най-гадните низини на покварата. Тя беше от ония, дето „с кремък да ги дереш“, заради разложението, което носеха.

Секретните копчета на роклята изпукаха и разголиха плътта й. Беше бяла и хладна. Усети я като бухнало хлебно тесто - насъщна и трепетно нужна, смътно позната от сънищата. Остави се напълно във властта й. Насаденото му отвращение от подобни жени се удави в мътния порой на инстинкта и любопитството да узнае изконната тайна. Съвестта му за престъпване на морални норми не се пробуди и после, когато жената лежеше гола и безучастна насред леглото за кратък отдих след положения труд. Отпуснатата й снага му приличаше на омърсена пряспа сняг. Под такава пряспа в градината им цъфваха първите пролетни кокичета, за да покажат с чистотата си. че не винаги привидно мръсното е такова и в сърцевината си. Понякога от него се ражда най-бялата, крехка, звънка красота: който умее да я види, я вижда. Насо се взираше жадно в овала на линиите, в ослепителната белота на тялото й и ваеше във въображението си нови картини, за които нямаше досега опит. Тя го погледна изненадана от хипнотичния му вид, а той й прошепна унесено: „Ти си бял блясък... кокичета под пролетна пряспа...“ Жената избухна в свистящ тютюнджийски смях; свиваше иронично зеници и неистово се тресеше:

- Луд! Побъркан! Много си зян, миличък!

Друг път чувствителен, този път кой знае защо не се засегна. Разглеждаше я като форма на фона на огромно платно и тя му се виждаше все по-интересна. Търсеше нещо добро, нещо по-дълбоко зад тънката завеса на видимото. Може би, се намира такова в миналото или характера й. И най-мръсната кал си има свое неповторимо значение в живота. Изпитваше съчувствие към нея, но някак особено, отстрани, сякаш не с неговите, а с чужди сетива. Одеалото, което през всичкото време покриваше с края си левия й крак, се беше отметнало и откриваше нещо неправдоподобно. Една огромна маса от безформено месо с лилави възли и синини лежеше неподвижно до нея като чужда. Тя забеляза вторачения му поглед и стана злъчна:

- Ти нямаш толкова дебел, нали? Твоите крака са здрави и стройни. На Лина краката също са стройни.

Гласът й трепна омекотен и въздишка задави дъха й.

Лина! Примамката! Горкото нещастно момиче! Ще се опази ли дълго от тинята? Кой ли вулгарен мъж ще се възползва от беззащитността й и ще я превърне в подобие на майката. Съчувствието му към момичето беше от друг род. То го разтърсваше отвътре и го болеше.

Жената стана и започна вяло да се облича. Оправи буклите, попритегна се оттук-оттам, лепна без да се измие някакво евтино мазило, отърка устните една в друга, за да размаже дебелия слой червило и в сумрака отново заприлича на кукла. Насо седеше на пръв поглед безучастен и като че ли нямаше намерение да си тръгва. Тя го погледна настойчиво, но той не се помръдна. Тогава протегна ръка, изщрака с пръсти в знак на нетърпеливо искане:

- Хайде, миличък!

Насо я погледна слисан. Беше пропуснал момента на плащането. Огледа се безпомощно, пипна се по празните джобове и каза:

- Но аз нямам...

Тя го заопипва да търси сама и като видя, че наистина няма пари, се разяри:

- Като нямаш, къде си тръгнал тогава? Но как няма да имаш! Нали идваш от пазара? Какво продаде, какво ще купуваш? Не може да си без пари!

Грабна фанелата му, която не беше още облякъл и седна върху нея.

- Върви сега гол в снега, да ти дойде акълът! Аз съм уморена, бедна жена, загуби ми времето, отне ми сили, новак такъв!

И тя го подгони към дъното на дългата стая, където за негова изненада имаше още една врата, а от паравани и завеси, незнайно откъде, изпълзяха като хлебарки още две такива жени. Едната беше много млада, полугола и рошава, току-що станала от сън, а другата съсухрена старица с предизвикателни зли очи - същинска вещица. Погледът му привлякоха гърдите на младата - прави, стегнати, като на коза първескиня. Нарочно ли ги беше разкрила или дрехата й беше такава, та бяха цели-целинички отвън, за Насо нямаше никакво значение. Той гледаше жадно формата им. Сливаше я с топлината и плътността, която излъчват и нервите му радостно трептяха. Тя изтълкува зле погледа му, направи с фръцкане кръг около него и му показа лакътя си. Грабна фанелата и я хвърли в очите му.

- Я да се махаш с празните си джобове. Хапльо, с хапльовците! - и се закиска злорадо уж на него, а гласът й кипеше от задавени сълзи.

Насо излезе на улицата, където беше ден - студен и светъл, с измръзнали черни дървеса, разтърсвани от подскоци на гладни врабчета. Вдъхна дълбоко хладния въздух и отрезвя. Имаше чувството, че излиза от сън и отново навлиза в реалността. Близките му биха умрели от такова омърсяване, биха почувствали да ги гори адът още тук на земята, а той не изпитваше нито срам, нито угризения. Чувстваше се горд и мъжествен от проникването в голямата тайна.

Връхлетя го необяснима радост от хрупането на снега, от щипливия студ, забуленото в белота слънце, което напомняше съществуването си и през облаците. Почувства се излязъл на горната земя от преизподня. Спасен от мрак, смрад, гнилота и разложение. Щастлив, че е бил в тях, обогатил е познанието си, без да го засегнат, без да го ограбят. Видя истинска вещица, женска голота на живо и може да я пресъздаде от всичките й страни, в хилядите й подробности. А това е живот за него, той това мечтае, за това живее: да създаде, да съхрани нещо от настоящия живот за бъдещето. Разбунената мечта пришпорваше стъпките му. Почти тичаше.

На ъгъла едва не се блъсна в Лина. Сърцето му подскочи от изненада. Тя водеше мазен шишко с ботуши и селски дрехи. Явно го бе хванала на пазара. Спря се с ужаса на заловено диво животно. Срамът пробяга по лицето й. Красиво творение, жалко в своята безпомощност. Какво не би дал, за да я избави от злощастния й живот - позорен, направо ужасяващ. Поиска му се в мига да я успокои и посегна към нея с жест на приятел, който я разбира и иска да й помогне, но тя побягна напряко през улицата, залута се, блъсна се в оградата и потъна в някакъв случаен двор. Шишкото се развика: „Ей, ей, къде, ма? Яла тука! Виж к'во щи дам!“ - и я заподмамва като домашно животно с протегната ръка, в която държеше портфейл.

От Лина - ни лъх, ни следа. Насо огледа през пролуките на оградата - нямаше я. Почувства празнота: сякаш някой беше грабнал хляба от ръцете му и го оставил гладен. Имаше нужда от доверието й, искаше да я види усмихната като одеве, когато беше забравила къде и за какво го води, защото бе докоснал момичешкото й същество направо с душата си. Сега е посрамена и нещастна. Той й съчувстваше като на сродно същество, на сестра или частица от себе си.

Изведнъж я съзря в мокрия ъгъл на пристройката с ужасени вперени в него очи, но тя хукна без посока, заблъска се в железата на оградата, но все не можеше да намери пролуката, през която беше влязла. Шишкото я беше открил и лъхтеше да влезе в двора. Оказваше се тясна за него. Псуваше вулгарно; лицето му се наливаше с ядовита кръв. Момичето го видя, закова се за миг сред двора и с всички сили се покатери до върха на оградата, но не можа да премине сполучливо железните остриета и увисна надолу с главата, размахвайки безпомощно ръце. Роклята й се раздра и главата й тупна в меката пряспа сняг. Веднага се окопити и побягна. Снегът се обагри с алени капки кръв, по които можеха да я преследват: Насо, да й помогне за свое собствено удовлетворение, Шишкото - да осъществи мръсните си намерения. Нужна беше и на двамата. И всичко е досущ като в планината при животните. Те, ,,хищниците“ подгониха малкото „животинче“, за да вземат от него нещо за себе си. Всеки мисли първо за себе си, колкото и да не съзнава това. И прилага силата си. Ето: Шишкото се е разпенил със стиснати юмруци и се готви да ги стовари върху Насо, защото го мисли за по-слаб. Но защо пък той, Насо, да е слабият? Току-що беше пораснал и се изравнил с мъжете. Тази мисъл като лост раздвижи стаената му сила и я приведе в действие. Юмрукът му неочаквано се стовари върху настръхналия за разправа мъж, който застина от изумление. Размаха ръце да удря, но ловеше само въздух, защото Насо сръчно му убягваше. Повали го кротко на земята и си тръгна, освободен завинаги от досегашната си скованост, радостно изненадан от себе си. Беше счупил черупката на юношеството.

Мръкна. Безветрен студ скова дървета и къщи. Улиците опустяха и се заслушаха в себе си - в хилядите човешки съдби, оставили своя отпечатък в стъпките. Насо се прибра, пъхна се под козинявата черга и се затопли. Чувстваше се разглобен, но не физически - частиците на душата му се разтвориха в пространството - оголени, уязвими и крещяха това, с което се беше сблъскал през деня. Изумяваше го новото познание за презрените жени, не можеше да.се освободи от образа на Лина; дълбокото състрадание дълбаеше дупка в гърдите му, нападнаха го хиляди въпроси. И може би, точно това беше освобождението - пробуждане на волята, прилив на сили за действие... Няма да стои с увиснали ръце, няма да се оставя случайни вълни да го люшкат.

Постепенно разпръснатите му частици се сляха отново в едно, в него самия, в нещо топло и голямо, което доведе сияйните му видения от детството и го отнесе в съня...

Насо изведнъж възмъжа. Чувстваше се голям и силен, способен Да се справи с всичко, което му дойде. Свикна със студа във Фабриката, с прахоляците и мърсотията по кюшетата, с лютия въздух и вечните разправии кой е взел по-хубави щайги и по-едър лук. Имаше вече познати, с които разговаряше, приемаше шеги и сам се шегуваше. Имаше и близък, скъп човек - Жейна - и знаеше, че е завинаги. Никак не можеше да си обясни откъде му дойде тази благоговейна обич към Жейна, но знаеше, че каквото и да се случи с нея, той ще я обича и съдбата й ще го вълнува докрая. Тя му беше загадка. Не можеше да си обясни поведението й, нейната грижа и всеотдайност. Носеше му въглища и му палеше печката, оставяше му тайно храна, опитваше се тайно и в работата да му помага и в същото време го отбягваше. Не желаеше да разговарят, не се спираше нито за миг при него, гледаше на другата страна да не би той да я поздрави и заговори. И колкото повече го отбягваше, толкова по-силно чувстваше духовното родство с нея. Една необикновена вътрешна близост, без външна изява. Беше му топло и пълно с тази близост. Чувстваше се защитен като под майчино крило. Единствена тя се радваше на дарбата му, единствена тя го разбираше и ценеше картините излезли от неговата ръка. Носеше му бои и четки, прокрадваше се в квартирата и ги оставяше, когато го няма. Насо се страхуваше да я спре и рязко да й поиска обяснение, за да не наруши свещеното чувство, което ги свързваше. Канеше се да го направи, но изчакваше, отлагаше за по-нататък. Облада го спокойствие и сигурност. Отдаде се на рисуване. Чакаше с нетърпение да свърши работния ден, ръцете му механично се движеха, а мисълта хвърчеше към това, което ще рисува. Понякога, през време на почивката, на някакъв случаен лист само за минути, като в детска игра извайваше линиите на нечие лице и се струпваха около него да гледат; ахкаха удивено и цъкаха с език - колко голяма е приликата. „Чегато е снимка!“, „Чегато сама е легнала на листа!“ - казваха всички. Само Жейна не се заглеждаше. Бързаше да подмине, а в очите й преливаше топла влага. Насо чувстваше, че пълни душата й, но й носеше някаква дълбока тъга, нежна тъга, която я разтърсваше и обсебваше докрай. Важното беше, че духом е с него: това го окуражаваше, насърчаваше го непрекъснато да рисува. Беше обогатил опита си: прочете много книги за изобразителното изкуство, видя репродукции на велики художници и голо женско тяло, усети го със собствените си сетива. Знаеше какво и как да рисува, а нещо важно, най-важното, все му убягваше и той с все по-голяма стръв се нахвърляше върху платното и работеше до премала, докато краката не можеха повече да го държат прав. И колкото повече навлизаше в реалния свят около себе си, толкова повече нови светове му се разкриваха и го правеха богат и възторжен, силен и уверен в себе си. У дома Насо рисуваше голи женски тела и знаеше как да им придаде плътност, за да оживеят. Голото женско тяло със завършената си хармония и красота беше за него едно от чудесата на природата. Нареди картините в стаята си и тя заприлича на художествена галерия.

Една вечер, когато се прибираше от работа, две котки ненадейно изскочиха от казана за боклук и го стреснаха. Той погледна натам и съзря парчета от своите рисунки. Приближи. Картините му бяха натъпкани в боклука. Сякаш откъснаха жива плът от гърдите му. Не устоя на болката и седна на тротоара. Кой ли го е направил? Та той не ги е показвал на никого. Само Жейна ги е видяла... Със залитащи стъпки се отправи към дома. На прага го посрещна хазайката, която беше кротка като буболечка и никога с нищо не му досаждаше, а сега едва го дочакала. Изострената й брадичка тревожно потрепваше, от очите й капеха сълзи. Бършеше ги с крайчеца на забрадката и го викаше с ръка:

- Ела, ела да видиш какво ти направиха стаята...

- Кой?

- Двама господа с бомбета и лъскави ботуши.

Леглото беше обърнато наопаки, а чергите струпани на куп сред стаята. Сгурията от печката просветваше върху пода с още живи въглени - късмет, че не са запалили къщата. От картините нямаше нито една. Вятърът подухваше през отворената врата и повдигаше разпилените им парчета из цялата стая. Приличаха на разстреляни птици, които правят усилия да се подемат във въздуха...

- Но защо, защо са го направили?

- Търсеха нещо. Питаха дали идва тук едно русо дребно момиче. Казаха, че пак ще дойдат и ако не им кажа, ще ме арестуват. Търсеха и зад картините. Там пък що търсеха... Оглеждаха ги с ей такива очи. Накрая станаха много ядовити и ги накъсаха на парчета. Казаха, че си мръсник, щом рисуваш голи жени и аз много им се учудих, мислех, че са интелигентни. Накараха ме пред очите им да ги изхвърля, а когато се върнах, бяха отпрали тези дъски от вратата. Сега ще ти духа

- Но кои са били? И какво са търсили?

- Не знам... Не знам... - изхлипа старицата. - Единият току се свърташе край другия: „Господин Такев, господин Такев...“

При името Такев всичко му стана ясно. Беше узнал вече че Сила се занимава с комунистическа дейност, а Такев работи в полицията и хората изтръпват от страх при споменаване на името му. Това не му направи никакво впечатление; той си беше „чист“ така да се каже, имаше си свои влечения и страсти, които бяха далеч от такава дейност. Не се отрази и на любовта му към Сила. Сега се сети, че беше виждал Такев да обикаля и друг път край неговата квартира. Дебнел е Сила и нещо друго свързано с нея.

Едва сега се размисли за това, което ставаше във фабриката, на което той, пришпорван от лудото желание по-скоро да се прибере, за да рисува, не беше обръщал внимание. Някаква огромна тайна, съдбоносна сякаш за съществуването на целия свят, сплотяваше една голяма група работници и те жужаха спотаено като в зазимен кошер. И уж разговаряха с Насо, шегуваха се, приемаха го като свой, но той не беше в кошера. Това не му тежеше, имаше си свой богат свят, който го запълваше изцяло. Виждаше, че Жейна е посветена, но тя също не беше в кошера.

Напоследък Жейна не говореше с никого; не се смееше, както преди. Отслабна, дрехите се въртяха около тялото й. Тъмна кърпа, като никога, прибули неузнаваемото й лице; но взреше ли се някой в очите й, живият им огън го парваше право в сърцето. На запалена свещ приличаше Жейна /не, направо на факла!/ - гори и се топи, а свети, озарява всичко наоколо. Мъка, а в мъката извор на радост, която я зарежда с нова и все по-нова светлина.

Замлъкнаха завистниците, смириха се злите езици и пак... все някой я поглеждаше със змийски поглед, оплиташе я в злобна история, но за щастие, тя не намираше почва и умираше още в зародиш. В такива случаи Насо рисуваше Жейна непристъпна, недосегаема, с нещо като скала в разжарените й очи - хладна сивота насред огъня; предизвикана от сплитък змии срещу нея, с изправени съскащи глави. Подпираше рисунката на някоя щайга. Ефектът биваше пълен. Гузните се спотайваха, снишаваха се по-ниски от земята, а чистите се спираха, ненаситно я гледаха; явно докосваше ги нещо до сърцето и като не можеха да си го обяснят, цъкаха с език и очите им се пълнеха с влага. Друг път я рисуваше като светица, мадона, озарена от тайнствена светлина или като царска особа, взета направо от легендите. Обви я с някаква магичност, от която несъзнателно се побояваха. А може би, това идваше от действителния й образ, който беше нов и непознаваем, както за околните, така и за самата нея.

Като ранена вълчица Жейна се втурна да пази Насо от действителни и въображаеми беди. Вървеше уж безучастна, а слухът й изострен само за името Насо. Още посинена и потрошена от побоя, едва измъкнала се от лучените компреси, хукна по пазара и хана, където се събираха селяните след успешната търговия, да разузнава. С инстинкта на селянка съзнаваше, че само оттам можеше да измъкне истината за Насо. Със сърцето си веднага усети, че е неин, но той имаше братя по-големи от него, тях къде да ги тури в тази истина. Имаше нещо несъвместимо и поради това много тревожно. И тя се унизи, започна да търси отрепките, т. е. хората, които не се спират пред никакво злодеяние, стига да имат изгода. Нямаше ги, колкото в града, но по един-двама, които за пари са готови и майка си да продадат, се намираха във всяко село. Показваше пендара и устата им се развързваше, Но сведенията им бяха толкова противоречиви, че още повече я объркваха. Сульо от Долно Мишище, знаеше всичко за Насо; нали той ги беше проследил до дома й и цяла вечер ги бе наблюдавал през прозореца, а после незнайните жени я пребиха до смърт. Сульо очакваше тя да го заговори, поглеждаше я гузно-заговорнически, но някакъв инстинкт й забраняваше да го доближи. Като го зърнеше отдалеч, Душата й се изпълваше с погнуса и бягаше на другия край. Много се страхуваше той да не заприказва на всеослушание за това, което знае и по този начин да навреди на Насо.

Не спеше по цели нощи, за да мисли и съобразява като как се беше случило това: едно многодетно селско семейство едва ла дочака раждането на сина й, за да го грабне и отгледа при пялата си сиромашия. Защо? Да им е роднина по баща? Не! Тя знаеше, че не биха могли да имат никаква кръвна връзка, защото бащата на Насо беше от съвсем друго тесто. За него не знаеше никой, никой. Изпитваше някакво злорадо удоволствие да си съчинява разни истории, но истинската не сподели с никого. Дори и тогава, когато баща й я събличаше почти гола и редом с плющенето на камшика питаше: „Кой, кой, кой? Кой ти направи дете?“ Тогава тя се осукваше около него с молещи за пощада очи и устата й сама изричаше някакво име, но истинското никога. Той я оставяше свлечена на пода и хукваше да търси нехранимайкото, който е зачернил рода му. Връщаше се късно пиян до козирката и плачеше заедно с майка й над посиненото й окървавено лице, а тя се преструваше, че спи и не помръдваше. С каква радост би понесла още толкова страдания само баща й да не плачеше! Тайната за Насовия баща си е само у нея - не беше допуснала никой да я докосне и живееше с увереността, че я е запазила чиста, а ето сега се оказва, че те знаят, дори повече от пея знаят; знаели са, че Насо й е син, а са мълчали. Но кои са тези „Те“? Кого и как да разпитва, за да научи точната истина?

Най-после, научи я от една стара жена, свита в каруцата на сина си в купчина сено; на доктор я бяха карали. Зърна я още от вратата на хана. Беше протегнала костеливата си ръка и й правеше настойчиви знаци да се приближи.

- Виждам те много кахърна и те знам коя си. От два дена в хана само за тебе приказват - да ги порази Бог! - пияни мъже. Ще ти кажа, каквото ти трябва, ама ще ми се закълнеш, че няма да закачаш момчето на Лисавета. Наско си е неин, какво от туй, чети си го родила. И като те гледам, гаче на теб прилича, ама това няма никакво значение. Бог на Лиса пета го е отредил и тя си го отгледа от парче месо заедно с другите деца. Ней е син, тям е брат! Роднинството на душата е по-силно от кръвното. Не е го намерила на пътя и ти няма какво да им се месиш. Л сега се закълни, че ще си затваряш устата и ще ти разкажа всичко.

Тя бръкна в пазвата си, извади голям кръст провесен на кожена връв и я накара три пъти да се кръсти и да го целува с думите: „Кълна се до гроб да мълча за това, което ще ми разкажеш. Да бъде, както Бог е решил!“ После старицата дълго рови в шарената торба за из път, извади коричка хляб, направи върху него кръст и я накара да го целува с думите: „Заклех се!“.

Открай време хората в селото определяха достойнствата си по „джинса“ т. е. по рода, от който произхождат. Имаше „горни“ и „долни“ джинсове. Луджовият джинс беше долен, защото от него се пръкваха много пияници, Каневият беше на лъжци и мързеливци, а Дженевият - джинса на Жейна - беше най-горният. Наистина, бедни бяха и си изкарваха с мъчителен труд прехраната като всички селяци, но произхождаха от най-достойният и умен род в миналото, прославен с честността и трудолюбието. Като се кажеше „Дженевата мома“, преди да се уточни коя точно, защото те бяха много, в лицето на хората грейваше почит и уважение, смесено с огромното желание да се объркат с тях, да се сродят, та и тяхната челяд да получи признанието на достойни, на „горни“. Всички Дженеви, по името на някогашна попадия Джена бяха „чиста паница“.и хората си я гледаха и пазеха прашинка да не падне върху нея. А ако паднеха, прашинките лесно и мигновено се обърсваха и тя заблестяваше с още по-голяма чистота. Но когато Жейна й лепна това черно, катранено петно, което не можеше нито да се измие, нито да се замаскира, селото настръхна, побесня, едва не я пребиха с камъни и не я удавиха в храчките си. Никой не се сещаше, че животът, който носи в утробата си Жейна е невинен и не заслужава тези страдания, че поне него трябваше да пощадят. Но не! Точно този невинен живот за тях беше олицетворение на петното, което искаха да изтрият. В студените нощи, когато премисляше живота си, тя се чудеше как е оцеляла, недоумяваше от безсмислието, от глупостта - най-чистото, най-святото, каквато беше рожбата в утробата й, зачената от най-красивата любов - да бъде петното. Е, те не знаеха за любовта й, защото тя опази тайната недокосната. Но създаването на живот не е ли най-светлата страна на природата. „Най-светлото - да бъде най-черното! Защо е така в живота, Боже, защо изживях всичко това!“ - и тя започваше да вярва, че има някакво предопределение, че оная сила, която тя не можеше да си обясни какво е точно: съдба ли, Бог ли, природа ли - е бързала да създаде Насо, за да съхрани чрез него, да запази и продължи онова нещо, което преди това е дала на баща му. Какво ли не си мислеше Жейна в такива нощи! Може би, точно така е трябвало да стане: да роди Насо, да й го вземат, да живее в естествена среда, за да оцелее и продължи онова свише заложено у баща му.

Имаше го у баща му, имаше го и у Насо. И само тя знаеше това. Колко щастлива и колко нещастна биваше в такива часове Жейна и с каква магийна сила усещаше, че живее, живее...

Достойнствата и пороците на всеки джинс се знаеха от хората и в другите села - в близките, пък и в по-далечните. Мълвата за престъпления, за станали и нестанали интересни случки прехвърляше границите и се носеше на вълма като облаците по небето. Така Лисавета научи за Дженеви и за сполетелия ги позор. Беше отишла с още няколко жени на гара Б. да влачи вълна на дарака. Събираха се много жени от околните села и докато чакаха реда си, устните им не спираха да говорят къде що станало. И всички започваха по един и същ начин: „Мари-и, пък да видите...“ там и там, това и това... Лисавета не обичаше да ги слуша, беше взела хурката и си предеше, унесена в своите си работи, но като чу думите: „На Дженеви, мари-и, най-горните хора, момичето забременяло...“, спря вретеното и се заслуша. Така научи много неща - кое е вярно и кое не, щеше да разбере. Сега улавяше най-важното: в кое село, кое момиче и от какъв род... Извади хурката от пазвата си, хвърли я върху двата чувала вълна и се обърна към жените:

- Пазете ми реда и като ми дойде, пуснете и моята вълна. Аз сега... - и без да обяснява повече, слетя надолу през буковата гора в селото на малката си сестра. По шосето беше на осем километра, напряко през гората стигна за час, плувнала цялата в пот, изподраскана и със скъсан фустан. Рискуваше и с вълната, дето я остави така на произвола, но сега другото беше по-важно. Свари сестра си пременена, бяла и хубава, сведена над манджите в огнището. Лицето й аленееше от огъня, а в очите й пустош и стаена тъга. Десет години откакто беше задомена за най-богатия човек в селото, а още нямаха деца. След толкова лечения: от доктори, знахари, билкари и баячки - беше загубила всяка надежда. Лисавета се огледа, видя, че са сами и я хвана за раменете:

- Тинче, ще имаш, кака, рожба в най-скоро време!

Видя как лицето на сестра й мигновено се озари от пламналата надежда, но след думите: „Едно момиче от най-горен род забременяло...“, падна върху рамото на Лисавета и се разрида с глас.

- Какво от това ма, како, какво от това, че забременяло някакво си момиче, нали аз не съм забременяла...

- Ма то е определено за тебе ма, Тинче, аз сънувах сън. Дойде една жена, Богородица гаче беше и ми вика: „Детето на Тинчето зрее в утробата на това момиче, от това село...“ и Лисавета започна да разказва всичко, което беше чула на дарака, без да спомене ни думица, че идва оттам. Настояваше, че го сънувала, но то е истина, тя така го почувствала, като истина. Е, сега не знае момиче ли ще е детето, момче ли, но е рожба определена за нея.

- Ти не се грижи за нищо, аз на ръце тук ще ти я донеса.

В този момент приличаше на луда. Остави сестра си силно развълнувана, уплашена, но все пак малко обнадеждена.

След два месеца Лисавета й донесе бебето - живо-живеничко, дишащо и истинско. Момченце, със свити юмручета и ритащи краченца. Радостта беше неописуема. Кръщенето се превърна в сватба. И нали бяха богати, измисляха си разни поводи да правят угощения и да пръскат пари. Всички знаеха защо и по какъв начин бебето се е озовало при нея, само тя, Тина, не успя да научи подробностите. Заплесната по неимоверното си щастие: да го повива и разповива, да го къпе, да бърше с майчина наслада оплесканото му дупенце, да го храни до пресищане с биберон, тя се отчужди съвсем от хората. Ослепя и оглуша за приказките им. Слухът й можеше да улавя само нежното гласче и крехкото дихание на детето. Повярва, че наистина е било предопределено за нея и си внуши, че тя си го е родила. Известно време се мъчеше да си представя, че е родилка. Внезапно се разболя, казваха, че не е могла да понесе лудата радост. Нямаше време нито за лечение, нито да отслабне и погрознее. Умря млада и още по-хубава отпреди. Бабите казваха, че такава красива смърт с щастлива усмивка, не са виждали. Отнесе щастието със себе си, а детето остана само - на бащата не можеше да се разчита.

Тогава Лисавета отново се разтича. Грабна го така, както си беше с подмокрените пеленки и си го отнесе в къщи. Където пет деца, там и шест. Беше воювала за него, беше тичала, молила, увещавала, докато го вземе; и го обикна още в ръцете си, нищо че го навикваше, това си беше в характера й. Насо порасна, без да научи тайната. Всички знаеха, но никой не му я каза - смяташе се за смъртен грях и клюкарите се бояха.

 


напред горе назад Обратно към: [Избраният][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© Мария Дубарова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух